Габриел Гарсия Маркес
Есента на патриарха (6)

Ето го, като че ли е той, макар че не е той, легнал на банкетната маса в празничния салон с женствения блясък на умрял папа, сред цветята, заради които не беше се познал, когато го бяха изложили за поклонение при първата му смърт, мъртъв по-страшен, отколкото жив, с атлазената ръкавица, натъпкана с памук върху гърдите, бронирани с фалшиви ордени за въображаеми победи в шоколадени войни, измислени от дръзките му ласкатели, с непробиваемата парадна униформа, с лачените гамаши и единствената златна шпора, която намерихме в дома, и с десетте тъжни слънца на генерал на вселената, връчени му в последния момент, за да му дадат по-голям ранг от ранга на смъртта, толкова близък и осезаем в своето ново посмъртно тъждество, че за пръв път можеше да се вярва без никакво съмнение в реалното му съществуване, макар че в действителност никой не приличаше по-малко на него, никой не беше толкова противоположен на него от този труп от витрина, който посред нощ продължаваше да се пече на бавен огън в тясното пространство на горещата стая, докато в съседния салон на заседание на правителството се обсъждаше дума по дума последният бюлетин с новината, в която никой не смееше да повярва, когато ни събуди шумът от камионите, натоварени с войска с пълно бойно снаряжение, чиито подозрителни патрули заеха обществените сгради още призори, залегнаха за стрелба под арките на търговската улица, скриха се във входовете, видях ги, че поставят картечници с триножници по терасите в кварталите на вицекралете, когато на разсъмване отворих вратата на балкона на къщата си, за да търся място за букета от росни карамфили, които току-що бях набрала в градината, видях под балкона военен патрул под командата на един лейтенант, който ходеше от врата на врата и заповядваше да се затворят малкото магазини, които бяха започнали да се отварят по търговската улица, днес е национален празник, крещеше той, заповед отгоре, хвърлих им един карамфил от балкона и ги попитах какво е станало, че има толкова войници и толкова дрънчене на оръжие навсякъде, офицерът улови карамфила във въздуха и ми каза: виж какво, малката, и ние не знаем, може да е възкръснал мъртвецът, каза той, като примираше от смях, защото никой не се осмеляваше да мисли, че може да се е случило такова страхотно нещо, а, напротив, мислехме, че след толкова години нехайство той отново е хванал здраво юздите на властта и е по-жив от всякога, и влачи големите си крака на илюзорен монарх в дома на властта, чиито осветителни глобуси отново бяха запалени, мислехме, че той е изкарал кравите, които се препъваха в дупките между плочите на Пласа де Армас, където седналият под сянката на изсъхващите палми слепец сбърка копитата с войнишки ботуши и рецитираше стиховете за щастливия рицар, който идва отдалече като победител на смъртта, рецитираше с цяло гърло, протегнал ръка към кравите, които се катереха да ядат гирляндите от балсамин по кьошка за оркестъра, понеже бяха свикнали да се качват и слизат по стълби, за да ядат, и останаха да живеят сред развалините от музи, увенчани с диви камелии, и маймуни, които висяха на лирите сред останките от Националния театър, влизаха умрели от жажда, шумно събаряха саксиите с нардове в свежия полумрак на преддверията в квартала на вицекралете и виреха муцуни, прегърнати в басейна на вътрешния двор, и никой не се осмеляваше да ги притеснява, защото познавахме наследствения знак на президентското клеймо, което женските носеха на кълките си, а мъжките на шията, бяха неприкосновени, дори войниците им правеха път по криволиците на търговската улица, която беше изгубила някогашната си врява на адски пазар, оставаше само бунище от скапани вехтории и разпиляна дървения сред зловонните горещи локви, където ставаше неделният пазар, когато все още имахме море и двумачтовите гемии заставаха на пристан до масите със зеленчуци, помещенията, където във времето на величие беше пазарът на индусите, стояха празни, защото индусите си бяха заминали, без дори да кажат благодаря, господин генерал, а той кресна да вървят по дяволите, замаян от последните си старчески ядове, да се махат да чистят лайната на англичаните, кресна той, всички се махнаха, на тяхно място изникнаха уличните продавачи на индиански амулети и противоотрова срещу слепоци, бесните кръчмички с грамофон и кревати под наем в задните стаи, които войниците разпердушиниха с прикладите на пушките, докато камбаните на катедралата известяваха траура, всичко свърши пред него, бяхме се изтощили до последния си дъх в безнадеждно очакване един ден да се сбъдне повтаряната и непрекъснато опровергавана мълва, че най-после е повален от една от многобройните си кралски болести, и въпреки това и сега не вярвахме, че е истина, и не защото наистина не вярвахме, а защото не искахме да е истина, бяхме стигнали дотам, че вече не знаехме какво ще стане с нас без него, какво ще стане с нашия живот след него, не можех да си представя света без човека, който на дванайсет години беше ме направил толкова щастлива, както никой друг по-късно не можа да ме направи след онези отминали преди толкова време следобеди, когато излизахме от училище в пет, а той дебнеше от капандурите на обора момичетата в сини униформи с моряшка яка и коси, сплетени отзад само на една плитка, като си мислеше, майчице Бендисион Алварадо, колко били красиви жените на моята възраст, викаше ни, виждахме тръпнещите му очи, ръката в ръкавици със скъсани пръсти, която се мъчеше да ни изкуси с карамеленото звънче на посланика Форбес, всички се разбягаха изплашени, всички освен аз, аз останах сама на улицата пред училището и когато разбрах, че никой не ме гледа, опитах се да грабна бонбона и тогава той ме сграбчи за китките с нежните тигрови лапи и ме вдигна във въздуха, без да ми причинява болка, и ме прокара с такова внимание през капандурата, че не развали нито едно плисе на полата ми, и ме сложи да легна във вмирисаното на застояла урина сено, като се мъчеше да ми каже нещо, което не излизаше от сухата му уста, защото беше по-изплашен и от мен, трепереше, под куртката му се усещаха ударите на сърцето, беше блед, очите му бяха пълни със сълзи, както на никой мъж през целия ми изгнанически живот, пипаше ме мълчешката, дишаше бавно, опипваше ме с нежност, каквато никога вече не срещнах, зърната на гърдите ми наедряваха, не му бяха нужни повече карамелите на посланика Балдрих, за да се вмъквам през капандурите на обора, та да изживея щастливите часове на пубертета си с тоя мъж с чисто и тъжно сърце, който ме чакаше седнал в сеното, режеше ме от краката до главата, приготвяше ме с каменна сол, лют пипер и дафинови листа и ме оставяше да вря на тих огън в нажежените сенки на мимолетните вечери на нашето любене без бъдеще, ядеше ме от краката до главата с жаждата и щедростта на старец, когото никога вече не срещнах между толкова бързи и жалки мъже, които през останалата част от живота ми без него се мъчеха да ме любят, но не успяваха, говореше за себе си по време на бавното преживяне на любовта, докато отпъждахме над себе си муцуните на кравите, които се мъчеха да ни ближат, казваше ми, че самият той не знаел кой е, че от господин генерала му дошло до гуша, казваше го без горчивина, без повод, сякаш си говореше сам, сякаш плуваше в непрекъснатото бучене на някаква вътрешна тишина, която можеше да се наруши само с викове, нямаше по-благ и по-мъдър от него, нямаше по-силен мъж от него, на четиринадесетгодишна възраст той се превърна в единствен смисъл на моя живот, обаче в къщата на моите родители дойдоха двама военни от най-висш ранг с куфар, натъпкан със златни монети, и посред нощ ме качиха заедно с цялото ми семейство на един чуждестранен кораб със заповед да не се връщам в отечеството си години наред, докато един ден в света гръмна новината, че той е умрял, без да разбере, че аз прекарах остатъка от живота си, умирайки от любов по него, лягах на улицата с непознати мъже, за да видя дали ще намеря по-добър от него, върнах се остаряла и огорчена с върволяк от деца, които бях родила от различни бащи с илюзията, че са негови, а той я беше забравил на втория ден, след като не я видя да влиза през капандурите на обора за доене, всеки следобед я заменяше с нова, защото по това време той вече не правеше разлика коя каква е в навалицата от ученички с еднакви униформи, които му се плезеха и му крещяха дърто гуанабано, когато се опитваше да ги подмами с карамелите на посланика Румпелмайер, викаше ги всички, без да ги различава, без да се пита дали днешната е същата, която беше вчера, приемаше всички еднакво, мислеше за всички като за една, докато слушаше полузаспал в хамака все същите умувания на посланика Шраймберг, който му беше подарил един акустичен тромпет също като онова куче с глас като на господаря си, тромпетът имаше някакво електрическо приспособление за усилване на звука, само и само той да чуе още веднъж настойчивото предложение да ни вземат териториалните води на изгодна цена срещу дълговете по чуждия заем, а той непрекъснато повтаряше: в никакъв случай, скъпи ми Стивънсън, всичко друго, само не морето, изключваше електрическия аудифон, за да не слуша повече грубия глас на металното изчадие, което сякаш въртеше плочата, за да му обясни още веднъж това, което толкова пъти му бяха обяснявали без речникови усуквания неговите собствени експерти, господин генерал, голи сме като пушка, изчерпали сме последните си средства, изтощени сме от вековната необходимост да вземаме заеми, за да погасяваме чуждестранните дългове още от времето на войните за независимост, а след това други заеми, за да плащаме лихвите на закъснелите вноски, винаги срещу нещо друго, господин генерал, най-напред монопола на хинина и тютюна за англичаните, после монопола на каучука и какаото за холандците, после концесията на железниците във високите пущинаци и речното корабоплаване за германците, и всичко за гринговците въз основа на тайните договори, за които той узна едва след шумното падение и публичната екзекуция на Хосе Игнасио де ла Бара, господ да го вари на вечен огън в казаните на дълбокия си ад, нищо не ни остава, господин генерал, но той беше слушал същото от всички свои министри на финансите още в ония тежки времена, когато обяви мораториума на спогодбите, сключени с хамбургските банкери, германската ескадра беше блокирала пристанището, а един английски крайцер изпрати предупредителен топовен залп, който отвори дупка в куполата на катедралата, но той изкрещя, че не му пука от краля в Лондон, по-скоро да умрем, отколкото да се продадем, извика той, смърт на кайзера, и беше спасен в последния момент, благодарение на своя партньор в доминото посланика Чарлз В. Тракслър, чието правителство му стана гарант за европейските дългове срещу правото на пожизнена експлоатация на нашите подземни богатства, и оттогава сме длъжници и продължаваме да бъдем чак до гащите, които косим, господин генерал, но той придружаваше до стълбите вечния посланик в пет часа, изпращаше го с потупване по рамото, в никакъв случай, скъпи Бъкстър, по-добре мъртъв, отколкото без море, потиснат от запустението в онзи дом като гробище, където можеше да се движи без пречка като под водата от злодейските времена на оня Хосе Игнасио Саенс де ла Бара, тази моя грешка, който отряза главите на целия човешки род освен онези, които всъщност трябваше да отреже — на авторите на атентата срещу Летисия Назарено и детето, птиците в клетките отказваха да пеят, въпреки многото капки канторин, който той им беше сложил в гърлата, момичетата от съседното училище отново пееха забавната песен за шарената птица, кацнала в зеления лимон, животът му минаваше в неспокойно очакване на часовете, които прекарваше с теб в обора, момиченце, с твоите цицки като костилки и онова твое нещо, дето прилича на мида, ядеше сам под навеса от цъфнали фунийки, плуваше в задушната мараня в два, клатеше глава в следобедния сън, за да не изгуби нишката на филма по телевизията, където всичко вървеше според неговата заповед, точно обратно на това, което става в живота, защото заслужилият, който знаеше всичко, никога не разбра, че от времето на Хосе Игнасио де ла Бара му бяхме инсталирали един индивидуален предавател за разказваните по