Габриел Гарсия Маркес
Есента на патриарха (3)

Така го намериха в навечерието на неговата есен, когато това в действителност беше трупът на Патрисио Арагонес, и така го намерихме отново след много години, в едно толкова смутно време, че никой не можеше да повярва на очите си, че онова старческо тяло, разкъсано от лешоядите и покрито с морски паразити, е неговото. По посинялата от гниенето ръка не бе останал никакъв белег, че тя някога е стояла на гърдите му, понеже е бил пренебрегнат от една неустановена девица през епохата на шума, нито можахме да намерим някаква следа от живота му, която да ни доведе до безпогрешно установяване на неговата самоличност. Не беше никак необичайно, разбира се, че това става в наше време, щом като още по времето на най-голямото му величие е имало причини хората да се съмняват в неговото съществуване и щом като собствените му наемни убийци нямаха точна представа за възрастта му, понеже имаше случаи, които объркваха понятията им, например на благотворителните томболи той изглеждаше на осемдесет години, на гражданските аудиенции на шейсет, а на тържествата по повод обществени празници дори на по-малко от четиридесет години. Посланикът Палмерстън, един от последните дипломати, представил му акредитивните си писма, разказваше в своите забранени мемоари, че било невъзможно човек да възприеме такава напреднала старост като неговата, безредието и немарливостта, които царели в правителствения дом, където човек трябвало да си пробива път сред бунище от скъсани и насрани от добитъка книжа, остатъци от храната на заспали в коридорите кучета; и никой в ковчежничеството и канцелариите не можа да ми посочи пътя, та трябваше да се обърна към прокажените и парализираните, които вече бяха нахлули в предните помещения на неговите лични покои, да ми покажат пътя към салона за аудиенции, където кокошките кълвяха въображаемите житни полета на гоблените и една крава късаше платното от портрета на един архиепископ, за да го изяде, и аз веднага разбрах, че е глух като пън не само защото аз го питах едно, а той ми отговаряше съвсем друго, но и защото се оплакваше, че птиците не пеели, когато всъщност човек едва си поемаше дъх от птичата врява, така както е, ако мине през гора на разсъмване, но той изведнъж прекъсна церемонията по връчването на акредитивните писма със светнал поглед и сложи ръка на ухото, за да чува по-добре, като сочеше през прозореца равнината от прах, където е било морето, и се обърна към мен с глас на току-що пробудил се от сън: чуйте този тропот на мулета, които идват насам, слушайте, скъпи мой Стетсън, морето се завръща. Трудно беше да се допусне, че този непоправим старик е същият онзи Месия, който в началото на своя режим се появяваше най-неочаквано по селата с единствената охрана един босоног селянин с мачете за рязане на тръстика и малка свита от депутати и сенатори, които той сам посочваше с пръст според импулсите на храносмилането си, осведомяваше се за реколтата, за здравето на добитъка и за поведението на хората, сядаше в един люлеещ се стол, изплетен от лиани, под навес от мангови клони на площада, правеше си вятър с надзирателската шапка, която носеше по онова време, и макар да изглеждаше задрямал от горещината, не оставяше неизяснена нито една подробност, говореше с мъжете и жените, които бе събрал около себе си, като се обръщаше към тях по име и презиме, сякаш в главата си имаше регистър на населението и цифрите и проблемите на цялата нация, така че ме извика, без да си отваря очите; ела тук, Хасинта Моралес, рече ми той, я кажи какво стана с момчето, което той самият бе обръснал миналата година, за да изпие едно бурканче с рициново масло, а ти, Хуан Прието, каза на мен, как е твоят вол за сеитба, който той самият бе лекувал с молитва против болести, за да му се махнат червеите от ушите, а ти, Матилде Пералта, ха да видим как ще ми се отплатиш, че ти връщам цял-целеничък мъжа ти, дето избяга, ето ти го, влачеха го с една връв на врата, след като самият той го бе предупредил, че ако още един път се опита да избяга от законната си съпруга, ще изгние в затвора и със същото чувство на непосреден управник беше заповядал на един касапин да отреже публично ръцете на един касиер-злоупотребител и късаше домати от една частна градина и ги ядеше с вид на познавач в присъствието на своите агрономи, като казваше, че тази земя има нужда от много тор от мъжко магаре, да се хвърли за сметка на правителството, разпореждаше той, и затвори главната улица, а на мен ми викна през прозореца, като се късаше от смях, е, Лоренса Лопес, как върви шевната машина, беше ми я подарил той преди двайсет години, а аз му отговорих: вече предаде богу дух, господин генерал, ами нали знаете, нито нещата, нито ние хората сме създадени тъй, че да издържим цял живот, но той ми отговори, че, напротив, светът бил вечен, и взе да разглобява машината с една отвертка и масльонка, без да обръща внимание на официалната свита, която го чакаше посред улицата, от време на време ставаше нетърпелив и пръхтеше като бик, чак лицето си оплеска с машинно масло, но след два-три часа машината заработи като нова, защото по онова време нямаше пречка във всекидневния живот, колкото и незначителна да беше, на която той да не отдаваше същото внимание, както и на най-сериозния държавен проблем, и най-чистосърдечно мислеше, че е възможно щастието да се разпредели между всички и смъртта да се подкупи с войнишки шмекерлъци. Беше трудно да се повярва, че онзи непоправим старец беше единственото салдо от един човек, който беше имал такава безгранична власт, че когато веднъж попитал колко е часът, му отговорили — колкото заповядате, господин генерал, и наистина беше така, защото не само променяше часовете на деня така, както му отърваше за неговата работа, но промени и празниците, които се спазваха така, че да съвпаднат с плановете му за обхождане на цялата страна от празник на празник, следван като сянка от босоногия индианец, от печалните сенатори и кафезите с превъзходни петли за бой, които премерваха силите си на всеки площад с най-силните петли, той сам ръководеше обзалаганията и основите на арената за бой на петли се тресяха от смях, защото ние се чувствувахме задължени да се смеем, когато той избухваше в странния си като удари на барабан кикот, който заглушаваше музиката и ракетите; страдахме, когато той мълчеше, избухвахме в овации, когато неговите петли надвиваха нашите, които бяха така добре обучени да губят, че нито един не ни подведе, с изключение на петела, който донесе нещастие на Дионисио Игуаран, който повали протежето на властта с такъв чист и точен удар, че той пръв прекоси пистата, за да стисне ръката на победителя, мъжага си ти, каза му с добро настроение, признателен, че най-после някой му бе направил услугата да претърпи едно безобидно поражение, какво не бих дал, за да имам този алестия, каза му той, и Дионисио Игуаран му отговори разтреперан: тон е ваш, господин генерал, за мен е голяма чест, и се прибра в къщи сред аплодисментите на развълнуваната тълпа, гърма на музиката и петардите, показвайки на всички шестте расови петли, които той му бе подарил в замяна на непобедимия алест петел, но същата нощ се затвори в спалнята си, изпи само една кратунка с ром и се обеси с връвта от хамака; горкият човек, та той си нямаше представа колко много семейни нещастия предизвикваше всяко негово появяване, посрещнато с радостни възгласи, нито за опашката от нежелани мъртъвци, която оставяше след себе си, нито за нескончаемото осъждане на изпадналите в немилост негови привърженици, които беше извикал с погрешно име пред старателните си наемни убийци, които тълкуваха грешката като някакъв обмислен жест на неприязън; обикаляше страната със странната си походка на оръженосец, като оставяше след себе си силната миризма на пот, ходеше неизбръснат, влизаше, без да предупреждава, в някоя кухня с онзи си вид на безполезен старец, който караше стопаните да треперят от страх, гребваше вода от делвата е кратунката, с която си сипваха яденето, ядеше направо от тенджерата, в която готвеха, като вадеше мръвките с пръсти, много дружелюбен, съвсем обикновен, без да подозира, че къщата оставаше белязана завинаги с дамгата на неговото гостуване, а той не го правеше нито от някакви политически съображения, нито защото се нуждаеше от любов, както бе ставало в други времена, а защото това беше неговият маниер да се държи естествено, когато властта все още не беше станала онова безбрежно блато, каквото стана в разцвета на неговата есен, а буен поток, който бликаше пред очите ни от изворите си, така че достатъчно бе той да посочи с пръст на дърветата да дават плод и на животните да растат, и на хората да процъфтяват; освен това беше заповядал да спрат дъжда там, където пречи на реколтата, а да вали по сушавите земи и наистина така беше, господине, аз съм го видял със собствените си очи, защото легендата за него тръгна много преди той самият да започне да се смята господар на цялата си власт, когато все още се подчиняваше на предсказанията и тълкуванията на кошмарните му сънища и внезапно прекъсваше