Линда Хауърд
Втори шанс (4)

Четвърта глава

Вашингтон, окръг Колумбия

Двамата мъже се бяха разположили удобно край старото писалище от деветнадесети век, направено от орехово дърво; повърхността му имаше приятен матов блясък и бе инкрустирана с розов италиански мрамор. Между тях стоеше красива дъска за шах с подредени ръчно изработени фигури върху нея. Библиотеката, в която седяха, бе удобна, но леко позанемарена — не че Франклин Вини не можеше да си позволи да я спретне. Но госпожа Вини я беше подредила така една година преди смъртта си и той харесваше нещата, които тя бе избрала за него. Намираше спокойствие сред тази леко спартанска, типично мъжка атмосфера.

Тя беше открила и шаха на разпродажба в едно имение в Ню Хампшър. Франк с умиление си спомни колко много Доди бе обичала разпродажбите в имения. Цял живот тя бе съхранявала в себе си редкия дар да се радва на живота, откривайки удоволствие в множество дребни неща. Нямаше я вече десет години, но не минаваше и ден без той да мисли за нея. Понякога — с тъга по миналото, но най-често — с усмивка, защото имаше хубави спомени.

Както винаги, двамата с Джон бяха хвърлили ези-тура, за да определят кой да направи първия ход. Франк избра белите и започна агресивно, макар и традиционно, премествайки пешката пред царя си с две полета напред. Някой път предпочиташе по-обикновените ходове, защото понякога да постъпиш предвидимо бе най-неочакваното и изненадващо решение.

Франк знаеше, че е много добър играч на шах. При все това му беше доста трудно да победи Джон. По-младият от двамата мъже притежаваше аналитичния интелект на компютър, търпението на Йов и когато дойдеше нужният момент — агресивност като на самия Джордж Патън^[1]. Това правеше Джон Медина много опасен опонент не само в шаха, но и във всяка избрана от него област.

Кайзер, огромната немска овчарка, спеше доволно в краката им и от време на време издаваше пискливи джавкания като малко кученце: гонеше въображаеми зайци насън. Присъствието на кучето им действаше успокояващо.

Къщата бе проверена за подслушвателни устройства сутринта и още веднъж — когато Франк се бе прибрал у дома тази вечер. Електронен шум би попречил на всеки да подслуша разговора им с параболичен микрофон, ако някой решеше да опита по този начин. Алармената система представляваше последна дума на техниката, ключалките на вратите бяха максимално здрави, а прозорците — защитени с метални решетки.

Къщата, която отвън изглеждаше като дом на средно заможен човек, представляваше истинска крепост. Но въпреки това и двамата знаеха, че крепостите са превземаеми. Девет милиметровият пистолет на Франк лежеше в чекмеджето на писалището. Оръжието на Джон се намираше в кобура отзад на кръста му. Длъжността на Франк, заместник оперативен директор на ЦРУ, го превръщаше в ценна мишена за шпионаж — ето защо твърде малко хора знаеха къде живее. Името му не фигурираше в никакви списъци и протоколи. Всички обаждания от и за личния му телефонен номер задължително преминаваха през няколко централи, което ги правеше невъзможни за проследяване.

Въпреки това, което и да е вражеско правителство не би се поколебало да отвлече Джон Медина, ако почне да избира между тях двамата, помисли си с ирония Франк.

Джон огледа внимателно шахматната дъска и небрежно докосна топа, докато обмисляше следващия си ход. После насочи вниманието си към офицера от страната на царицата и го премести.

— Как са моите приятели в Ню Орлиънс?

Франк не се изненада от въпроса. Понякога се случваше да минат месеци, дори година или повече, преди да види Джон, но когато това станеше, той винаги задаваше определени въпроси.

— Добре са. Имат си бебе, момченце, което се роди миналия месец. А детектив Частън вече не работи в полицейския участък на Ню Орлиънс, нито пък е детектив; сега е лейтенант в щатската полиция.

— А Карън?

— Работи в едно отделение по травматология, всъщност работеше там, преди да се роди бебето. Сега е в майчинство, поне за година, доколкото знам, може и за повече.

— Предполагам, че няма да има проблеми да се върне обратно на работа, когато е готова — каза меко Джон, но Франк го познаваше достатъчно добре, за да долови молбата в гласа му, или може би беше заповед? Макар че формално Джон му беше подчинен, на практика той се радваше на голяма независимост.

— Не, разбира се — каза Франк и това беше обещание.

Преди две години бащите на Карън и на Джон бяха убити в един заговор, целящ да прикрие това, че сенатор Стивън Лейк е поръчал убийството на собствения си брат във Виетнам. Докато работеше по разкриването на заговора, Джон бе станал почитател на смелата Карън и на нейния твърд като стомана съпруг. Макар че те така и не научиха името му, той се бе погрижил да отстрани някои препятствия от пътя им.