радиото романи, а след това телевизионен предавател, за да гледа само той филмите, направени по негов вкус, където умираха само селяците, любовта побеждаваше смъртта, животът беше само миг, правехме го щастлив с една измама, както прекараните многобройни следобеди от неговата старост с момичетата в униформа, които щяха да го удовлетворява до края на живота му, ако не беше имал злата участ да попита една от тях какво ви учат в училище, а аз му отговорих, ами всъщност нищо не ни учат, господине, аз съм пристанищна курва, и той я накара да го повтори, за да провери дали е разбрал добре това, което прочете по устните ми, а аз повторих буква по буква, аз не съм ученичка, господине, аз съм пристанищна курва, здравните служби я бяха изкъпали с креолин и тривка, бяха й казали да облече тази моряшка униформа и да сложи детски чорапки и да минава по тази улица всеки ден в пет часа следобед, и не само аз, ами всички курви на моята възраст бяха затворени и изкъпани от здравната полиция, всички бяха със същите униформи и същите мъжки обувки и тези плитки от конска грива, нали виждате как се свалят и се слагат с шнолата за коса, казваха ни, не се страхувайте, той е добродушен бъзлив старец, който дори няма да ви такова, ами ще ви прави докторски преглед с пръст и ще ви смуче цицките, с една дума, всичко, което ми правите, когато дойда; ние трябвало само да затворим очи от удоволствие и да казваме, любов моя, както ви харесва на вас, така ни казаха и даже ни караха да репетираме и да повтаряме всичко от начало до края, преди да ни платят, ама аз намирам, че е голяма дивотия да се слагат толкова банани в… и толкова недоварена маланга в задника за някакви си четири мизерни песос, които ни остават, след като ни удържат здравния данък и комисионната на сержанта, майка му стара, не е справедливо да се прахосва толкова ядене отдолу, когато човек няма какво да яде отгоре, заяви тя, обгърната в мрачната светлина на безмълвния старец, който изслуша откритието, без да мигне, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, защо ми изпращаш това наказание, но не направи жест, който да издаде неговото отчаяние, ами се помъчи да направи всички възможни предпазливи проучвания, докато разбра, че съседното девическо училище е било затворено преди много години, господин генерал, самият министър на образованието беше предоставил средствата по споразумение с главния архиепископ и асоциацията на главите на семействата, за да се построи новата триетажна сграда на брега на морето, където малолетните момичета от важните семейства бяха спасени от преследването на мрачния прелъстител, чието тяло на сардела, просната по гръб на банкетната маса, взе да се очертава върху бледите сенки на хоризонта от лунни кратери на нашата първа зора без него, беше в безопасност от всичко сред белоснежните лилии, най-сетне освободен от абсолютната си власт след толкова години взаимно пленничество, където беше невъзможно да се види кой на кого е жертва, и това гробище за живи президенти, което отвътре и отвън беше боядисано бяло като гробница, без да ме питат, ами отгоре на всичко не го познаваха, като минаваше, и му казваха, не минавайте оттук, господине, цапате варта, и той не минаваше, останете на горния етаж, господине, да не падне някое скеле на главата ви, и той оставаше, смутен от блъскането на дърводелците и от беса на зидарите, които му крещяха, махни се оттам, бъзлив дъртако, че ще вземеш да се изходиш в хоросана, и той се отдръпваше, по-покорен от войник през тежките месеци на един необмислен ремонт, който отвори нови прозорци за морските ветрове, по-самотен от всякога под свирепото наблюдение на една охрана, чиято мисия, изглежда, не беше да го охранява, а да го следи, изяждаха половината от храната му, за да го предпазят от отравяне, променяха му скривалищата на пчелния мед, слагаха в калъфка златната му шпора, както правеха с петлите за бой, за да не му дрънчи, като върви, майка му стара, цял низ говедарски хитрини, които биха накарали моя побратим Сатурно Сантос да умре от смях, живееше благодарение на единайсетте фантета с костюм и връзка, които по цял ден правеха японски номера, движеха един апарат със зелени и червени фокуси, които пламват и изгасват, когато някой носи оръжие в радиус от 50 метра, и обикаляха улиците като бегълци в седем еднакви коли, които си сменяха местата, като се задминаваха по такъв начин, че самият аз не знаех в коя кола се намирам, майка му стара, един безсмислен разход на барут на вятъра, защото той беше отдръпнал завеските, за да види улиците след толкова години затворничество, и видя, че никой не се трогваше от тайнственото минаване на погребалните лимузини на президентския керван, видя стъклените острови на министерствата, които се издигаха по-високо от куполата на катедралата и закриваха шарените бабунки на негърските колиби по хълмовете край пристанището, видя един военен патрул, който изтриваше току-що написан с дебела четка надпис върху оградата, и попита какво пише на него, и му отвърнаха, че пишело „вечна слава на създателя на новото отечество“, но той знаеше, че го лъжат, разбира се, ако не беше лъжа, нямаше да го трият, по дяволите, видя един булевард с кокосови палми, широк колкото шест други, с дървени корита с избуяли цветя, които стигаха до морето, където преди беше мочурището, видя един квартал с големи еднакви къщи с римски входове и хотели с амазонски градини на мястото на бунището на градския пазар, видя костенурчестите автомобили, наредени по виещите се лабиринти на градските автостради, видя оглупялото от пладнешката жега множество по слънчевия тротоар, докато на противоположния тротоар нямаше никой друг освен лентяйствуващите събирачи на данъка за правото да се върви по сянката, но този път никой не изтръпна от предзнаменованието на скритата власт в охладения ковчег на президентската лимузина, никой не позна разочарованите очи, жадните уста, безпомощната ръка, която отпращаше безсмислени поздрави през крясъците на продавачите на вестници и амулети, количките за сладолед, хоругвите с трицифрени лотарийни билети, всекидневната шумотевица на уличната навалица, чужда на интимната трагедия на самотния военен, който въздишаше от носталгия и си мислеше: майчице Бендисион Алварадо, какво стана с моя град, къде е мизерната улица на жените без мъже, които излизаха привечер голи, за да си купят синя курбина и розови барбуни и да си разменят няколко майни със зарзаватчийките, докато дрехите им съхнат на балконите, къде са индусите, които се изхождаха пред вратите на дюкянчетата, къде са неговите бледи жени, които трогваха смъртта с жални песни, къде е жената, която се превърнала в паяк, понеже не слушала родителите си, къде са баровете на наемниците, техните потоци от ферментирала урина, всекидневната грация на летящите пеликани зад завоя, и изведнъж, ах, пристанището, къде е сега, нали преди беше тук, какво стана с гемиите на контрабандистите, старата десантна черупка на пехотинците, миризмата на лайна, майко, какво става по света, майко, че никой не позна мимолетната ръка на забравен любовник, който оставяше след себе си поток от безполезни поздрави от прозорчето с матирани стъкла на тържествения влак, който, надул свирката, пресичаше посевите с благоуханни треви, където преди бяха пълните с маларични птици заблатени оризища, и плашеше многобройните крави, белязани с президентското клеймо, пресече невероятните равнини със сини пасища и в тапицираната с църковно кадифе вътрешност на вагона под заупокойната молитва на моята неумолима съдба се питаше: къде ли е старото влакче с четири колелета, майка му стара, моите клони с анаконди и отровни балсамчета, гълчавата на маймуните, райските ми птици, цялото отечество с неговия дракон, майчице, къде са, а, да, ето гарите с мълчаливи индианци с английски шапки, които през прозорците продаваха захаросани животни в сироп, продаваха бели като сняг картофи, майчице, продаваха леко запържени в жълто масло кокошки под арките с надписи от цветя, които гласяха: вечна слава на заслужилия, дето никой не го знае къде е, но всеки път, когато протестираше, че този живот на беглец е по-лош, отколкото да си умрял, му отвръщаха: не, господин генерал, това е мирът, в рамките на реда, тъй му казваха, и той приемаше, съгласен, още веднъж заслепен от личния чар на Игнасио Хосе де ла Бара, това мое недоразумение, когото толкова пъти беше разжалвал и заплюл в гнева си през безсънните нощи, но отново отстъпваше пред неговото очарование още щом онзи влезеше в кабинета му с първите слънчеви лъчи, повел за каишката кучето с човешки поглед, което не оставаше дори за да отиде да пикае и което на всичко отгоре имаше и човешко име Лорд Кьохел, и още веднъж приемаше неговите нареждания с покорство, което го караше да се бунтува срещу самия себе си, не се безпокой, Начо, съгласяваше се той, изпълнявай дълга си, така че Хосе Игнасио се връщаше отново с непокътната власт във фабриката за изтезания, която беше инсталирал на четиристотин-петстотин метра от президентския дворец в една скромна каменна сграда от колониалната епоха, където преди се помещаваше лудницата на холандците, една къща, голяма колкото вашата, господин генерал, скрита в бадемовата гора и заобиколена от морава с горски теменужки, на първия етаж се намираше службата за удостоверяване на самоличността и регистриране на гражданското състояние, а на останалите бяха инсталирани най-остроумните и варварски машини за мъчения, които въображението може да си представи, така че той не пожела да ги види и предупреди Саенс де ла Бара: вие продължавайте да изпълнявате дълга си, както го изискват интересите на отечеството, с единственото условие, че аз не знам нищо, нито съм видял, нито съм бил на това място, и Саенс де ла Бара даде честна дума, на вашите услуги, генерале, и я изпълни, така както и заповедта му да не измъчва никога вече деца под петгодишна възраст с електрически полюси в тестикулите, за да накара бащите им да проговорят, защото се страхуваше, че тази подлост можеше да му върне отново безсънието, както през времето на лотарията, макар че беше невъзможно да забрави съвсем за тази работилница на ужаса на такова малко разстояние от спалнята му, защото в спокойни лунни нощи се събуждаше от свирките на бягащи влакове в гръмотевичните зори на Брукнер, които предизвикваха разруха като след наводнение и оставяха следи от дрипавите туники на мъртви годеници по клонаците на бадемите в старата къща на холандските лунатици, за да не се чуват от улицата виковете от ужас и болка на умиращите, и правеше всичко, без да вземе нито сантим, затова, господин генерал, защото Хосе Игнасио де ла Бара имаше заплата, с която можеше да купува дрехи на принц, ризи от естествена коприна с монограм на гърдите, обувки от шевро, сандъци с гардении за ревера, тоалетна вода от Франция с фамилни гербове, отпечатани на оригиналния етикет, но не се знаеше дали има жена, нито се говореше, че е педераст, нито имаше приятел, нито собствена къща, нищо, господин генерал, живееше като светец, заробен във фабриката за мъчения, докато умората го поваляше на дивана в кабинета, където спеше как да е, но никога през нощта и никога повече от три часа, спеше без охрана на вратата, без оръжие подръка, до задъханата закрила на Лорд Кьохел, който не можеше да се побере в кожата си от мъката, която му причиняваше неяденето на единственото нещо, което казват, че той ядял, тоест топлите вътрешности на обезглавените, издаваше онзи звук на вряща тенджера, за да го събуди още щом погледът му на човешко същество усетеше през стената, че някой се приближава към кабинета, независимо кой е, господин генерал, този човек няма доверие дори в огледалото, вземаше решенията си, без да се консултира с някого, след като изслушаше агентите си, нищо, нищо не можеше да се случи в страната, нито да издадат една въздишка изгнаниците в която да е част на планетата и Хосе Игнасио де ла Бара да не узнае веднага посредством жиците на невидимата паяжина от издайничество и подкупи, с която беше покрил земното кълбо, ами че той за това си харчеше парите, господин генерал, защото не е истина, че мъчителите имали министерски заплати, напротив, предлагат се безплатно, за да докажат, че могат да разкъсат на