Габриел Гарсия Маркес
Есента на патриарха (2)

Втория път, когато го намериха изкълван от лешоядите в същия кабинет, със същите дрехи и в същото положение, никой от нас не беше достатъчно стар, за да помни какво се беше случило първия път, но знаехме, че нито едно доказателство за неговата смърт не е окончателно, защото зад всяка истина се крие друга истина. Дори и най-неблагоразумните не се задоволяваха с външната видимост, защото много пъти беше представяно като факт, че припадал от епилепсия, разказваха как по време на официални аудиенции се свличал от трона, обзет от гърчове, и от устата му излизала жълта пяна, как от многото приказване си бил загубил говора, та зад завесите поставяли човек, който говори с корема си, за да поддържа заблудата, че говори той; разказваха как цялото му тяло се покрило с люспи от сардела като наказание за неговата извратеност, как, когато се захлади през декември, хернията така го свивала, че тогава можел да се движи само с помощта на ортопедична количка, в която полагал подутия от хернията тестикул; как посред нощ стоварили през задната врата от един военен фургон ковчег със златни кантове и пурпурен покров и как някой си видял Летисия Назарено да се къса от плач в градината на дъжда, но колкото по-правдоподобни изглеждаха слуховете за неговата смърт, толкова по-жизнен и властен го виждаха да се появява най-неочаквано, за да даде нови, непредполагани насоки на нашата съдба. Много лесно би било да се оставим да ни убедят очевидните белези като пръстена с президентския печат или свръхестествения размер на краката му на неуморим пешеходец, или странния вид на отеклия от хернията тестикул, който лешоядите не се осмелиха да накълват, но все се намираше някой, който си спомняше, че в миналото били намирани подобни белези при други мъртъвци и в по-леко състояние. Щателният оглед на къщата не донесе никакъв важен елемент за установяване на самоличността му. В спалнята на Бендисион Алварадо, за която бегло си спомняхме историята с канонизирането й за светица чрез декрет, намерихме няколко строшени клетки, пълни с птичи костици, превърнали се с годините в камък, видяхме плетено кресло, оръфано от кравите, видяхме кутии с водни бои и чаши, пълни с четки, с каквито птицепродавачките от голите планини шареха най-обикновените сиви птички и след това ги продаваха на пазара, където минаваха за авлиги, видяхме голяма пръстена саксия с маточина, която беше избуяла в забвението и клоните й пълзяха по стените и надничаха през очите на портретите, измъкваха се през прозореца и се оплитаха в гъстата дива растителност в задния двор, но никъде не намерихме дори най-дребна следа от неговото присъствие в тази стая. В брачното ложе на Летисия Назарено, за която имахме по-ясна представа не само защото беше царувала в по-близка епоха, а главно заради патърдията от публичните й прояви, видяхме едно удобно за любовни извращения легло с дантелени завески, превърнато в полог за кокошките, в раклите намерихме остатъци от наядени от молците сребърни лисици, телените скелети от криолините, отблъскващия прах върху широките фусти, корсажите от брюкселска дантела, мъжките ботинки, които беше носила в къщи, и сатенените пантофки с висок ток и каишка, които слагаше пред гостите, дългите пеньоари с виолетки от филц и тафтени панделки върху погребалните й труфила на първа дама, както и монашеската й дреха от ленено платно, плътно като агнешка кожа, с пепеляв цвят, която тя носеше, когато я отвлякоха от Джамайка в кутия от празничен кристален сервиз, за да я сложат в креслото й на прикрита президентка, но и в онази стая не открихме никаква диря, която да ни позволи поне да установим дали онзи пиратски грабеж е бил подтикнат от любов. В президентската спалня, където той прекара по-голяма част от последните си години, намерихме само едно неупотребявано войнишко легло, неща от онези, които вехтошарите измъкваха от напуснатите от морските пехотинци къщи, желязна ракла с неговите деветдесет и два медала и една униформа от грубо платно, същата като тази, с която беше облечен трупът, продупчена и обгорена от шестте куршума голям калибър, които бяха влезли откъм гърба и излезли през гърдите, нещо, което ни накара да си помислим колко е вярна разнасяната легенда, че предателските куршуми са го пронизвали, без да го засегнат, изстреляните от упор рикоширали в тялото му и се връщали срещу нападателя, и че бил уязвим само от куршуми, изпратени по милост от някого, който го обича толкова много, че е готов да умре за него. И двете униформи бяха прекалено малки за трупа, но не това ни накара да отхвърлим възможността да са негови, защото по едно време се говореше, че той продължил да расте до стотната си годишнина и че на сто и петдесет години за трети път му покарали зъби, въпреки че в действителност разръфаното от лешоядите тяло не беше по-голямо от среден на ръст човек в наше време, имаше малки, здрави и тъпи зъби, които изглеждаха млечни, и кожата му беше с цвят на жлъчка и осеяна с лунички от престарялост, без нито един белег и с отпуснати меса, което показваше, че в миналото е бил много дебел; едва се забелязваха изпразнените кухини на очите, които са били тъжни, и единственото нещо, което не съответствуваше на неговите пропорции, като изключим отеклия от хернията тестикул, бяха грамадните му крака с квадратни и плоски стъпала и твърди и извити ястребови нокти. За разлика от дрехите описанията на историците му бяха големи, защото официалните текстове на наивниците го представяха като патриарх с чудовищни размери, който никога не напускал дома си, защото не можел да мине през вратата, който обичал децата и лястовиците, че познавал езика на някои животни и имал рядката дарба да предугажда природните явления, че отгатвал мислите само с един поглед в очите, познавал тайната на някаква целебна сол, от която оздравявали раните на прокажените, а парализираните прохождали. И макар че всички следи от неговия произход бяха изчезнали от книгите, смяташе се, че е човек от планините, съдейки по необикновения му апетит за власт, характера на правителството му, мрачното му поведение и необяснимо злобното му сърце, което продаде морето на една чужда държава и ни обрече да живеем край тази равнина от грапав лунен прах, без хоризонти; душите ни боляха, че през целия си живот той бе имал над пет хиляди деца, все седмачета, от неизброимите любовници без любов, които се бяха изнизали една след друга в харема му, докато беше в състояние да им се наслаждава, но никое от децата не носеше неговото име, нито презимето му, с изключение на детето му от Летисия Назарено, произведено в дивизионен генерал с юрисдикция и власт в момента на раждането му, защото той смяташе, че никой не е син на никого освен на майка си и само на нея. Това, изглежда, важеше и за него, защото, както се знае, той беше без баща, подобно на най-известните тирани в историята, и единственият му роднина, който се знаеше, и може би единственият, който изобщо е имал, беше майка му, милата Бендисион Алварадо, на която учебниците приписваха чудото, че го е заченала без мъжка помощ; говореше се, че веднъж й се присънил неразгадаемият знак на неговата участ на месия; и която той обяви с декрет за матриарх на отечеството чисто и просто на основанието, че майката е винаги една-единствена, моята, една странна жена с неизвестен произход, чието простодушие беше скандализирало фанатиците на тема президентско достойнство в началото на неговия режим, защото не можеха да приемат, че майката на един държавен глава си окачва на врата торбичка с камфор срещу разни зарази и се опитва да набучи хайвера с вилица, и върви като патица с лачените си пантофки; не можеха да приемат и това, че тя държи кошер на балкона пред залата за музика или отглежда в служебните помещения пуйки и патици, боядисани с водни бои, простира чаршафи на балкона, от който се произнасят речи; нито пък можеха да понесат как тя беше заявила на един дипломатически прием: омръзна ми да се моля на господа да катурнат сина ми, защото да живееш в президентския дворец, е все едно да живееш със запалена лампа, господине; и беше го казала със същата непринуденост, с която веднъж в деня на националния празник си проби път през почетната стража с кошница, пълна с празни бутилки, приближи се до президентската лимузина, която откриваше юбилейния парад, и сред грохота от овации, военни химни и дъжд от цветя пъхна кошницата през прозореца на колата и изкрещя на сина си: тъй и тъй ще минаваш оттам, вземи, че върни бутилките в магазина на ъгъла; клетата майка, тази липса на историческо мислене щеше да блесне една вечер по време на тържествения банкет, който давахме в чест на дебаркирането на морските пехотинци под командуването на адмирал Хигинсън, когато Бендисион Алварадо видя сина си в церемониална униформа със златни медали и атлазени ръкавици, които той щеше да носи до края на живота си, и като не можа да сдържи порива на майчината си гордост, извика с пълен глас в присъствието на цялото дипломатическо тяло: да знаех, че синът ми ще стане президент на републиката, щях да го изпратя на училище; господи, можете да си представите позора, щом като от този момент я изгониха в къщата в покрайнините, дворец с единайсет стаи, който той беше спечелил една нощ на щастливи зарове, когато водачите от федералната война си разпределиха на игралната маса великолепния жилищен квартал на забягналите консерватори; Бендисион Алварадо обаче презря имперския разкош, който