току-що започналото пътуване, защото бил чул кукумявка над главата си, и променяше датата на някое свое публично появяване, защото майка му Бендисион Алварадо намерила яйце с два жълтъка, и ликвидира свитата от старателни депутати и сенатори, които го придружаваха навсякъде и произнасяха вместо него речите, които никога не би се осмелил да произнесе, остана без тях, защото му се присъни в един кошмарен сън, че стои в големия и празен дворец, заобиколен от някакви бледи хора със сиви сюртуци, които се усмихват и го бодат с касапски ножове и го преследват с такова озлобление, че накъдето и да обърнеше погледа си, срещаше желязо, готово да го рани било в лицето, било в очите, видя се обсаден като звяр от мълчаливи и усмихнати убийци, които си оспорваха правото да участвуват в жертвоприношението и да се наслаждават на кръвта му, но той не изпитваше нито ярост, нито страх, а огромно облекчение, което ставаше все по-дълбоко, колкото повече минаваше животът му; имаше чувството, че е без тегло, чист, и затова също се усмихваше, докато го убиваха, усмихваше се на тях и на себе си в тази къща, която видя в съня си, чиито стени от негасена вар бяха изцапани с моята кръв, когато най-после някой, който беше негов син в съня, го промуши в слабините, откъдето излезе последният му дъх, и тогава той покри лицето си с прогизналото от собствената му кръв покривало, та никой, който не го беше виждал жив, да не го види мъртъв, и се строполи покосен в предсмъртно хъркане, в една агония, която изглеждаше толкова истинска, че той не можа да се сдържи да не я разкаже незабавно на моя побратим, министъра на здравето, и той окончателно го смая, като му разкри, че такава смърт се бе случвала вече веднъж в историята на човечеството, господин генерал, прочете му разказа за този епизод в една от вехтите книги на генерал Лаутаро Муньос и беше толкова еднакво, майко, че по време на четенето той си спомни нещо, което бе забравил след събуждането си, а именно, че докато го убиваха, се отвориха всичките прозорци на президентския дом, без да ги е духнал вятър, които всъщност бяха толкова на брой, колкото бяха раните му в съня, двайсет и три, едно потресаващо съвпадение, чийто връх през същата онази седмица беше пиратското нападение срещу сената и двореца на правосъдието, и което армията посрещна със съучастническо равнодушие; разрушиха из основи могъщия храм на нашите стари герои и пламъците се виждаха до късно през нощта от президентския балкон, но той прие невъзмутимо новината, че не са останали дори камъните от основите, обеща сурово да накаже авторите на покушението, които никога не можаха да бъдат намерени; обеща ни да построи точно копие на храма на героите, чиито обгорели развалини се запазиха до наши дни, не се опита да скрие ужасното заклинание на лошия сън, а просто се възползува от случая, за да ликвидира законодателния и юридическия апарат на старата република, замая с почести и обсипа с богатство сенаторите, депутатите и съдебните магистри, които вече не му бяха необходими дори за да поддържа измислицата за произхода на своята власт, прокуди ги в далечни и щастливи посолства и от свитата му остана само самотната сянка на индианеца с мачете, който не се отдели от него нито за миг, опитваше храната му и водата му, поддържаше дистанцията, наблюдаваше вратата, докато той седеше в моята къща, подхранвайки версията, че ми бил таен любовник, а всъщност ме посещаваше два пъти в месеца, за да му хвърля карти, това беше през онези дълги години, когато той все още се смяташе за смъртен и притежаваше способността да се съмнява и умееше да греши; и се доверяваше повече на картите, отколкото на своя инстинкт на планинец, идваше винаги толкова изплашен и стар, както когато дойде за първи път и седна пред мен, без да каже нито дума, протегна онези ръце с гладки и нежни длани като жабешко коремче, каквито не бях виждала никога преди това, нито щях да видя втори път през дългия си живот на гадателка на чуждите съдби, сложи и двете си ръце едновременно на масата почти като мълчалива молба на човек без всякаква надежда и ми се стори толкова печален и без илюзии, че ме впечатлиха не толкова неговите сухи длани, колкото безутешната му меланхолия, отпуснатите устни, клетото му сърце на старец, разяждан от несигурността, чиято съдба беше херметически затворена не само върху ръцете му, но и във всички средства за врачуване, които познавахме тогава, защото, щом той сечеше картите, те се превръщаха в кладенци с мътни води, утайката от кафето се натрупваше на дъното на чашата, от която той беше пил, заличаваха се всякакви знаци винаги когато трябваше да видя неговото лично бъдеще, неговото щастие и съдбата на действията му, но в замяна на това бяха ясни знаците на хората, които имаха нещо общо с него, така видяхме майка му Бендисион Алварадо да шари птици с чуждоземски имена на такава напреднала възраст, че едва успяваше да различи цветовете през разредения от някакво противно изпарение въздух, клетата майка, видяхме нашия град опустошен от такъв ужасен циклон, който не заслужаваше женското си име, видяхме един човек със зелена маска и шпага в ръка, който тревожно попита в кой край на света се намира, а картите му отговориха, че всеки вторник се приближава до него повече, отколкото през другите дни на седмицата, и той каза „аха“, и попита за цвета на очите му, а картите отговориха, че едното му око има цвят на сок от тръстика на светло, а другото на тъмно и той пак каза „аха“ и попита какви са намеренията на този човек, и тогава за последен път му разкрих докрай истината на картите, защото му отговорих, че зелената маска бе вероломство и предателство, и той каза „аха“, с патоса на победител, сега знам кой е, мамка му стара, възкликна той, и това беше полковник Нарсисо Миравал, един от неговите най-близки помощници, който два дена след това се застреля с пистолет в ушите, без да даде някакво обяснение, горкият човек, и така се определяше съдбата на отечеството и предрешаваше неговата история според предсказанията на картите, докато един ден той чу да се говори за някаква уникална врачка, която предричала смъртта в безпогрешните вълшебни води на една пръстена паница, и тръгна тайно да я търси през клисурите, които можеха да прекосят само с мулета, и единствен свидетел беше неговият ангел-хранител с мачетето, тъй стигна до ранчото в планината, където тя живееше с една своя правнучка, която имаше три деца и скоро щеше да роди друго от съпруга си, умрял преди месец; бабата беше саката и полусляпа и седеше в дъното на спалнята, почти в пълен мрак, но когато го помоли да сложи ръцете си над паницата, някаква вътрешна, мека и ясна светлина озари водата и тогава той видя себе си, досущ същия, легнал по корем на пода, с униформата от ленено платно без отличителни знаци, с гамаши и златна шпора, и попита къде е това място, а жената отговори, взирайки се в заспалите води, че това е стая, по-голяма от тази, вътре се вижда нещо, което прилича на маса за писане, електрически вентилатор и прозорец към морето, и стените са бели, с картини с коне и едно знаме с дракон; и той отново каза „аха“, защото бе познал без съмнение своя кабинет, който се намираше до салона за аудиенции, и попита дали смъртта ще бъде насилствена или от лоша болест, а тя му отговори, че няма да е, че щяло да стане по време на сън и без болка, и той каза „аха“ и я попита разтреперан кога ще стане, а тя му отговори, че може да спи спокойно, защото няма да стане, преди да стигнеш моята възраст, а тя беше на 107 години, но няма да е и 125 години след това, и той каза „аха“, и тогава уби болната старица в хамака, та никой да не узнае при какви обстоятелства ще настъпи неговата смърт, удуши я с кожената каишка от златната шпора, без болка, без нито една въздишка, като изкусен палач, макар че тя беше единственото същество от този свят, човешки и животински, както в мир, така и на война, на което направи честта да го убие със собствените си ръце, горката жена. Подобни спомени от неговото позорно житие не измъчваха съвестта му в нощите на неговата есен, напротив, служеха му като пример за това какъв е трябвало да бъде, но не е бил, особено след като Мануела Санчес изчезна в мрака по време на затъмнението и той поиска отново да се върне в разцвета на своето варварство, за да облекчи в себе си яростта от присмеха, който го гнетеше, лягаше в хамака под шумола на вятъра в тамариндите, за да мисли за Мануела Санчес със злоба, която му разваляше съня, докато всички сухопътни, въздушни и морски сили я търсеха, без да открият следите й, дори в непознатите селитрени пустини, къде, по дяволите, си се скрила, питаше се той, къде, по дяволите, мислиш да се скриеш от моята ръка, та да разбереш кой е господарят тук, шапката върху гърдите му трепереше от туптенето на сърцето, непрекъснато беше разгневен и не обръщаше внимание на упорството на майка си, която все се мъчеше да разбере: защо не говориш от онази нощ на затъмнението, защо си се затворил в себе си, но той не отговаряше, тръгваше си, по дяволите всичко, майко, влачеше краката си като сирак и се пръскаше от яд от