четири и родните си майки и да хвърлят парчетата месо на прасетата, без да им проличи в гласа, вместо препоръчителни писма и удостоверения за добро поведение, представяха свидетелства за чудовищни постъпки, за да им дадат служба при френските мъчители, които са рационалисти, господин генерал, и следователно са методични в жестокостта и неподатливи на съчувствие, те именно направиха възможен прогреса в съсловието, те именно предотвратяваха конспирациите още преди да са се развили в мисълта, разсеяните клиенти, които пиеха освежително питие под крилатите ветрила в сладоледаджийниците, тези, които четяха вестник в пивниците на китайците, тези, които спяха в кината, които отстъпваха място на бременните жени в автобусите, които бяха се изучили за електротехници и каналджии, след като бяха прекарали половината от живота си като нощни похитители и улични разбойници, случайните любовници на прислужниците, курвите от презокеанските параходи и международните барове, организаторите на туристически излети в райовете на Карибския край от пътническите агенции в Майами, частният секретар на министъра на външните работи на Белгия и още толкова много, които никой не познава в най-затънтените кътчета на земята, но вие можете да спите спокоен, господин генерал, защото добрите патриоти казват, че вие не знаете нищо, че всичко това става без вашето съгласие, че ако господин генералът знаеше, щеше да натори със Саенс де ла Бара маргаритките в гробищата за ренегати в пристанищната крепост, че всеки път, когато научат за някое варварско деяние, въздишат и си казват, ах, ако генералът знаеше, ако можехме да му кажем, да имаше някакъв начин да го видим, а той заповяда на един, който му разказа за това, да не забравя никога, че аз наистина нищо не зная, не съм виждал нищо, нито съм говорил за тези работи с някого, и така си възстановяваше спокойствието, но продължаваха да пристигат толкова чували с отрязани глави, че взе да му се струва необяснимо как Хосе Игнасио де ла Бара се беше изцапал с кръв чак до темето, без да има някаква полза от това, защото хората може да са страхливци, но не чак толкова, видя му се невъзможно командирите на трите рода войска толкова години да не протестират срещу подчиненото си положение, нито да искат повишение на заплатите си, нищо, тъй че той направи няколко изолирани сондажа, опитвайки се да установи причините за примирението на военните, искаше да проучи защо не се опитват да се бунтуват, защо приемат властта на едно цивилно лице, и попита най-алчните дали не мислят, че е дошло времето да се подрежат крилете на кръвожадния чужденец, който петнеше достойнството на въоръжените сили, но те му отговориха, разбира се, не, господин генерал, работата не е толкова страшна, и оттогава не знам вече кой какъв е, нито кой чий привърженик е, нито кой срещу кого е в тази машинария на прогреса по времето на реда, който започва да ми миреше на затворен мъртвец, като онова, за което дори не искам да си спомня, за онези клети деца от лотарията, но Хосе Игнасио де ла Бара успокояваше поривите му с приятното си самообладание на укротител на диви кучета, спете спокойно, генерале, казваше му той, светът е ваш, караше го да мисли, че всичко е толкова просто и толкова ясно, че когато останеше отново сам в полумрака на оня ничий дом, обхождаше го от единия до другия край и се питаше на глас: кой, дяволите да ме вземат, съм аз, та се чувствувам така, сякаш са ми обърнали наопаки светлината в огледалото, къде, по дяволите, се намирам, скоро ще стане единайсет сутринта, а няма поне една случайно попаднала кокошка в тази пустош, спомнете си какво беше преди, крещеше той, спомняте ли си хаоса от прокажени и парализирани, които се биеха с кучетата за храната, спомняте ли си онази хлъзгавица от животински лайна по стълбите и онази навалица от патриоти, които не ме оставяха да вървя с вечната си песен да им хвърля върху тялото солта на здравето, господин генерал, благословете детето ми, да видим дали ще му мине диарията, защото казваха, че моята намеса имала свойството да затяга повече от зеления банан, сложете си ръката тук да видим дали ще ми се успокои пулсът, че вече душа не ми остана от тези непрекъснати земетръси, погледнете към морето, господин генерал, та да се върнат назад ураганите, да погледна нагоре към небето, за да се откажат от намеренията си затъмненията, да наведа поглед към земята, за да уплаша чумата, защото казваха, че съм бил авторитетът, който вдъхвал респект в природата и въдворявал ред във вселената, и умилостивявал божественото провидение, и аз им давах това, което искаха, и купувах всичко, което ми продаваха, не защото беше с меко сърце, както казваше майка му Бендисион Алварадо, а защото трябва да имаш желязно сърце, за да не направиш услуга на този, който възпява заслугите ти, но сега, напротив, нямаше никой, който да му поиска нещо, никой, който да му рече поне едно добър ден, господин генерал, как прекарахте нощта, нямаше дори утехата на онези нощни експлозии, които го събуждаха с град от строшени стъкла и объркваха духовете и всяваха паника сред войската, но поне му служеха да усеща, че е жив, а каква е тази тишина, която ми бучи в главата и ме събужда с тътена си, та аз вече не съм нищо друго освен един палячо, нарисуван на стената на този дом на ужасите, който не може да издаде една заповед, а тя вече да не е изпълнена предварително, намираше удовлетворени най-съкровените си желания в официалния печатен орган, който продължаваше да изчита от първата до последната страница в хамака по време на обедната почивка, включително рекламните обявления, нямаше импулс на неговия дъх, нямаше порив на волята му, който да не се появеше отпечатан с големи букви с фотографията на моста, който той не беше наредил да построят, защото беше забравил, основаването на училището по метене, млечната крава и хлебното дърво с негова снимка, взета при рязането на друга лента от времето на неговото величие, и въпреки всичко не намираше покой, влачеше големите си крачища на стар слон, търсейки нещо, което не беше загубил в своя дом на самотата, виждаше, че някой преди него беше покрил клетките с траурни парцали, някой друг беше гледал морето от прозорците и беше преброил кравите преди него, всичко беше налице и в ред, връщаше се в спалнята със светилника в ръка, когато позна собствения си глас, излъчен по микрофон, в караулното помещение на президентската гвардия и надникна през открехнатия прозорец и видя група дремещи офицери в задимената стая пред тъжното сияние на телевизионния екран, и на екрана беше той, по-слаб и стегнат, но това бях аз, майчице, седнал в същия кабинет, в който щях да умра, с герба на отечеството в дъното и трите чифта златни очила на масата, и правеше, без да чете, анализ на националните сметки с думи на учен, които той никога не би се осмелил да повтори, по дяволите, това беше по-обезпокояващо видение от собственото му мъртво тяло сред цветята, защото сега се виждаше жив и се чуваше да говори със собствения си глас, аз самият, майчице, аз, който никога не можах да преодолея срама си да се покажа на балкон, нито някога бях надвил стеснението си да говоря публично, а ето ме там, толкова истински и простосмъртен, че застана слисан на прозореца, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, как е възможна тази мистерия, но Хосе Игнасио Саенс де ла Бара остана невъзмутим пред един от редките изблици на гняв, които той си позволи през неизброимите години на своя режим, не си заслужава да си хабите нервите за това, генерале, рече му той с най-сладостната си интонация, бяхме принудени да прибегнем към това незаконно средство, за да спасим от корабокрушение кораба на прогреса в рамките на реда, това беше едно божествено вдъхновение, генерале, благодарение на него успяхме да възстановим народното доверие в една власт от плът и кръв, която всяка последна сряда на месеца изнася по държавното радио и телевизия един успокояващ духовете отчетен доклад за дейността на своето правителство, аз поемам цялата отговорност, генерале, аз поставих тук тази ваза с шест микрофона във формата на слънчогледи, които регистрираха вашата мисъл в жив глас, аз ви задавах въпросите, онези въпроси, на които той отговаряше по време на петъчните аудиенции, без да подозира, че невинните му отговори са фрагменти от месечния доклад пред нацията, защото те никога не бяха използували друг образ освен неговия и нито една дума, която да не е произнесена от него, та вие самият можете да го проверите с тези плочи, които Саенс де ла Бара сложи върху бюрото ми заедно с филмите, заедно с това писмо, написано собственоръчно от мен и подписано във ваше присъствие, генерале, за да можете да разполагате с моя живот, както желаете, и той го погледна смутен, защото изведнъж разбра, че Саенс де ла Бара за първи път беше без кучето, без оръжие, побледнял, и тогава въздъхна, добре, Начо, изпълнявай дълга си, рече той с вид на безкрайна умора, изтегнат назад в пружиненото кресло, с поглед втренчен в издайническите очи от портретите на героите, по-стар от всякога, по-мрачен и тъжен, но с все същото изражение на човек, чиито намерения не могат да се предвидят и които Саенс де ла Бара щеше да разбере две седмици по-късно, когато отново влезе в кабинета без предварително уговорен час за посещение, като почти влачеше кучето за каишката, и със спешната новина на въоръжено въстание, което може да се предотврати само с ваша намеса, генерале, и той най-после откри неуловимата пукнатина в стената от обсидий на заслепението, която беше търсил толкова години насам, майчице моя Бендисион Алварадо, на моето отмъщение, каза си той, този жалък мръсник ще напълни гащите от страх, но не направи нито един жест, който би издал намеренията му, а обгърна Саенс де ла Бара с майчинска загриженост, не се тревожи, Начо, въздъхна той, имаме още много време да мислим на спокойствие, къде, майка му стара, е истината в това тресавище от противоречиви истини, които бяха толкова несигурни, че приличаха на лъжа, а през това време Саенс де ла Бара установяваше по часовника с верижка, че наближава седем часът вечерта, генерале, командуващите на трите рода войска привършват вечерята в своите домове с жените и децата си, така че те дори няма да подозрат намеренията ви, ще излязат в цивилни дрехи без охрана през задния вход за прислугата, където ги чака една държавна кола, извикана по телефона, за да се приспи бдителността на нашите хора, няма да видят никого, разбира се, макар че те са там, генерале, това са шофьорите, но той каза: аха, и се усмихна, не се безпокой толкова, Начо, я по-добре ми обясни как си опазихме досега кожата, като според вашите сметки с отрязаните глави ние имаме повече врагове, отколкото войници, но Саенс де ла Бара едва беше поддържан от лекото тиктакане на часовника си с верижка, остават по-малко от три часа, генерале; в този момент командуващият сухопътните сили се отправяше към казармата Ел Конде, командуващият морските войски към пристанищната крепост, командуващият въздушните войски към базата Сан Херонимо, все още имаше възможност да бъдат арестувани, защото една камионетка на държавна сигурност, натоварена със зеленчуци, ги следеше отблизо, но той стоеше невъзмутимо, усещаше, че нарастващото вълнение на Саенс де ла Бара го освобождава от наказанието на едно робство, което беше по-безпощадно и от неговата власт, успокойте се, Начо, каза той, обяснете ми по-добре защо не сте си купили къща, голяма като параход, защо работите като вол, щом не ви интересуват парите, защо живеете като отшелник, когато и най-големите теснячки са готови да отпуснат шевовете си, само и само да влязат в спалнята ви, вие изглеждате по католик и от папата, Начо, но Саенс де ла Бара се задушаваше, облян от ледена пот, която не можеше да скрие зад своето непреклонно достойнство в горещия като крематориум кабинет, стана единайсет, вече е доста късно, рече той, по това време един кодиран сигнал започна да циркулира по жиците на телеграфа по посока на различните гарнизони на страната, разбунтуваните командуващи си слагаха медалите на парадните униформи за официалната снимка на новата правителствена хунта, докато адютантите им предаваха последните заповеди за войната, в която нямаше врагове