Линда Хауърд
Втори шанс (22)

Двадесет и втора глава

Найема се огледа наоколо, а Джон седна на бюрото на Ронсар и включи компютъра. На другото бюро имаше един много по-сложен компютър, но той не му обърна внимание. Тя провери кабелите на бюрото, което предположи, че е на Кара Смит. В офиса влизаха три отделни линии, а телефоните бяха свързани само с две от тях. Следователно компютърът разполагаше с отделна линия. Погледна към телефона на бюрото на Ронсар — идентичен с другия и свързан с две телефонни линии. Първата сигурно беше линията за бизнес разговори, досети се тя; втората — неговият личен телефонен номер.

На бюрото на Ронсар имаше монитор, който показваше коридора отвън. Найема проследи кабела до стената и си отбеляза къде е свързан. Обичаше да има в главата си схема на електрическата мрежа, за да знае какво точно да търси и къде.

Телефонът на Ронсар не беше включен зад бюрото му, може би защото той не желаеше да му се пречка. Проследи отново кабелите — водеха зад кожено канапе, опряно на стената. Внимателно го повдигна за единия край, като се постара да няма издайнически шумове.

Коленичи на пода и разгъна вечерния си шал. Извади торбичката от черно кадифе, в която се намираха инструментите й. Остави настрани пистолета и бързо разглоби щепсела, а после откачи жиците и оголи пластмасовото им покритие, за да ги раздели.

Обикновеното подслушвателно устройство разполагаше с предавател или записващо устройство. Но в случая това нямаше да свърши никаква работа, защото не можеха да вземат записа и да прослушат обажданията. Служителят на ЦРУ, внедрен тук, нямаше достъп до офиса на Ронсар. Но Джон го беше снабдил с дигитален приемник, който щеше да осигури достъп до звуковата информация, а после тя щеше да бъде предадена на Лангли по каналния ред. Даже и да го разконспирират и да го хванат с предавателя, нямаше да открият нищо, защото информацията беше дигитализирана. Устройството изглеждаше като обикновено радио, даже работеше на същия принцип.

Тя бързо прикрепи индуктивния край на сондата само към единия от терминалите на линията — по този начин веригата оставаше отворена и устройството не можеше да бъде засечено по електронен път. Свърза захранващите кабели към съединението, като ги остави не по-дълги от шест сантиметра. Късите захранващи кабели правеха невъзможно засичането на устройството посредством колебания в напрежението на тока. След това монтира две батерии по девет волта, които да служат като източник на енергия за захранване на устройството, и започна да сглобява буксата.

— Почти свърших — каза тя. Прецени, че е работила около двадесет минути. — Успя ли да проникнеш?

— Все още работя по въпроса — разсеяно промърмори Джон. — Файловете са защитени с парола.

— Опита ли „Лора“?

— Това беше първото ми предположение.

— Нищо ли няма в бюрото? — Беше чула как той отваря и затваря чекмеджета, но бе помислила, че търси някакви папки с документи.

— Не. — Той бързо преглеждаше нещата върху бюрото, като търсеше къде евентуално е записана паролата.

Найема монтира щепсела на мястото му, включи го и бутна дивана отново плътно до стената.

— Ами ако паролата не е записана никъде?

— Той сигурно редовно я сменя, освен ако не е пълен глупак. Което означава, че текущата парола е записана някъде. Ако си готова, потърси някакъв вграден в стената или в пода сейф.

— Не ми казвай, че си и касоразбивач.

— Добре, няма.

Тя побърза да провери зад всички картини на стените, но там имаше само тапети. Огромен и дебел килим покриваше пода и Найема отметна краищата му, но отново не откри нищо. Измъкна една отвертка и провери всички контакти в стаята, защото понякога декоративни контакти прикриваха малки скривалища.

— Нищо — докладва тя. Прибра инструментите и пистолета си и внимателно ги уви с вечерния шал.

Джон взе в ръцете си някаква книга и прелисти страниците, като се надяваше нещо да изпадне от нея. Поспря и се загледа в изтъркания от употреба том. Найема се приближи и остави нещата си върху бюрото.

Джон отгърна на една страница с подвито ъгълче.

— Трябва да е някъде тук. Никой не би прочел тази книга повече от веднъж, освен ако не му се налага.

— Та това е класика — каза развеселено тя.

— Не съм казал, че книгата е лоша, просто не е нещо, което човек би чел отново и отново. — Прокара показалеца си по страницата, като търсеше дума, която да се набива в очи. „Гилотина“.