наранената си гордост, от незаслуженото огорчение, тези дивотии ми се случват, защото съм станал един мухльо, защото вече не съм сам господар на съдбата си, както преди, защото влязох в къщата на една проститутка с разрешение на майка й, а не както беше влязъл в прохладната и тиха къща на Франсиска Линеро на улица Сантос Игеронес, когато все още той самият, а не Патрисио Арагонес показваше на открито лицето на властта, беше влязъл, без дори да почука с чукчето, а както беше намерил за добре, в такт с единадесетте удара на часовника с махало, и аз чух дрънченето на златната шпора откъм терасата на двора и разбрах, че тези тежки стъпки като чукане в хаван по плочките на етажа не могат да бъдат на никой друг освен негови, представих си го целия още преди да го видя в отвора на вратата на вътрешната тераса, където алкарованът известяваше единайсет сред здравеца, пееше златният кос, замаян от миризмата на ацетон, която идеше от чепките грозде, закачени да се сушат под стряхата, светлината на зловещия августовски вторник се прокрадваше между новопокаралите листи на банановите дървета в двора и трупа на младия елен, който моят мъж Понсио Даса бе убил на разсъмване и беше го окачил за краката до натежалия клон с пожълтели от захарта банани, за да се отцеди кръвта; видях го по-голям и по-мрачен, отколкото ако беше ми се присънил с изкаляни ботуши и сако, напръскано с петна от пот, без оръжие на колана си, но охраняван от сянката на босоногия индианец, който застана неподвижно зад него с ръка върху дръжката на мачетето; видях неизбежните очи, моминската ръка, която откъсна един плод от най-близкия клон и го излапа лакомо, без да сваля поглед от предизвикателната Франсиска Линеро, която го наблюдаваше, изяде още един, после още един, като мляскаше лакомо с цялата си уста, сякаш джапаше в блато, а тя не знаеше къде да се дене, свенлива като млада булка, защото той бе дошъл да удовлетвори една своя прищявка и нямаше друга, по-висша от неговата власт, която да му попречи: едва долових уплашеното дишане на моя мъж, който седна до мен, и двамата останахме неподвижни, хванати за ръцете и за сърцата като на пощенска картичка, и двамата изтръпнали под погледа на непроницаемия старец, който продължаваше да стои на две крачки от вратата, да поглъща един след друг бананите и да хвърля корите през рамо в двора, без да мигне нито веднъж, откакто беше започнал да ме гледа, и едва когато изяде целия грозд банани и остана само оголеният клон до мъртвото животно, направи знак на босоногия индианец и заповяда на Понсио Даса да излезе за малко с моя побратим с мачетото, който има да уреди една работа с теб, и макар че аз агонизирах от страх, бях запазила достатъчно разума си, за да си дам сметка, че единственото спасение беше да му разреша да прави с мен каквото си иска върху масата, нещо повече — помогнах му да ме намери сред дантелите на фустите ми, след което останах без дъх от неговата миризма на амоняк и разкъса гащите ми с един замах, и ме търсеше с пръсти не където трябваше, а пък аз зашеметена си мислех — свети боже, какъв срам, ама че късмет, защото онази сутрин не бях успяла да се измия, залисана с добитъка, а той най-после беше постигнал своето след толкова месеци задиряне, но го направи набързо и лошо, сякаш беше по-стар, отколкото е, или много по-млад; беше така объркан, че едва можах да разбера кога си беше свършил работата, колкото може, и той заплака, плачеше с горещи като урина сълзи, като голямо и самотно сираче, плачеше с такава дълбока мъка, че аз изпитах състрадание не само към него, но и към всички мъже в света и започнах да го чеша по главата с върха на пръстите си и да го утешавам, това не е болка за умиране, господин генерал, животът е дълъг, а в това време човекът с мачетето беше замъкнал Понсио Даса навътре в банановата градина и беше го нарязал на толкова фини филийки, че беше невъзможно да се събере отново нарязаното му и пръснато от прасетата тяло, горкият човек, нямаше друг изход, каза той, защото иначе щеше да му стане смъртен враг до края на живота си. Това бяха много отдавнашни сцени от неговото господство, които засилваха още повече горчилката, породена от всичко, което бе нарушило устоите на властта му, щом дори не успяваше да предотврати злините от едно затъмнение; на масата за домино го жегна едно черно подозрение, предизвикано от леденото безстрастие на генерал Родриго де Агилар, единственото въоръжено лице, на което бе поверил живота си, откакто пикочната киселина вдърви ставите на неговия ангел-хранител с мачетето, и въпреки това се питаше сам дали толкова много доверие и власт, съсредоточени само в една личност, не беше причината за неговото нещастие, дали „моят побратим“ не беше го направил впрегатен вол, като го лиши от естественото му призвание на народен водач и го превърна в дворцов инвалид, неспособен да даде заповед, която не е била изпълнена предварително, чрез нездравата измислица да показва публично едно лице, което не беше негово, когато в добрите времена босоногият индианец му беше достатъчен и предостатъчен, за да му пробие с мачетето път сред множеството, като викаше, дръпнете се, проклетници, да мине властта, а сред оня гръм от овации беше невъзможно да се направи разлика кои са честните патриоти и кои са подлеците, защото по онова време все още не бяхме разкрили, че най-опасните са тези, които най-много викат „да живее мъжагата“, майка му стара, „да живее генералът“, а сега пък не беше достатъчна силата на оръжието му, за да намери онази нищожна кралица, която бе надхитрила непреодолимата обсада на неговите старчески мераци, майка му стара, хвърли фигурките на доминото на пода, зарязваше партията по средата без определен повод, угнетен от внезапното просветление, че всичко най-сетне намира своето място в света, всичко, освен него, усетил за първи път, че ризата на гърба му е прогизнала от пот в такъв ранен час, усетил вонята на мърша, която идеше с изпаренията от морето и леките бодежи в хернията, притисната от влажната горещина, от задуха, е, каза си той, без да е убеден в това, мъчейки се да разгадае от прозореца си странното положение на светлините в неподвижния град, където единствените живи същества като че ли бяха ятото лешояди, които бягаха подплашени от корниза на бедняшката болница, и слепецът на Пласа де Армас, който почувствува присъствието на треперещия старец на прозореца на двореца, направи му приканващ знак с патерицата и му викна нещо, което онзи не разбра, но го изтълкува като още един признак на онова натрапчиво чувство, че нещо скоро ще се случи, и пак си каза не за първи път в края на дългия тягостен понеделник „от задуха е“, каза го на себе си и тутакси заспа, приспан от тропането на дъжда по замъглените стъкла, което едва долавяше в неспокойния си сън, но изведнъж се събуди изплашен, кой там, извика той; беше собственото му сърце, потиснато от странното мълчание на петлите на разсъмване; усети, че корабът на вселената бе стигнал някакво пристанище, докато той беше спал, плаваше в мъгла, земните и небесните животни, които имаха способността да предусетят смъртта много преди разните му глупави предсказания и добре обосновани човешки познания, бяха занемели от ужас, въздухът се свърши, времето променяше посоката си и като се надигна, той усети как сърцето му постоянно нараства, а тъпанчетата му се пръскат и някаква вряла течност потече от носа му, това е смъртта, помисли си той, куртката му бе наквасена с кръв, докато най-после разбра: не, господин генерал, това беше циклон, най-опустошителният от всички, които бяха разкъсали единното Карибско царство на безброй разпръснати острови, една такава тайнствена катастрофа, която само той беше доловил с инстинкта си да предвижда много преди паниката да обхване кучетата и кокошките, и това стана така внезапно, че той едва успя да му даде едно женско име сред бъркотията от ужасени офицери, които дойдоха при мен с новината: сега вече няма лъжа, господин генерал, страната ни отиде по дяволите, но той заповяда да се заковат вратите и прозорците с летви, да се завържат часовите в коридорите, да се затворят кокошките и кравите в канцелариите на първия етаж, да се закове всяко нещо на мястото си от Пласа де Армас до последното кътче на неговото настръхнало от ужас и отчаяние кралство, цялата страна бе закотвена на мястото си от безапелационната заповед при първия признак на паника да се стреля два пъти във въздуха, а третия път да се стреля на месо и въпреки това нищо не устоя на страшния меч на вихрушката, който само с един замах преряза надве бронираната порта на парадния вход и вдигна във въздуха моите крави, но той беше като омагьосан и не чу грохота от рукналия порой, който хвърляше вътре като вулканична градушка остатъци от балкона и зверове от джунглата на морското дъно, нито пък умът му беше достатъчно бистър, за да помисли за страхотните мащаби на катастрофата, а вървеше сред потопа и се питаше с вкус на кисело от злоба: къде си, Мануела Санчес, виновнице за лошата ми слюнка, по дяволите, къде си се скрила, за да не те настигне моето отмъщение. В блатното затишие