Линда Хауърд
Втори шанс (12)

Дванадесета глава

— Името ти е Найема Джеймисън — каза Медина, докато й подаваше паспорт, шофьорска книжка и карта за социални осигуровки.

Тя ги погледна със смесица от интерес и недоверие.

— Найема?

— Името ти е толкова необичайно, че може би ще се объркаш, ако трябва да отговаряш на някое друго. Винаги е най-добре да се придържаш максимално близко до истинското си име.

— Нима, господин Даръл Тъкър? — промърмори тя.

Той леко се усмихна, като призна попадението й.

— Използвал съм толкова много имена, че подобните вече се изчерпаха.

Тя отвори паспорта. Там беше снимката й, както и няколко страници, покрити с печати. Според документа през последната година бе пътувала два пъти до Великобритания и по веднъж до Италия, Швейцария и Австралия. Найема Джеймисън определено имаше богат опит на пътешественичка.

Шофьорската книжка изглеждаше също толкова автентична. Очевидно тя беше гражданка на Ню Хемпшър. Найема Прайс Джеймисън.

— Второто ми име е Прайс?! — попита изненадана.

— Това е моминското ти име. Семейството ти са стари приятели със семейството на съпругата на посланика.

— Значи съм омъжена?

— Вдовица. — Изгледа я втренчено и напрегнато, сякаш очакваше тя да се възпротиви срещу прикритие, което толкова много наподобява собствения й живот. — Съпругът ти Крейг е загинал по време на инцидент с яхта преди две години. Жената на посланика — тя се казва Елинор — те е убедила да се присъединиш към тях за една ваканция в Париж.

Найема мълчеше. Разбира се, че много от детайлите ще приличат на събитията от живота й — по този начин историята се запомняше по-лесно.

— Ами ако Ронсар наистина ме покани в дома си и реши да проучи миналото ми?… Какво ще установи?

— Ще установи, че си точно тази, която твърдиш, че си. Ще намери страници в светските хроники, които те споменават. Ще открие статия, посветена на смъртта на Крейг Джеймисън, в която се говори и за съсипаната му от скръб вдовица Найема. Не се притеснявай — самоличността ти може да издържи на всякакви проучвания.

— Ами посланикът и съпругата му? Те очевидно знаят, че не съм стара позната на семейството им.

— Да, но са свикнали да работят с хора под прикритие. Знаеш колко много от служителите на ЦРУ са в нашите посолства. Това е стандартна практика.

— Защо тогава Ронсар да не се усъмни в мен?

— Защото не работиш в посолството. Повярвай ми, те знаят или поне си имат представа кой работи за Управлението и кой не.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Кога заминавам?

Той измъкна един самолетен билет от вътрешния джоб на сакото си.

— Утре, с „Конкорд“.

— Страхотно! — Очите й блеснаха. Винаги бе искала да лети със свръхзвуковия самолет. — А ти — кога ще пристигнеш?

— Няма да се видим, докато не отидем и двамата във вилата на Ронсар. Ако той не те покани… — Млъкна и сви рамене.

— … Никога няма да те видя отново. — Опита се гласът й да прозвучи небрежно, но не се чувстваше точно така. Само за няколко дни той сякаш се бе превърнал в основния елемент от възбудата, която Найема изпитваше. Но от самото начало тя знаеше как ще се развият нещата — знаеше, че Джон ще изчезне така внезапно, както се бе появил.

— Не съм казал това.

— Не си, но аз съм работила с теб преди, нали си спомняш? Когато задачата е изпълнена, ти изчезваш. Сега, когато вече знам кой си, знам защо го правиш.

— Найема… — Той пъхна ръцете си в джобовете и придоби странно смутен вид. Винаги се владееше толкова добре, че изражението му я развесели. — Ще се върна. Засега мога да кажа само това.

То веднага я заинтригува, но и озадачи. Нима искаше да каже, че смята да я използва и за друга операция? Част от нея искаше да изкрещи: „По дяволите, не!“, но дълбоко в себе си чувстваше копнеж, страстно желание за още.