— А госпожа Бърдок?

Този въпрос също бе очакван.

— Найема е добре. Разработила е едно ново устройство за следене, което е почти неоткриваемо. Управлението за национална безопасност я нае за няколко проекта.

Джон изглеждаше заинтересуван.

— Неоткриваемо подслушвателно устройство? Кога ще бъде готово за използване?

— Скоро. Прикрепя се към съществуващата мрежа, но без да предизвиква спад в напрежението. Електронните търсачи не могат да го засекат.

— Как е успяла да го направи? — Джон побутна още една пешка напред.

Франк изгледа намръщено дъската. Едно нищо и никакво движение, а променяше целия ход на играта и насочваше развитието й в съвършено нова посока.

— Нещо във връзка с модулирането на честотата. Ако го разбирах, щях да си намеря истинска работа.

Джон се засмя. В онези редки моменти, когато можеше да се отпусне пред хора, на които имаше доверие и които знаеха кой е, той беше изненадващо открит по характер. Ако харесваше някого, човек никога не можеше да се съмнява в неговото приятелство, може би защото по-голямата част от живота си прекарваше в опасност, сред сенките, отговаряйки на различни имена и носейки различни маски на лицето си. Дълбоко ценеше онова, което е истинско и на което може да се довери.

— Омъжила ли се е повторно?

— Найема? Не. — Разположението на пешката продължаваше да го притеснява и той все така се мръщеше срещу дъската, а отговорът, който изричаше, занимаваше съзнанието му само наполовина. — Няма си постоянен приятел. Излиза на срещи от време на време, но това е всичко.

— Оттогава минаха пет години.

Нещо в тона на Джон привлече вниманието на Франк. Вдигна поглед и видя как по-младият мъж леко се намръщи, сякаш беше недоволен да узнае, че Найема Бърдок все още е несемейна.

— Изглежда ли щастлива?

— Щастлива? — Изненадан от въпроса, Франк се наведе назад на стола си, забравил за играта на шах. — Доста е заета. Обича работата си, плащат й много добре, има хубав дом, кара нова кола. Аз мога да си погрижа за тези неща, но не мога да управлявам или да познавам емоциите й.

От всички хора, за които Джон се явяваше анонимен ангел хранител, Найема Бърдок бе тази, която той следеше най-отблизо. Откакто я изведе от Иран, след като съпругът й беше убит, той проявяваше почти персонален интерес към нейното благосъстояние.

В проблясък на интуиция, почти граничещ с ясновидство, което помагаше на Франк Вини да бъде толкова добър в работата си, той каза:

— Ти я искаш за себе си.

Рядко изказваше мислите си толкова открито и непредпазливо, но изведнъж се почувства толкова сигурен в казаното, колкото изобщо можеше да бъде. Леко се смути от думите си.

Джон го изгледа, вдигнал въпросително вежди.

— Разбира се — каза, сякаш това беше нещо съвсем естествено. — Доколкото от искането има някаква полза…

— Какво имаш предвид?

— Аз съм последният човек, който би трябвало да се обвързва с когото и да било. Не само че понякога ме няма с месеци, но винаги съществува възможността да не се върна изобщо. — Каза го спокойно, без емоции. Знаеше съвсем точно какви са рисковете на професията му, приемаше ги, може би дори ги търсеше съзнателно.

— Това важи и за други професии: елитните военни части, някои строителни работници. Но те се женят, имат семейства. Аз също имах.

— При теб обстоятелствата бяха различни.

Имаше предвид факта, че Франк не бе участвал в секретни операции. Джон се бе специализирал в онези мисии, които никога не излизаха на бял свят, финансирани от фондове, за които нямаше счетоводна отчетност, нямаше никакви писмени данни. Грижеше се за онова, което трябваше да бъде свършено, без правителството да се намесва официално, за да може винаги да отрекат участието си, ако се наложи.

Франк отдавна обмисляше как да подхване този разговор и сега възможността за това му изглеждаше идеална.

— За теб обстоятелствата също могат да бъдат различни.

— Нима?

— Не смятам вечно да опъвам каиша. Пенсионирането ми изглежда все по-привлекателна перспектива. Можеш да заемеш мястото ми като едното нищо.

— Заместник оперативен директор? — Джон поклати глава. — Аз се изявявам на бойното поле, знаеш го.

— А ти знаеш, че можеш да се изявиш където пожелаеш. Роден си за тази работа. Дори си по-подготвен от мен самия, когато започнах. Помисли известно време… — Телефонът звънна и прекъсна думите му. Очакваше това обаждане. Вдигна слушалката, каза няколко думи и затвори. — Един агент ще донесе доклада.