ме кара да се чувствувам като съпруга на папата, и предпочете стаите на прислугата редом с шестте босоноги прислужнички, които й бяха назначили, настани се с шевната си машина и клетките с боядисани птички в един закътан килер, където жегата не се усещаше никога и беше по-лесно да се отпъдят комарите, които налитаха в шест, сядаше да шие на ленивата светлина от големия двор и целебния дъх на тамариндите; и докато кокошките се лутаха из салоните и войниците от охраната дебнеха прислужничките в пустите стаи, тя сядаше да шари птиците с водните бои и се вайкаше пред прислугата: колко нещастен е клетият ми син, затворен от морските пехотинци в президентския дворец, тъй далече от майка си и без грижовна съпруга, която да му помогне, ако от болка се събуди посред нощ; седи с вързани ръце на този президентски пост с мизерна месечна заплата от триста песос, клетото дете. Тя много добре знаеше какво приказва, защото той я посещаваше всеки ден, в часовете, когато градът газеше в блатото на следобедния сън, носеше й захаросани плодове, които тя обичаше много, и използуваше случая да намери разтуха за своята горчива участ на марионетка на пехотинците, разказваше й, че му се налагало да измъква скришом захаросаните портокали и смокини със сироп, увити в салфетки, защото окупационните власти имали счетоводители, които отбелязвали в тефтерите си дори остатъците от обедите; оплакваше се, че оня ден в президентския дворец дошъл командуващият крайцера с някакви земни астрономи, които взеха мярка на всичко и дори не благоволиха да ме поздравят и премятаха сантиметъра над главата ми, правеха сметки на английски и с помощта на преводача ми викаха — махни се оттам; и той се дръпвал, да се махне от светлината — и той се махал, застани там някъде, където няма да пречиш, по дяволите; по дяволите, той не знаел къде да се дене, за да не пречи, защото имало измервачи, които мереха дори и просветната на балконите; но това не беше най-голямата злина, майко, ами взеха, че прогониха последните две рахитични държанки, останали при него, защото адмиралът казал, че не били достойни за един президент, и наистина така беше закъсал с жените, че понякога следобед се правеше, че си отива от къщата в покрайнините, но майка му чуваше как търчи след прислужничките в полумрака на спалните и мъката й беше толкова голяма, че подплашваше птиците в клетките, та никой да не може да разбере неволята на сина й, насила ги караше да пеят, за да не усетят съседите шума от набезите му, позора на насилието, сдържаните заплахи — мирувайте, господин генерал, защото ще кажа на майка ви; тогава тя нарушаваше следобедния сън на авлигите, като ги караше да вдигнат врява, за да не чуе никой задъханото му пъхтене на прибързан съпруг, нещастието му на облечен любовник, кучешкото му скимтене, самотните му сълзи, които падаха като нощ, сякаш излиняваха от мъка сред кудкудякането на кокошките, подплашени в спалните от тази прибързана любов в прозрачния като течно стъкло въздух в три часа следобед, в един безбожен август, клетата ми рожба. Тази оскъдица щеше да продължи до момента, в който окупационните сили напуснат страната, уплашени от чумата, въпреки че все още оставаха години до изтичане на дебаркационните срокове; разглобиха офицерските къщи на номерирани части и ги прибраха в дървени сандъци, изтръгнаха изцяло сините морави и ги отнесоха със себе си, навити на рула като килими, опаковаха мушамените цистерни, в които им бяха пращали стерилна вода от тяхната земя, за да не ги ядат отвътре червеите от нашите потоци, разтуриха белите си болници, вдигнаха във въздуха казармите, изоставиха на вълнолома стария десантен крайцер и по палубата му в юнските нощи се разхождаше страхът на един изгубен в бурята адмирал, но преди да отнесат в летящите си влакове целия този рай за портативни войни, връчиха му орден за добросъседство, отдадоха му полагаемите се на държавен глава почести и му казаха на висок глас, тъй че всички да чуят: оставяме те тук с твоя негърски бардак, да видим как ще се оправяш без нас; но си отидоха, майко, майка му стара, бяха си отишли вече, когато той за първи път от времето му на покорен впрегатен вол на окупацията се изкачи по стълбите и се разпореди със собствен глас и лично присъствие сред глъчката от молби да възобнови боя с петли, и той заповядваше, съгласяваше се отново да разреши полета на кометите и още цял куп забавления за бедните, които пехотинците бяха забранили, съгласяваше се и заповядваше, и беше толкова сигурен, че е сам господар на цялата власт, че размени реда на цветовете на знамето и замени в герба фригийската шапка с победния дракон на агресорите, защото най-сетне станахме кучета на самите себе си, майко, да живее чумата. Бендисион Алварадо щеше да си спомня цял живот тези сътресения на властта, както и други по-стари и горчиви от времето на мизерията, но никога не беше си ги спомняла с толкова досада, както след фарса с неговата смърт, когато той газеше в блатото на благополучието, а тя продължаваше да се оплаква на тези, които все още я слушаха, как не си струвало да си майка на президента и да нямаш нищо друго освен една шевна машина, тъй се оплакваше тя: тъй както го виждаше да минава в каляската със златни украшения, моят син не притежава дори една дупка в земята, където би могъл да умре спокойно, след толкова години служба на отечеството, господи, няма справедливост; и продължаваше да се оплаква не по навик, нито от преструвка, а защото той не я правеше съучастник в несгодите си, нито пък търчеше както по-рано да споделя с нея най-съкровените тайни на властта и толкова се беше променил от времето на пехотинците, че на Бендисион Алварадо започна да й се струва, че е по-стар от нея, че я беше оставил назад във времето; улавяше го да пелтечи, да бърка пресмятанията за действителността, понякога му потичаха лиги и нея я обземаше някакво чувство за състрадание, не толкова майчинско, колкото синовно, когато го виждаше да влиза в къщата, натоварен с пакети, и отчаяно се мъчеше да ги отвори всичките наведнъж, късаше канапа със зъби, ноктите му се чупеха от възлите, докато тя успееше да намери ножиците в кошницата за шев, изваждаше всичко с покрити с талаш ръце, давеше се в томлението на мечтателния си полет; гледай какви хубави работи, майко, казваше той — една жива сирена в аквариум, ангел в естествени размери с пружина, която се навиваше и той политаше из стаите и известяваше часа с камбанка, гигантска раковина, в чиято вътрешност не се чуваха вълните и ветровете на моретата, а музиката на националния химн, ама че дяволски играчки, майко, виждаш ли колко е хубаво да не си беден, казваше той, но тя не насърчаваше ентусиазма му, а гризеше четките, с които боядисваше птиците, та синът й да не забележи как сърцето й се пръска от мъка при спомена за едно минало, което никой не познаваше по-добре от нея, спомняше си колко му беше коствало оставането в креслото, което заемаше сега, и съвсем не ставаше въпрос за близките години, господине, не за тези лесни времена, в които властта беше нещо материално, досегаемо, единствено като стъклено топче в шепата му, както обичаше да се изразява той, а тогава, когато беше бягаща сардела, която плуваше без бог и без закон в един дворец като Аврамов дом, преследвана от алчната сган на последните вождове от федералната война, които ми бяха помогнали да сваля Лаутаро Муньос — генерал и поет, именит тиранин, бог да го прости, с неговите требници на Светоний на латински език и четирийсет и двата му коня със синя кръв; но като отплата за работата, която бяха свършили с оръжието си, те бяха заграбили стопанствата и добитъка на изгонените бивши господари и разделиха страната на автономни провинции, използувайки необоримия аргумент, че това значи федерализъм, господин генерал, нали за това сме проливали кръвта си; и станаха абсолютни царе на своите земи, със собствени закони, национални празници, парични знаци, подписани от самите тях, носеха парадни униформи и саби, украсени със скъпоценни камъни, и долмани със златни ширити, триъгълни шапки с паунови пера, копирани от античните доспехи на вицекралете, господствували в страната преди него, и бяха недодялани и сантиментални. Господине, намъкваха се в президентския дворец през главната порта и без разрешение, защото родината принадлежи на всички, господин генерал, нали за това сме си жертвували живота, разполагаха се в балната зала със своите многодетни хареми и добитъка от чифлиците, който събираха по пътя си като данък за мира, за да не им липсва никога храна, водеха си и лична охрана от наемници варвари, които вместо с ботуши ходеха с навуща и едва се изразяваха на християнски език, но затуй пък бяха сръчни в измамата със зарове и жестоко и ловко си служеха с бойното оръжие; тъй че домът на властта беше заприличал на цигански катун, господине, и имаше тежък дъх като прииждаща река, офицерите от генералния щаб бяха отмъкнали републиканските мебели в чифлиците си, проиграваха на домино правителствените привилегии, безучастни към молбите на майка му Бендисион Алварадо, която не можеше да си почине нито миг, стараейки се да измете насъбралата се от този панаир смет, мъчейки се да въдвори поне малко ред в корабокрушението, и тя единствена се беше опитала да окаже съпротива на неоправданото обезценяване на либералния подвиг, само тя се опита да ги измете с метлата, когато видя, че дворецът е развратен от онези негодници, които водеха разгулен живот и си оспорваха