Линда Хауърд
Втори шанс (14)

Четиринадесета глава

Найема си пое дълбоко дъх, докато прекосяваше балната зала. Бе преодоляла едно основно препятствие, и то удивително бързо и леко. Съществуваше план Елинор да я запознае с някои хора, които бяха говорили с Ронсар, но не и с търговеца на оръжие. Накрая пътеките им все някога щяха да се пресекат, но щеше да изглежда странно Елинор да ги представи един на друг, понеже тя, разбира се, не би одобрила дъщерята на най-добрата й приятелка да общува с някого като Ронсар.

Но това не се оказа необходимо. С крайчеца на окото си тя го бе забелязала да говори с мъж, с когото вече се бе запознала (не можеше да си спомни името му), а те и двамата я гледаха. В този момент оркестърът бе засвирил една особено хубава мелодия и вдъхновението я осени.

Позволи на тъгата да премрежи погледа й за миг, а после се извини пред господина, който заемаше скучния министерски пост във френското правителство. Наведе глава към Елинор и й прошепна:

— Той ме наблюдава. Ще се измъкна на верандата.

Елинор, чиито актьорски способности бяха достойни за Холивуд, веднага съзря открилата се възможност и разбра намеренията й. На лицето й се изписа загриженост и тя докосна Найема по ръката — жестът й не изглеждаше прекалено драматичен, но изразяваше съчувствие, което не остана незабелязано.

После Найема просто седна на верандата и зачака. Пет минути по-късно Ронсар се присъедини към нея.

Той беше изключително красив. Снимките му, които бе разглеждала, не можеха да се сравняват с човека от плът и кръв. Висок, с тъмносини очи и екзотични скули, той носеше дългата си тъмна коса свободно пусната по широките му рамене. Изглеждаше като дивак, облечен в смокинг — първичната му красота имаше опустошително силно въздействие.

Говореше с нисък, равен глас, а маниерите му бяха безупречни. Очите му успяваха да изразят и интереса му към нея, и загрижеността, която изпитва заради нейната скръб. Всяка жена би почувствала слабост в коленете при вида на един романтичен и хубав французин на официален банкет.

Когато се приближи до Елинор, възрастната жена я стисна за китката и се наведе да прошепне нещо в ухото й, като през цялото време гледаше намръщено Ронсар, сякаш информираше Найема за репутацията му.

— Мисията изпълнена ли е?

Найема се постара да изглежда изненадана, даже шокирана. Стрелна Ронсар с очи. Да, той я наблюдаваше. Побърза да отмести погледа си.

— Поиска да танцуваме — промълви тя.

Елинор, която бе запозната само с най-основното — като например това, че Найема трябва да привлече вниманието на Ронсар — се обърна настрани със заучена усмивка, когато към нея се приближи жената на премиер-министъра. Вниманието на Найема привлече един млад служител в посолството, който беше родом от Ню Хемпшър и очевидно страдаше от носталгия по родния край. Найема се надяваше, че няма да започне да й задава конкретни въпроси, понеже никога не беше ходила там.

Единственото официално тържество, на което беше присъствала, бе абитуриентският й бал. Сегашното събиране принадлежеше към много по-висша категория, но за нейна изненада тя се чувстваше съвсем нормално. Вярно, дрехите бяха по-изискани, храната — по-екзотична, а хората — по-сериозни, със съзнание за собствената си значимост, но като цяло и тук важаха същите основни правила: любезен разговор, учтив смях, непрекъснато заговаряне на нови хора. Политиците сновяха напред-назад из залата, а онези, които лобираха за определена кауза, гонеха политиците. Всеки искаше нещо от някого.

Умението й да говори френски светкавично се бе възстановило, щом като чу разговори на този език, а и френският бе най-добрият й чужд език. Ронсар обаче я бе заговорил на английски и тя му бе отвърнала по същия начин. Смяташе, че той ще е малко по-небрежен, ако мисли, че тя не разбира езика му, макар че той едва ли проявяваше небрежност в думите си. Не възнамеряваше да крие от него факта, че говори френски, защото лесно можеше да се издаде, а той веднага би заподозрял нещо нередно.

Трябваше най-старателно да избягва да изглежда заинтересувана от него. Дори обратното. Той трябваше да проявява инициатива за всичко, за да не я заподозре, че го манипулира с цел да получи покана за вилата му. Но същевременно трябваше да му покаже, че го харесва, иначе нямаше да разполага с причина да приеме поканата му.

Това, че другите жени си губеха ума по него, работеше в нейна полза. Така тя щеше да е специална за него, някак си различна от останалите. Липсата на интерес от нейна страна щеше да представлява предизвикателство, което тя с готовност щеше да му предостави. Мъжете обичаха предизвикателствата.

Започнаха танците и тя се остави да бъде увлечена в ритъма на музиката от първия мъж, който я покани. Оказа се, че това е скучният господин, с когото бе говорила по-рано. Той ентусиазирано стисна ръката й, сякаш очакваше от устата й да потече струйка вода, и през цялото време разпалено говореше за чистокръвни коне. Тя се усмихваше, от време на време казваше нещо в отговор — и той бе щастлив.