след урагана той се намери сам с най-близките си помощници в една лодка с гребла в супната от развалини в приемния салон, откъдето излязоха през вратата на хангара за коли, като гребяха безпрепятствено между дънерите на палмите и фенерите, изтръгнати от Пласа де Армас, навлязоха в застоялото езеро на катедралата и него отново за миг го прониза едно мълниеносно прозрение, че не е бил и никога няма да бъде господар на цялата си власт, студът от това горчиво заключение продължаваше да го измъчва и когато лодката навлизаше в различни води според промяната в цвета на светлината от витражите, отразена от масивното злато и гроздовете от изумруди на големия олтар и надгробните плочи на вицекралете, заровени живи, и архиепископи, умрели от разочарование, и гранитното възвишение на празния мавзолей на адмирала на морето океан с профила на трите каравели, които той бе наредил да се построят, в случай че поискаше костите му да почиват между нас, измъкнахме се по канала през презвитерството към един вътрешен двор, превърнат в светещ аквариум, по чието дъно от фаянсови плочки сновяха безцелно пасажи от риби между стъбла от нарди и слънчогледи, набраздихме тъмните бездни на манастира на бискайките, видяхме изоставените килии, видяхме клавесина при влизането в превърнатия в басейн салон за пеене, видяхме на дъното на неподвижните води в трапезарията цялата общност от удавени девици, всяка на мястото си край дългата наредена трапеза, и той видя, щом излезе през балконите, просторната езерна повърхност под сияйното небе, където някога беше градът, и едва тогава повярва, господин генерал, че наистина това бедствие бе сполетяло света, за да ме освободи от скръбта по Мануела Санчес, дявол да го вземе, какви варварски са божиите методи, сравнени с нашите, мислеше за това и блажено съзерцаваше мътното тресавище, където някога беше градът и по чиято безбрежна повърхност плаваха цяла сюрия удавени кокошки и стърчаха над водите само куполите на катедралата, окото на фара, слънчевите тераси на солидните къщи в квартала на вицекралете, пръснатите като острови възвишения на старото пристанище за търговия с роби, където се бяха прислонили корабокрушенците от урагана, единствените преживели бедствието недоверчиво наблюдавахме мълчаливия ход на лодката, боядисана с цветовете на знамето, между морските водорасли и безжизнените тела на кокошките; видяхме тъжните очи, повехналите устни, замислената ръка, която се кръстеше и благославяше, за да спрат дъждовете и блесне слънцето, и върне живота на удавените кокошки, и заповяда на водите да спаднат, и те спаднаха. И сред ликуващите камбани, празничните ракети, тържествената музика, с които чествуваше полагането на първия камък на възстановяването, и сред виковете на множеството, което се събра на Пласа де Армас, за да прослави достойния, който накара дракона на урагана да офейка, някой го сграбчи за ръката и го изтика на балкона, защото сега народът повече от всякога се нуждаеше от неговите думи, за да си повдигне духа, и преди да успее да се измъкне, чу единогласния вик, който го прониза като вихър от бурно море — „да живее самецът“, и тъй като още в първия ден на своя режим беше познал това състояние на безпомощност, когато си изложен на погледите на цял град, езикът му се върза и озарен от искрата на мимолетно просветление, той разбра, че няма и никога няма да има кураж да се покаже в цял ръст пред бездънната паст на тълпите, така че на Пласа де Армас ние зърнахме само обичайния мимолетен образ, погледа на неуловимия старец, облечен с дрехи от ленено платно, който ни благослови мълчаливо от президентския балкон и моментално изчезна, но на нас ни беше достатъчно това бегло появяване, за да подхраним вярата си, че той е там, че бди над нашето безсъние и над нашия сън под историческите тамариндови дървета на къщата в покрайнините, унесен в клатещия се плетен стол, с чаша лимонада в ръка, до която не се беше докосвал заслушан в пукането на царевичните зърна, които майка му Бендисион Алварадо отвяваше в една кратунка, и през маранята, вдигнала се в три часа следобед, видя как тя сграбчи една покрита с пепел кокошка, пъхна я под мишницата си и изви врата й с известна нежност и в същото време ме гледаше в очите и ми приказваше с майчински глас: заприличал си на охтичав от толкова мислене и недохранване, остани да ядеш тук тази вечер, помоли го тя, мъчейки се да го изкуши с кокошката с откъсната глава, която държеше с двете си ръце, за да не й се изплъзне в предсмъртната си агония, и той прие: добре, майко, ще остана; оставаше до мръкване в плетения стол със затворени очи, без да заспива, унесен от леката миризма на врящата в тенджерата кокошка, отдаден на линията на нашите съдби, защото единственото нещо, което ни вдъхваше сигурност на земята, беше убедеността, че той е там, неуязвим от чумата и циклона, неуязвим от подигравките на Мануела Санчес, неуязвим от времето, отдаден на щастието си на Месия, който мисли за нас, който съзнава, че ние знаем, че той никога няма да вземе по проблеми, засягащи нас, някакво решение, което не отговаря на интересите ни, защото беше преживял всичко не благодарение на невъобразимата си смелост, нито на безпределното си благоразумие, а защото единствен знаеше истинските размери на нашата съдба; дотам беше стигнал, майко, беше поседнал да си почине в края на едно тежко пътуване на последния исторически камък на далечната източна граница, където бяха издялани името и датата на смъртта на последния войник, загинал в защита на целостта на отечеството, беше видял мрачния и студен град на съседния народ, видя вечния дъждец, утринната мъгла, миришеща на сажди, облечените по етикета хора в електрическите трамваи, знатните погребения в катафалки с готически форми, с бели коне с украсени с пера шлемове, спящите деца, покрити с вестници в притвора на катедралата, дявол да го вземе, що за странни хора, възкликна той, приличат на поети, но не бяха такива, господин генерал, консерваторите са на власт — каза му някой и той се беше завърнал от онова пътешествие, възбуден от откритието, че нищо не може да се сравни с дъха на гнили гуаяби и пазарската гълчава, и дълбокото чувство на тъга надвечер в тази окаяна страна, чиято гранична бразда нямаше да прекрачи никога, и не защото го е страх да се отдалечи от стола, на който седи, а защото човек е като дърво в гората, майко, като горските зверове, които напускат бърлогата си само за да ядат, казваше той, припомняйки си, озарен от мимолетно просветление в лекия следобеден сън, оня сънен четвъртък през август преди толкова години, когато се осмели да признае, че познава границите на своята амбиция, беше го признал пред един воин, дошъл от друга земя и в други времена, когото прие насаме в задушния полумрак на канцеларията: това беше стеснителен млад мъж, слисан от разкоша и белязан завинаги с клеймото на самотата, стоеше на вратата и не се решаваше да прекрачи прага, докато очите му не свикнаха със здрача, ароматизиран от един мангал с глицинии в жарта, едва тогава успя да го види, седнал на удобното въртящо се кресло и сложил стиснатата в юмрук ръка неподвижно на голата маса, толкова обикновен и делничен, че нямаше нищо общо с познатия на обществото образ; без охрана и без оръжие, с риза, напоена с потта на простосмъртен човек, с листа от градински чай на слепоочията против главоболие; и едва когато се убедих в невероятната истина, че този ръждясал старец е самият идол от нашето детство, най-честото въплъщение на нашите мечти за слава, едва тогава влезе в кабинета и се представи, като каза името си с ясен и твърд глас на човек, който се надява да бъде признат заради делата си; и той ми стисна ръката с една малка и мека ръка, ръка на епископ, и изслуша с учудващо внимание невероятните приказки на чуждоземеца, който просеше оръжие и солидарност за едно дело, което също е и ваше дело, ваше превъзходителство, молеше за техническа помощ и политическа подкрепа за война на живот и смърт, която да помете веднъж завинаги консервативните режими от Аляска до Патагония, и той се почувствува толкова развълнуван от неговата пламенност, че го запита: защо си се забъркал в тази каша, майка му стара, защо искаш да умреш? — и чуждоземецът му отговори без нито капчица срам, че няма по-голяма чест от честта да умреш за отечеството, ваше превъзходителство, и той му отвърна, като му се усмихваше съчувствено: абе я не бъди мухльо, момко, отечеството значи да живееш, рече му той и разтвори свитата в юмрук и подпряна на масата ръка и му показа в шепата си тази стъклена топчица, която или се държи, или не се държи, момко, това е отечеството, каза, докато го изпращаше, потупвайки го по гърба, без да му даде нещо, дори утехата на едно обещание; на адютанта, който му затвори вратата, заповяда: повече да не безпокоят човека, който току-що излезе, дори да не си губят времето да го следят, каза той, главата му не е в ред, не си струва трудът. И не чухме повторно този израз до времето след циклона, когато обяви нова амнистия за политическите затворници и разреши на всички изгнаници да се завърнат с изключение на