министерските кресла в играта на картите, видя ги да правят разни содомски работи зад пианото, видя ги да се изхождат в алабастровите амфори, въпреки че тя ги беше предупредила, боже мой, че това не са цукала, а амфори, извадени от морето при остров Пантелария, но те настояваха, че са богаташки гърнета, и нямаше човешка сила, способна да ги разубеди, нито божествена сила, способна да попречи на генерал Адриано Гусман да присъствува на дипломатическия прием по случай десетгодишнината от възкачването ми на власт, макар че никой не можеше да си представи какво ни очаква, когато той влезе в балната зала, облечен в строга униформа от бял лен, специално избрана за случая, появи се без оръжие, както ми беше дал честната си офицерска дума, със свитата си от френски бегълци, облечени цивилно и натоварени с антурии от Кайена, които генерал Гусман раздаде една по една на съпругите на посланиците и министрите, след като с реверанс изпроси разрешение за това от мъжете им, защото, както му бяха казали неговите наемници, на това се гледало с добро око във Версай, още повече, че той го изпълни с голямо кавалерско изящество, след което седна в един ъгъл, съсредоточено загледан в танците, и като клатеше одобрително глава, казваше: много добре, много добре танцуват тези европейски контета, тъй си говореше той — на всекиго заслуженото; и продължаваше да си седи в старото кресло, забравен от всички, и само аз забелязах как един от адютантите му доливаше чашата с шампанско след всяка глътка, и с течение на времето той ставаше все, по-напрегнат и невъздържан, отколкото беше обикновено, откопчаваше по едно копче на просмуканата си от пот куртка и всеки път, когато се въздържаше да не се оригне, напрежението излизаше през очите му, хълцаше сънливо, майко мила, и изведнъж в една от паузите между танците с голяма мъка се надигна, разкопча и последните копчета на куртката си, после копчетата на цепката на панталона и с посърналия си маркуч на хищник изпръска парфюмираните деколтета на съпругите на посланиците и министрите, обливаше с киселата урина на пияница-военен деликатните муселинени скутове, корсажите от златен брокат, ветрилата от щраусовите пера и сред настъпилата паника безстрастно пееше: аз съм неуспял любовник, който в твоята градина розите сега полива, о изящни рози, пееше той и никой не се осмеляваше да го възпре, дори самият президент; нали си знаех, че имам повече власт от всеки от тях поотделно, но много по-малко от двама, когато заговорничат; но той все още не съзнаваше, че вижда другите такива, каквито са, а те никога не можеха да предугадят скритите помисли на стареца от гранит, чието спокойствие беше подходяща маска за неговото безгранично благоразумие и неизмеримата му готовност да чака; ние виждахме само печалните очи, стиснатите устни, ръката на целомъдрена девица, която дори не потрепна върху дръжката на сабята в онова злокобно пладне, когато му донесоха вестта: господин генерал, командуващият Нарсисо Лопес, замаян от марихуана и мастика, се е затворил в нужника с един кавалерист от президентската гвардия и го възбудил, както си искал, със средствата на най-пламенните жени; когато най-после дойде на себе си, стоеше на четири крака, с глава, напъхана в зловонните изпарения на нужника, повръщайки от унижение, и тогава вдигна във въздуха драгуна с вид на Адонис и го забучи като пеперуда с пиката върху пролетния гоблен в приемната зала; и никой не посмя да го свали оттам през следващите три дена, горкия човек; защото той не правеше нищо друго, освен да следи бившите си другари по оръжие да не съзаклятничат, без да се бърка в личния им живот, уверен, че те самите ще се унищожат взаимно още преди да му донесат вестта, че се наложило да убият генерал Хесукристо Сенчес и членовете на охраната му го цапардосали с един стол в момента, когато получил пристъп на бяс; ухапала го котка, горкия човек; едва повдигна очи от доминото, когато му пошепнаха на ухото вестта, че генерал Лотарио Серено се бил удавил, защото конят му умрял внезапно, докато преминавал една река, горкият човек; едва трепна с клепачи, когато му донесоха новината: господин генерал, генерал Нарсисо Лопес напъхал една топка динамит в задника си и станал на парчета, защото не могъл да преживее срама от непреодолимата си педерастия; а той пак казваше: горкият човек, сякаш нямаше нищо общо с тези позорни кончини, и за всички издаваше един и същ декрет — да им бъдат отдадени посмъртни почести, обявяваше ги за герои, загинали при изпълнение на служебния си дълг, и ги погребваше в националния пантеон с големи салтанати, всички по един и същ начин, защото отечество без герои е като къща без прозорци, казваше той, и когато в цялата страна бяха останали не повече от шестима генерали, той ги покани в президентския дворец да отпразнуват рождения му ден на другарски гуляй, всички до един, господине, в това число и генерал Хасинто Алгарабия, най-тъмният и най-коварният, който се перчеше, че има син от собствената си майка, и пиеше само дървен спирт с барут; бяхме сами с него в балната зала, както правехме в добрите времена, господин генерал, всички без оръжие като млечни братя; затова пък съседната зала беше натъпкана с охрана; всички носеха подаръци, предназначени за единствения от нас, който умее да ни разбира; тъй казваха те, искайки да кажат всъщност, че беше единственият, който знае как да ги прикотка, единственият, който успя да откъсне от неговата далечна гвардия в планините легендарния генерал Сатурно Сантос, чистокръвен индианец, подозрителен, който винаги си ходеше, както го е майка родила, здраво стъпваше по земята, такива сме ние, енергичните мъже, не можем да дишаме, ако не усещаме здраво земята под себе си; той дойде с пелерина, по която бяха изрисувани странни животни с ярки цветове, пристигна сам, той винаги ходеше сам, без охрана, влизането му беше предшествувано от някакъв мрачен полъх и единственото оръжие, което носеше, беше мачетето за рязане на тръстика, което отказа да свали от пояса си, защото не било бойно оръжие, а работно сечиво; той ми донесе орел, дресиран да се бие във войните между хората, донесе и арфата, майко моя, този свещен инструмент, чиито звуци предотвратяваха бурята и ускоряваха циклите на реколтата, а генерал Сатурно Сантос докосваше струните й с изкуство, което извираше от сърцето му, събуди у всички нас носталгия по пълните с ужас нощи на войната, майко; миризмата на кучешка краста от войната ни възбуди, събуди отново в душите ни песента от войната за златната лодка, която трябваше да ни води, и те пееха в хор с цялата си душа, майко; върнах се от моста, окъпан в сълзи, майко, а те пееха, а през това време изядоха една пуйка, пълнена със сливи, и половин прасенце и всеки пиеше от собствената си бутилка, всеки от собственото си питие, всички освен него и генерал Сатурно Сантос, които никога през живота си не бяха опитвали нито капка алкохол, нито бяха пушили, нито бяха яли повече от това, което им е необходимо, за да живеят; в моя чест изпяха в хор песничките на цар Давид, с които будят децата, плачеха и пееха всички възможни поздравителни песни за рожден ден, които се пееха, преди консулът Ханеман да дойде с новината, господин генерал, за фонографа с фуния, който свири песента „Хепи бъртдей“; пееха полузаспали, полумъртви от пиянството, без да се интересуват повече от мълчаливия старец, който, щом удари дванадесет, откачи лампата и излезе да направи оглед на къщата, преди да си легне, навик му беше останал от казармата, и когато на връщане мина през балната зала, видя за последен път шестимата генерали, свити на кълбо върху пода, прегърнати, безжизнено отпуснати, охранявани от петима телохранители, които се дебнеха помежду си, защото, дори заспали и прегърнати, те се страхуваха един от друг почти толкова, колкото всеки от тях се страхуваше от него и колкото той се страхуваше от двама в съзаклятничество; той отново закачи лампата на горния праг и сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета в спалнята си, тръшна се на пода, по корем, свил дясната ръка вместо възглавница, и в този момент основите на къщата се разтърсиха от общия взрив на всички оръжия на охраната, стреляли едновременно, отведнъж, по дяволите, без да се чуе друг, междинен звук, без писък, и втори път, край, свърши се тая история, остана само дъх на барут в тишината на света; остана само той, спасен завинаги от непрекъснатия гнет на властта, когато още е първата дрезгавина на новия ден видя как слугите газеха кървавото блато в балната зала, видя майка си Бендисион Алварадо, която, потресена от ужас, гледаше как стените са подгизнали от кръв, колкото и да ги подсушаваха с вар и пепел, а от килимите продължаваше да блика кръв, колкото и да ги изстискваха, по коридорите и канцелариите течеше все повече кръв, въпреки че ги миеха отчаяно, за да прикрият размерите на клането на последните наследници на нашата война, които според официалното съобщение били убити от собствената си обезумяла охрана, и телата им, покрити с националното знаме, задръстиха пантеона на героите, като им бе направено погребение, достойно за епископи, и впрочем нито един от охраната не можа да се измъкне жив от кървавата клопка, нито един, господин генерал, с изключение на генерал Сатурно Сантос, който беше брониран със своите плитки с амулети и познаваше тайните на индианците да се превъплъщават в каквото си пожелаят, проклети да са; може да се превърне в щитоносец, в блато, господин генерал, може