Истинската причина за тяхната среща измести в съзнанието им играта на шах. Откакто полет 183 бе катастрофирал миналата седмица, агентите на ФБР претърсваха всяко кътче от назъбените планини на Каролина, събирайки парчета от разбилия се самолет в опит да установят какво всъщност се е случило. Загиналите бяха двеста шейсет и трима души и те искаха да разберат защо. По радиото нямаше никакви необичайни съобщения, полетът протичаше съвсем нормално, докато самолетът не се бе стоварил на земята. Намерена бе черната кутия и според предварителните доклади пилотите не бяха установили нищо нередно. Каквото и да се бе случило, събитията се бяха развили светкавично. И ужасяващо трагично. Следователно в цялата история имаше нещо съмнително.

От един от своите неизвестни и тайни източници Джон бе подочул за появата на някакъв нов тип експлозив, който не можеше да бъде засечен от рентгеновите апарати на летищата. Той бе невидим дори за най-съвременната апаратура, като тази, използвана на летището в Атланта. Джон бе уведомил Франк, който тихомълком се зае да осигури цялата налична информация относно полет 183 веднага щом ФБР и службата по безопасност на полетите успеят да съберат нужните данни.

Мястото на катастрофата бе трудно за оглед. Теренът беше планински, гъсто залесен и труднодостъпен. Останките от разбилия се самолет бяха разпръснати върху огромна територия. Късове метал и части от човешки тела биваха намирани по върховете на дърветата. Екипите работеха непрекъснато в продължение на седмица, като първо събираха останките от мъртвите тела и ги предаваха на специалистите по съдебна медицина, натоварени с почти неизпълнимата задача да ги идентифицират. Едва след това се заеха да открият и най-малките частици от самолета. Колкото повече парчета намереха, толкова по-пълна щеше да е картинната мозайка, и вероятността да открият какво се е случило се увеличаваше.

Петнадесет минути по-късно един агент почука на вратата на Вини и събуди кучето Кайзер. Джон остана в библиотеката, дискретно невидим, а Франк заедно с Кайзер отиде да вземе доклада.

Франк бе поръчал две копия и връщайки се в библиотеката, даде едното от тях на Джон. Седна обратно на мястото си и зачете доклада, а челото му се смръщи. В писанията нямаше нищо успокоително.

— Определено е имало експлозия. Всъщност това не беше под съмнение.

Хората от околността бяха докладвали за внезапен силен шум като от взрив, придружен с ярка светлина. Въпросът дали някой изобщо е видял нещо, оставаше открит, понеже самолетът се бе разбил в планините и наоколо нямаше добра видимост. Хората обикновено не се разхождат насам-натам с поглед, зареян в небето, но ако следобедното слънце се бе отразило в металния корпус на самолета и бе привлякло нечие внимание в критичния момент, все пак не бе изключено някой да е видял самата експлозия. Но по всяка вероятност, чувайки силния шум, хората се бяха огледали наоколо, бяха забелязали дима и летящите парчета и въображението им бе довършило картината.

Незабавно бяха плъзнали слухове, че полет 183 е свален от ракетен снаряд. Сред пасажерите се намираше и конгресменът Доналд Брукс, председател на Комисията по международни отношения към Белия дом. Някой със сигурност е искал да го премахне, макар че причините за това, които се появяваха на страниците в Интернет, бяха, меко казано, отвлечени. Доказателство за заговора според поддръжниците на теорията за ракетния снаряд бе фактът, че конгресменът Брукс, който живееше в Илинойс, бе решил да замине на почивка с полет от Атланта, а не от Чикаго. Това очевидно беше подозрително. Дори след като стана ясно, че първородният син на семейство Брукс живее в Атланта и родителите му са прекарали няколко дни при него, преди да тръгнат за Европа, теорията за свалянето на самолета, с цел да бъде премахнат един-единствен човек не загуби популярност.

Не съществуваше обаче никакво доказателство за използването на ракетен снаряд. Начинът, по който металът бе разкъсан и обгорял, както и останките от парчетата на корпуса, свидетелстваха за това, че самолетът е свален от вътрешна експлозия, която буквално го бе пръснала на парчета, откъсвайки огромна част от корпуса и цялото ляво крило.

Предварителните химични анализи говореха за употребата на пластичен експлозив. Но не бяха намерили никаква следа от детонатор. Дори при такава колосална експлозия биха останали доказателства, които да бъдат открити при изследване с микроскоп и по химичен път; ако нещо съществуваше, то оставяше отпечатък.

— За да причини такива поражения, бомбата трябва да е била доста голяма и апаратурата в Атланта би трябвало да я засече — каза Франк с нескрита тревога в гласа. Целият багаж на полета бе проверен от хора или от машини. Ако устройството бе неоткриваемо с наличната техника, както предполагаше Джон, наистина имаха голям проблем.