Здравият й разум надделя.

— Става въпрос за еднократно споразумение, Медина. Не разчитай на това да ме въвлечеш в друга операция! Не ми плащат вредни, нали знаеш.

— Разбира се, че ти плащат.

Тя се стресна и го изгледа подозрително.

— Какво искаш да кажеш?

— Че получаваш солидна премия за тази работа.

— Страхотно, няма що! Това означава, че всички в счетоводството…

— Не, не! Става въпрос за секретна операция, забрави ли? Всичко идва от банкова сметка, която не фигурира в счетоводните книги. И се опитай да ми викаш Джон вместо Медина, става ли? Джон е често срещано име, но в този град има доста хора, които биха наострили уши, ако те чуят да ме наричаш Медина.

— Джон — каза тя с неохота. Предпочиташе да го нарича в мислите си и на глас Медина. Това й помагаше да запази известна дистанция — поне в начина, по който го възприемаше. Достатъчно трудно й беше да се бори с привличането, което изпитваше към него, и нямаше нужда да усложнява нещата. — Да се върнем на въпроса. Това е еднократно споразумение. И такова трябва да остане.

С ръце в джобовете той бавно закрачи към прозореца на кухнята и разсеяно опипа с пръсти резетата, които беше поставила. През последните два дни бе принуден да се промъква през адски тясното прозорче на банята, извивайки тялото си максимално, за да успее сутринта да влезе в дома й. Тя изглеждаше толкова щастлива заради тези малки приспособления, че той не й каза за начина, който бе изнамерил да се справи с тях. Средностатистическият крадец не би разполагал с нужните инструменти, а онзи, който действително искаше да проникне в къщата, можеше винаги да счупи прозореца. Обикновеният гражданин най-често нямаше възможност да си позволи охранителните мерки, които биха направили дома му напълно защитен от крадци, но пък и не му трябваше да хвърля толкова средства и усилия.

— Не си мисли, че можеш да не обръщаш внимание на думите ми — предупреди го тя.

Той я дари с една мимолетна топла усмивка, отдалечавайки се от прозореца.

— Не съм си и помислил.

И усмивката, и думите му я смутиха. Тя реши да смени темата и си пое дълбоко въздух.

— Да се върнем към плана. Какво ще стане, когато… ако… успея да си издействам покана за дома на Ронсар? Ами ако не те покани по същото време?

— Аз вече получих покана. Ронсар дава официален банкет след десет дни. Провежда го всяка година, нещо като благодарствено тържество — отплаща се на всички, които си затварят очите, когато възникнат деликатни ситуации около бизнеса му. Охраната е изключителна, дори още по-засилена от обикновено — заради всички тези хора в къщата му. Ще смята срещата си с мен за уредена от него. Ако Ронсар те покани на тържеството, приеми. Ако просто те покани да му отидеш на гости, откажи му. Това само ще изостри интереса му.

— Онова, което ми е известно за изострянето на интереса, би се побрало в черупката на яйце, а ще остане място и за самото яйце — измърмори Найема.

Той се усмихна широко.

— Не се тревожи, майката природа се е погрижила за това. Ние, мъжете, сме лесни. Жена, която диша, е достатъчна да събуди интереса ни — друго не ни трябва.

Тя се опита да се почувства обидена, но вместо това се засмя.

— Толкова ли е просто?

— Сравнени с жените, ние сме като амебите. Мозъкът ни се състои само от една клетка, но тя е тясно специализирана.

Ето как се изказа най-сложният мъж, когото някога бе срещала. Тя тръсна глава.

— Мисля, че трябва да се захващаме за работа, преди едничката ти клетка съвсем да изпуши. Какъв е планът за днес?

— Няма такъв — отвърна Джон. — Почини си, събери си багажа, преговори френския. Наминах просто да ти дам документите.

Толкова бе свикнала да тренира заедно с него, че един ден без това предизвикателство й се струваше празен.

— И това е всичко, а? Ако не получа покана, няма да те видя повече.