да се превърне в мълния; и той разбра, че това е истина, защото най-ловките негови следотърсачи още от миналата Коледа бяха изгубили следите му, най-дресираните кучета роботърсачи го търсеха в противоположна посока; беше го видял превъплътен в образа на царя с меч в картите на врачките си; наистина беше жив, спеше през деня и пътуваше през нощта през безводни и мочурливи дефилета, като оставяше след себе си диря от проповеди, които объркваха понятията на преследвачите му и изморяваха волята на неприятелите му; но той не се отказа от търсенето нито за миг, нито през деня, нито през нощта, и тъй минаваха година след година, докато много години след това един ден видя от прозорчето на президентския влак огромно множество от мъже и жени с децата им, с добитъка им и с кухненските съдове, както много пъти ги беше виждал да вървят след войската, те носеха болните си в хамак, провесен на прът, и се точеха в дъжда след един много блед човек с конопена туника: казват, че бил божи пратеник, господин генерал; и той се плесна с ръка по челото и си рече: по дяволите, ето го, и наистина беше той, генерал Сатурно Сантос, който просеше милостиня за странниците с чудотворната си арфа без струни; беше жалък и мрачен, с шапка от изтрит филц и парцаливо пончо, но дори и в това окаяно състояние не беше много лесно да го убият, както си мислеше той; защото обезглави с мачетето си трима от най-добрите му хора, сражава се с най-свирепите така смело и ловко, че той заповяда да спрат влака пред тъжното гробище в равнината, където пратеникът проповядваше, и всички се пръснаха моментално, щом хората от президентската охрана скочиха от боядисания с цветовете на знамето вагон с пушки, готови за стрелба, пред погледа им не остана никой освен генерал Сатурно Сантос със своята митична арфа и ръка върху дръжката на мачетето, той стоеше смаян при вида на смъртния си враг, който се появи на вратата на вагона с ленената си униформа без отличителни знаци, без оръжие, по-стар и по-далечен: господин генерал, сякаш от сто години не сме се срещали; стори ми се изморен и самотен, кожата му беше пожълтяла от чернодробно заболяване и очите му готови да се просълзят, но излъчваше белезникавия блясък на човек, който е господар не само на своята собствена власт, но и на оспорваната власт на убитите от него; затуй се приготвих да умра без съпротива: струваше му се безполезно да се съпротивява на един старец, който идваше от много далеч без никакви други основания и достойнства освен варварския апетит да управлява, но той му показа дланта на ръката си в знак на помирение и каза: господ да те спаси, момко, отечеството е достойно за теб, защото отдавна беше разбрал, че срещу непобедимия единственото оръжие е приятелството, и генерал Сатурно Сантос целуна земята под неговите крака и го помоли за милост: позволете ми да ви служа, както заповядате, господин генерал, имайте вяра, че тези ръце ще могат да въртят мачетето; и той прие: съгласен съм; направи го свой телохранител с единственото условие: никога да не заставаш зад мен, превърна го в свой ортак в доминото и двамата заедно със своите четири ръце смъкнаха кожата на много изпаднали в немилост тирани, качваше го бос на президентската каляска и го водеше на дипломатическите приеми с онзи негов дъх на тигър, от който кучетата ставаха неспокойни, а съпругите на посланиците получаваха виене на свят, остави го да спи пред вратата на спалнята си, за да успокои страха по време на съня си, защото животът му стана толкова суров, че той се страхуваше от мисълта да остане насаме с хората, които му се явяваха в сънищата; много години го държа близко до себе си, когато най-после пикочната киселина го скова и вече не можеше да върти мачетето, тогава той го помоли: направете ми услуга да ме убиете вие лично, господин генерал, за да не оставите на друг удоволствието да ме убие, без да има право; но той му заповяда да умре спокойно с хубава пенсия на запасен военен и медал в знак на признателност в чифлика на конекрадците от голите планини, където се беше родил, и не можа да сдържи сълзите си, когато генерал Сатурно Сантос надделя стеснението си и му каза задавен от сълзи: нали виждате, господин генерал, дори и за най-яките мъже идва време да станат баби, мръсна работа. Впрочем никой не разбираше по-добре от Бендисион Алварадо детинската възбуда, с която той се отърсваше от старите времена, както и безразсъдното прахосване на изгодите от властта, за да получи на старини онова, което му беше липсвало като дете, но се вбесяваше от злоупотребата с неговата преждевременна наивност, за да му продават разни чуждоземни измишльотини, които хич не бяха евтини, а дори не изискваха толкова остроумие, колкото присмехулните птички, които тя успяваше да продаде за не повече от четири гроша; хубаво е да се радваш на живота, казваше тя, ама мисли и за бъдещето, не искам да те видя да събираш милостиня в шапката си пред някоя църква, ако утре или вдругиден, не дай боже, те катурнат от стола, на който седиш, поне да можеше да пееш или да беше станал архиепископ или моряк, а ти си само един генерал, тъй че те бива само да даваш команди, съветвах те да заровиш на сигурно място излишните държавни пари, където не може да ги намери никой друг освен тебе, че ако се наложи да се измъква набързо като тези клети президенти на нищото, които пощеха миналото и просеха поздрав от корабите в къщата на морския бряг; погледни се в това огледало, казваше тя, но той не я слушаше и я хвърляше в отчаяние с вълшебната си формула: успокой се, мамо, тези хора ме обичат. Бендисион Алварадо щеше да живее така дълги години и да окайва бедността, да хока слугините заради сметките от пазара и дори щеше да прескочи някой и друг обяд, за да направи икономия, и никой нямаше да се осмели да й открие, че тя е една от най-богатите жени в света, че той записва на нейно име всичките печалби, които трупа от държавните сделки; че тя е не само собственица на необятни земи и безброй глави добитък, но и на местните трамваи, на пощата и на телеграфа, на водите в страната, тъй че всеки кораб, който прекосява притоците на Амазонка или териториалните води, трябва да й плати такса, нещо, което тя не узна до края на живота си, тъй както много години не узна, че синът й не е толкова безпомощен, колкото тя предполагаше, когато той идваше в къщата в покрайнините, захласнат по чудесните играчки на старостта; защото освен личния данък, който получаваше за всяка глава добитък, отглеждан в страната, освен заплащането на услугите, които правеше, и користните подаръци, които му изпращаха неговите привърженици, бе измислил и доста отдавна използуваше една безпогрешна система, посредством която печелеше от лотарията. Това бяха годините след мнимата му смърт, епохата на шума, господине, която не се нарича така заради подземния грохот, усетен в цялата страна през нощта срещу великомъченик свети Ираклий, за който никога не се намери сигурно обяснение, а поради непрекъснатия шум, който се вдигаше от новозапочнатите обекти, обявявани още от основите си за най-големи в света, макар че никога не се довършваха; това бяха спокойни времена, когато свикваше заседанията на министерския съвет по време на обедната си почивка в къщата в предградията, излягаше се в хамака под благоуханните клони на тамариндите, правеше си вятър с шапката и слушаше със затворени очи докторите с развързани езици и засукани с лепило мустаци, които седяха около хамака и разискваха, пребледнели от горещината в сукнените си сюртуци с целулоидни яки, цивилните министри, които страшно ненавиждаше, но ги беше назначил отново, защото му отърваше, слушаше ги как обсъждат държавните работи сред врявата на петлите, които търчаха след кокошките в двора, и непрекъснатото цвърчене на щурците и безсънния грамофон у съседите, който свиреше песента „Сузана, ела, Сузана“, и изведнъж млъкваха, наставаше тишина, защото генералът беше заспал, но той изръмжаваше, без да отваря очи и без да спира хъркането — не спя, ахмаци, продължавайте, и те продължаваха, докато най-после той с клатушкане се измъкваше от паяжините на просъницата и отсъждаше: от всичките казани глупости има право само моят побратим министърът на здравето, по дяволите, край на тая дивотия, и слагаха край; после разговаряше с личните си помощници, като ги водеше ту насам, ту натам, хванал в едната ръка чиния, а в другата лъжица, и докато вървеше, ядеше и ги изпращаше на стълбата с досада: правете каквото искате, нали в края на краищата аз командувам тук; по дяволите, омръзна му да пита дали го обичат, или не го обичат; прерязваше тържествено ленти, появяваше се на обществени места и се излагаше на риск, нещо, което не беше правил и в най-спокойните си периоди, играеше нескончаеми партии на домино с моя побратим генерал Родриго де Агилар и с моя побратим министъра на здравето, които се ползуваха с достатъчно доверие, за да го помолят за свободата на някой затворник или помилването на някой осъден на смърт, и бяха единствените, които се осмелиха да го помолят да приеме на специална аудиенция царицата на красотата от бедняшкия квартал, една невероятна хубавица от блатото на мизерията, което наричахме квартал на кучешките борби, защото всички кучета на квартала вече от много години се давеха на улицата без нито миг почивка; това беше една смъртно опасна крепост, където патрулите на националната гвардия не влизаха, защото ги събличаха голи и само с един замах задигаха от колите оригиналните им части, а