образованите личности, тези, разбира се, никога, каза той, те не са с ума си, те са като петлите за бой, когато им никне перушината, и не стават за нищо друго освен за това, за което са предназначени, те са по-лоши от политиците, по-лоши от поповете, представяте ли си това, но другите нека си дойдат независимо от цвета на кожата им, та възстановяването на отечеството да бъде общо дело, да не остане някой, който да не е разбрал, че той отново е господар на властта си със суровата подкрепа на войската, която отново беше като предишната, откакто той разпредели между членовете на висшето командуване товарите с хранителни припаси и лекарства, и материалите за обществена помощ, изпратена от чужбина, откакто семействата на министрите му прекарваха своя уикенд на плажа в сглобяемите болници и в палатките на Червен кръст, те продаваха на Министерството на здравето шишетата с кръвна плазма и тоновете мляко на прах, които Министерството на здравето още веднъж продаваше на болниците за бедни, офицерите от генералния щаб смениха предишните си амбиции с договорите за обществени строежи и програмите за възстановяване, започнати благодарение на извънредния заем, който посланикът Уорън предостави срещу неограниченото право на риболов за корабите от неговата страна в наши териториални води, по дяволите, само този, на който му стиска, може, казваше си той, като си спомняше за шарената топчица, която беше показал на онзи клет мечтател, за когото повече никога нищо не се чу, а той беше така завладян от започнатата реконструкция, че се зае с нея лично и се занимаваше и с най-дребните подробности, както в началото на управлението си, газеше в тресавището на улиците със сламена шапка и ботуши на ловец на патици, да не би градът да остане по-различен от онова, което той беше намислил за своя прослава в мечтите си на самотен удавник, заповядваше на инженерите: махнете тези неща оттук и ги поставете там, където няма да пречат, махаха ги, издигнете тази кула още два метра, за да се виждат корабите в открито море, издигаха я, върнете в обратна посока течението на тази река, обръщаха го без възражение, без следа от униние, и толкова беше омаян от трескавото възстановяване, толкова беше погълнат от своя устрем и толкова далеч от други маловажни държавни проблеми, че падна по гръб, когато научи истината, когато един разсеян адютант изкоментира по погрешка пред него случая с децата и той попита от мъглявината кои деца, децата, господин генерал, но кои деца, дявол да те вземе, защото дотогава бяха крили от него, че войската държи под стража децата, които теглеха лотарийните номера, от страх, че могат да разкажат защо винаги печели президентският билет; на бащите, които си искаха обратно децата, отговаряха, че това не е истина, докато мислеха за някой по-добър отговор, казваха им, че това са лъжи на безотечественици, клевети на опозицията, а тези, които се струпаха пред една казарма, бяха отблъснати с топовни изстрели, настана публично клане, което също бяхме скрили от него, за да не ви тревожим, господин генерал, защото всъщност децата са затворени в мазетата на пристанищната крепост при най-добри условия, имат чудесен дух и много добро здравословно състояние, ама там е работата, че сега вече не знаем какво да правим с тях, господин генерал, а са около две хиляди. Безпогрешният метод да печели лотарията му беше хрумнал, без да е мислил специално за това, както си наблюдаваше инкрустираните със злато и сребро номера в топките за билярд, и идеята беше толкова смайващо проста, че той самият не повярва на очите си, когато видя жадното множество, препълнило Пласа де Армас още по обяд и застанало под палещото слънце, правейки си предварителни сметки за чудото, чуваха се благодарствени възгласи и се издигаха плакати с надписи за вечна слава на великодушния, който разпределя щастието, дойдоха музиканти и въжеиграчи, отвориха пивници с вкусни гозби, анахронични рулетки и избелели лотарии с животни, плъзна измет от други светове и други времена, която мародерствуваше около щастието с надежда да закачи нещо от трохите на толкова илюзии, отвориха балкона в три часа, изведоха оттам три деца, които нямаха седем години, избрани наслука от самото множество, за да няма съмнение в честността на метода, на всяко дете подаваха един чувал с различен цвят, след като установяваха пред компетентни свидетели, че във всеки чувал има десет топки за билярд, номерирани от едно до нула: внимание, дами и господа — множеството затаи дъх, — всяко дете с вързани очи ще извади една топка от всеки чувал, първо детето със синия чувал, после с червения и най-сетне с жълтия, едно след друго трите деца пъхваха ръка в чувалите си, напипваха на дъното девет еднакви топки и една леденостудена топка и изпълнявайки тайната заповед, която им бяха дали, вземаха студената топка, показваха я на множеството, извикваха високо номера и така изваждаха трите топки, държани няколко дена в лед с трите цифри на билета, който той беше запазил за себе си, но не бяхме помислили, че децата можеха да разкажат за това, господин генерал, то ни хрумна доста късно и нямахме друг избор, освен да ги крием, първо бяха три, след туй пет, по-късно двайсет, представяте ли си, господин генерал; после, като хвана нишката на тази бъркотия, той разкри, че всички офицери от висшето командуване на сухопътните, въздушните и морските сили бяха замесени във вълшебния риболов на националната лотария, разбра, че първите деца се бяха качили на балкона със съгласието на своите родители и дори бяха обучени от тях в лъжливата наука да познават при пипане инкрустираните със злато и сребро номера върху слоновата кост, но що се отнася до следващите, те са се качвали насила, защото се беше разнесла мълвата, че децата, които се качват веднъж, вече не слизат; родителите криеха децата си, заравяха ги живи, докато минаваха патрулите на щурмовите отряди, които посред нощ тръгваха да търсят деца, извънредните части правеха кордон около Пласа де Армас, но не за да сдържа народния възторг, както обясняваха на него, а за да възпира тълпите, които бяха докарвани като стада добитък, под смъртна заплаха: дипломатите, поискали аудиенция, за да посредничат в конфликта, се сблъскаха с абсурдния факт, че самите висши служители представят пред тях като истински легендите за неговите странни болести: не можел да ги приеме, защото в корема му се завъдили жаби, не можел да спи другояче освен прав, за да не си причинява болка с гребена на игуана, който растял на гръбначния му стълб, криеха от него протестните послания и жалбите от цял свят, бяха скрили една телеграма от папата, в която беше изразена нашата апостолска мъка по повод съдбата на невинните, в затворите нямаше място за повече разбунтували се бащи, господин генерал, няма деца за тегленето в понеделник, майка му стара, в каква каша сме се забъркали. Въпреки това той не прецени истинските размери на провала, докато не видя наблъсканите като добитък пред кланица деца във вътрешния двор на пристанищната крепост, видя и как излизаха от мазетата и се щураха като кози, заслепени от блясъка на слънцето след толкова месеци нощен ужас, изгубиха се в светлината и бяха толкова много, че на него не му се видяха като две хиляди отделни същества, а като едно огромно безформено животно, което издаваше неопределено зловоние на опърлена козина и шумеше като подземни води и чиято сложна природа го предпазваше от унищожението, защото не беше възможно да се сложи край на подобно количество човешки същества, без да остане следа от ужас, която щеше да обиколи земята, майка му стара, няма какво да се прави, и с това убеждение той свика върховното командуване — четиринайсет разтреперани майори, които никога не са били толкова опасни, защото никога не са били толкова изплашени, на всеки отдели толкова време, колкото беше необходимо, за да го погледне изпитателно в очите, огледа ги един по един и тогава разбра, че е сам срещу всички, и затова постоя така с високо вирната глава и с твърд глас ги призова към единство, сега повече от всякога, за доброто име и честта на въоръжените сили, прости им всички предишни обвинения, като удари със свит юмрук по масата, за да не разберат, че трепери от неувереност, и им заповяда и занапред да останат по постовете си и да изпълняват дълга си все така прилежно и авторитетно, както са го правили досега, защото моето върховно и неотменимо решение е, че тук не се е случило нищо, заседанието се отлага, аз нося цялата отговорност за всичко. Като първа предпазна мярка той извади децата от пристанищната крепост и с фургони ги изпрати през нощта в най-слабо населените области на страната, докато той се противопоставяше на бурята, предизвикана от официалната и тържествена декларация, че това не е вярно, че не само че няма никакви деца в ръцете на властта, но и че в затворите не е останал нито един затворник от никакъв вид и че мълвата за масовото похищение е клевета на безотечествениците, за да всеят смут в душите на хората, вратите на страната са отворени за този, който иска да установи истината, да заповядат да я търсят; дойде една комисия