Върна се към клавиатурата и написа думата. На екрана светна надпис „Достъпът е отказан“.

Сви рамене и отново затърси в книгата.

— Дикенс е имал адски богат речник — изръмжа той. — Тая работа може да отнеме цял ден. — Опита с думата „монарси“. „Достъпът е отказан.“

„Чудовища“ също беше отхвърлена, а после и „чародей“.

Списъкът с файловете изведнъж се отвори с „двуколки“.

— Какво ще кажеш за това — рече тихо Джон. — Просто стрелях напосоки.

— Печелившо попадение. — Обаче той не само имаше късмет, а бе така добре обучен, та опитът и инстинктът му го нареждаха с няколко дължини пред обикновените хора и му позволяваха да забележи значението на факта, че една оръфана книга с класическо произведение лежи най-отгоре на бюрото на Ронсар.

Пъхна една дискета в А-драйва и започна да извиква файлове и да ги копира върху нея. Не отдели време да чете никой от тях, просто ги копираше колкото се може по-бързо, като държеше монитора под око.

Найема заобиколи и застана зад бюрото.

— Аз ще наблюдавам монитора — каза тя. — Ти копирай.

Той кимна и копирането продължи още по-бързо. След малко, наблюдавайки монитора, Найема забеляза как вратата в края на коридора се отвори.

— Някой идва — прошепна тя.

Джон хвърли поглед към екрана, но не спря работата си.

— Човек от охраната — отвърна.

— Проверяват ли вратите?

— Може би. — В краткия му отговор се съдържаше всичко. Понеже беше извадил от строя ключалката, вратата щеше да се отвори, ако някой се опита да влезе.

Найема пъхна ръката си в гънките на вечерния шал. Почувства студения и тежък метал на дръжката на пистолета. Стражата тръгна по коридора към офиса. Ударите на сърцето й се ускориха, а устата й пресъхна.

Коридорът беше дълъг. Изглеждаше почти безкраен на малкия екран, а фигурата на часовоя постепенно ставаше все по-голяма и по-голяма с приближаването му. Найема установи, че брои стъпките му. Деветнайсет, двайсет, двайсет и една…

— Не се паникьосвай! — тихо я предупреди Джон, но не вдигна очи от списъка с файловете. — Почти свърших.

Часовоят отмина и дори не спря пред вратата. Найема доби странно усещане за нереалност, докато го гледаше на екрана и чуваше стъпките му пред вратата на офиса, защото звукът идваше от друга посока, различна от тази, която наблюдаваше на екрана.

— Това е. — Джон бързо натисна един бутон и дискетата изскочи навън. Мушна я в калъфче и я постави във вътрешния джоб на сакото си. После изключи компютъра, върна всичко върху бюрото на първоначалното му място и я докосна по лакътя.

— Готова ли си?

— Май че да.

Тя се обърна и се насочи към вратата, но той изведнъж я сграбчи за ръката и я накара да се закове на място.

— Пак си имаме компания.

Найема погледна към монитора. Вратата на коридора отново се отваряше. Някой се беше спрял, сякаш говореше с друг човек от срещуположната страна на вратата и се беше полуизвърнал назад. Миниатюрната фигурка на екрана имаше дълга тъмна коса.

— Ронсар! — прошепна тя и почувства как ледена паника стяга стомаха й. Нямаше какво да прави в този дълъг коридор, освен ако не идваше в офиса си.

Джон изведнъж се раздвижи и буквално я вдигна от земята. Направи две огромни крачки и се озова до дивана. Сложи я на него и се освободи от сакото на смокинга си, като небрежно го хвърли на пода.

— Свали бельото си и лягай! — заповяда й той. Тонът му беше нисък и настоятелен.

Разполагаха само с няколко секунди, преди Ронсар да влезе през вратата. Ръцете й се разтрепериха, когато вдигна нагоре роклята си и посегна към ластика на бикините си. Да се преструваш, че правиш секс, беше толкова изтъркано клише, използвано в стотици филми, че никой нямаше да му повярва, още по-малко — един толкова изпечен и наблюдателен тип като Ронсар. И именно затова номерът можеше да мине — защото не би повярвал, че Темпъл използва толкова евтин трик.

Разбира се, човек като Джон не би разчитал само на някаква страстна прегръдка, за да създаде нужното впечатление. Не, той искаше бельото да бъде свалено, дрехите да са разхвърляни, сякаш наистина се канят да правят любов току-що.