заблудените клети магарета влизаха от единия край с краката си, а излизаха от другия като чувал с кокали, там ядат децата на богатите, господин генерал, опечени на огън, или ги продават на пазара, превърнати в луканки, можете ли да си представите; и тъй, за мое нещастие там се беше родила и там живееше Мануела Санчес, един невен в бунището, и невероятната й хубост е чудото на страната, господин генерал; той бе толкова заинтригуван от това откритие, че каза: ако всичко, което казвате, е истина, аз не само ще я приема, но и ще танцувам с нея първия валс, майка му стара, вестниците ще пишат за това, разпореди се той, тези щуротии се харесват много на бедняците. Макар че през нощта след приема, докато играеха домино с генерал Родриго де Агилар, той сподели с известна горчивина, че царицата на бедните не си струвала дори труда да се танцува с нея и че била толкова обикновена, колкото много такива квартални Мануели Санчес, с роклята си на нимфа с муселинени волани, позлатена корона с изкуствени украшения и една роза в ръката; и под надзора на една майка, която я пазела, като че ли е от злато, а той й дал всичко, каквото поискала, и то не било малко — електричество и течаща вода за нейния квартал на кучешките борби, но отбеляза, че за последен път приема някого с молба, по дяволите, няма да разговарям повече с бедняци, каза той и тръшна вратата след себе си, преди да е свършил партията домино, излезе навън, чу металните удари на часовника в осем, сложи кюспе на кравите в оборите, нареди да качат горе говеждия тор, направи оглед на цялата къща, като в същото време ядеше от чинията, която носеше в ръцете си, ядеше задушено месо с фасул, ориз и пържени банани; преброи часовите от входната порта до спалните, всичките, четиринадесет на брой, бяха налице и по местата си, в предния двор свари останалата част от личната си гвардия да играе домино в караулното; видя, че сред розовите храсти лежат прокажените, по стълбата — парализираните; часът беше девет, остави на един прозорец чинията с недовършеното ядене и се озова сред лепкавия въздух в бараките на държанките, които спяха по три в легло заедно със своите седмачета, възседна една купчина, миришеща на вчерашна яхния, направи си място между две глави, шест крака и три ръце, без дори да се запита дали някога щеше да разбере коя каква беше или коя в края на краищата беше утолила жаждата му, без да се събужда, без той да й се присъни, или чий беше оня глас, който сънливо промърмори от другото легло: не бързайте толкова, господин генерал, ще изплашите децата; върна се отново вътре в двореца, провери райберите на двадесет и трите прозореца, запали купчините говежди тор и докато стигне от вестибюла до частните си покои, на всеки пет метра долавяше миризмата на дима, която му напомни за едно невероятно детство, което може би беше неговото и за което си спомняше само когато започваше димът, после веднага го забравяше завинаги, върна се по обратния път, за да изгаси всички лампи от спалните до вестибюла и да покрие с парцали от ленено платно клетките с птици, като преди това ги преброи — четирийсет и осем; още веднъж обходи цялата къща с лампа в ръка, видя се в огледалата — четиринадесет генерали, които вървяха един след друг със запалена лампа; часът беше десет, всичко е наред, върна се в спалните помещения на президентската гвардия, загаси светлината, лека нощ, господа, претърси канцелариите на партера, преддверията, нужниците, надникна зад завесите, под масите, нямаше никого, измъкна връзката с ключове, които можеше да познае един по един само с пипане, заключи канцелариите, качи се на първия етаж и прегледа стаите една по една, заключи вратите с ключ, измъкна бурканчето с пчелен мед от скривалището зад една картина и взе обичайните две лъжици мед преди лягане, помисли за майка си, Бендисион Алварадо, която вече спеше в къщата в предградията, потънала в дълбок сън и сред маточината и ригана, с ръка на бледа птицепродавачка, която боядисва с водни бои авлиги, а сега лежи на хълбока си като умряла, желая ти лека нощ, майко, каза той, лека нощ, синко, отговори му сияещата Бендисион Алварадо от къщата в предградията; после той окачи на куката пред спалнята си лампата, която оставяше да виси пред вратата, докато спеше, с категоричната заповед да не я загасят никога, защото в случай на нужда щеше да избяга на тази светлина; удари единайсет, когато той прегледа за последен път къщата, на тъмно — да не би някой да се е вмъкнал, мислейки го за заспал, — като оставяше след себе си диря от звезден прах, която златната му шпора пръскаше при последователните мигновени святкания на зеления поток светлина, изпращан от въртящия се рефлектор на фара; между две мигновени пламвания на светлината той зърна един прокажен, който бродеше заспал, без посока, препречи му пътя, поведе го през сянката, без да го докосва, като осветяваше пътя му със светлината на собственото си безсъние, настани го сред розовите храсти, после отново преброи постовете в мрака, върна се в спалнята и като минаваше край прозорците, видя през всеки от тях едно и също море, априлското Карибско море, видя го двайсет и три пъти, без да се спира, и всеки път беше еднакво, каквото е обикновено през април, като позлатено блато; чу как удари дванайсет часът с последния удар на камбаните на катедралата, усети спазмите и ужасната тънка свиреща болка от хернията, нямаше друг шум в света, сам той беше отечеството; сложи трите резета и трите мандала, заключи трите ключалки в спалнята, изопна се седнал в портативния си клозет, изпика две капки, четири капки, седем горещи капки, тръшна се по корем на пода и веднага заспа, без да сънува; в три без четвърт се събуди, облян в пот, разтърсен от точното усещане, че докато спи, някой го наблюдава, някой, който има способността да се вмъква, без да маха мандалата; кой е тук? — попита той, нямаше никого, затвори очи и отново почувствува, че някой го гледа, изплашено отвори очи и тогава го видя, по дяволите, беше Мануела Санчес, която сновеше из стаята, без да отключва, защото влизаше и излизаше през стените, когато си иска, Мануела Санчес, дошла в неудобен за мене момент с муселинената си дреха и пламтящата роза в ръка и естествената миризма на божур в дъха й; кажи ми, че това бълнуване не е истина, молеше я той, кажи ми, че не си ти, кажи ми, че този дъх на смърт не е лекият мирис на божур от твоето дихание, но това беше тя, нейната роза, нейното топло дихание, което изпълваше с аромата си въздуха в спалнята като един натрапчив басов тон, по-мощен и по-древен от стенанието на морето, Мануела Санчес, падение мое, ти, която не беше изписана върху дланта на ръката ми, нямаше те в утайката на кафето ми, нито дори във водата в паниците на врачките, която предвещаваше смъртта ми, не поглъщай въздуха ми, не ми отнемай съня, не осквернявай мрака в тази стая, където жена никога не е влизала, нито някога щеше да влезе, угаси тази роза, стенеше той и в същото време пълзешком търсеше ключа за лампата, а вместо него намираше Мануела Санчес, лудост моя, защо трябва да те намеря, когато не съм те изгубил, ако искаш, отнеси къщата ми със себе си, цялото отечество заедно с неговия дракон, само ми разреши да запаля светлината, о, паяк на нощите ми, Мануела Санчес, хернийо моя, курвенска дъще, крещеше той, убеден, че светлината ще го отърве от магията, крещеше: да я изхвърлят, да остане без мен, да я хвърлят от скалите с котва на шията, та никой вече да не се измъчва от пламъка на нейната роза, вървеше по коридорите и крещеше до прегракване, в тъмното нагазваше в питите говежди тор и се питаше потресен какво става с този свят; наближава осем часът, а в този мошенически дом всички спят, ставайте, мръсници, крещеше той, някой запали лампата, в три часа свири утринната тръба, повториха сигнала в крепостта на пристанището, в гарнизона Сан Херонимо, във всички казарми в страната, разнесе се грохот от подплашени оръжия, от отварящи се рози, макар чедо падането на росата оставаха още два часа, от държанки сомнамбули, които тупаха килимите под звездите, отвиваха клетките на заспалите птици и сменяха увехналите цветя във вазите с цветя, откъснати снощи, сновяха насам-натам зидари, които издигаха спешно стени и заблуждаваха слънчогледите, като облепваха стъклата на прозорците със слънца от позлатена хартия, за да не се вижда, че на небето е все още нощ, в дома е неделя, 24-о число, а в морето беше април, перачите китайци дигаха врява и изхвърляха от креватите последните спящи, за да приберат чаршафите, слепи гадатели обещаваха любов там, където нямаше любов, безчестни търговци намираха кокошките да снасят понеделнишките яйца, когато вчерашните още си стояха в чекмеджетата на архива, и се чуваше глъчката на замаяната тълпа с давенията на псета посред правителствените заседания, свикани спешно, и в това време той, изненадан от неочаквания ден, си пробиваше път между дръзките ласкатели, които го обявяваха за разложител на утринта, повелител на времето и пазител на светлината, когато, най-сетне един офицер от главното командуване се осмели да го спре във вестибюла и застанал мирно пред него, му доложи, че е едва два и пет след полунощ, а друг глас доложи, че е три и пет след полунощ, господин генерал, и той го удари ожесточено по лицето с опакото на ръката си и издаде вой е всичката сила на уплашените си гърди, така че да го чуе целият свят: осем часът е, майка му стара, осем, казах, това е божа заповед. Като го видя, че влиза в