от Обществото на народите, която преобърна и най-скритите камъни в страната и разпита когото си искаше и както си искаше с такива подробности, че Бендисион Алварадо беше принудена да попита кои бяха тези нахалници, облечени като спиритисти, които нахълтаха в къщата й, за да търсят две хиляди деца под креватите, в кошницата за шев, в буркана с четките; най-накрая те заявиха публично, че намерили затворите заключени, в страната царял мир, всичко било на място, не намерили никакъв знак, който да потвърди публичното подозрение, че е било допуснато нарушение на човешките права, било с преднамерени действия или от небрежност, спете си спокойно, господин генерал, те си заминаха и той ги изпрати, махайки от прозореца с поръбена кърпичка и с чувството на облекчение, че нещо се беше свършило завинаги, сбогом, мухльовци, спокойно море и щастливо плаване ви желая, въздъхна: свърши се бъркотията, но генерал Родриго де Агилар му напомни, че не се е свършила, бъркотията не беше свършила още, защото децата все още са тук, господин генерал, и той се плесна с ръка по челото, по дяволите, съвсем беше забравил за това какво ще направим с децата. Мъчейки се да се отърве от тая лоша мисъл, докато му хрумне някое по-умно решение, накара да измъкнат децата от скривалището им в джунглата и да ги отведат в противна посока към провинциите с вечни дъждове, където нямаше издайнически ветрове, които да разнесат гласовете им, където сухоземните животни изгниваха, както си вървяха, и по думите растяха водни лилии и октоподите плуваха сред дърветата; беше заповядал да ги отведат в пещерите на Андите сред вечните мъгли, та никой да не научи къде са, изпрати им перли от хинин, вълнени одеяла, когато научи, че зъбите им тракали от студ, защото дни наред прекарали натикани до гуша в калта на оризовите полета, за да не ги открият самолетите на Червен кръст, накараха хората си да боядисат в червено слънчевата светлина и блясъка на звездите, за да им излекуват скарлатината, нареди да ги пръскат от въздуха с прахове против всякакви насекоми, за да не бъдат изядени от листната въшка на банановите плантации, със самолети им изпращаше дъждове от бонбони и снегове от крем-сладолед, изпращаше им парашути, натоварени с коледни играчки, за да са доволни, докато му хрумна някакво магическо разрешение и по този начин постепенно се отърси от магията на своята памет, забрави за тях, затъна в самотното тресавище на неизброимите еднакви нощи на домашните си безсъници, чу металическите удари в девет, прибра кокошките, които спяха по стрехите на резиденцията, и ги отнесе в кокошарника, още не беше успял да преброи животните и птиците, които спяха по скелетата, когато влезе една прислужница мулатка да събере яйцата, той усети огъня на възрастта й, шумоленето на корсажа й и се хвърли отгоре й, внимавайте, господин генерал, промърмори тя разтреперана, ще се счупят яйцата, да се счупят, голяма работа, каза той, събори я само с един замах, без да я съблича, без да се съблича, обзет от желание да се измъкне от неуловимото удоволствие на този вторник, покрит с петна от зелените лайна на заспалите животни, подхлъзна се, хвърли се в илюзорното замайване на една бездна, набраздена от мъртвешки бледите бръчки на колебанието, рукналата пот и пъшкането на развилняла се жена, лъжливите обещания за забрава, докато падаше, оставяше след себе си дъгата от задъханото дрънчене на златната шпора, като следа от падаща звезда, селитрената диря от пъхтенето си на бърз любовник, кучешкото си скимтене, ужаса си, че още съществува въпреки блясъка и безмълвния тътен на внезапно лумналата искра на смъртта, но в дъното на бездната отново намери насраните стърнища, безсънния сън на кокошките и скръбта на мулатката, която се изправи с рокля, овъргаляна в жълтия петмез на жълтъците, като се вайкаше, ето на, видяхте ли, господин генерал, счупихме яйцата, а той процеди, мъчейки се да укроти яростта си от още едно любене без любов, запиши колко бяха — каза той, ще ти ги прихвана от заплатата, и тогава си тръгна, часът беше десет, в оборите прегледа венците на всяка крава поотделно, видя една от жените си разчекната от болка на пода на бараката си, видя как акушерката извади от утробата й вдигащото пара създание с навита около шията му пъпна връв, беше момче, как да го кръстим, господин генерал, както искате, отвърна той; часът беше единайсет, както през всичките нощи на своя режим той преброи часовите, прегледа бравите, покри клетките с птици, угаси лампите, беше дванайсет, в отечеството цареше спокойствие, целият свят спеше, тръгна към спалнята си през потъналата в мрак къща, през ивиците светлина на мимолетните разсънвания от въртенето на фара, закачи лампата за в случай на тревога, сложи трите мандала, трите ключалки, трите резета, седна на портативния клозет и докато изцеждаше оскъдната си урина, галеше безмилостното създание на изсипания си тестикул, докато спадна отока, приспа го в шепата си, болката секна, но веднага отново се появи като мълниеносна паника, щом през прозореца влезе внезапният полъх на вятър, който идеше откъм селитрените пустини и изсипа в спалнята стърготини от песен, пята от многобройни нежни гласове, питащи за един рицар, който заминал на война, и въздишаха: каква скръб, каква мъка, и се изкачили на една кула да го видят дали си идва, и го видели да си идва, най-после си дойде, слава богу, в подплатен с кадифе ковчег, каква мъка, каква скръб, и гласовете на хора бяха толкова многобройни и така далечни, че той би могъл да заспи с илюзията, че пеят звездите, но се надигна гневен, стига толкова, по дяволите, ревна той, или аз или те, и те си изпатиха, преди да се разсъмне, той нареди да натикат децата в една гемия, натоварена с цимент, и така с песни ги откараха чак до границите на териториалните води, вдигнаха ги във въздуха с динамит, както си пееха, без да им остане време да страдат, и когато тримата офицери, които извършиха престъплението, се заковаха пред него с новината: господин генерал, вашата заповед е изпълнена, той ги повиши с два чина и им връчи медал за вярност, но след това заповяда да ги застрелят без почести, като най-обикновени престъпници, клетите, защото, майка му стара, има заповеди, които могат да се дават, но не могат да се изпълняват. Подобни сурови уроци потвърждаваха едно негово много старо убеждение, че най-опасният враг е в самите нас, в доверчивото сърце, защото дори мъжете, които той въоръжаваше и възвеличаваше, за да крепят неговия режим, рано или късно плюеха ръката, която ги хранеше, той ги унищожаваше с един замах, измъкваше други от нищото, даряваше ги с най-високи чинове, като ги посочваше с пръст в зависимост от импулсите на вдъхновението си, ти ставаш капитан, ти полковник, ти генерал, а всички останали лейтенанти, по дяволите, виждаше ги как растат в униформите си, докато се пръснеха по шевовете, изчезваха от погледа му и само една случайност като разкритието за отвлечените две хиляди деца му позволяваше да разбере, че му е изменил не само един, а целият команден състав на една войска, която не служи за нищо друго, освен да увеличава разходите на мляко, а в решаващия час се изсират в чинията, в която току-що са яли, та нали аз ги родих всичките, мамицата им, създадох ги от ребрата си, спечелих им уважение и хляб и въпреки това нямах нито миг спокойствие, мъчейки се да се предпазя от тяхната амбиция, най-опасните ги държах по-близо до себе си, за да ги следя по-добре, по-малко храбрите изпращах в погранични гарнизони; заради тях беше приел окупацията на морската пехота, майко моя, а не за да се бори против жълтата треска, както беше писал посланикът Томпсън в официалното комюнике, нито за да го пазят от народното недоволство, както говореха политическите емигранти, а за да научат нашите военни на достойно поведение, и така стана, майко; всеки си получи, каквото му беше необходимо, тях ги научиха да ходят с обувки, да си бършат задниците с хартия, да употребяват презервативи, а на мене ми откриха тайната да поддържам паралелни служби, за да отвличам вниманието на военните, като създавам съперничество между тях, измислиха службата за държавна сигурност, главната разузнавателна агенция, националното управление за вътрешен ред и какви ли не още дивотии, които и аз самият не си спомням, по същество всички организации бяха еднакви, но той нареждаше да бъдат учредявани като различни, за да царува по-спокойно сред бурята; караше едните да си мислят, че другите ги дебнат, смесваше с морски пясък барута, предназначен за казармите, забулваше истинските си намерения с лицемерни измислици и въпреки това те въставаха, а той нахлуваше в казармите и бълваше пяна от гняв, крещеше: да се махате оттук, мръсници, защото е дошъл този, който командува тук, и всяваше ужас сред офицерите, които се тренираха в точна стрелба по неговите портрети, да се разоръжат, заповядаше той, без да се спира, но с толкова властен гняв в гласа, че те сами предаваха оръжието си, да свалят тези достойни само за мъже униформи, и те ги сваляха; господин генерал, разбунтува се базата „Сан Херонимо“ — той влезе през голямата