Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (5)

Пета глава

Ред съвсем нямаше за цел да търси Мег и да говори с нея. Дори планът му беше да изчака преминаването на бурята в склада на Моди или в апартамента на един от специалистите, които трябваше да са дежурни. Имаше къде да прекара нощта и изобщо не искаше да се вижда с Мег, която очевидно не желаеше присъствието му.

Но когато мина покрай стаята за радиовръзка и я видя с пусната коса, да се гримира като ученичка, не можа да си тръгне просто така. Рядко я бе сварвал да се занимава с глупости. А с разпусната коса не бе я виждал от… Откакто не я бе разпилявал сам по раменете й.

Дансър беше груба, вулгарна жена, но на моменти проявяваше чувство за такт. Щом Мег се изправи и потърси салфетка, за да изтрие грима си, тя започна да събира вещите си от бюрото.

— Аз май трябва да тръгвам. Ще закъснея.

— Да — съгласи се Мег, бършейки червилото. — Тръгвай, че те чакат.

— Внимавай като пресичаш улицата — предупреди я шеговито Ред. — Отвън може да са се появили и бели мечки.

Дансър спря на вратата и го удостои с мила усмивка, на която той отвърна. После бързо излезе.

— Никога не съм те харесвал с грим — подхвърли Ред.

— Никога не ме е интересувало как ме харесваш!

— Забелязал съм го.

Ред знае мястото на Дансър върху бюрото и отпи от кафето си.

— Май нямаш нужда от мен тук?

Мег го погледна. Лицето му бе на не повече от двадесет сантиметра от нейното, а очите му я пронизваха. Не беше си направил труда да вкара ризата в джинсите си след… Тя веднага извърна очи от него, преди спомените да са я подтикнали към нещо необмислено. Той си беше такъв. Много често ходеше разкопчан и небрежен. Преди време Мег го намираше за много секси.

Дори и сега.

— Какво искаш? — попита рязко тя.

— Джили каза, че не ти е било приятно да оставаш сама.

— Сгреших, че не поясних кого точно да ми изпрати.

— Не ти е присъщо да си неточна. Сигурно си имала нещо предвид…

Мег едва се сдържа да не избухне. Припряно започна да подрежда листата, които Дансър бе разхвърляла. Ред бе седнал на един и след като не направи усилие да се премести, тя го дръпна и в ръката и остана парче от него. Той извади другата част изпод себе си и учудено й го подаде.

— Много си нервна. Между другото, донесох няколко одеяла, консерви и кашон бира.

Мег въздъхна. Нямаше какво да каже. Нейна работа беше да осигури резервна храна и завивки за през нощта. А тя беше забравила. Той бе свършил това вместо нея. Беше й направил услуга. Но Мег не търсеше помощта му.

— Браво на теб. Всичко, от което ще се нуждаем довечера, е кашон бира!

— Ако искаш друго, иди си го вземи сама. През процепите на прозореца нахлу леденостуден въздух, който накара и двамата да потръпнат. Мег мразеше свиренето на вятъра, а то ставаше все по-пронизително. Бурята настъпваше.

Тя погледна разтревожено към вратата и попита:

— Как е навън?

— Обикновена пролетна виелица за тези места. Вали сняг.

— Не трябваше да пускам хората. После няма да успеят да се върнат.

— Не ги мисли. Те знаят как да се оправят.

Ред се приближи до прозореца. Отправи поглед към хангара, в който се намираше самолетът му. Конструкцията беше от ламаринени листове и изглеждаше доста нестабилна. Останала бе още от времето, когато мястото е било военна база.

— Този хангар е тук от двадесет години — успокои го Мег, подразбрала страховете му. — Няма да се събори точно сега само защото твоят самолет е вътре.

— Кой знае. Какъвто съм късметлия… Нищо чудно и това да стане.

Тя реши да не коментира думите му. Седна на въртящия се стол на Джо и взе микрофона. За няколко минути успя да се свърже с други радио постове, ала новините от тях не бяха никак окуражителни. Най-големи щети бе нанесъл вятърът. Съобщаваха за преспи по-високи от два и половина метра. Щеше да се наложи да прекарат тук доста повече от една нощ.

Мег отпи глътка кафе и се замисли дали не е пропуснала нещо. Благодарение на Центъра в Карстън, Адинорак беше едно от най-снабдените селища в района. Програмата за аварийна готовност беше в действие и сега им оставаше единствено да чакат. А тя мразеше да чака.

— Това е моето кафе — подметна Ред.

Толкова се бе приближил до нея, че я стресна. Мег остави чашата на бюрото.

— Защо не отидеш да си намериш някакво занимание?

— Тук се чувствам много добре.

— Пречиш ми.

— При Моди не беше така, нали?