къщата е предградията, Бендисион Алварадо попита: откъде идваш с това лице, приличаш на ухапан от отровен паяк, защо държиш ръката си на сърцето, каза тя, на той се свлече в плетеното кресло, без да й отговори, премести ръката си от сърцето и пак забрави за присъствието на майка си, но тя го мушна с четката, с която шареше авлигите, и учудено го попита дали наистина той се мисли за сърцето на Исус с тези посърнали очи и с тази ръка на гърдите и той скри ръката си разгневен, по дяволите, майко, тръшна вратата и излезе навън, взе да броди из къщата с ръце в джобовете, за да не се слагат сами там, където не им е мястото, гледаше дъжда през прозореца, гледаше как водата се стича по книжните звезди и луните от станиол, залепени по стъклата, та в три следобед да изглежда, че е осем вечерта, гледаше вкочанясалите от студ гвардейци в двора, гледаше тъмното море, дъжда на Мануела Санчес в твоя град без нея, ужасния тъжен салон, поставените наопаки върху масите столове, непоправимата самота в първите сенки на още една мимолетна събота, на още една нощ без нея, мамка му, поне да ми отнемеха спомена, че това най-много ме боли, въздъхна той и изпита срам от състоянието си, прекара ръка по тялото си, навсякъде освен там, където беше сърцето, най-после я сложи върху хернията, успокоена от дъжда, беше си същата, със същата форма, със същото тегло и все така го болеше, но още по-свирепо, сякаш държеше в ръката си собственото си сърце от жива плът, и едва тогава разбра нещо, което му бяха казвали много хора преди: сърцето е третият тестикул, господин генерал — дръпна се от прозореца, засуети се в приемната зала, изпълнена с нестихващо безпокойство на един вечен президент, със забита в душата му рибена кост, после се озова в заседателната зала на министерския съвет и както обикновено слушаше, без да разбира нищо, без да чука, измъчваше се от приспивния доклад за състоянието на финансите, изведнъж нещо стана във въздуха, министърът на финансите млъкна, останалите гледаха към него през процепите на напуканата от болка броня и той види себе си, безжизнен и самотен, в единия край на ореховата маса е разтреперано лице, защото го бяха видели на светло в това жалко състояние на пожизнен президент с ръка на гърдите, животът му изтля под ледената жар в изпитателния поглед на златар на мои побратим министъра на здравето, който сякаш го изучаваше отвътре, докато той въртеше верижката на златния си джобен часовник — внимание, каза някой, трябва да е било бодеж, но той вече бе сложил на ореховата маса втвърдената си от гняв ръка на сирена, възвърна си топлината; изстреля властно един откос от смъртоносни думи: ще ви се на вас да е бодеж, мръсници, продължавайте, и те продължиха, но говореха, без да се чуват, мислейки, че трябва да се е случило нещо сериозно, за да е толкова разгневен, шушукаха си, носеше се шепот, всички сочеха към него, гледайте, трябва да е много зле, за да се държи за гърдите, шевовете му се спукаха, мърмореха те, и тръгна мълвата как накарал да извикат министъра на здравето по спешност и как той го сварил с дясната ръка, сложена като агнешки крак на ореховата маса, и му заповядал: отрежи ми я, братко, окъпан в сълзи, унижен от тъжната си участ на президент, но министърът му отвърнал: не, генерал е, няма да я изпълня тази заповед, ако ще да ме разстреляте, така му казал, това е въпрос на справедливост, генерале, аз струвам по-малко от вашата ръка. Тази, както и много други версии за неговото състояние ставаха все по-натрапчиви, а той продължаваше да мери в оборите млякото, което носеха в казармите, и гледаше как се издига в небето посипаният с пепел вторник на Мануела Санчес, караше да изхвърлят прокажените от розовите храсти, за да не вмирисват розите на твоята роза, търсеше усамотение в къщата, за да не го чуе никой, когато ся тананика твоя първи валс на царица, за да не ме забравиш, тъй пееше той; потъваше в тинята на стаите на държанките, мъчейки се да намери облекчение за терзанието си, и за първи път през дългия си живот на бърз любовник стана необуздан, помайваше се в подробности, изтръгваше въздишки и от най-сдържаните жени, един път, два пъти, караше ги да се смеят от изненада в мрачината: как не ви е срам, генерале, на вашите години, но на него му беше пределно ясно, че волята да издържи е чиста измама, която той сам си налагаше, за да мине време, че всяка стъпка на самотата му, всеки дъх неумолимо го приближава към неизбежния зной в два часа след пладне, когато той щеше да отиде да проси вместо любовта на бога любовта на Мануела Санчес в двореца на бунището сред свирепото царство на твоя квартал на кучешките борби; отиде облечен в цивилни дрехи, без оръжие, с автомобил на обществения транспорт, който се изплъзна с грохот през изпаренията от застоял бензин на отпуснатия в пладнешката летаргия град, избягна азиатската врява на тесните търговски улички, видя огромното море на моята гибелна Мануела Санчес, с един самотен пеликан на хоризонта, видя разнебитените трамваи, които стигат до твоята къща, и заповяда да ги сменят с жълти трамваи с матови стъкла и кадифен трон за Мануела Санчес, видя запустелите плажове, където тя ходеше в неделя, и нареди да построят къщички за съблекални и да поставят знаме с различни цветове, според настроението на времето, и да заградят с желязна мрежа един отделен плаж за Мануела Санчес, видя вилите с мраморни тераси и замислени морави, принадлежащи на четиринадесетте фамилии, които той бе направил богати с щедростта си, видя една по-голяма вила, която имаше въртящи се фонтани и витражи на балконите, там искам да те видя да живееш за мен, и вилата бе експроприирана насила, тъй решаваше той съдбата на света, сънувайки с отворени очи, седнал на задната седалка на раздрънканата кола, докато престана да се усеща морският бриз и градът свърши, и през отворените прозорци се вмъкна дяволската патърдия на твоя квартал на кучешки давения, където се озова, не можа да повярва на очите си и си помисли: майчице моя, Бендисион Алварадо, виж докъде стигнах без теб, помогни ми, но сред врявата никой не можа да познае самотните очи, тънките устни, безжизнената ръка на гърдите, заспалия глас на прастария дядо, който надничаше през счупените прозорци с бяла ленена дреха и с шапка на надзирател и питаше къде живее Мануела Санчес на моя позор, царицата на бедните, госпожо, онази, която държи роза в ръката си, и се питаше изплашен: къде ли живееш сред тази бъркотия от възли, настръхнали, бодри, сатанински погледи, окървавени кучешки зъби, сред непрекъснатия вой, сред тази касапница на кучета, които се хапят и разкъсват на парчета в локвите; къде ли е миризмата на божур на твоето дихание сред непрекъснатия крясък на проклетите високоговорители, мъко моя; на пияници, изхвърлени с ритници от баровете, кой знае къде си се изгубила сред този безконечен гуляй с марангуанго и бурунданга, и с евтин ром и чудесната наденица като подкова, и бакшиши от едно черно сентаво сред постоянната лудост на митическия рай на Черния Адам и Хуансито Трукупей, майка му стара, коя е твоята къща сред този хаос от олющени стени, боядисани жълто като ауяма с морави ленти като епископско расо, със зелени като папагали прозорци, със стени в синьо на точици, с колони, розови като розата в ръката ти, колко ли ще е часът за тебе, щом като тези непрокопсаници не са чули моята заповед, че сега е три, а не осем от миналата вечер, колкото изглежда в този ад; коя си ти сред тези жени, които клюмат глави в празните салони и се ветреят с фустите си, небрежно разкрачени в люлеещите се столове, потни от горещина между краката, а той питаше през зейналите прозорци къде живее Мануела Санчес, с рокля като пяна, лъскаща от диаманти, и с диадема от масивно злато, която той й бе подарил за първата годишнина от коронясването й, разбрах коя, господине, каза някой сред хаоса, една такава цицеста, с големи кълки, която си мисли, че е хванала бога за брадата, ей там живее, господине, ей там, в една къща като всички останали, боядисана в крещящи цветове, с прясната диря от някой, който се подхлъзнал в кучешките лайна на мозайката в преддверието, една бедняшка къща, толкова различна от Мануела Санчес, която седеше на трона на вицекралете, че трудно можеше да повярва човек, че това е нейната къща, но така беше, майко моя, Бендисион Алварадо, скъпата ми, вдъхни ми сили, за да вляза, майко, защото тази е нейната къща; обиколи десет пъти квартала, за да си поеме дъх, почука на вратата три пъти с кокалчетата на пръстите си, което прозвуча като три молби, почака в душната сянка на преддверието, без да разбере дали тежкият въздух, който дишаше, беше развален от жегата или от неспокойствието му, почака, без дори да мисли за своето състояние, когато най-после майката на Мануела Санчес то въведе в просторния и бедно подреден салон на едва заспала къща, тънеща в полумрак и прохлада и миришеща на рибени остатъци; отвътре къщата бе по-голяма, отколкото отвън; той огледа интериора на своето падение, седнал на кожената табуретка, докато майката на Мануела Санчес я будеше от следобедния сън, видя стените, но които се бяха стичали капки от минали дъждове, един строшен диван, още две табуретки с кожени седалки и едно пиано без клавиши в ъгъла; нищо друго, по дяволите, толкова мъки за такава мизерия, въздишаше той, в това време майката на Мануела Санчес се върна с кошничка с ръкоделие и седна да плете дантела, докато Мануела Санчес се обличаше, решеше косите си, слагаше си най-новите