порта, влачейки оскърбен старческите си крачища през строените в две редици, които му отдадоха почести като на главнокомандуващ, влезе в салона на разбунтувалото се командуване, без охрана, без никакво оръжие, като крещеше, пламнал от властен гняв, лягайте по корем на пода, защото е дошъл този, който всичко може, на земята, копелета, деветнадесетте офицери от генералния щаб се хвърлиха на пода по корем; развеждаха ги из крайбрежните селища, като ги караха да ядат пръст, за да разберат колко струва един военен без униформа, копелета, и чу над другите крясъци в разбунтуваната казарма собствените си безапелационни заповеди да се застрелят в гръб подбудителите на метежа, изложиха на показ труповете, закачени за глезените, та да не остане човек, неразбрал как свършват онези, които плюят срещу бога, разбойници, но неприятностите не свършваха с тези кървави чистки, защото при най-дребното нехайство отново се изправяше пред заплахата на оня паразит с пипала, за който си мислеше, че го е изтръгнал от корен, а той отново се множеше под покрива на неговата власт, под сянката на неизбежните привилегии и трохите от властта и користното доверие, което трябваше да гласува на най-смелите офицери дори против волята си, защото беше невъзможно да се задържи на власт както без тях, така и с тях, обречен завинаги да диша същия въздух, който го задушаваше, по дяволите, не е справедливо, така както беше невъзможно да се живее в непрекъснат страх, както чистият ми генерал Родриго де Агилар, който беше влязъл в кабинета ми мъртвешки блед, жаден да узнае какво се е случило с онези две хиляди деца, донесли ми най-голямата премия, защото всички говорели, че сме ги удавили в морето, а той най-невъзмутимо му каза да не се доверява на клеветите на безотечествениците, приятелю, децата растат в мир благодарение на бога, каза му той, всяка вечер ги слуша да пеят ей там, каза той, като описа с ръка широк кръг около едно неопределено място във вселената, и дори самият посланик Еванс остана обзет от някакво чувство на неувереност, когато той му отговори: не знам за какви деца ми говорите, та нали и делегатът на вашата страна в Обществото на народите заяви публично, че децата са здрави и читави в училищата, дяволите да ви вземат, свърши се тая, и въпреки това не можа да им попречи да го събудят в полунощ с новината: господин генерал, разбунтували са се двата най-големи гарнизона в страната, както и казармата „Ел Конде“, дето е на две пресечки от президентския дворец, това е един от най-опасните метежи, оглавява го генерал Бонивенто Барбоса, който се е окопал с хиляда и петстотин войници, много добре въоръжени и добре снабдени с боеприпаси, закупени контрабанда посредством консулите, привърженици на опозицията, тъй че работите не позволяват да седим със скръстени ръце, господин генерал, този път наистина ни е спукана работата. В други времена онзи вулканичен бунт би стимулирал страстта му към риск, но той най-добре от всички познаваше истинската тежест на възрастта си, как едва му стигаше воля да издържи разрухата на вътрешния си свят, как в зимните нощи не можеше да заспи, докато не успокои в шепата си с нежния припев „нани, рожбо моя“ свирещата болка в изсипания тестикул, как губеше кураж, когато седеше на клозетната чиния и душата му се изцеждаше капка по капка като през филтър, затлачен от плесента на толкова нощи самотно уриниране, как спомените му се оръфаха и вече не разпознаваше със сигурност кой какъв е, нито по чия препоръка идва и живееше като обречен от неумолимата съдба в тази жалка къща, която отдавна би заменил с друга, далече оттук, в което и да е морило за индианци, където никой да не знае, че е бил единственият президент на отечеството в продължение на толкова много и толкова дълги години, които дори самият той не беше броил, и все пак, когато генерал Родриго де Агилар предложи услугите си да посредничи за постигането на някакво достойно споразумение с бунтовниците, той не видя пред себе си оглупелия старец, дето заспиваше по време на аудиенцията, а някогашния човек с характер на бизон, който, без да се замисля дори миг, отговори, че тая няма да я бъде, че няма да си отиде, макар че не ставаше дума дали да си отиде, или не, а за това, че всички са срещу нас, господин генерал, дори църквата, но той му каза, не, църквата е с този, който управлява, каза той, а че генералите от върховното командуване, които от 48 часа заседават, не са се споразумели, няма значение — каза той, ще видиш как ще се решат, като видят кой им плаща повече; че водачите от опозицията най-после излязоха наяве и конспирират посред бял ден, толкова по-добре, обеси по един на всеки фенер на Пласа де Армас, та да знаят кой е господарят тук; няма начин, господин генерал, хората са с тях; долна лъжа, хората са с мен, така че оттук ще ме изкарат само мъртъв, реши той, удряйки по масата с твърдата си моминска ръка, както правеше само при вземане на окончателно решение, и спа до часа за издояване на кравите; когато се събуди, залата за аудиенции беше превърната в бунище, понеже бунтовниците от казармата „Ел Конде“ бяха хвърляли камъни с катапулт и в източната галерия не бяха оставили нито едно здраво стъкло, а огнените топки, които връхлитаха през счупените прозорци, бяха държали в паника обитателите на двореца през цялата нощ, само да бяхте видели, господин генерал, не можахме да мигнем, цяла нощ сновахме ту насам, ту натам с кофи вода и одеяла, за да гасим огнищата на пожара, които пламваха на най-неочаквани места; но той почти не им обръщаше внимание — нали ви казах да си гледате работата, отвръщаше, влачейки гробовните си крачища по коридорите, покрити с пепел и дрипи от килими и обгорели гоблени, но те ще продължат, изпратиха хора да кажат, че огнените топки били само предупреждение, че после щели да последват експлозиите, господин генерал; той обаче прекоси парка, без да обръща внимание на никого, вдишваше дълбоко аромата на розите, които току-що се бяха разпукнали в предутринния здрач, видя пощръклелите от морския бриз петли, какво да предприемем, господин генерал, казах вече да си гледате работата, дяволите да ви вземат, и както всеки ден по това време, отиде да наблюдава издояването на кравите, така че и бунтовниците от казармата „Ел Конде“, както всеки ден по това време, видяха да излиза от президентския обор каруцата с впрегнатите мулета с шестте гюма мляко, а на капрата седеше неизменният колар с устната заръка: ето, господин генералът ви изпраща млякото, макар че плюете ръката, която ви храни; изрече го толкова простодушно, че генерал Бенивенто Барбоса заповяда да се приеме млякото при условие, че каруцарят най-напред го пробва, за да са сигурни, че не е отровено, и тогава се отвориха железните порти и хиляда и петстотин бунтовници, които надничаха от вътрешните балкони, видяха как каруцата влезе до средата на покрития с каменна настилка двор, видяха как ординарецът се покачи на капрата с канче и голям черпак и ги подаде на каруцаря, за да опита млякото, видяха го как отваря първия гюм, видяха го как плува в ефирния вир на един ослепителен блясък и не видяха нищо друго вовеки веков сред вулканичната горещина на мрачното здание от жълт хоросан, където никога не бе никнало цвете, чиито развалини за миг увиснаха във въздуха от страшната експлозия на шестте гюма динамит. Свърши се, въздъхна той в президентския дворец, разтърсен от сеизмичната вълна, съборила още четири от най-близките до казармата къщи и счупила сватбените сервизи в стенните шкафове чак в окрайнините на града, свърши се, въздъхна той, когато боклукчийските коли измъкнаха от пристанищната крепост труповете на осемнадесет офицери, разстреляни по двама един зад друг за икономия на патрони; свърши се, въздъхна той, когато генерал Родриго де Агилар се изопна пред него с новината: господин генерал, в затворите няма място за повече политически затворници; свърши се, въздъхна той, когато забиха радостно камбаните, блеснаха празнични фойерверки и отекнаха хвалебствени псалми, възвестяващи настъпването на още сто години мир; свърши се, дявол да го вземе, край на безредието, и беше толкова убеден в това и толкова спокоен за себе си, толкова небрежен по отношение на личната си безопасност, че една сутрин, когато пресичаше двора на връщане от доенето, инстинктът му изневери и не забеляза навреме мнимия прокажен, който внезапно изникна измежду розите и му препречи пътя под лекия октомврийски дъждец; едва успя да види, но беше твърде късно, мигновения блясък на лакирания пистолет и треперещия пръст, който започваше да натиска спусъка, когато той изрева с разперени ръце и изпъчени гърди: посмей, глупако, само посмей — зашеметен от почуда, че бе настанал сетният му час, въпреки ясновидските предвещания във водата на врачките; стреляй, ако ти стиска, изкрещя в един миг на едва доловимо колебание, в който в зениците на нападателя пламна една бледа звезда, устните му се напукаха, решимостта му трепна и тогава той му стовари два юмрука като дървени чукове в тъпанчетата, простря го на земята, зашемети го с ритник в челюстта и като от оня свят чу врявата на притичалата