и чиято единствена битка се свеждаше до контрола на съобщителните центрове и учрежденията, но той дори не примигна пред задъхания пулс на Лорд Кьохел, който се беше надигнал и по мутрата му се стичаше лига, подобна на нескончаема сълза, Начо, по-добре ми обясни защо се страхуваш толкова от смъртта, и Хосе Игнасио де ла Бара дръпна с един замах целулоидната си яка, омекнала от потта, и баритонското му лице остана безжизнено, това е естествено, отвърна той, страхът от смъртта е вечният огън на щастието, затова вие не го чувствувате, генерале, и застана прав, като по навик броеше ударите на камбаните на катедралата, дванайсет е, рече той, вече си нямате никого на света, генерале, аз бях последният, но той не се помръдна в креслото, докато не долови подземния тътен на танковете по площад Пласа де Армас и тогава се усмихна, грешиш, Начо, все още ми остава народът, тъй рече той, бедният вечен народ, който, още преди да съмне, се стече на улицата, подтикнат от неочаквания старец, който по държавното радио и телевизия се обърна към всички патриоти без дискриминация от каквото и да било естество и с най-горещо историческо вълнение съобщи, че командуващите трите рода войски, вдъхновени от вечните идеали на режима, под моето лично ръководство и отразявайки както винаги волята на суверенния народ, през тази славна нощ сложиха край на терористичния апарат на едно кръвожадно цивилно лице, което беше наказано от сляпото правосъдие на народа, ето го там Хосе Игнасио де ла Бара, пречукан от бой, закачен за петите на един електрически стълб на Пласа де Армас, със собствените си гениталии, натикани в устата, така както вие го бяхте предвидили, господин генерал, когато ни заповядахте да блокираме улиците около посолствата, за да му попречим да потърси убежище, народът го подгони с камъни, господин генерал, но преди това трябваше да надупчим с куршуми кръвожадното куче, което изсука карантиите на четирима граждани, а седем наши войника бяха тежко ранени, когато тълпата нахлу в кабинета, където живееше, и изхвърли през прозорците повече от двеста елека с брокат все още с фабричния етикет, изхвърли около три хиляди още необувани италиански обувки, три хиляди, господин генерал, ето за какво са се пръскали правителствените пари, господин генерал, и не знам колко кутии с гардениите, които носеше на ревера си, и всички плочи на Брукнер със съответните диригентски партитури с бележки, направени собственоръчно от него, освен това извадиха затворниците от подземията и подпалиха помещенията за мъчение в старата холандска лудница с викове да живее генералът, да живее мъжагата, който най-после разбра истината, защото казват, че вие не сте знаели нищо, нищо, господин генерал, че са ви държали в облаците и са злоупотребявали с доброто ви сърце, а по това време продължаваха да ловят като плъхове мъчителите, които оставихме без охрана от армията, съгласно вашето нареждане, за да се облекчи народът от толкова натрупана злоба и ужас, и той се съгласи, прието, развълнуван от ликуващите камбани и музиката в чест на свободата и признателните възгласи на множеството, стекло се на Пласа де Армас с големи надписи: господ да пази великолепния, който ни избави от мъглата на ужаса, и при тази мимолетна реплика от времето на величието той нареди да свикат в двора офицерите от школата, които му бяха помогнали да смъкне от себе си каторжническите вериги на властта, и като ни посочваше с пръст, в зависимост от импулсите на вдъхновението си попълни с нас последното върховно командуване на своя изнемогващ режим, на мястото на авторите на смъртта на Летисия Назарено и детето, които бяха заловени по нощници в момента, в който се опитваха да намерят убежище в посолствата, но той едва ги позна, беше забравил имената им, потърси в сърцето си товара от омраза, която се беше опитал да поддържа жива до смъртта си, но намери само пепелта от една ранена гордост, която не си струваше да поддържа повече, да се махат оттук, заповяда той, напъхаха ги в първия кораб, който отплува някъде, където никой нямаше да си спомня за тях, клети негодници, оглави първото заседание на новото правителство с ясното усещане, че избраниците, подбрани от едно ново поколение на един нов век, са същите цивилни министри от памтивека с прашни сюртуци и слаби вътрешности, само дето тези бяха по-алчни за почести, отколкото за власт, по-страхливи и сервилни и по-безполезни от всички предишни пред чуждия дълг, по-скъп, отколкото всичко, което можеше да се продаде в неговото лишено от блясък кралство на печал, какво да се прави, господин генерал, последният влак във високата пустош се беше преобърнал в пропасти с орхидеи, леопардите спяха в кадифените кресла, корабите-черупки с колела бяха заседнали в оризовите тресавища, новините гниеха в пощенските чували, двойките морски крави, измамени от илюзията, че ще родят сирени сред зловещите лилии на огледалата в президентската каюта, и само той не знаеше нищо, разбира се, беше вярвал в прогреса в рамките на реда, защото тогава нямаше други контакти с реалния живот освен четенето на правителствения вестник, който се печаташе само за вас, господин генерал, едно пълно издание само в един екземпляр с новините, които вие обичате да четете, с графично оформление, което вие очаквахте да намерите, с рекламните обявления, които го караха да мечтае за един по-различен свят от този, който му бяха дали взаем за обедната почивка, докато аз самият се уверих с недоверчивите си очи, че зад стъклените сгради на министерствата продължаваха да си стоят непокътнати шарените негърски бараки на хълмовете при пристанището, бяха построили булевардите с палми, които стигаха до морето, за да не видя, че зад къщите в романски стил с еднакви портици си стояха мизерните квартали, опустошени от един от многобройните ни урагани, от двете страни на пътя бяха засадили ароматични треви, за да види той от президентския вагон, че светът изглежда великолепен от водните бои за шарене на авлиги на майка му, милата Бендисион Алварадо, и не го мамеха, за да му доставят удоволствие или за да му угодят, както правеше през последните години на своето величие генерал Родриго де Агилар, нито за да му спестят безсмислени пречки, както правеше Летисия Назарено, повече от съчувствие, отколкото от любов, а за да го държат пленник на собствената му власт, изтегнат в старческа апатия в хамака под сейбата в двора, където през последните години от живота му нямаше да бъде истина дори ученическият хор на пъстрата птица, кацнала в зеления лимон, ама че проклятие, и въпреки това подигравката не го засегна, но той се опитваше да постигне помирение с действителността чрез възстановяването на декрета за монопола върху хинина и други съществено важни лекарства за благополучието на държавата, но действителността го изненада отново с предупреждението, че светът се променя и животът си тече, макар и зад гърба на неговата власт, понеже вече няма хинин, генерале, няма какао, няма синка, генерале, няма нищо, с изключение на неговото лично богатство, което беше неизброимо и безплодно, и беше застрашено от безделието, но въпреки всичко той остана невъзмутим пред толкова злополучните новини, изпрати едно предизвикателно послание до стария посланик Роксбъри, ако може по някакъв начин да намерят някаква утеха на масата за домино, но посланикът му отговори в неговия стил, за нищо на света, ваше превъзходителство, тази страна не струва една ряпа освен морето, разбира се, което е прозрачно и вкусно и достатъчно е само да запалят огън под него, за да сварят в собствения му кратер най-голямата супа от миди във вселената, така че, помислете си, вземаме го на добра цена, за да се погасят сметките по този пресрочен дълг, които не могат да се погасят дори от сто поколения усърдни герои като вас, но той дори не го взе на сериозно, когато му беше казано за първи път, придружи го до стълбите, мислейки си, майчице мила Бендисион Алварадо, виждаш ли какви невежи са тези гринговци, как е възможно да си мислят, че могат да изядат едно море, раздели се с него с обичайното потупване по рамото и отново остана сам със себе си, умувайки в ивиците от илюзорна мъгла в пустошта на властта, защото навалицата беше опразнила Пласа де Армас, отнесоха със себе си плакатите от памтивека и запазиха лозунгите, взети под наем за други подобни празници в бъдеще, веднага щом им се изпари желанието за храната и пиенето, които войската раздаваше в паузите от овациите, салоните отново останаха пусти и тъжни въпреки неговата заповед портите да не се затварят никога, за да може да влиза който си иска, както преди, когато този дом не беше дом на покойника, а дворец за всички и въпреки това единствените, които останаха, бяха прокажените, господин генерал, слепите и парализираните, които бяха прекарали дълги години пред дома, така както ги беше видял Деметрио Алдус да се припичат на слънце пред вратите на Йерусалим, разбити или непобедими, сигурни, че рано или късно ще влязат отново, за да получат солта за своето изцеление от неговите ръце, защото той щеше да надживее всички враждебни превратности и най-безмилостните страсти, и най-неприятните преследвания на забравата, защото той беше вечен, и така стана, той ги намери отново по местата им, когато се връщаше от доенето, те варяха в тенекиени кутии остатъците от кухнята на импровизирани огнища от тухли в двора, видя ги проснати със скръстени ръце на скапаните от гнойта на раните сламеници под благоуханната сянка на розовите храсти, нареди да им съградят една обща печка, купуваше им нови сламеници, нареди да им построят навес от палмови клони в дъното на двора, за да не става нужда да се подслоняват вътре в къщата, но не минаваха четири дена, без той да не намери някоя двойка прокажени, заспали върху арабските килими в празничния салон, или някой сляп, изгубен сред канцелариите, или някой парализиран със счупен крак на стълбите, заповядваше да затворят вратите, за да не остане никаква следа от язвите им по стените и да не вмиришат въздуха в дома със смрад на карбол, с който ги пръскаха здравните служби; въпреки всичко, щом ги прогонеха от едно място, те се появяваха на друго, упорити, непоклатими, вкопчили се здраво в зловещата си надежда, когато вече никой не очакваше нищо от този сакат старец, който криеше спомените си, написани на бележки, в цепнатините на стените, и се ориентираше пипнешком като сомнамбул през ветровете из мъгливите тресавища на паметта, прекарваше безсънни часове в хамака, като се питаше как, дяволите да го вземат, да се измъкна от новия посланик Фишър, който ми предложи да обявя, че имало чумна епидемия, за да оправдая дебаркирането на морски пехотинци съгласно договора за взаимна помощ за срок от толкова години, колкото са необходими да се вдъхне нов импулс на загиващото отечество, и той отговори незабавно, за нищо на света, напълно уверен, че отново се намира в началото на своя режим, когато си беше послужил с едно подобно средство, за да разполага с изключителните пълномощия на военния закон при сериозна заплаха от граждански метеж, беше обявил с декрет положение на чумна епидемия, на пилона на фара издигнаха жълто знаме, затвориха пристанището, отменени бяха неделите, забранено бе да се оплакват публично мъртъвците и да се свири музика, която напомня за тях, а армията беше упълномощена да бди за изпълнението на декрета и да се разправя с чумавите по свое усмотрение, така че войниците със санитарни ленти на ръка екзекутираха публично хора с най-различно положение, отбелязваха с червен кръг къщите, заподозрени в несъгласие с режима, с клеймото за добитъка дамгосваха челата на най-обикновените нарушители, лесбийките и педерастите, а през това време една санитарна мисия, която посланикът Мичъл измоли спешно от своето правителство, се беше заела със задачата да предпази от заразата обитателите на президентския дом, събираха от пода изпражненията на седмачетата, за да ги анализират с микроскопи, хвърляха дезинфекционни хапчета в коритата, хранеха животните в научните си лаборатории с червеи, а той примираше от смях, като им казваше с помощта на преводача: не ставайте пъзльовци, мистър, тук единствената чума сте вие, но те настояваха, че имали върховна заповед за това, приготвиха някакъв