обувки, за да посрещне с необходимото достойнство неочаквания старец, който смушено се питаше къде ли си, Мануела Санчес, моя зла орис, дошъл съм да те видя и не мога да те открия в този просташки дом, къде ли е твоето ухание на божур сред зловонни остатъци от обяд, къде ли е твоята риза, твоята любов, извади ме от затвора на тези кучешки съмнения, въздишаше той, и тогава я видя да се появява на вътрешната врата, като видение от сън, отразена в огледалото на друг сън, в етаминена рокля от един грош ярдът — косата й набързо прибрана на тила с гребен, обувките й скъсани, но и така беше най-красивата и най-горда жена на земята с пламтящата роза в ръка, видението беше толкова ослепително, че той едва се овладя да се поклони, когато тя го поздрави с високо изправена глава — господ да ви пази, ваше превъзходителство, и седна на дивана срещу него, където не можеше да стигне до нея смрадливият му дъх; тогава се осмелих да го погледна в лицето за първи път, като въртях с два пръста пламтящата роза, за да не забележи ужаса ми, взрях се изпитателно и без милост в устата на прилеп, в немите очи, които ме гледаха като от дъното на някакъв вир, в голобрадата му кожа, омесена от буци пръст е мазнина от жлъч, която беше още по-изопната и напрегната на дясната ръка, където носеше пръстена с президентския печат, а сега лежеше безжизнено отпусната върху коляното му, в дрехата му от рехав лен, в която сякаш нямаше никого, с огромните си обувки на мъртвец, с невидимите си мисли и скрита власт таи беше най-старият старец на света, най-страшният, най-ненавижданият и най-малко съжаляваният в отечеството, правеше си вятър с надзирателската шапка, която носеше, потънал в мълчаливо съзерцание от отсрещния бряг, господи, какъв тъжен човек, помислих си изплашена; и го запита без състрадание: с какво мога да ви услужа, ваше превъзходителство? Отговори и с тържествен вид: дойдох само да ви помоля за една услуга, ваше височество, да ми позволите да ви посещавам. Посещаваше я безутешно месеци наред, всеки ден в мъртвите часове на следобедната почивка, в които обикновено ходеше при майка си, за да си мислят органите на сигурността, че той ходи в къщата в предградията, защото само той не знаеше това, което всички знаеха; че стрелците на генерал Родриго де Агилар го пазят, стаени на терасите, преобръщат наопаки трафика, пропъждат с приклади хората от улиците, по които щеше да мине той, забраняват движението по тях от два до пет, за да изглеждат пусти, и имат заповед да стрелят, ако някой се помъчи да надникне от балконите, но и най-малко любопитните успяваха да издебнат прокрадващата се лимузина на президента, боядисана като автомобилите на обществения транспорт, в която седеше старецът, предрешен в цивилни дрехи, с костюм от невинно ленено платно: виждаха сирашки бледото лице на човек, който много пъти е виждал изгрева, на човек, който е плакал скришом, на когото не му пука какво мислят за ръката, сложена на гърдите; архаично замислено животно, което оставя след себе си диря от илюзии, от сорта на гледайте го как се влачи, душата му не издържа неподвижния като стъкло зной в забранените улици и предположенията за неговите странни болести станаха така многобройни и вдигнаха толкова шум, че най-после всички се сблъскаха с истината, че той не ходи в къщата на майка си, а в сумрачния салон, в скрития свят на Мануела Санчес под безпощадния контрол на майката, която плетеше неуморно, защото той купуваше за нея хитроумните машини, нещо, което дълбоко натъжаваше Бендисион Алварадо;; мъчеше се да я прелъсти с мистерията на магнетичните игли, красивите януарски снежни бури, затворени в преспапието от кварц, астрономически и аптекарски апарати, пирографи, манометри, метрономи и жироскопи, които той непрекъснато купуваше от всеки, който пожелаеше да му ги продаде, въпреки протестите на майка си, въпреки собственото си желязно скъперничество, и само заради щастието да им се наслаждава заедно с Мануела Санчес, доближаваше до ухото й патриотичната раковина, от чиято вътрешност не се чуваше диханието на морето, а военни маршове, които възхваляваха неговия режим, доближаваше до термометрите пламъка на кибритената клечка — за да видиш как слиза и се качва напрегнатият живак на мисълта ми; гледаше съсредоточено Мануела Санчес, без да иска нищо от нея, без да изразява пред нея намеренията си, а мълчаливо я смайваше с безумните си дарове, мъчейки се да й каже чрез тях това, което не беше способен да изрази с думи, защото той умееше да изразява най-съкровените си желания само с видимите символи на своята неограничена власт, както например на рождения ден на Мануела Санчес, когато я помоли да отвори прозореца и тя го отвори и се вкамени от ужас: когато видях какво бе направил от моя беден квартал на кучешките борби, видях белите дървени къщи с прозорци с пердета от тензух, тераси с цветя, сини поляни с фонтани с въртяща се вода, пауни, ледения пропъждащ насекомите вятър — една позорна имитация на старите резиденции на офицерите от окупационната армия, иззидани тихо през нощта, бяха унищожени кучетата и изхвърлени старите обитатели от къщите им, защото нямали право да бъдат съседи на една царица, и ги бяха изпратили да гният в друго бунище; и така в течение на много потайни нощи бяха изградили новия квартал на Мануела Санчес, за да го видиш от прозореца си на своя рожден ден, ето го пред теб, царице, да навършиш още много щастливи години, та да видим дали тези щедрости на властта ще смогнат да смекчат това твое любезно, но непреклонно, ваше превъзходителство, не се приближавай много, че майка ми стои тук с ключалката на моята чест; и той се давеше в мераците си, преглъщаше яростта си, отпиваше на бавни старчески глътки като милостиня сока от прясна гуанабана, която тя му приготвяше от милост, за да даде на жадния да пие, изтърпяваше ледения бодеж в слепоочието, за да не разберат недостатъците на възрастта му, за да не ме обикнеш от милост, след като съм изчерпал всички средства да ме обикнеш от любов, пренебрегвам я само когато съм с теб, защото нямам желание дори за това; агонизираше от копнеж да я докосне с диханието си, преди архангелът с човешки ръст да долети в къщата и удари камбаната за моя смъртен час; и той печелеше още една последна глътка, удължавайки визитата си, докато прибираше играчките в оригиналните им опаковки, за да не ги разяде и направи на прах солта от морето, само една минутка, царкиньо, и ставаше, за да си отиде чак до следващия ден, цял един живот, какво наказание, оставаше му един миг, за да хвърли последен поглед на неуловимата девица, която, щом долетеше архангелът, оставяше неподвижна с мъртвата роза на скута, а той си излизаше, измъкваше се с първия здрач, опитвайки се да скрие срама, който беше публично достояние и всички го коментираха на улицата, разпространяваше го една анонимна песен, която цялата страна знаеше освен него, дори папагалите пееха по дворовете: дръпнете се, жени, че иде генералът, сълзи зелени лее с ръка върху гърдите, я вижте как върви, едва властта си носи, заспал ги управлява, защото има рана, която не здравее; научиха песента папагалите бегълци, които много пъти чуваха как я пеят папагалите пленници, научиха я свраките и кукумявките и я понесоха на ята далеч отвъд границите на неговото безмерно печално царство и привечер под небосвода на отечеството се чуваше многогласият хор на хвъркатото множество, което пееше — ето иде генералът, от устата му лайна излизат, а от задника — закони, една безкрайна песен, към която всички, дори папагалите, прибавяха строфи, за да се подиграят на служителите от държавна сигурност, които се мъчеха да я заловят; военните патрули, въоръжени до зъби като на война, разбиваха дворните врати и разстрелваха папагалите като подривни елементи до тарабите, хвърляха на кучетата цели купища живи папагалчета, обявиха обсадно положение, мъчейки се да изкоренят вражеската песен, та никой да не узнае това, което всички знаеха: че той е този, който привечер се промъква тайно като беглец през задния вход на президентския дворец, пресича кухните и изчезва през изпарението от говеждия тор пред частните си покои, чак до четири часа на следващия ден, кралице, до същия час на всеки следващ ден, когато пристигаше в къщата на Мануела Санчес, натоварен с толкова необикновени подаръци, че бяха принудени да заемат съседните къщи и да съборят междинни стени, за да имат къде да слагат подаръците, така че първоначалният салон бе превърнат в грамаден и мрачен склад, където имаше безброй часовници от всички епохи, всякакъв вид грамофони — от най-примитивните, с цилиндър, до тези с огледална мембрана, многобройни шевни машини — ръчни, крачни и моторни, спални, пълни с галванометри, хомеопатични аптечки, музикални кутии, апарати за оптически измами, витрини със спиртосани пеперуди, азиатски хербарии, лаборатории по физиотерапия и телесно възпитание, машини по астрономия, ортопедия и естествени науки, и безброй кукли със скрити механизми, които притежаваха човешки качества, запечатани стаи, в които не влизаше никой, дори за метене, защото нещата си стояха там, където бяха оставени, когато ги донесяха, никой не се интересуваше от тях, а най-малко Мануела Санчес, защото тя не искаше да знае нищо за живота след онази черна събота, в която имах нещастието да бъда избрана за царица, след онзи следобед животът за мен свърши; бившите й кандидати умряха един след друг, покосени от неизлечими колапси и невероятни болести, приятелките