се на виковете му охрана, премина през синия пламък на проточения тътен от петте изстрела на мнимия прокажен, гърчещ се в локва кръв, който си бе теглил куршумите в корема, за да не го пипнат жив страшните следователи от президентската охрана; над врявата във вдигнатата на крак къща чу собствените си безапелационни заповеди: да се разкъса трупът на парчета, направиха го на кайма, главата, накисната в каменна сол, изложиха на Пласа де Армас, десния крак на източния край на Санта Мария дел Алтар, левия — в безбрежния запад на селитрените пустини, една ръка в голата степ, другата — в джунглата; късове месо от тялото, изпържени в свинска мас, бяха изложени на показ под безмилостното слънце и вятър, докато останаха само белите кости, разпилени надлъж и шир из целия този, изпълнен с рискове и трудности негърски бардак, та всички да разберат как свършват онези, които вдигат ръка против баща си; и все още зелен от ярост, тръгна между розите, където хората от президентската охрана разпъждаха прокажените с щикове, за да видят дали най-после тези разбойници няма да си покажат рогата, качи се на Първия етаж, където бяха най-важните кабинети, като отстраняваше с ритници парализираните, та най-после да разберат кой е напомпал майките им, копелета; вървеше през коридорите и викаше с цяло гърло: вървете по дяволите, че иде този, който е господар тук — сред суматохата от чиновници и неустрашими ласкатели, които го провъзгласяваха за безсмъртен, из цялата къща остави следа от тежкото си като камъни пъхтене на ковашка пещ; изчезна в залата за аудиенции като бягаща мълния по посока на частните си покои, влезе в спалнята, сложи трите мандала, трите ключалки и трите резета и с върха на пръстите си смъкна оплескания с лайна панталон. Не намери нито миг покой, душеше наоколо, за да открие врага, който беше въоръжил мнимия прокажен, защото усещаше, че това е някой от приближените му, някой много добре запознат с живота му, който знаеше дори скривалищата за пчелен мед, някой, чиито очи надзъртаха в ключалките, а ушите му бяха залепени за стените навсякъде и по всяко време, като портретите му, едно гъвкаво присъствие, което ту свиреше в януарските пасати, ту то наблюдаваше откъм пламъка на жасмините в знойните нощи, преследваше го месеци наред в страховитите безсъници, когато влачеше безобразните си крака като призрак из най-закътаните стаи на потъналия в мрак дворец; докато една нощ по време на игра на домино не видя предзнаменованието, въплътено в една умислена ръка, която закри партията с две петици; сякаш някакъв вътрешен глас му откри, че това е ръката на предателството, по дяволите, този е, рече си той стъписан; и тогава вдигна поглед през снопа светлина от лампата, която висеше над масата, и срещна красивите артилеристки очи на задушевния си приятел генерал Родриго де Агилар; каква гадост, дясната му ръка, светият му съучастник, не може да бъде — мислеше си той, все по-огорчен, колкото повече разнищваше плетеницата от фалшиви истини, с които го бяха баламосвали години наред, за да скрият бруталната истина, че неговият доживотен приятел е бил в услуга на богатите политици, които бе измъкнал от най-мрачните кътчета на федералната война, защото му отърваше, беше ги отрупал с богатство и замаял главите им с фантастични привилегии, беше позволил да го използуват, да си служат с него, за да се издигнат до висини, каквито бившата аристокрация, пометена от неудържимия порив на либералната стихия, дори не беше сънувала, но те искаха още, дявол да ги вземе, искаха мястото на богоизбрания, което беше отредил за себе си, искаха да са Аз, изтърсаците недни; а пътят им бе осветен от ледената прозорливост и безкрайната предпазливост на човека, който беше успял да спечели най-много доверие и най-голяма власт при неговия режим, който се ползуваше с благоволението да бъде единственият, от когото той приемаше документи за подпис, когото караше да чете на глас заповедите на изпълнителната власт и министерските закони, които само той можеше да издава, като му посочваше поправките, а след това ги подписваше с палец и подпечатваше с пръстена си, пазен по онова време в желязната каса, чийто шифър познаваше само той; наздраве, приятелю, казваше му винаги при връчването на подписаните книжа, сега има с какво да си избършеш задника, казваше му го с усмивка; и по този начин генерал Родриго де Агилар беше успял да установи друга власт в границите на неговата широка и плодотворна система на управление, но и това не го задоволяваше и затова беше организирал тайно бунта в казармата „Ел Конде“ със съучастничеството и безрезервната подкрепа на посланика Нортън, който му беше учител по фехтовка и му сводничеше с холандските курви, той беше прекарал контрабанда муниции от Норвегия в бурета за осолена риба, покровителствуван от дипломатическия си имунитет, а в същото време го баламосваше с доминото и му кадеше тамян, че няма правителство по-приятелско, по-справедливо и по-достойно за пример от моето; и пак те бяха сложили оръжието в ръката на мнимия прокажен заедно с банкнотите, на стойност петдесет хиляди песос, разрязани по средата и открити в дома на нападателя, като другите половинки щели да му бъдат връчени от моя доживотен приятел след престъплението — майко, виждаш ли какъв горчив залък; и въпреки това не се примириха с провала, а бяха замислили съвършен преврат, без да се пролее нито капка кръв, нито дори вашата, господин генерал, тъй като генерал Родриго де Агилар бил събрал най-достоверни доказателства, че съм прекарвал нощите буден в разговор със саксиите и портретите на народните герои и архиепископите в потъналия в мрак дворец, че съм слагал термометри на кравите и съм им давал да гълтат фенацетин, за да им спадне температурата, че съм построил почетна гробница за един адмирал от морето-океан, който съществувал само в моето трескаво въображение, макар че самият аз видях със собствените си милосърдни очи трите каравели, пуснали котва пред прозореца ми, че съм пилеел обществените фондове с необузданата си страст да купувам най-невероятни машинарии и дори че съм настоявал астрономите да преобърнат слънчевата система в чест на някаква мис на красотата, която съществува само в миражите на моя помътен ум, и как в пристъп на старческа лудост съм заповядал да качат две хиляди деца в една гемия, натоварена с цимент, и да я вдигнат във въздуха в морето; майко, представяте ли си какви копелета; и въз основа на тези тържествени показания генерал Родриго де Агилар и генералният щаб на президентската охрана взели решение на заседание да го затворят в приют за именити старци на морския бряг в полунощ на идущия първи март, на ежегодната вечеря в чест на свети Ангел-хранител, покровителя на телохранителите, сиреч след три дена, господин генерал, представяте ли си; но въпреки близостта и мащабите на конспирацията той не направи никакъв жест, който би могъл да събуди подозрение, че я е разкрил; напротив, както всяка година в определения час посрещна поканените от президентската гвардия, покани ги да седнат на банкетната маса и да си вземат по един аперитив, докато пристигне генерал Родриго де Агилар, който щеше да вдигне тържествения тост; разговаря с тях, смя се с тях, с всеки поотделно; офицерите крадешком поглеждаха часовниците си, приближаваха ги до ушите си, навиваха ги — беше дванадесет без пет, а генерал Родриго де Агилар не идваше; беше горещо като в парен котел на параход, напарфюмиран с миризма на цветя, миришеше на гладиоли и лалета, в затвореното помещение ухаеше на свежи рози; някой отвори прозорец, поехме дълбоко дъх, погледнахме часовниците си, усетихме лек морски бриз с дъх на вкусна сватбена гозба; всички се потяха, с изключение на него, всички търпяхме горещината на момента под непокътнатия блясък на древното животно, което примигваше с отворени очи в своето запазено пространство в друга епоха на света; наздраве, каза той, безапелационната ръка като линееща линия пое отново чашата, с която през цялата вечер бе вдигал тостове, без да пие, чу тиктакането на часовниковите механизми в тишината на най-бездънната пропаст; беше дванадесет часът, но генерал Родриго де Агилар не идваше; някой понечи да стане — моля, каза той, и го вкамени със смъртоносен поглед, никой да не мърда, никой да не диша, никой да не живее без мое разрешение, докато не свършат дванадесетте удара на часовника, и тогава завесите се разтвориха и влезе известният дивизионен генерал Родриго де Агилар на сребърен поднос, в цял ръст, гарниран с карфиол и дафинов лист, овалян в подправки, изпечен на фурна, нагизден с униформата с петте златни пискюла за тържествени случаи и лентите за безгранична храброст на ръкава под рамото, четиринадесет либри медали на гърдите и стръкче магданоз в устата, приготвен да бъде поднесен на другарски банкет от официалните касапи пред вкаменените от ужас гости; присъствуваха безмълвни на изящната церемония на разкъсването и разпределянето и когато във всяка чиния имаше по равна порция от министъра на отбраната с пълнеж от орехови ядки и уханни билки, той даде заповед да започваме: добър апетит, господа.