Той се поколеба, а после се пресегна и леко докосна с ръка бузата й. Поиска да каже нещо, но спря. В сините му очи за частица от секундата проблесна някаква емоция, която наподобяваше съжаление, но бе неизразимо по-сложна. Без да каже нито дума, се обърна и си тръгна, излизайки през задната врата, а движенията му бяха толкова безшумни, че Найема не би повярвала на присъствието му, ако не го виждаше с очите си.

Тя стоеше в кухнята и се опитваше да превъзмогне тръпките, предизвикани от неговото докосване. Не, не й беше студено. Трепереше, но не изпитваше студ. От едно леко докосване нервните й окончания се наелектризираха. Боже милостиви! Какво ли би станало, ако действително… „Не! — заповяда си на висок глас тя. — Не си го и помисляй! Не си представяй какво би било да правиш любов с него! Мъжете като Джон Медина не се любят — те правят секс, нямат връзки, а епизодични познанства.“

Макар че никой не би се сетил, ако съдеше по начина, по който бе живяла през последните пет години, но понякога тя смътно си мислеше да се омъжи повторно, да има деца. Перспективата принадлежеше към неясното бъдеще. Даже и да нямаше кой знае колко кандидати за ролята на съпруг, то тя все пак бе очаквала животът й да се развие в подобна посока. Но ако се обвържеше с Джон, можеше да се прости с тази мечта. Ако си позволеше да има връзка с Джон, никога не би се примирила с мисълта да заживее с някой най-обикновен мъж.

Пред повечето хора той може и да минаваше за кротко агънце, но тя познаваше вълка, който живееше в душата му. Познаваше и собствената си природа, глада си за силни усещания. Ако почнеше да спи с Джон, с една крачка щеше да отиде твърде далеч и никога нямаше да има връщане назад. Това беше върховното предизвикателство и никое друго преживяване нямаше да може да се сравни с него. Но ако не допуснеше да усети вкуса му, нямаше да знае какво е пропуснала. Може би щеше да подозира, но нямаше да знае със сигурност и все още имаше възможност да бъде щастлива с онзи обикновен мъж от бъдещето си.

„Какво значение има“, каза си тя и притисна с юмрук стомаха си, за да успокои раздиращата я възбуда. Той си беше отишъл. Ако планът им не се реализираше, вероятно никога нямаше да го види отново. Беше казал, че ще се върне, но тя не му вярваше особено. Не си позволяваше да му повярва, защото в противен случай щеше да почне да си въобразява, че го прави заради нея, а това бе най-опасната фантазия.

 

 

Найема събра багажа си в леко поизносения куфар, който бе пристигнал предния ден. Той е добра идея, помисли си тя, скъп и отговарящ на представата, която Найема трябваше да създаде за себе си, но далеч не изглеждаше нов. Всъщност изглеждаше така, сякаш бе обиколил света няколко пъти. Етикетите, с които беше облепен, носеха измисленото й име и адрес.

Облече се в стилна сиво-зелена рокля, подходяща за път: модел шемизета, от ленено памучен плат, и наметна на раменете си лека жилетка. На краката си носеше удобни тъмносиви обувки с равна подметка. Въпреки простотата си, а може би именно заради нея облеклото й красноречиво говореше за богатство и класа. И за съответното потекло.

Денят бе ясен и слънчев, не се предвиждаше забавяне на полетите заради лошо време. Чувстваше се превъзбудена и нервна и не можеше да прецени дали от страх или от очакване на предстоящото. Но беше готова, нямаше търпение да пристигне в Париж. Искаше да се срещне с този Луи Ронсар и да провери дали фактът, че е жива и диша, е достатъчен да събуди интереса му. Джон се нуждаеше от присъствието й във вилата на Ронсар. Щеше да продължи сам, но работата му щеше да е по-малко рискована, ако има подкрепление. Непременно трябваше да получи покана.