предпазен мед, гъст и зелен, с който мажеха целите тела на посетителите без оглед на акредитивните писма, от най-обикновените до най-именитите, по време на аудиенцията ги задължаваха да стоят на разстояние, те прави до вратата, а той седнал в дъното, където до него можеше да стигне гласът, но не и дъхът, преговаряха с викове с голите от именит произход, които ръкомахаха само с една ръка, ваше превъзходителство, а с другата си прикриваха хилавия нашарен гълъб само и само да предпазят от зараза този, който беше измислил по време на нервното си безсъние дори най-баналните подробности на фалшивото бедствие, беше измислил земни лъжи и разпространил апокалиптични прогнози в съответствие със схващането си, че хората колкото по-малко разбират, толкова повече се плашат, и едва примига, когато един от адютантите му, побледнял от страх, козирува пред него и му съобщи новината, че чумата причинява огромна смъртност сред гражданското население, така че той видя през замъглените стъкла на президентската каляска времето, спряло по негова заповед по запустелите улици, видя изплашения вятър в жълтите знамена, видя затворените врати дори в къщите, избегнали червения кръг, видя подрисканите кокошки на балконите и видя мъртъвците, мъртъвците, мъртъвците, те бяха толкова много и навсякъде, че беше невъзможно да се преброят в тресавищата, затрупани на купчини на слънце по терасите, изпънати върху зеленчуците на пазара, мъртъвци от плът и кръв, господин генерал, кой ги знае колко са, но бяха много повече, отколкото той би желал да види прострени в редиците на една неприятелска войска, захвърлени като умрели кучета в кофите за боклук, и над смрадта от телата и познатата воня на улиците той откри миризмата на чумната краста, но остана невъзмутим, не отстъпи на никаква молба, докато не се почувствува отново пълен господар на властта си, и едва когато изглеждаше, че няма човешко или божествено средство, което да сложи край на масовото умиране, видяхме на улицата една кола без отличителни знаци, в която отначало никой не усети ледения полъх от величието на властта, но в кадифения траурен интериор видяхме смъртоносните очи, треперещите уста, младоженската ръкавица, която хвърляше шепи сол в порталите, видяхме влака, боядисан в цветовете на знамето, да се катери с ноктите си през гардениите и безстрашните леопарди до мъгливите чукари в най-стръмните провинции, видяхме мътните очи през завесите на самотния вагон, опечаленото лице, ръката на разочарована девица, която сипеше купища сол по високата пустош на своето детство, видяхме парахода с дървено колело и с мазурки, свирени на химерично пиано, който плаваше през подводни скали и пясъчни островчета, и развалините от катастрофите, причинени в джунглата от пролетните разходки на дракона, видяхме помръкналите очи на прозореца на президентската каюта, видяхме бледите устни, ръката без произход, която хвърляше шепи сол в затъпелите от горещината села, и онези, които ядяха солта и ближеха пръстта, на която беше стоял той, моментално възстановяваха здравето си и за дълго време бяха имунизирани против лошите предзнаменования и вихрушките на илюзията, така че той нямаше да се изненада, когато в заника на неговата есен щяха да му предложат нов дебаркационен режим въз основа на същото такова обявяване на политическа епидемия от жълта треска, но той се противопостави на предложенията на своите ялови министри, които крещяха: да се върнат пехотинците, генерале, да се върнат с машините си за пръскане на чумавите, на каквато цена искат, да се върнат с белите си болници, със сините си морави, с фонтаните си с въртяща се вода, които допълват високосните години с векове добро здраве, но той тупна по масата и каза не, под негова върховна отговорност, докато недодяланият посланик Маккуин отвърна, че вече няма за какво да спорим, ваше превъзходителство, режимът не се крепи нито от надеждата, нито от конформизма, нито дори от терора, ами от чистата инерция на едно старо и непоправимо разочарование, излезте на улицата и погледнете истината в очите, ваше превъзходителство, намираме се на последния завой, или ще дойдат пехотинците, или ще вземем морето, няма друга алтернатива, ваше превъзходителство, нямаше друга майко, така че те взеха Карибско море през април, отнесоха го морските инженери на посланика Суинг на парчета под номера, за да го посеят далече от ураганите в кървавите зори на Аризона, отнесоха го с всичко, което имаше в него, господин генерал, с отражението на нашите градове, с нашите плахи удавници, с нашите безумни дракони, въпреки че той беше прибягнал към най-смелите регистри на своята хилядолетна хитрост, като се помъчи да предизвика национален конвулс от протести срещу грабежа, но никой не обърна внимание, господин генерал, не пожелаха да излязат на улицата нито с добро, нито с лошо, защото си мислехме, че това е някоя нова негова маневра като многото други такива, за да удовлетвори извън всякаква мярка своята неудържима страст да пребъде, мислехме, че го прави, за да се случи нещо, макар че пак щяха да вземат морето, майка му стара, ако ще цялото отечество да отнесат с неговия дракон, тъй мислехме, безчувствени пред изкуството на военните, които влизаха в къщите ни, облечени като цивилни, и ни молеха от името на отечеството да излезем на улицата с викове да си вървят гринговците, за да попречим да стане грабежът, подстрекаваха ни към грабежи и пожари на магазините и домовете на чужденците, предлагаха ни пари в брой, за да излезем да протестираме под закрилата на войската, която беше солидарна с нас против агресията, но никой не излезе, защото никой не беше забравил, господин генерал, как и друг път ни бяха казали същото под честна офицерска дума, но ставаше кръвопролитие под предлог, че се били вмъкнали провокатори, които открили огън срещу армията, така че този път не разчитаме дори на народа, господин генерал, и се наложи сам да поеме тежестта на това наказание, трябваше да подпиша сам, мислейки, майчице мила Бендисион Алварадо, никой не знае по-добре от теб, че е по-добре да останем без морето, отколкото да позволим да дебаркират пехотинците, спомняш ли си как измисляха заповедите и ме караха аз да ги подписвам, те направиха от артистите педерасти, те донесоха Библията и сифилиса, караха хората да мислят, че животът е лесен, майко, че всичко се постига с пари, че негрите носят зарази, опитаха се да убедят нашите войници, че отечеството е търговия и че чувството за чест било празна работа, измислена от правителството, та войниците да се бият безплатно и за да се предотврати повтарянето на толкова злини, аз им дадох правото да използуват нашите териториални морета така, както намерят, че е изгодно за интересите на човечеството и мира между народите, като се подразбира, че тази отстъпка не се отнася само за водите, които се простираха от, прозореца на спалнята му до хоризонта, ами всичко, което се разбира под думата море в най-широкия смисъл, или с други думи, фауната и флората, присъщи на тези води, режимът на ветровете им, капризите на атмосферните налягания, всичко, но никога не бих могъл да си представя, че са способни да направят това, което направиха, да отнесат с гигантски смукателни драги номерираните шлюзи на моето старо шахматно море, в чийто изкормен кратер видяхме да се появяват мигновените парчета от потъналите останки на древния град Санта Мария дел Дариен, опустошен от буренака, видяхме флагманския кораб на адмирала на морето-океан, такъв, какъвто го бях виждал от прозореца си, майко, беше същият, уловен от цял гъсталак от октоподи, които зъбите на драгата изтръгнаха от корен, преди той да има време да се разпореди за едно чествуване, достойно за историческата значимост на онова корабокрушение, те отнесоха всичко, което е било причина за моите войни и повод за моята власт, и оставиха само пустинната равнина с остър лунен прах, която той гледаше със свито сърце, когато минаваше покрай прозореца, крещейки, майко мила Бендисион Алварадо, просветли ме с твоята най-мъдра светлина, защото през онези нощи в заника му той се събуждаше изплашен, че мъртъвците се надигат от гробовете си, за да му искат сметка за морето, усещаше драскането по стените, чуваше непогребаните гласове, ужаса от мъртвешките погледи, които дебнеха през ключалките дирята на неговите големи крачища на умиращо влечуго в димящото мочурище на последните спасителни блага в потъналата в мрак къща, вървеше неуморно през кръстопътя на късните пасати и фалшивите мистрали на машината за вятър, която му подари посланикът Еберхарт, за да не бие много на очи лошата сделка с морето, виждаше на върха на скалите самотната светлина в почивния дом на диктаторите в изгнание, които спят като седнали волове, докато аз страдам, копелдаци такива, спомняше си прощалните хъркания на майка си Бендисион Алварадо в дома в покрайнините, нейния здрав сън на птицепродавачка в помещението, осветено от будния риган, ако можеше да е на нейното място, въздишаше той, щастлива заспала майко, тя никога не се изплаши от чумата, нито се остави да бъде заплашена от любовта, нито се остави да падне духом от смъртта, а той в замяна на това беше така объркан, че дори блясъците на фара без море, които просветваха в прозореца, му се сториха омърсени от мъртъвците, избяга ужасен от фантастичната звездна светулка, която пръскаше в своята орбита на въртящ се кошмар опасния поток от светлинен прах от малкия мозък на мъртъвците, загасете го, изкрещя той, угасиха го, заповяда да запушат дупките на вратите и прозорците, дори скрит в други миризми, и най-тънкият дъх от крастата в нощния въздух на смъртта, остана в мрака, като се колебаеше и с мъка си поемаше дъх в задуха, с усещането, че минава през тъмни огледала, вървеше от страх, докато чу тропот от копита в кратера на морето, а това беше луната, която се издигаше с излинелия си сняг, изплашена, махнете я, изкрещя той, угасете звездите, майка му стара, това е божа заповед, но никой не се притече на виковете му, никой не го чу освен парализираните, които се събудиха изплашени в старите канцеларии, слепите на стълбите, прокажените, поръсени от нощната влага, които се надигнаха сред окастрените храсти на първите рози, когато той минаваше, за да искат от ръцете му солта на здравето си, и тогава се случи това, неверници от цял свят, мръсни подмазвачи, стана така, че като минаваше покрай нас, той ни докосна главите един по един, докосна всеки от нас по мястото на недъга му, с гладка и мъдра ръка, която беше ръката на истината, и в мига, в който ни докосваше, се възстановяваше здравето на тялото и спокойствието на душата ни, възстановяваха се силите ни и желанието ни да живеем, и ние видяхме слепите, заслепени от пламъка на розите, видяхме как сакатите прохождат по стълбите и видяхме тази моя кожа на новородено, която показвам по панаирите в цял свят, за да не остане някой, който не е чул за чудото, и тази миризма на преждевременно цъфнали лилии от белезите от язвите ми, която пръскам по лицето на земята за назидание на неверниците и разпътните, разгласяваха го по градове и села, сред навалица и процесии, като се мъчеха да внушат на тълпите страх от чудото, но никой не вярваше, че това е истина, смятаха, че това е пак някой от многобройните придворни, които се изпращаха по селата като глашатаи, за да ни убедят в последното нещо, в което можехме да повярваме, че той бил върнал кожата на прокажените, светлината на слепите, сръчността на парализираните, мислехме, че това е последното средство на режима, за да привлече вниманието върху един президент в плачевно състояние, чиято лична гвардия беше сведена до един патрул от новобранци, противно на единодушното мнение на правителствения съвет, който настояваше, не, господин генерал, необходима е по-строга охрана, поне една стрелкова част, господин генерал, но той се беше заинатил, никой няма нито нужда, нито желание да ме убива, вие сте единствените, моите безполезни министри, моите лениви командуващи, само че не се осмелявате, нито ще се осмелите да ме убиете, никога, защото знаете, че след това ще трябва да се изтрепете помежду си, тъй че остана само гвардията от новобранци за просторната къща, където кравите се движеха свободно от първия вестибюл до салона за аудиенции, изпасаха