Следващият, който прояви желание да танцува с нея, бе посланикът — достопочтен господин със сребристосива коса и мила усмивка, малко по-нисък от съпругата си, но с предразполагащо чувство за такт, което веднага я накара да се отпусне. Разговаряше с нея наистина като стар семеен приятел: бъбреше за въображаемите им общи познати; за ваканцията, която двете семейства са прекарали заедно, когато тя е била още дете. Найема се запита дали една от нужните квалификации за поста на посланик бе да си съвършен лъжец, защото него определено много го биваше.

След като танцът с посланика свърши, тя се извини, отиде до дамската тоалетна и прекара там колкото се може повече време. После, вместо да се върне в балната зала, мина през останалите помещения, приказвайки си с хората, на които я бяха представили. Ако Ронсар наистина искаше да танцува с нея, трябваше да се постарае да я намери.

Така и стана. Една топла длан обхвана лакътя й и гласът му каза:

— Ти ми обеща един танц.

Найема се поколеба. Помежду им се възцари кратко мълчание. Разбира се, всички го познаваха и чакаха да видят дали ще го отблъсне. Забеляза как очите му леко се присвиха и наруши мълчанието:

— Готов ли си да рискуваш да те настъпвам по краката?

Смях на облекчение се разнесе около тях. Изражението на лицето му отново стана спокойно и устните му се извиха в лека усмивка.

— За моите крака ще бъде чест. — И той протегна ръка пред нея по посока на балната зала.

Тя вървеше спокойно до него и се опитваше да не обръща внимание на дланта му, поставена на кръста й. Оркестърът засвири някаква мелодия, по-бавна от останалите. Тя се досети, че Ронсар бе изчакал и бе избрал нужния момент — а може и да бе платил на музикантите.

— Стори ми се, че ще ми откажеш — каза той с нисък глас и обви ръка около кръста й. Завъртя я на дансинга, като я държеше достатъчно близко до себе си, за да може тя да почувства топлината на тялото му, движението на краката му срещу нейните, но все пак не толкова близко, че да я разтревожи и да я накара да се отдръпне от него.

— Мислех да го направя.

Една от тъмните му вежди се изви иронично и предизвикателно.

— А защо не го стори?

— Един танц не може да ми навреди — каза спокойно тя.

— Нито пък аз мога. — Той се вгледа в лицето й, а тонът му прозвуча почти нежно. — Предполагам, че мадам Териът те е предупредила за мен.

— Това е разбираемо, не мислиш ли?

— Разбираемо, но ненужно. Не желая да ти се случи нищо лошо.

Тя не отговори. Изражението на лицето й остана спокойно, докато Ронсар я водеше по дансинга. Той танцуваше толкова добре, че от нейна страна не се изискваше никакво усилие. Благодари мислено на родителите си, които бяха настояли да взима уроци по танци, докато беше в гимназията, макар че тя по-скоро предпочиташе да се захване с безмоторно летене. Сега поне не й се налагаше да се срамува. В края на краищата една светска дама трябваше да умее да танцува.

Когато видя, че Найема няма намерение да подхване нишката на разговора, той я попита:

— На гости ли си тук или започваш работа в посолството?

— За бога, не! — Изглеждаше развеселена. — Просто на гости.

— За колко време?

— Не съм предвидила нищо конкретно. За няколко седмици.

— Не е много — тихо се оплака той и я изгледа с толкова подчертан мъжки интерес, че една жена би трябвало да е сляпа, за да не забележи.

— Мосю Ронсар…

— Моля те, не се безпокой. Ти си една прекрасна жена и аз много бих искал да те видя, докато си в Париж. Това е всичко.

— Няма смисъл. — Тя извърна очи и се загледа в една точка над рамото му. Тонът на гласа й звучеше нежно и някак тъжно.

Той я притисна по-плътно до себе си. Роклята й бе доста изрязана на гърба и пръстите му докоснаха голата й кожа.

— Винаги има смисъл в удоволствието — каза Ронсар.

— Боя се, че напоследък не ме бива много в удоволствията.

— Значи трябва да се научиш отново да се забавляваш.

Устните й потрепериха, а очите й помръкнаха от болката, която се четеше в тях. Той забеляза това, понеже Найема нарочно не го прикри.

— Извини ме за непохватността — промърмори Ронсар и наведе главата си така, че устните му почти докосваха слепоочието й. — Нямах намерение да те разстройвам.

Устните й спряха да треперят и тя вдигна брадичката си.

— Оркестърът е много добър, не мислиш ли? Обожавам тази мелодия.

Той й позволи да насочи разговора към по-тривиални неща, но тя чувстваше как погледът му не се откъсва от лицето й. Луи Ронсар определено харесваше ролята на преследвача. „Дотук — каза си тя — се справям задоволително добре: демонстрирам неохота, без да го обидя.“

Танцът свърши, тя му благодари и се обърна да си тръгне.