Сърцето й биеше много силно и тя чувстваше пулса си, който видимо пулсираше през кожата й. Смъкна бикините си надолу по бедрата и ги остави да паднат, а после бързо ги изрита и легна на дивана.

Джон се наведе над нея, вдигна роклята й до кръста и разтвори краката й, заставайки на едно коляно между тях. Бързо разкопча панталона си. Тя се парализира от силния шок. Само хладният въздух, който галеше кожата й, показваше, че това не е някакъв странен кошмар. Не беше готова да стигне толкова далеч с играта — да си позволи да лежи полугола на дивана, а той да стои между разтворените й бедра, като при това един нежелан свидетел щеше всеки момент да нахлуе в стаята.

Джон се наведе и я облиза с език, а здравите му ръце разтвориха още по-широко бедрата й. Езикът му проникна в нея и я навлажни. Найема подскочи с цялото си тяло, но той я задържа, с уста между краката й. Тя сподави вика си, а дъхът й се спря в гърлото. О, боже, той не спираше, а Ронсар щеше… Не можеше дори да си помисли какво ще стане, ако Ронсар влезе сега и ги завари така, но Джон сигурно го беше планирал — да ги видят в един толкова интимен момент, без съмнение за автентичността му…

Как да се преструват, когато той наистина я любеше?

Тя тихо изстена и протегна ръцете си надолу. Прокара пръсти през косата му. Искаше й се да го избута настрани, но не можеше, ръцете й просто отказваха да се подчинят. Чувствени тръпки разтърсиха тялото й и тя изви гръб в ръцете му. Колко дълго трябваше да понася всичко това? Пет секунди? Десет?

Времето изведнъж се разтегна до неузнаваемост. Тя тръсна глава в знак на безмълвен протест, безпомощно окована в двойната верига на страха и удоволствието. Нещо бурно и горещо експлодира в нея и я заля на вълни. Не, не можеше да го понесе, не и когато устата му бе притисната към тялото й и напрягаше неудържимо всеки неин мускул.

Намери сили да го бутне немощно по раменете. Той плъзна езика си нагоре и го завъртя около клитора й с бързи движения. Тази ласка едва не я изстреля от дивана, но той бързо я усмири и застана готов между краката й.

— Спокойно — прошепна и се притисна към нея.

Не! Това просто не беше истина! Не можеше да го прави, не и тук, не и по този начин. Не искаше първия им път да е така.

Всичко се случваше прекалено бързо. Тялото й не разполагаше с време, за да се настрои, въпреки влагата, която й беше дал с езика си. Как би могла да се настрои, когато изобщо не можеше да повярва в онова, което ставаше тук и сега по този начин?

Той се движеше бавно в нея, а тя не беше достатъчно влажна и тъканите й се съпротивляваха на неговото нашествие.

— Викай! — каза й той едва чуто.

Да вика? Това със сигурност щеше да привлече Ронсар, но Джон това искаше. Тази мисъл осени като светкавица замъгленото й съзнание. Никой, замислил нещо нередно, нямаше да вдига подобен шум или да прави това, което правеха те.

Той нямаше никакви скрупули, щом се касаеше за успеха на задачата му.

Джон се отдръпна леко, а после проникна в нея още по-дълбоко, сантиметър след сантиметър.

— Викай! — повтори, този път настоятелно.

Не можеше. Не й достигаше въздух, усещаше дробовете си като парализирани, а тялото й се гърчеше под бруталната вълна на чувствени възприятия. Нервните й окончания бяха наелектризирани, а слабините й се стягаха, докато тя се бореше да потисне безмилостно нарастващото удоволствие. Съпротивляваше се — не с юмруци, а с всеки мускул вътре в тялото си, опитвайки да го възпре, да му попречи да проникне в нея още по-дълбоко и да я изтика отвъд границите на способността й за самоконтрол.

Не беше достатъчно силна. Той бавно и неотклонно сломяваше съпротивата й, опрял длани отстрани на гръдния й кош и приведен над нея. Дишаше плитко и учестено през полуотворените си устни. Беше присвил очите си, които искряха, по-наситеносини от всякога. Дръпна с едно бързо движение лявата презрамка на роклята й и оголи гърдата й. Зърното й вече се бе втвърдило, подобно на мънисто, и порозовяло от възбуда.