цветните морави от гоблените, господин генерал, изядоха архивите, но той не ги чуваше, един октомврийски следобед, когато беше невъзможно да се седи навън поради поройния дъжд, той видя как се качи първата крава, помъчи се да я изплаши с ръце, краво, краво, спомни си, че крава се пишеше с к като копеле, видя я отново да яде абажурите на лампите през такъв период от живота си, когато беше започнал да разбира, че не си струва да ходи по стълбите, за да изпъди една крава, намери още две в балната зала, отчаяни от кокошките, които се катереха по тях, за да кълват кърлежите по гърбовете им, така че в неотдавнашните нощи, когато видяхме светлините, приличащи на корабни, и чухме тропота от копита на големи животни зад укрепените стени, това е било, защото той вървеше с морския светлик и си оспорваше с кравите място за спане, докато отвън продължаваше неговият обществен живот без него, ежедневно виждахме във вестниците на режима фиктивни снимки от цивилни и военни аудиенции, на които ни го показваха винаги с различна униформа, според характера на случая, слушахме по радиото повтаряните от толкова години насам речи на бележитите дати на отечеството, той присъствуваше в живота ни още от излизането ни от къщи, при влизане в църква, при яденето и спането, по време на обществени прояви, когато едва смогваше с грубите си ботуши на неуморим пешеходец в западналия дом, чиято прислуга се свеждаше до трима или четирима слуги, които ги хранеха, и поддържаха винаги добре запасени скривалищата за пчелен мед, и пъдеха кравите, и бяха нанесли поразии на порцелана в маршалския генерален щаб в канцеларията със забранен вход, където той щеше да умре според предсказанията на врачките, които той самият беше забравил, чакаха готови да откликнат на случайните му заповеди, докато закачаше лампата на прага и докато чуеха грохота на трите ключалки, трите резета и трите мандала, и едва тогава се оттегляха в стаите си в партера, убедени, че до разсъмване щеше да бъде в обятията на съня си на самотен удавник, но той се пробуждаше от неочаквани разтърсвания, подкарваше безсънието си, влачеше големите си крачища като призрак из тънещия в мрак огромен дом, едва обезпокояван от бавното преживяне на кравите и тежкото дишане на кокошките, заспали на закачалките на вицекралете, слушаше лунните ветрове в тъмнината, усещаше стъпките на времето в тъмнината, виждаше майка си Бендисион Алварадо да мете в тъмнината с метлата от зелени клони, с която беше мела листопада на именитите мъже на Корнелий Непот в оригинал, незабравимата риторика на Ливий Андроник и Цецилий Стадий, които бяха превърнати в канцеларска смет в кървавата нощ, когато той за първи път прекрачи прага на безстопанствения дом на властта, докато отвън се съпротивяваха последните самоубийствени барикади на латиниста генерал Лаутаро Муньос, господ да го пази в царството си небесно, прекосиха двора под блясъка на обгърнатия в пламъци град, като прескачаха труповете на мъртвите от личната гвардия на изтъкнатия президент, той тракаше зъби от маларичната треска, а майка му, Бендисион Алварадо, въоръжена само с метлата от зелени клони, изкачиха се по стълбите в мрака, който цареше от първия вестибюл до залата за аудиенции, спъваха се в труповете на конете от превъзходната президентска конюшня, кръвта на които все още изтичаше, в затворената зала се дишаше трудно поради миризмата на кисел барут, смесена с кръвта на конете, видяхме в коридорите следи от боси нозе, изцапани с конска кръв, видяхме по стените отпечатани длани, изцапани с конска кръв, и видяхме в кървавото езеро на залата за аудиенции обезкървеното тяло на една красива флорентинка в нощен тоалет със забодена в сърцето сабя, а тя беше съпругата на президента, и видяхме до нея трупа на момиченце, което приличаше на балерина-играчка с конци, простреляно с пистолет в челото, и това беше деветгодишната й дъщеря, и видяха трупа на гарибалдийски цезар на президента Лаутаро Муньос, най-сръчния и способен от четиринайсетте генерали федералисти, които се бяха изредили на власт чрез последователни атентати в течение на единадесет години кърваво съперничество, но освен това и единственият, който се беше осмелил да каже „не“ на английския консул на неговия собствен език, а сега лежеше прострян като заек, бос, понесъл наказанието за своята дързост, с череп, разбит от пистолетен изстрел, който той самият изстреля в небцето си, след като уби жена си и дъщеря си и своите четиридесет и два андалуски коня, за да не попаднат в ръцете на наказателната експедиция на британската ескадра, и тогава командуващият Кичънър ми каза, като посочи трупа, виждаш ли го, генерале, така свършват тези, които вдигат ръка против баща си, не забравяй това, когато оглавиш своето кралство, рече му, а той вече го беше оглавил след толкова безсънни нощи на очакване, толкова отложен за по-нататък гняв, толкова преглътнати и смлени унижения, постигна го, майко, провъзгласиха го за главнокомандуващ на трите рода войска и президент на републиката за толкова време, колкото е необходимо, за да бъде възстановен редът и икономическото равновесие на нацията, решението беше взето единодушно от последните вождове на федерацията със съгласието на сената и камарата на депутатите и с подкрепата на британската ескадра, заради моите многобройни и толкова тежки нощи на партия домино с консула Макдоналд, само че отначало нито аз, нито някой друг го беше повярвал, разбира се, кой можеше да повярва в това в суматохата на онази страшна нощ, щом като самата Бендисион Алварадо все още не беше успяла да го повярва в зловонния си креват, когато си спомняше как синът й не знаеше откъде да подхване управлението сред онази бъркотия, не можеха да намерят една билка за отвара против високата температура в онази необятна къща без мебели, в която не беше останало нищо ценно освен наядените от молците маслени портрети на вицекралете и архиепископите от мъртвото величие на Испания, всичко друго предишните президенти го бяха пренесли малко по малко в частните си жилища, не бяха оставили дори следа от стенните драперии с изрисувани героични епизоди, спалните бяха пълни с казармена смет, навсякъде имаше забравени остатъци от исторически кланета и лозунги, написани с пръст, натопен с кръвта на илюзорни президенти за една нощ, но нямаше дори един креват, където човек да легне и да се изпоти от температурата, тъй че майка му Бендисион Алварадо откъсна една завеса, за да ме завие, и го сложи да легне в единия край на парадното стълбище, докато тя метеше с метлата от зелени клони президентските покои, които англичаните току-що бяха ограбили, измете целия под, като се отбраняваше с метлата от тази шайка пирати, които искаха да я изнасилят зад някоя врата, и малко преди разсъмване седна да си почине до своя изтощен от високата температура син, увит в една плюшена завеса, окъпан в пот на последното стъпало на парадната стълба в опустошената къща, докато тя се мъчеше да му свали температурата с простите си аргументи, да не се оставяш да паднеш духом заради тази бъркотия, синко, работата ще се оправи, като се купят няколко кожени табуретки от най-евтините, ще им нарисуваме цветя и животни с цветни бои, аз ще ги нарисувам, казваше тя, само да се купят няколко хамака за гости, най-вече това, хамаци, защото в къща като тази могат да дойдат много гости и по всяко време без предупреждение, казваше той, ще се купи една църковна маса за ядене, ще се купят железни прибори и пиринчени чинии, за да издържат на тежкия войнишки живот, ще се купи една прилична делва за питейната вода и едно кюмбе с дървени въглища и готово, в края на краищата това са държавни пари, казваше тя, за да го утеши, но той не я слушаше, повален от първите утринни лъчи, които осветяваха обратната страна на голата истина, със съзнанието, че той не е нищо друго освен жалък старец, който трепереше от студ, тресеше се от треската, седнал на стълбите, и си мислеше без любов, майчице Бендисион Алварадо, значи, такава била работата, майка му стара, значи, властта била онази корабокрушенска къща, онази човешка миризма на изгорени коне, онази печална зора на още един дванайсети август, подобна на много други, това беше денят на властта, майчице, в каква къща сме се забъркали, изпитвайки първобитно безпокойство, атавистичен страх от новия мрачен век, който обгръщаше света без негово разрешение, в морето пееха петлите, англичаните пееха на английски, докато прибираха труповете на мъртвите в двора, а през това време майка му привърши радостните си сметки с облекчителното салдо: не ме плашат нещата, които трябва да купим, нито работата, която трябва да свършим, синко, нищо подобно, плаши ме огромното количество чаршафи, които трябва да се перат в тази къща, и тогава той се опря на силата на своето разочарование, за да се опита да я утеши с думите, спи спокойно, майко, в тази страна нито един президент не се е застоял, рече той, ще видиш как само след петнайсет дни ще ме катурнат, и не само че тогава си вярваше, но и след това продължаваше да вярва всеки миг през всичките часове на своя предълъг живот на заседнал деспот, и все повече го вярваше, колкото повече животът го убеждаваше, че през дългите години на властта не се повтарят два еднакви дни, че винаги се намира някое скрито намерение в плановете на един министър-председател, когато той прескача ослепителното лумване на истината в обичайния си доклад в сряда, и той се усмихваше, не ми казвате истината, лиценциате, рискувате да ви повярвам, и само с тази фраза правеше на пух и прах цяла една разработена стратегия на правителствения съвет, за да го накарат да подпише, без да пита, впрочем той никога не ми е изглеждал умствено по-ведър, колкото по-настойчиви ставаха приказките, че се напикавал в панталоните, без да усети, по време на официалните срещи, изглеждаше ми по-строг, колкото повече потъваше във вира на старческата немощ, с пантофи на обречен и очила, които се закрепяха само на едното ухо с конец, и характерът му беше станал по-напрегнат, и инстинктът му по-налучкващ, за да отхвърли това, което не беше подходящо, и да подпише това, което му отърваше, без да го чете, майната му, щом като в края на краищата никой не ми обръща внимание, усмихваше се, забележете, каза да поставят капан във вестибюла, за да не се катерят кравите по стълбите, но те пак бяха там, крави колкото щеш, една си беше напъхала главата през прозореца на канцеларията и ядеше книжните цветя в олтара на отечеството, но той само се усмихваше и казваше, нали виждате, това, за което ви говорех, вече може да се види, лиценциате, нещо, което съсипва тази страна, че никой не ми обръща внимание, тъй казваше той, и го казваше с такъв ясен разсъдък, който изглеждаше невъзможен за неговата възраст, въпреки че посланикът Киплинг разказваше в своите забранени мемоари, че по това време го намерил в тежко състояние на старческо безумие, това не му позволяваше да се справя сам дори с най-детинските действия, разказа как го намерил прогизнал в една солена и изобилна материя, която изтичала от кожата му, как бил станал огромен като удавник и вял и отпуснат като удавник, и беше си разкопчал ризата, за да ми покаже гладкото си и напрегнато тяло на удавник на суша, и по всичките му цепнатини се бяха завъдили паразити от морското дъно, на гърба си имаше корабни налепи, под мишниците имаше микроскопични полипи и ракообразни, но той беше убеден, че тези морски издънки са само първите симптоми за спонтанното завръщане на морето, което вие отмъкнахте със себе си, скъпи Джонсън, защото моретата са като котките, рече той, винаги се връщат, убеден, че плитчините с октоподи по слабините му са тайно предизвестие за щастливо утро, когато ще отвори прозореца на спалнята си и ще види отново трите каравели на адмирала на морето-океан, който се беше изморил да обикаля света, за да разбере дали е истина това, което му бяха казали, че ръцете му били гладки като неговите и като на някои други големи исторически личности, заповяда да го доведат, дори насила, когато други мореплаватели му разказваха, че го били виждали да картографира многобройните острови в съседните морета, като заменял с имената на крале и светци старите им имена на военни, докато търсеше в местните науки