й изчезнаха безследно, нея я пренесоха, без да се помръдне от къщата си, в един чужд квартал, остана сама, следена и за най-дребните й намерения, пленница на една клопка на съдбата, в която нямаше смелост нито да каже „не“, нито имаше необходимата смелост да каже „да“ на един неприятен кандидат, който я преследваше с любов, равна на изгнание, и я гледаше с някакво почтително вцепенение, докато си правеше вятър с бялата шапка, окъпан в пот, толкова отнесен от самия себе си, че тя се питаше дали наистина я вижда, или беше само едно странно привидение, беше го виждала да се клатушка посред бял ден, беше го виждала да смуче плодовите сокове, беше го виждала да клюма глава, заспал в плетеното кресло с чаша в ръка, когато медното бръмчене на бръмбарите в ушите сгъстяваше още повече здрача в салона, беше го виждала да хърка, внимавайте, ваше превъзходителство, казваше му тя и той се стряскаше в съня си и мърмореше: не, царице, не бях заспал, само си бях затворил очите, тъй казваше, без да си даде сметка, че тя е взела чашата от ръката му, за да не я изпусне, докато спи; така тя го беше залъгвала с хитрини до оня невероятен следобед, когато той дойде в къщата и задъхан я събуди с новината: днес ти нося най-големия подарък във вселената, чудо на небесата, което ще мине тази нощ в единайсет нула шест, за да го видиш ти, царице, само и само за да го видиш ти, и това нещо беше кометата. Този ден беше един от дните на нашите най-големи разочарования, защото вече от доста време се носеше мълва, подобна на много други, според която времето на живота му не е подчинено на човешкото време, а на циклите на кометата, че той бил заченат, за да я види веднъж, но нямало да я види втори път въпреки арогантните предсказания на неговите ласкатели, така че очаквахме единствената ноемврийска нощ на века, както някой чака рождената си дата, беше приготвена музика за забава, тържествени камбани, празнични фойерверки, които за първи път в продължение на цял един век щяха да избухнат не за негова прослава, а по повод очакваните единадесет метални удара в единадесет часа, които щяха да оповестят края на неговото време, и да приветствуват очакваното съдбоносно събитие, което самият той очакваше на терасата върху покрива в къщата на Мануела Санчес, седнал между нея и майка й, дишайки с усилие, за да не усетят, че сърцето му бие учестено под изцъкленото от лоши предзнаменования небе, а той за първи път поемаше нощното дихание на Мануела Санчес, напрежението на нейната атмосфера, нейния свеж въздух; откъм хоризонта долетяха съзаклятническите удари на барабаните, които пресрещаха бедствието, той чу далечни вопли, клокочещото като вулканична лава множество, коленичило от ужас пред едно явление извън обсега на неговата власт, което беше предшествувало и щеше да надживее неговата епоха, почувствува тежестта на времето, изпита за миг нещастието, че е смъртен, и тогава го видя; ето я, каза той, и действително беше тя, защото той я познаваше, беше я видял, когато прекосяваше друга посока на вселената, същата е, царице, по-стара от света, болезнената медуза от светлина колкото небето, която с всяка педя от своята траектория се връщаше към деня на своето рождение о един милион години, чуха шумоленето на ресни от станиол, видяха тъжното му лице, облените в сълзи очи, дирята от зеленикави кристалчета в разрошената му от космическите ветрове коса, която оставяше по света поток от сияйния прах на изгаснали звезди и разсъмвания, забавени от катранени луни и пепелища от кратерите на океани, съществували още преди да е съществувала земята; ето я, царице, промърмори той, гледай хубаво, че ще го видим отново след един век, и тя се прекръсти потресена, беше по-хубава от всякога под фосфоресциращия блясък на кометата; главата й бе заснежена от финия дъждец от звездни остатъци и небесни утайки и тогава именно се случи онова, майчице моя Бендисион Алварадо, Мануела Санчес съзря на небето бездната на вечността и опитвайки се да се улови за живота, протегна ръка към пространството и единствената опора, която срещна, бе нежеланата ръка с президентския пръстен, неговата топла и гладка ръка на граблива птица, която се беше варила на бавния огън на властта. Малцина се развълнуваха от библейското преминаване на светлинната медуза, която подплаши небесните елени и поръси страната с блестящия прах на звездните остатъци, тъй като дори и най-недоверчивите очаквахме чудовищната смърт, която трябваше да унищожи принципите на християнството и да сложи началото на третия завет, напразно очаквахме чак до разсъмване, тръгнахме си към къщи, изморени по-скоро от очакването, отколкото от безсънието, по следпразничните улици, където жените в ранни зори метяха небесната смет, останала от кометата, но дори тогава не можехме да се примирим с мисълта, че наистина нищо не се е случило; напротив, мислехме, че сме станали жертва на нова историческа измама, тъй като официалната преса обяви минаването на кометата като победа на режима над силите на злото; беше използуван случаят, за да се опровергаят всички предположения за странни болести, благодарение на непоколебимите прояви на жизненост на човека на властта — бяха подновени лозунгите, публикува се едно тържествено послание, в което той изразяваше моето единствено и върховно решение да остана на поста си в служба на родината дотогава, когато отново мине кометата, но в отговор на това чу музиката и ракетите, но те сякаш не се отнасяха за неговия режим, безстрастно чу виковете на множеството, струпано на площад Пласа де Армас с големи надписи: „Вечна слава на заслужилия, който трябва да живее, за да го разказва“; не го интересуваха неуспехите на правителството, упълномощи със своята власт дребни чиновници, измъчван от спомена за горещата ръка на Мануела Санчес в неговата ръка, мечтаеше отново да изживее оня щастлив миг, пък ако ще природата да промени посоката си и вселената се провали, толкова силно беше желанието му, че най-после помоли своите астрономи да измислят една пиротехническа комета, една внезапна светкавица, един огнен дракон, каквото и да е звездно изобретение, което да бъде достатъчно ужасяващо, та да предизвика у една красива жена виене на свят, което да трае една вечност, но единственото, което можаха да открият с изчисленията си, бе едно пълно слънчево затъмнение следващата сряда в четири часа след обяд, господин генерал, и той прие, съгласен съм; посред бял ден настана такава истинска нощ, че светнаха звездите, цветята повехнаха, скриха се кокошките и животните, които притежаваха най-добър инстинкт да предчувствуват, а през това време той дишаше в здрача диханието на Мануела Санчес, което ставаше нощно с повяхването на розата в ръката й, измамена от мрака, „ето ти го, царице — каза той, — ето го твоето затъмнение“, но Мануела Санчес не отговори, не докосна ръката му, не дишаше, изглеждаше толкова нереална, че той не можа да сдържи желанието си и протегна ръката си в мрака, за да докосне нейната, но не я намери, потърси я с върха на пръстите си на мястото, където беше стояла нейната миризма, но и там не я намери, продължи да я търси с двете си ръце из огромната къща, вървеше с отворени очи като сомнамбул в мрака, размахваше ръце, и се питаше наскърбен: къде си, Мануела Санчес, мое нещастие, търся те и не мога да те намеря в нещастната нощ на твоето затъмнение, къде е безмилостната ти ръка, къде е твоята роза, плуваше като водолаз, изгубен в непрогледните води на някой вир, около него се носеха праисторическите лангуси на галванометрите, раците от музикални часовници, гребците на твоите машини с лъжливи свойства, но го нямаше дори аромата на женско биле на твоя дъх и докато чезнеха сенките на ефимерната нощ — в душата му пламваше светликът на истината и той се почувствува по-стар от бога на предутринната дрезгавина, в шест часа сутринта в пустата къща, и се почувствува по-тъжен, по-самотен от всякога с вечната самота на този свят без тебе, кралице моя, загубена завинаги в мистерията на затъмнението, завинаги, завинаги, защото през останалите дълги години на своята власт той вече не срещна Мануела Санчес, падение мое, в лабиринта на къщата й, изчезнала в нощта на затъмнението, господин генерал; казаха му, че я видели на танци в Пуерто Рико, там, където нарязаха Елена, господин генерал, но не била тя, видели я на гуляя при нощното бдение край покойния Папа Монтеро, сумба, негоднико, румбаджия, но пак не била тя, видели я в Барловенто над мината, в кумбиамбата в Аракатака, с приятния ритъм на тамбо̀рата в Панама, но никоя от тях не била тя, вдън земя е потънала, но и тогава не се остави на смъртта не защото не беше достатъчно нещастен, за да умре, а защото знаеше, че е осъден безвъзвратно да не умре от любов, знаеше го от оня следобед в началото на своето владичество, когато отиде при една врачка, за да му предскаже в паница с вода линиите на съдбата, които не бяха изписани нито на дланта на ръката му, нито на картите, нито в утайката на кафето, нито в никое друго средство за врачуване, а само в онова огледало на гадателските води, където видя самия себе си, умрял от естествена смърт по време на сън в кабинета, който се намираше непосредствено до салона за аудиенции, видя се прострян на пода по корем, както бе прекарал всичките нощи на живота си след раждането си, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши, със златната шпора, с дясната ръка под главата вместо възглавница, на неопределена възраст между 107 и 232 години.