Стана й неловко, щом си помисли за предпазната мярка, която Джон бе настоял да вземе: хапчета против забременяване. Беше казал, че това е нещо рутинно при жените, занимаващи се с подобни секретни операции. Нима очакваше от нея да спи с Ронсар? Тя знаеше, че жените често прибягват до секса, за да се доберат до мъжете, които са си набелязали — и в реалния живот, и в шпионажа. Е, добре, нейната отдаденост на работата не се простираше толкова далеч — не можеше и не би могла да спи с търговеца на оръжие, независимо от репутацията му на неустоим красавец.

Таксито пристигна навреме и шофьорът дойде до вратата, за да вземе багажа й. Докато мъжът се отдалечаваше по тротоара, тя огледа уютния си дом. Изпита странно чувство на отчуждение, сякаш никога нямаше да го види пак. Пътуването й не беше много по-различно от това да замине на почивка някъде. Седмица, най-много две — и отново щеше да си бъде у дома, да се занимава с обичайните си служебни и домакински задължения. Този епизод никога повече нямаше да се повтори.

Внимателно заключи вратата и включи алармената система, която Джон бе реактивирал. Все пак той определено я бе накарал да обръща по-голямо внимание на сигурността: даже и след като включи алармата, тя се зае да обиколи всички прозорци и врати и да пусне резетата. Беше си купила устройство, което включва и изключва телевизора и осветлението и по този начин създава впечатлението, че някой живее в къщата. А и Джон бе обещал, че хора от Управлението ще я наглеждат, така че не се тревожеше особено.

Шофьорът на таксито изглеждаше нетърпелив и тя забърза по алеята. С всяка измината крачка се чувстваше все по-бодра и окрилена. Най-после отново беше в действие!

В Париж я посрещна един униформен шофьор, който натовари багажа й в огромния мерцедес и учтиво й подаде ръка, за да влезе в автомобила. Тя потъна в тапицираната с кожа седалка и затвори с въздишка очи. Вероятно конкордът елиминираше предизвиканото от часовата разлика изтощение, но пък може би тялото автоматично отчиташе местоположението на слънцето и разбираше, че нещо не е наред. Полетът със свръхзвуковия самолет бе много по-кратък, отколкото с обикновените реактивни самолети, но все пак се чувстваше изморена. Всичко, от което се нуждаеше, бе продължителна вана и тихо местенце, където да полегне.

Служителите от охраната на посолството, облечени в униформи на морски пехотинци, провериха колата и паспорта й, преди да я пуснат вътре. Когато автомобилът спря до самата сграда, една висока и стройна жена на около шейсет години с изумителна сребристобяла коса се спусна по стълбите с протегнати за прегръдка ръце и с широка усмивка.

— Найема! — възкликна дамата. — Толкова се радвам да те видя!

„Това сигурно е жената на посланик Териът — Елинор, старата семейна приятелка“, каза си Найема. Шофьорът отвори вратата и тя излезе от колата. Насочи се право към госпожа Териът и топло я прегърна.

— Изглеждаш изтощена — каза възрастната жена и я потупа майчински по бузата. — Часовата разлика е нещо ужасно, нали? Предполага се, че е още по-лошо, когато човек пътува на запад… или беше на изток? Все не мога да го запомня, но това няма особено значение, защото на мен все ми става зле, независимо в коя посока пътувам.

Найема осъзна, че госпожа Териът й дава време да отреагира на срещата им. Съумя да се усмихне.

— Наистина съм уморена, но не искам да пропилявам времето си тук в лежане и спане.

— Не се безпокой за това — изгука госпожа Териът, докато я водеше нагоре по стълбите към входа на посолството. — Една кратка дрямка ще ти се отрази прекрасно. Не е нужно да ходиш никъде и да правиш каквото и да било.

От тези нейни думи Найема заключи, че присъствието й на вечеря не само не беше очаквано, ами поради някаква причина би представлявало проблем.

— В такъв случай ще си подремна с удоволствие — каза тя.

Като се усмихваше и весело бърбореше, сякаш двете се познаваха от години, Елинор Териът поведе Найема към един асансьор. Качиха се на третия етаж.