това, което наистина го интересуваше, да открие някакво универсално лекарство за преждевременния си косопад, бяхме загубили надеждата, че ще го намери отново, когато той го позна от президентската лимузина, беше облечен с кафяво расо с кордона на Сан Франциско на кръста и тракаше кречеталото на покаян грешник сред неделната навалица на обществения пазар, потънал в такава морална нищета, да не повярваш, че това е същият онзи човек, когото бяхме виждали да влиза в салона за аудиенции с червената униформа и златни шпори, с тържествената походка на морски вълк на суша, ала когато по ваша заповед се опитахме да го качим в президентската лимузина, не намерихме нито следа от него, земята го беше погълнала, казваха, че бил станал мюсюлманин, че умрял от проказа в Сенегал и че бил погребан в три различни гроба в три различни града на света, макар че всъщност не беше в нито един, наказан да скита от гроб в гроб, докато свят светува, поради нещастната съдба на неговите дела, защото този човек беше боксузлия, господин генерал, и беше по-тленен от златото, но той не го повярва, все чакаше да се върне до последните дни на старостта си, когато министърът на здравето измъкваше с пинцети волските кърлежи, които откриваше по тялото му, а той настояваше: това не са кърлежи, докторе, това е морето, което се връща, казваше той, толкова сигурен в правотата си, че министърът на здравето често си мислеше, че той не е толкова глух, колкото се прави пред хората, нито толкова съсипан, колкото се представя на неудобните аудиенции, макар при един основен преглед да беше открил, че артериите му са като стъклени, че има утайки от морски пясък в бъбреците и в напуканото от липса на любов сърце, така че старият лекар се прикри зад старото им доверие на побратими, за да му каже: вече е време да предадете вехториите, господин генерал, решете поне в чии ръце ще ни оставите, тъй му каза, спасете ни от нещастието, но той го попита учуден: кой ви е казал, че мисля да умирам, скъпи ми докторе, нека други умират, майка му стара, и свърши с желанието да се пошегува: преди две нощи се видях по телевизията и намерих, че съм по-добре от всякога, като бик за борба, каза той, примрял от смях, защото се беше видял сред мъгли, как клюма за сън, и с глава, увита в намокрен пешкир пред екрана без звук, в съответствие с навиците, които си беше създал през последните самотни безсъници, наистина беше по-решителен от бик за борба пред чара на посланичката на Франция, или може би на Турция, или на Швеция, по дяволите, толкова си приличаха, че не можеше да ги различи, толкова време се беше минало, че не помнеше себе си сред тях в нощната си униформа и с недокосната чаша шампанско в ръката на празника по случай годишнината от 12 август или при чествуването на победата на 14 януари, или на възраждането — 13 март, отде да знам, дали в бъркотията от исторически дати на режима не беше взел да забравя кога какво беше, нито кое на какво отговаряше, нито му служеха за нещо навитите листчета, които с такова желание и с такова старание беше крил в цепнатините по стените, защото беше забравил какво трябваше да си спомни, намираше ги случайно в скривалищата за пчелен мед и така веднъж прочете, че на 7 април има рожден ден доктор Маркос де Леон, трябва да му се изпрати за подарък един тигър, прочете го, написано собственоръчно от него, без ни най-малка представа за кого ставаше дума, чувствувайки, че няма по-унизително и по-незаслужено наказание за човека от измяната на собственото му тяло, беше започнал да го разбира много преди незапомнените времена на Хосе Игнасио де ла Бара, когато взе да проумява, че едва се досеща кой какъв е при груповите аудиенции, човек като мен, който беше способен да извика по име и презиме цялото население от най-затънтените краища на своето необятно кралство на печал, а сега беше стигнал до обратния край, видя от каляската едно познато момче сред навалицата и се изплаши много, че не можа да си спомни къде го беше виждал преди, затова накара охраната да го арестува, докато се сетя, един клетник, който прекара 22 години в затвора, като си повтаряше истината, установена още първия ден на съдебния процес, че се казва Браулио Линарес Москоте, че е доведен и осиновен син на Маркос Линарес, речен моряк, и на Делфина Москоте, дресьорка на кучета за лов на тигри, и двамата с установено местожителство в Росал дел Вирей, че идва за първи път в столицата на това кралство, защото майка му го изпратила да продаде две кутрета по време на мартенските игри на цветята, пристигнал с едно наето магаре само с дрехите, които носеше на разсъмване в същия четвъртък, когато го арестуваха, че бил в едно павилионче на обществения пазар, пиел кафето си и разпитвал продавачките дали не знаят някой, който би искал да купи две кръстосани кученца за лов на тигри, и тъкмо те му отговорили, че не знаят, и започвали барабаните, фанфарите, фойерверките и хората закрещели, че идел човекът, ето го там, а той попитал кой човек, и му отговорили, че кой може да бъде, този, който управлява, и сложил кученцата в една кутия, като помолил продавачките на мекици да му направят услугата да ги наглеждат, докато се върне, и се покатерил на перваза на един прозорец, за да вижда над хората, и видял конната охрана със златни чулове и шлемове, украсени с пера, видял каляската с дракона на отечеството, поздрава на една ръка с парцалива ръкавица, бледото изражение, тъжните устни, без усмивка, на човека, който управляваше, тъжните очи, които веднага го открили като игла в копа сено, пръста, който го посочи, този, този, който се катери по прозореца, заповяда да го арестуват, докато аз се сетя къде съм го срещал, и така ме сграбчиха и ме блъскаха, одраха ми кожата със саблени удари, пекоха ме на скара, за да кажа къде ме бил виждал преди човекът, който управлява, но не успяха да изтръгнат друга истина освен единствената в затвора на ужаса при пристанищната крепост, и я повторил с толкова жар и толкова дързост, че той накрая приел, че е сгрешил, но сега няма изход, каза той, защото така лошо се бяха отнесли към него, че ако не е бил неприятел, сега вече е станал, клетият човек, така си и изгни жив в затвора, докато аз бродех из тази къща на сенки и си мислех, майчице Бендисион Алварадо на моите добри времена, помогни ми, виж как изглеждам без закрилата на твоето покривало, крещеше, че не си струва трудът човек да преживее толкова славни летописи, ако не може да ги извика в спомените си, за да им се наслаждава и да се подхранва с тях, и да преживява благодарение на тях в блатото на старостта, защото и най-силните болки, и най-щастливите мигове на неговите велики времена бяха се изцедили безвъзвратно през дупките на паметта му, въпреки искрените му опити да попречи на това със запушалките от навити хартийки, беше осъден никога да не разбере коя беше тази Франсиска Линеро на 96 години, която беше наредил да погребат с почести, достойни за кралица, според друга бележка, написана собственоръчно от него, наказан да управлява слепешката с единайсет чифта безполезни очила, скрити в чекмеджетата на бюрото му, за да се преструва, че действително разговаря с призраци, чиито гласове дори не успяваше да разгадае, чиято самоличност отгатваше по интуитивни знаци, потънал в състоянието на безпомощност, чийто най-голям риск му стана ясен при една аудиенция с министъра на войната, когато има лошия късмет да кихне един път и министърът на войната каза: наздраве, господин генерал, а той кихна още веднъж и министърът на войната пак му каза: наздраве, господин генерал, и още веднъж, наздраве, господин генерал, но след девет последователни кихания вече не му каза наздраве, господин генерал, а се ужаси от заплахата на това разложено от смайване лице, видях очите, удавени в сълзи, които ме заплюха безмилостно от блатото на агонията, видях изплезения като на обесен език на грохналия звяр, който умираше в ръцете ми, без да има нито един свидетел на моята невинност, без никого, и тогава не ми хрумна нищо друго, освен да избягам от кабинета, преди да е станало прекалено късно, но той ми попречи с един залп от власт, като изкрещя между кихавицата, недейте става пъзльо, бригаден генерал Росендо Сакристан, стойте мирен, по дяволите, аз не съм толкова страхлив, че да умра пред вас, изкрещя той, и така си беше, защото той продължи да киха до ръба на смъртта, като плуваше в пространство от безсъзнание, изпълнено с пладнешки светулки, вкопчил се здраво за убеждението, че майка му Бендисион Алварадо не би му простила срама да умре от пристъп на кихавица в присъствието на един подчинен, за нищо на света, по-добре мъртъв, отколкото унизен, по-добре да живее с крави, отколкото с хора, способни да го оставят да умре без чест, по дяволите, та той не беше спорил повече с папския нунций за бога, за да не се разбере, че яде шоколада с лъжица, нито беше посмял да играе пак домино, от страх да не би някой да се осмели да загуби от съжаление, не искаше да вижда никого, майчице, за да не разкрие някой, че въпреки грижливото бдение над собственото му поведение, въпреки амбицията да не влачи плоските си нозе, които в края на краищата беше влачил винаги въпреки срама за годините му, той се чувствуваше на ръба на бездната от мъки на последните изпаднали в немилост диктатори, които той държеше по-скоро арестувани, отколкото охранявани в къщата на крайбрежните скали, за да не заразят света с чумата на своето унижение, изтърпя го сам в онази ужасна утрин, когато заспа в басейна в частния си двор, докато вземаше баня от медицински води, сънува те тебе, майчице, сънува, че ти причиняваш бръмченето, което се пръсна от толкова пищене над главата ми сред клоните на цъфналия кралски бадем, сънува, че ти боядисваш с четките си цветните гласове на оропендоли, когато се събуди, стреснат от неочакваното облекчаване на червата си на дъното на водата, майчице, събуди се сгърчен от ярост в омърсения от моя срам басейн, където плуваха ароматичните съцветия на ригана и слеза, плуваха окапалите млади портокалови цветове, плуваха възбудени от новостта на златистите, нежни изпражнения на господин генерала в благоуханните води, по дяволите, но той беше надживял тази и толкова други срамотии на възрастта и беше съкратил до минимум обслужващия персонал, за да стават без свидетели, никой не трябваше да го види как броди без посока по цели дни и цели нощи из ничията къща, с глава увита в парцали, натопени в байрун, как въздиша от отчаяние, опрял глава на стените, преситен от кадене на тамян, полудял от нетърпимото главоболие, за което никога не говореше, дори на личния си лекар, защото знаеше, че и това е още една от многото безполезни болки на старостта, усещаше го как се приближава, когато идваше като тътен от камъни, много преди да се появят по небето буреносните облаци, и заповядваше никой да не го безпокои, щом започнеше да го върти свределът в слепоочията, никой да не влиза в този дом, каквото и да става, заповядваше той, когато почувствуваше да скърцат костите на черепа му при второто превъртане на свредела, никой, ако ще господ да дойде, заповядваше, дори ако аз умра, по дяволите, заслепен от душевадната болка, която не му даваше нито миг почивка за размисъл до края на света от отчаяние, докато не рукнеше благодатен дъжд, и тогава той ни викаше, намирахме го като новороден, с масичката, сервирана за вечеря пред немия екран на телевизора; сервирахме му задушено месо, фасул със сланина, ориз с кокосови орехи, резени пържен банан, вечеря, недопустима за възрастта му, която той оставяше да изстине, без дори да я опита, докато гледаше същия спасителен филм по телевизията, със съзнанието, че правителството иска да скрие нещо от него, щом като пускаха същата програма в затворената верига, без дори да забележат, че филмовите ленти са обърнати наопаки, по дяволите, казваше си той, като се опитваше да забрави какво искаха да скрият от него, ако беше най-лошото, вече щеше да се знае, ръмжеше пред сервираната маса, докато камбаната на катедралата удари осем часа, и ставаше, храната оставаше непокътната, хвърляше я в клозета, както правеше всяка вечер в този час от много време насам, за да скрие унижението, че стомахът му отказва всичко, за да залъже с легендите от времето на своето