Щеше да се наложи всеки куфар, чанта и ръчен багаж да бъдат претърсвани на ръка, но не само авиокомпаниите бяха потенциално застрашени. Възможните приложения на такова едно устройство изглеждаха ужасяващи: можеше да се използват в бомби, изпращани по пощата, за разрушаването на сгради на ФБР или на всякакви други обществени сгради, както и за прекъсването на транспорта и съобщенията. Никой в Америка не обръщаше особено внимание на сигурността на мостовете, но ако някои от тях бъдеха разрушени, целият трафик щеше да се парализира.

Експлозивът може би е бил маскиран като нещо друго и по този начин са успели да го прекарат през уредите за проверка в Атланта. Системите понякога отказваха, нито една техника не беше съвършена. И все пак би трябвало да останат някакви следи от детонатора. Би трябвало да намерят дистанционен или живачен детонатор, или пък най-обикновен брояч — каквото и да е, с което да е предизвикана експлозията. Именно детонаторът помагаше за откриването на повечето бомби, защото детекторите по-лесно ги засичаха при сканиране.

Джон потърка брадичката си и хвърли доклада върху писалището на Франк. Химическият анализ силно го заинтригува. По някои компоненти откритият експлозив приличаше на пластичните експлозиви, но имаше и разлики.

— Мисля, че става дума за RDX — каза той.

Това беше циклонит, или Ц-4. Само по себе си съединението бе твърде неустойчиво за обработка, ето защо често го използваха в съчетание с други елементи, а това можеше да доведе до прилика с пластичните експлозиви. На RDX можеше да се придаде всякаква форма, включително и на връзки за обувки.

Франк вдигна глава.

— Но как? Знаеш, че багажите се хвърлят и бутат. Един нестабилен експлозив би се взривил още на земята.

— Ами ако първоначално не е бил нестабилен? Ако съединението се разпада и дава начало на химическа реакция, която го взривява? Щом срокът на разпадане е известен, времето на избухване може лесно да се предвиди.

— Нещо, което в началото е стабилно като пластичен експлозив, но после се разпада и се самовзривява? Триста дяволи! — Франк затвори очи.

— Винаги съществува възможността някой социопат да е сътворил такова чудо в лабораторията си, но от това, което чувам, става въпрос за свръхсекретна лаборатория в Европа.

— ИРА.

— Сигурен съм, че вече са в списъка на чакащите да си го закупят, но нямам данни да са спонсорирали създаването му.

— Кой тогава?

— Избери си, списъкът е дълъг… — Терористичните групировки в света никнеха като гъби след дъжд. Съществуваха поне две хиляди и петстотин известни организации. Някои от тях идваха и си отиваха, а други имаха хиляди членове и се задържаха на сцената в продължение на десетилетия. — И всички те ще се сдобият с тази новост.

— Само ако могат да си го позволят.

Понякога терористичните организации си сътрудничеха, но все пак не ставаше дума за някакво голямо, щастливо семейство. Един нов експлозив беше изключително доходен бизнес, затова щяха да се опитат да запазят производството му в тайна колкото се може по-дълго, така че да запазят монопола върху него. Накрая, разбира се, както става с всички нови технологии, всички щяха да го притежават, но пък тогава най-вероятно щяха да са открити и начини за засичането му. Подобно на партия шах, на всеки ход противникът отговаряше със свой.

— Ако експлозивът е в Европа и зад него стоят големи пари, Луи Ронсар е нашият човек — каза Джон.

Само по себе си това представляваше голям проблем. Ронсар бе някакъв митичен французин, който не принадлежеше към никаква групировка, но осигуряваше контактите между много от тях. Бе натрупал огромно състояние, предлагайки онова, което се търсеше. Най-вероятно не стоеше зад разработката на експлозива, но бе логичният посредник, човекът, който да отговаря за доставките и плащанията — разбира се, срещу комисионна.

Можеха да отвлекат или премахнат Ронсар — той не живееше в нелегалност. Ала охраната му бе почти непробиваема и това правеше отвличането по-трудно от премахването. Дори и да успееха да го заловят, Джон се съмняваше, че той ще издаде някаква ценна информация. И най-изтънчените техники за водене на разпит можеха да бъдат контрирани успешно с подходящи тренировки и контрол над съзнанието. Проблемът с Ронсар се усложняваше и от факта, че той разполагаше с влиятелни приятели във френското правителство. Оставяха го да се занимава с това, което вършеше, поради всички тези причини, но също така и защото той не беше нито източникът, нито потребителят на онова, което предлагаше. Беше посредник, проводник, свръзка. Ако го елиминираха, друг щеше да заеме мястото му.

Ключът към разрешаването на проблема бе да открият източника, но Джон трябваше да установи и на кого са изпратени други доставки. За да се справи, трябваше да се добере до Ронсар.