Той мигновено застана до нея.

— Била ли си в Париж преди?

— Да, разбира се.

— О… Надявах се да ти покажа града.

— Мосю… — Тя се поколеба, сякаш търсеше подходящите думи. — Простете ми, ако си въобразявам, но не се интересувам от романтични предложения. Даже и вашата професия да не представляваше пречка, аз не бих…

— Ти трябва да ми простиш — прекъсна я той, — ако по някакъв начин съм те накарал да се чувстваш неудобно. Да, бих искал да прекарам известно време с теб. Бих искал да те накарам да се усмихваш отново, както на верандата. Една прекрасна дама не би трябвало да има такива тъжни очи. И даже да ми кажеш, че не мога да те целуна или да споделя някакво друго удоволствие с теб, аз пак бих искал да те заведа на вечеря.

За момент изразът „да споделя някакво друго удоволствие с теб“ й се стори толкова забавен, че не можа да се въздържи да не се усмихне.

— О! Значи една от целите ми е постигната. — Ронсар докосна с пръст ъгълчето на усмихналите й устни. — Усмивката ти е все така прелестна. Моля те, кажи „да“ за вечерята! Репутацията ми е доста преувеличена, уверявам те.

Тя се взираше трескаво в лицето му, сякаш търсеше истината. Най-накрая отвърна малко колебливо:

— Не съм излизала с никого, откакто мъжът ми… — Замълча й извърна очи.

— Разбрах, че си вдовица — каза той. — Да, питах за теб. Съжалявам за загубата ти. Кога… се случи?

„Преди пет години.“ Думите отекнаха в съзнанието и този път скръбта, която се изписа на лицето й, не беше престорена. Пет безкрайни години.

— Преди две години — успя да каже със свито гърло. — Повечето хора смятат, че това е достатъчно дълъг траур, но… не е.

Изражението му беше сериозно.

— Мисля, че календарът на сърцето следва свои собствени закони. Не трябва да позволяваш на никого да те кара да бързаш, включително и на мен. Давам ти дума, че няма да свързвам една вечеря за двама с някакви очаквания. Ще бъде просто вечеряне в приятна компания, това е. Но може би ти би предпочела обяд?

Тя потрепери леко, съвсем съзнателно, а после меко каза:

— Да, един обяд звучи…

— По-безопасно? — предположи той.

— По-неангажиращо. По-малко прилича на среща.

Той се разсмя.

— Разбирам. В такъв случай, мадмоазел Джеймисън, ще ми окажете ли честта да не излезете на вечеря с мен? Вместо това нека да обядваме заедно.

Тя вдигна поглед към лицето му и се усмихна.

— Звучи много добре.

 

 

Когато се прибра в дома си в града, Ронсар позвъни по секретния телефон във вилата си. Кара се обади незабавно, въпреки че минаваше един часа след полунощ.

— Обърни се към този твой компютър за една справка — каза й той. — Искам да намериш всичко възможно за Найема Джеймисън от Ню Хемпшър. Тя е вдовица, приятелка на американския посланик и жена му и в момента им гостува.

— Как се пише името й?

Ронсар се поколеба, а после си спомни какво му бе казала тя за майка си, която измислила името от Наоми.

— N-i-e-m-a — отвърна. — Около тридесетгодишна. Тъмна коса и очи.

— Ясно. За кога ти трябва информацията?

— За утре сутринта.

— Веднага се захващам.

Ронсар затвори телефона и бавно закрачи из луксозната си спалня. Отдавна не се бе интересувал толкова силно от една жена, но това не означаваше, че може да си позволи небрежност. Ако Найема Джеймисън не беше такава, каквато изглеждаше на пръв поглед, то той щеше скоро да го разбере. А ако беше, тогава с нетърпение очакваше предстоящото продължително ухажване и момента, в който ще я съблазни. Повечето жени накрая се предаваха и той се съмняваше, че тя е по-различна от останалите.

Беше забравил колко е приятно да си ухажорът, да чувстваш такава триумфална възбуда, както когато тя се съгласи да се види с него на обяд. Надсмя се над себе си — толкова малка победа, а се чувстваше като велик завоевател. Тепърва му предстоеше да предизвика доволна усмивка на лицето на вдовицата.

Бе останала вярна на паметта на съпруга си в продължение на две години. Подобна твърдост рядко се срещаше в днешни дни. Установи, че я уважава за това и й завижда за любовта, която бе изпитала. Подобна любов оставаше нещо непознато за него. Обичаше Мариет, разбира се, а Лора бе най-скъпото на сърцето му същество, но такава всепоглъщаща романтична любов… Не, никога не я беше изпитвал. Страст — да. Похот. Желание да притежава. Но не и любов. Подозираше, че никога не би могъл да обича някого така, че не е способен да изпитва чувства с такава дълбочина. Или може би бе прекалено предпазлив, прекалено подозрителен и залагаше твърде много, за да може да си позволи да стане уязвим.

Дори и когато става дума за жена като Найема Джеймисън.