величие злобата, която чувствуваше против самия себе си всеки път, когато направеше от старческа разсеяност някаква отвратителна постъпка, за да забрави, че едва живурка, че той самият, а не някой друг пише по стените на клозетите да живее генералът, да живее мъжагата, беше взел скрито отвара от народен лечител, за да бъде в една нощ колкото пъти си иска и по три пъти с три различни жени, и беше заплатил старческата си наивност по-скоро със сълзи от гняв, отколкото от болка, хванал се здраво за халките в клозета, плачейки, майчице Бендисион Алварадо, сърце мое, намрази ме, пречисти ме с твоите огнени води, изтърпявайки с достойнство наказанието за своята наивност, защото му беше пределно ясно, че онова, което му липсваше тогава и винаги му е липсвало в леглото, не беше гордост, а любов, липсваха му жени, по-малко коравосърдечни от онези, които ми сервира моят побратим канцлерът, за да не изгубя добрия си навик, откакто затвориха съседното училище, жени от плът без кости, само за вас, господин генерал, изпратени със самолет и официално освободени от митническа такса от витрините в Амстердам, от морето на Италия, господин генерал, гледайте какво чудо, най-красивите в целия свят, той ги виждаше седнали скромно като учителки по пеене в полумрака на кабинета, събличаха се като актриси, лягаха на плюшения диван с презрамките на банския костюм, отпечатани като негатив върху прохладната кожа с цвят на златна меласа, миришеха на ментолова паста за зъби, на цветя, натопени в буркан, легнали до огромния вол от цимент, който не пожела да си свали военните дрехи, докато аз се мъчех да му дам кураж с най-скъпите си средства, докато той се измори да страда от подканянето на онази ослепителна хубост на умряла риба и й каза: стига толкова, дъще, защо не стана монахиня, и беше толкова угнетен от своята ленивост, че онази нощ, когато часовникът удари осем часа, изненада една от жените, които се грижеха за дрехите на войниците, и я повали с един замах върху коритото за пране, въпреки че тя се помъчи да се отърве със заплахата: днес не мога, генерале, вярвайте ми, имам си гост, но той я обърна по лице върху дъските за пране, и я поръси по обратната страна с библейски устрем, който клетата жена усети чак в душата си със смъртоносното пращене и изпъшка, страхотен сте, господин генерал, вие е трябвало да учите за магаре, и той се почувствува по-поласкан от болезненото стенание, отколкото от най-бесните дитирамби на своите служебни ласкатели, и определи на перачката пожизнена пенсия за учението на синовете й, отново пропя след толкова години, докато даваше кюспе на кравите в обора за доене, месечко ясен, грейнал през юни, пееше той, без да мисли за смъртта, защото дори през последната нощ на своя живот нямаше да си разреши слабостта да мисли за нещо, което да не е от най-общ характер, отново преброи кравите два пъти, докато пееше, ти си светлината на мойта мрачна пътека, ти си моя полярна звезда, и разбра, че липсват четири, влезе в къщата, като мимоходом броеше кокошките, заспали по закачалките на вицекралете, покри клетките на заспалите птици и докато ги завиваше с ленените калъфи, ги преброи — четирийсет и осем, запали питите лайна, пръснати от кравите през деня от вестибюла до залата за аудиенции, спомни си едно далечно детство, за първи път това беше неговият собствен образ, който потракваше зъби сред ледовете на високата пустош, и образът на майка му Бендисион Алварадо, която измъкваше от лешоядите на бунището агнешки дреболии за обяд, вече биеше единайсет часа, когато той обиколи още веднъж цялата къща в обратна посока, светейки си с лампата, докато гасеше светлините във вестибюла, видя себе си, един по един повтаряха се точно четиринайсет генерали, които вървяха с лампа в тъмните огледала, видя една крава, навирила нозе по гръб в дъното на огледалото в залата за музика, краво, краво, каза той, тя беше мъртва, по дяволите, ама че гадост, мина през спалните помещения на гвардията, за да им каже, че в едно огледало има умряла крава, заповяда им да я изнесат утре рано, непременно, преди къщата да се е напълнила с лешояди, прегледа с лампата старите канцеларии в партера, търсейки другите три изгубени крави, търси ги в клозетите, под масите, във всичките огледала, качи се на първия етаж и огледа стаите стая по стая, и намери само една кокошка, скрита под москитерото от розово трико на една послушница от други времена, чието име беше забравил, и преди да си легне, взе лъжица пчелен мед, отново сложи буркана в скривалището, където имаше една от неговите бележки с датата на някаква годишнина на именития поет Рубен Дарио, господ да го сложи на най-високия стол в своето свещено царство, отново нави листчето и го сложи на мястото му, докато четеше наизуст налучканата молитва, отче и учителю небесен, който държиш невредими самолетите във въздуха и презокеанските кораби в морето, и влачеше големите си крачища на човек, лишен от сън и всякаква надежда, през последните бягащи зелени изгреви от въртенето на фара, слушаше траурните ветрове на морето, което си отиде, слушаше задушевната музика от едно сватбено празненство, където без малко щеше да умре от удар със сабя поради разсеяността на господа, срещна една изгубена крава и препречи пътя й, без да я докосва, краво, краво, върна се в спалнята, като гледаше на минаване покрай прозорците вятъра от светлини на града без море, във всички прозорци, усети топлото изпарение от загадката на неговите вътрешности, тайната на неговото общо дихание, погледна го двайсет и три пъти, без да спре, и както всякога изпита завинаги колко е несигурен необятният и неразгадаем океан на народа, заспал с ръка на сърцето, разбра, че е ненавиждан от тези, които най-много го обичаха, почувствува се осветен от свещи на светец, чу името си, призвано да оправи късмета на родилките и да промени съдбата на умиращите, усети паметта си възвисена от същите тези, които проклинаха майка му, когато виждаха мълчаливите очи, тъжните устни, замислената моминска ръка зад стъклата от прозрачна стомана през далечните времена на призрачната лимузина, и целувахме следата от ботуша му, оставена в калта, и му изпращахме магии за лоша смърт в горещите нощи, когато виждахме откъм дворовете блуждаещите светлини в бездушните прозорци на президентския дом, никой не ни обича, въздъхна той, като надникна в бившата спалня на безжизнената птицепродавачка — рисувачка на авлиги, майка му Бендисион Алварадо, с тяло, покрито с плесен, спокойна смърт, майчице, пожела ти той, спокойна смърт, синко, отговори му тя в криптата, беше точно дванадесет часът, когато той закачи лампата на горния праг, с вътрешности пронизани от смъртоносното усукване на ужасяващата тънка свиреща болка в хернията, нямаше друга вътрешност в света освен неговата херния, заключи за последен път трите ключалки в спалнята, сложи трите резета и трите мандала, изтърпя си като жертвоприношение последното оскъдно уриниране в портативния клозет, просна се на голия под с панталона от груб памучен плат, който носеше у дома, откакто преустанови официалните аудиенции, с риза на райета без изкуствената яка и папуците на сакат, просна се по корем с дясната ръка, свита под главата за възглавница, и заспа моментално, но в два и десет се събуди с отслабнала мисъл и дрехи, напоени с топла и бледа пот, както в навечерието на циклон, има ли някой, попита той развълнуван от увереността, че някой го беше извикал в съня с име, което не беше неговото, Никанор, и още веднъж Никанор, някой, който можеше да влиза в стаята му, без да маха мандалото, защото влизаше и излизаше, когато си искаше, направо през стените, и тогава той я видя, това беше смъртта, господин генерал, неговата смърт, облечена с парцалива конопена туника на покаян грешник и пръта с метла в ръката, и череп, осеян с издънки от гробищен мъх и земни цветя в пукнатините на костите, с архаични и учудени очи в очните кухини, и едва когато я видя цялата, разбра, че го беше извикала: Никанор, Никанор, което всъщност е името, с което смъртта назовава всички хора в момента, когато умират, но той рече: не, смърт, още не му било дошло времето, че това трябвало да се случи в полумрака на кабинета и по време на съня, както беше предсказано отколе във вещателните води на пръстените паници, но тя ми отвърна: не, генерале, тук е мястото, бос и с одеждите на нуждаещ се, с които беше облечен, макар че тези, които щяха да намерят тялото, щяха да кажат, че са го намерили в кабинета с ленената униформа без отличителни знаци и златната шпора на левия ботуш, за да не противоречат на предсказанията на неговите гадателки, това стана тогава, когато най-малко го желаеше, когато след толкова години безплодни илюзии беше започнал да проумява, че човек не живее, а преживява, дяволите да го вземат, прекалено късно разбира, че дори най-продължителният и полезен живот не стига за нищо друго, освен да се научиш да живееш, беше разбрал неспособността си да люби по загадката върху дланите на немите си ръце и по невидимите цифри на картите и беше се опитал да компенсира тази безчестна съдба с изгарящия култ на самотния порок на властта, беше станал жертва на своята секта, за да се пожертвува в пламъците на това безкрайно жертвоприношение, беше се подхранвал от лицемерието и престъплението, беше раснал сред жестокост и позор и беше преодолял трескавото си скъперничество и вроден страх, само и само за да запази до края на света своята стъклена топчица в шепата си, без да знае, че това е безконечен порок, че утоляването му ражда нов апетит и така до второто пришествие, господин генерал, знаеше още от началото, че го лъжат, за да му направят удоволствие, че вземат пари, за да го ласкаят, че задържат със силата на оръжието множеството, което се събираше по пътя му с ликуващи викове и измамни плакати за дълъг живот на великолепния, който е по-стар от възрастта си, но той се научи да живее с тези и всички други мизерии на славата, и докато минаваха безбройните му години, разбра, че лъжата е по-удобна от съмнението, по-полезна от любовта, по-трайна от истината, беше стигнал без учудване до безчестната фикция да управлява без власт, да бъде превъзнасян без слава и да бъде слушан без авторитет, когато в потока от жълти листа на своята есен се убеди, че никога няма да бъде господар на всичката си власт, че е осъден да не познава живота освен от обратната му страна, осъден да отгатва шевовете и да коригира нишките на сюжета и възлите от основата на гоблена от илюзии на действителността, без дори да подозира, дори и много по-късно, че единственият истински живот е този, да покажем, този, който ние виждахме от другата страна, която не е вашата, господин генерал, тази страна на беднотията, където беше потокът от жълти листа на нашите безбройни години на нещастия и на нашите неуловими мигове на щастие, където любовта беше заразена от зародишите на смъртта, но беше истинска любов, господин генерал, където вие самият бяхте само едно несигурно видение на едни жалки очи и през прашните завески на прозорците на един влак бяхте едва доловимо потръпване на едни мълчаливи устни, мимолетен поздрав с атлазената ръкавица на ничията ръка на някакъв старец без съдба, за когото никога не разбрахме кой е, нито как изглежда, нито дали не е някаква измама на въображението, тиранин на шега, който никога не е знаел кое е лицето и кое опакото на този живот, който ние обичаме с ненаситна страст, който вие дори не се осмелихте да си представите, от страх да не разберете това, което на нас ни беше пределно ясно, че е тежък и мимолетен, но няма друг, генерале, защото ние знаехме кои сме, а той не го разбра, остана си завинаги със свирещата болка на хернията си на стар мъртвец, изтръгнат из корен от удара на смъртта, литнал сред мрачния шумол на последните ледени листа на своята есен към мрачното отечество на пълната забрава, вкопчил се от страх за парцаливия и прогнил плащ на смъртта и чужд на виковете на побеснялата тълпа, която излизаше на улицата и пееше възторжени химни на радостната новина за неговата смърт, и завинаги чужд на музиката за освобождение и ликуващите фойерверки и празничните камбани, които възвестиха на света добрата новина, че неизброимото време на вечността най-после беше завършило.