— Викай! — настоя той и я тласна грубо. — Викай!

Главата й се повдигна и падна на възглавницата, отново и отново. Тя сподави едно ридание и отчаяно понечи да го удари, като се опитваше да се отскубне. Не можеше, не искаше, о, боже, нека не получи оргазъм, когато Ронсар влезе през онази врата — тя нямаше да го понесе! Джон я хвана за китките и ги прикова към дивана, като безмилостно проникваше в нея още по-дълбоко.

Не можа да го спре, не можа да се сдържи. Конвулсивно се сгърчи, а усещането се разля на вълни в слабините й. Потъна в кулминацията, отметнала назад глава, затворила очи, стаила дъх, докато всичко около нея избледня и заглъхна, а цялото й същество се фокусира в изгарящото я удоволствие. Тогава наистина тихо извика и отчаяно зачака вратата да се отвори.

Но тя остана затворена. В коридора не се чуваше нищо, освен тишина.

Вълната на върховното удоволствие леко започна да се отдръпва, а напрежението — да си отива от тръпнещата й плът, докато тя лежеше отпусната и изнемощяла под Джон. Краката й още бяха разтворени и той още беше в нея. Тя не можеше да мисли, не можеше да се движи. Чувстваше се празна и изцедена, сякаш бе взел всичко от нея.

Унижението я заля като лава. Извърна глава настрани, не искаше да го погледне. Как успя да получи оргазъм в такъв момент? Какъв човек беше тя? А що за мъж бе той, щом направи подобно нещо? Сълзи замъглиха очите й, но не можеше да ги избърше, защото той още я държеше за китките.

Времето спря.

Ронсар не идваше в офиса си. Найема не знаеше къде беше отишъл, но не идваше. Чакаше Джон да се отдръпне от нея, а мигът й се стори цяла вечност. Накрая напрежението й стана непоносимо и тя трябваше да го погледне, да застане лице в лице с него.

Изражението на лицето му беше почти диво, а очите му — толкова ярки, че сякаш я изгаряха. Изглежда, чакаше тя да го погледне.

— Съжалявам — каза и започна да се движи, но не за да се отстрани от нея, а вътре в нея, с дълбоки, бързи тласъци, които проникваха до самото й същество.

Почувства го как свършва; сграбчи я за хълбоците и потъна в нея с твърди и горещи тласъци, отметнал глава назад и стиснал зъби, за да сподави дрезгавите стонове, които напираха в гърлото му. Отпусна се задъхан върху нея, а гърдите му се повдигаха, докато жадно си поемаше въздух.

Тя не каза нищо, не можа да измисли какво да каже. Главата й бе празна, замаяна от шока. Нищо от наръчниците по добри обноски не вършеше работа в ситуацията. Тази мисъл бе толкова абсурдна, че почти я накара да се разсмее, но смехът й се превърна в хлипане, което сподави.

Джон внимателно се вдигна от нея. Дъхът й спря за миг, когато тялото му напусна нейното. Той й помогна да се изправи и да седне.

— Добре ли си?

Тя кимна безмълвно и спусна краката си на пода. Придърпа роклята си надолу и прикри бедрата си с нея. Той се заоправя с бързи движения, като пъхна ризата си в панталона и го закопча.

Бикините й лежаха на пода пред бюрото. Джон ги вдигна и й ги подаде. Тя безмълвно ги взе. Чувстваше краката си прекалено омекнали, за да им се довери, затова остана седнала и обу гащичките си, а после ги дръпна нагоре, трябваше само да се надигне леко, за да постави ефирното бельо на мястото му. Сега беше прекалено влажна, а топлата влага проникваше през тъканта на бикините й и лепкаво съхнеше по вътрешната страна на бедрата й.

Той мина зад бюрото и погледна монитора.

— Чисто е — рече спокойно, сякаш нищо не се беше случило. — Не знам къде изчезна Ронсар.

Разтреперана, тя се изправи на крака и взе шала за вечерната си рокля, като провери дали всичко още е на мястото си. Джон метна на раменете си сакото на смокинга и оправи вратовръзката си, а после прекара пръсти през косата си. Изглеждаше овладян и спокоен.

— Готова ли си?

Тя кимна и той отново провери монитора.

— Да тръгваме — каза и я хвана за лакътя. Поведе я към вратата.

Някак си тя успя да овладее гласа си и да намери нужните думи. Някак си успя да прозвучи небрежно като него:

— Ами ключалката? Ще я поправиш ли?