— Ето я твоята стая — каза тя и отвори вратата към просторна спалня, обзаведена стилно в изискана смесица от античен и модерен чар. Цветовете бяха меки и успокояващи — бледотюркоазно, с детайли в прасковено и бяло. Леглото беше толкова високо, че до него бе поставена една табуретка за крака, а дюшекът изглеждаше толкова дебел, че спокойно можеше да потъне в него и да се изгуби от поглед.

— Банята се намира ето тук — продължи госпожа Териът и отвори облицована в бяло врата, която разкри пред погледа на Найема блестящи месингови повърхности, или може би бяха позлатени. — Сега ще донесат багажа ти и ако искаш, една камериерка ще го разопакова вместо теб.

Найема поиска да каже, че това не е необходимо, но осъзна, че Найема Прайс Джеймисън вероятно е свикнала да се ползва от подобна помощ, въпреки че Найема Бърдок не беше.

— Първо бих подремнала, моля. Чантите ми могат да бъдат разопаковани по-късно.

— Разбира се, мила. Ще кажа на всички да не те безпокоят. — Докато говореше, госпожа Териът се приближи до писалището и драсна една кратка бележка, която подаде на Найема. — Когато се събудиш, ще си поговорим подробно, за да ми кажеш най-новите клюки. Просто нямам време да се обаждам на всичките си приятели като преди. Само ми кажи, че Жаклин и Сид са добре, и ще те оставя да си почиваш.

„Жаклин“ и „Сид“ бяха измислените й родители.

— Мама и татко са добре — отвърна Найема. — В момента са в Австралия, на дълга почивка.

— Как им завиждам! Но няма да ти задавам повече въпроси сега. Приятна почивка, скъпа. — Тя отново прегърна Найема и излезе от стаята.

Найема зачете бележката. Тя гласеше: „Недей да мислиш, че можеш да вярваш на всички, които работят в посолството. Не нарушавай прикритието си“.

Смачка бележката и щеше да я хвърли в кошчето за боклук, но размисли. Скъса я на малки парченца, хвърли ги в тоалетната и пусна водата. Устата й се разтегна в прозявка — бе й се приспало още повече.

Един сериозен млад мъж, който я наричаше „мадам“, донесе багажа й. Веднага щом излезе от стаята, Найема заключи вратата, дръпна завесите и свали дрехите си. Набързо си взе душ. Избърса се с хавлиена кърпа, като се бореше да държи очите си отворени, и с тежки стъпки се отправи към леглото. Не си даде труд да облече нощница или пижама. Покатери се на леглото с помощта на табуретката с две стъпала и се изтегна между хладните парфюмирани чаршафи. Изстена от облекчение, когато почувства как уморените й мускули се отпускат.

Кога беше балът, по време на който трябваше да се запознае с Ронсар? Не можеше да си спомни. Не и тази вечер, със сигурност. Може би утре?

Беше ли готова? Отново прехвърли в главата си подробностите около новата си самоличност, като даже повтори името Найема Джеймисън няколко пъти, за да е сигурна, че ще реагира, когато някой се обърне към нея така. Не можеше просто да се преструва, че е Найема Джеймисън, трябваше да се превъплъти в това лице. Ронсар бе хитър; щеше да забележи, ако тя се държи така, сякаш не се отзовава на собственото си име.

Джон се бе постарал да я снабди с перфектна нова самоличност. Документите щяха да издържат на всякакви проверки и разследвания. Не беше нужно да се притеснява за този аспект от работата си под прикритие. Безпокоеше се за собствените си способности. Джон може и да не се съмняваше в нея, но тя изпитваше известни съмнения. Никога преди не беше играла роля, освен в Иран, ако носенето на мюсюлманско облекло и въздържането от говорене можеха да се смятат за игра на роля.

Не се съмняваше обаче в способността си да постави подслушвателно устройство в офиса на Ронсар. За тази част от задачата си бе уверена, че ще се справи.

— Играта започва — промърмори тихо и потъна в сън.