— Не, той ще си помисли, че просто е излязла от строя. Този вид ключалки понякога се повреждат.

Отвори вратата и хвърли един бърз поглед навън, а после я изведе в празния коридор. Тъкмо когато затваряше вратата и ръката му още се намираше върху дръжката, вратата, която водеше към коридора, внезапно се отвори и един човек от охраната мина през нея. Той ги забеляза и се закова на място, извика нещо и автоматично посегна към оръжието си.

Джон задейства още преди да ги видят. Избута Найема към стената, падна на едното си коляно и грабна пистолета на глезена си. Мъжът се паникьоса и стреля прибързано, а куршумът се заби в земята на три метра пред него. Джон обаче не се паникьоса. Найема видя лицето му — спокойно и безизразно, докато се прицелваше. Стреля два пъти: първият изстрел попадна в гърдите на часовоя, а вторият, изстрелян за всеки случай — в главата. Човекът падна назад като марионетка, захвърлена от кукловода си.

Джон сграбчи Найема за ръката и с едно движение я изправи на крака. През отворената врата на коридора се чуваха писъци и стъпки на тичащи хора.

— Хайде! — каза той и я бутна към изхода отляво, а зад гърба им започнаха да нахлуват хора.

На горния етаж трите изстрела накараха Хосам да замръзне на място. Скочи от леглото и грабна панталоните си, които бяха захвърлени на пода. Светкавично ги нахлузи и се хвърли към вратата. Грабна и кобура на автоматичния си пистолет и измъкна оръжието.

— Хосам! Не ме оставяй така! — изпищя уплашено Кара. Отдавна беше свалил превръзката от устата й. Но той не й обърна внимание и избяга през вратата. Достатъчно се владееше и се сети да затвори с трясък вратата на излизане, но това бе всичко, за което можа да отдели време.

Затича с боси крака към стълбището в края на коридора, но вместо да слезе по стълбите, започна да се спуска по парапета. Спираше за секунда на всяка площадка между етажите, докато стигна на партера. Стори му се, че изстрелите бяха дошли в близост до офиса на Ронсар, отдолу и вдясно.

Дългият коридор беше претъпкан с хора, сред тях — и някои от гостите на Ронсар, които надаваха ужасени възгласи. Служителите от охраната се опитваха да ги изтикат настрана, но появата на един огромен, полугол и въоръжен мъж спомогна много повече за това.

— Накъде? — изкрещя Хосам.

— През този изход — отвърна един от охраняващите и посочи към вратата. — Темпъл и една жена.

Хосам си плю на петите и изчезна в нощта.

Къде би отишъл Темпъл? Хосам спря за момент и се замисли. Би се опитал да си осигури транспорт, вместо да се измъкне пеш, но автомобилите на гостите бяха прибрани в охраняем паркинг с ограда. Колите на имението обаче не бяха. Хосам се затича бос по влажната трева в посока на гаражите.

Яркото аварийно осветление в миг превърна цялото имение в подобие на футболно игрище. Стана светло като ден. Въоръжени мъже изпълзяха отнякъде и се скупчиха на поляната.

— Автомобилите на гостите! — изкрещя Хосам. — Проверете ги!

Една голяма група се насочи към охраняемия паркинг. Хосам продължи да тича към гаражите, стиснал в ръка оръжието си, готово за стрелба. Дявол да го вземе, тоя тип Темпъл не би могъл да разчете по-зле времето си. Кара тъкмо щеше да свърши, може би за десети път, когато той беше чул изстрелите и трябваше да я остави така, на ръба, безпомощно завързана за леглото.

Дългият, потънал в мрак, гараж беше притихнал. Хосам се зае да обиколи редицата от леки коли, ландроувъри и джипове.

— Тук ли сте? — прошепна.

— Тук.

Хосам рязко се обърна, а Темпъл изскочи от сенките, помъкнал една жена за ръка.

— Върви, човече! — просъска той и измъкна връзка ключове от джоба си. Хвърли ги на Темпъл, който пусна ръката на жената и ги улови с лявата си ръка. — Зеленият мерцедес, ей там.

— Благодаря. Обърни се.

Ерик Гоувърт въздъхна и се обърна. Надяваше се само да не се забави прекалено много, иначе Кара щеше да изпадне в истерия от ярост. Така и не чу как Темпъл се раздвижи, нито усети удара, който го остави да лежи проснат на студения бетонен под.