Тя се почувства, сякаш й бе ударил шамар. Думите му я парализираха. Не можеше дори да си отвори устата за отговор. Стана рязко от бюрото, но ръцете му я хванаха здраво за раменете и я притеглиха.

— Ела насам, скъпа. Тук сме съвсем сами. Трябва все някак да си уплътним времето.

Заслепена от гняв, Мег замахна да го удари, но той очакваше подобна реакция и навреме парира удара. Тя избухна гневно, а очите й замятаха искри.

— Не можеш да не се възползваш от ситуацията, нали? Как ще пропуснеш подобна възможност?

— Точно така. Не можах, по дяволите! Разбираемо е. Но ти изобщо не се интересуваш от моите чувства.

На Ред му беше трудно да асимилира случилото се. Между тях отново бе зейнала огромна пропаст. Всеки търсеше начин да нарани другия. Не искаше да започва отново тази омразна борба. Но бе крайно време да разберат, че вината беше и в двама им.

Мег се изсмя подигравателно:

— Ето какво било! Значи се чувстваш използван и захвърлен. Следващия път ще отделя специално внимание, за да подхраня мъжкото ти самолюбие.

— Езикът ти е твърде циничен за една дама!

— Нещо съвсем естествено след две години съвместен живот с гаден плъх като теб!

— Продължавай, продължавай, Мег! Да видим докъде ще стигнеш.

— Много добре знам докъде ще стигна. Но не си заслужава да си губя времето с теб.

— Май започваш да губиш почва под краката си?

— Единственото нещо, което със сигурност съм на път да загубя, това си ти, но все някак ще се примиря.

— Защо не ми го съобщи преди час? — подигра й се на свой ред той. — Никога не съм виждал жена, толкова нетърпелива да прогони съпруга си. Ако всички жени бяха такива…

— Не, ти просто не искаш да го приемеш. Не можеш да преодолееш факта, че една жена е способна да не взема насериозно секса, както и един мъж. Какво поучително преживяване! Боли, когато те изхвърлят като вчерашен вестник, нали?

Той я стисна здраво за раменете и силно я разтърси.

— Какви ги говориш, по дяволите? Никога не съм се отнасял с теб по този начин!

— Не е вярно. Правеше го всеки път, когато се качах на самолета ти.

Ред не можа да отвърне. Тези думи го извадиха от равновесие. Но тя беше права. Всичко, което каза, бе вярно и това го вбеси още повече.

Лицето й се бе зачервило, очите й искряха. Той усети колко е напрегната и поиска да я разтърси, да я прегърне и… да я целуне. Докато не се разтопи в ръцете му. Както някога.

Но я освободи и се извърна.

— О, Господи! — въздъхна той. — Ние сме луди. И двамата.

Мег се подпря на бюрото, за да се задържи. Краката й трепереха. Чувстваше се изтощена, изстискана. Казаните остри думи отекваха в съзнанието й. Споменът за лицето му, когато я бе погледнал, сякаш не знае дали да я удари, или да я целуне, я накара да се почувства нещастна, защото и тя самата не знаеше кое предпочита.

Взаимно се унищожаваме, помисли си тя с болка. Разкъсваме се парче по парче, както чакалът разкъсва плячката си. Не може повече да продължава така…

Но не знаеше как да сложи край на мъките.

Ред се приближи до прозореца, опря глава на рамката и погледна навън. Пелена от сняг. А тишината тегнеше в стаята заедно с мрачните чувства, обхванали и двамата. Мег притисна устни с ръка, като се опита да успокои дишането си и да отпусне напрегнатото си тяло.

Накрая, без да се обръща, Ред проговори:

— Преди беше толкова различно…

— Да — съгласи се тя и тази единствена дума беше достатъчна да изрази непреодолимата мъка и огромната пустота, които изпитваше. Болеше я, сякаш пронизваха с нож сърцето й. — Какво е станало с нас, Ред?

— Знаеш ли откога се мъча да си отговоря на този въпрос? Оженихме се по любов, но може би всичко е било само страст. Аз не можех да понасям заяжданията ти, а ти… по дяволите, ти не понасяше нищо в мен. Бях като лична вещ за теб. Искаше да съм ти като придворен. Опитвах се да те променя, ти се опитваше да промениш мен. Къде сгрешихме…

— Или по-добре да попитам къде не сгрешихме?

— Никога не съм искала да те променям.

Ред се извърна към нея изненадан.

— Как да не си? Та нали нищо, което правех, не те удовлетворяваше. Не че някой друг на мое място би се справил по-добре, особено като се имат предвид представите, които твоят баща ти е насадил. — Изражението на лицето й го накара да спре и да разпери безпомощно ръце: — Не исках да кажа това. Забрави го! Нямам желание да се караме отново.

— За Бога, Ред! Защо винаги намесваш баща ми? — Тя си пое ядосано дъх и разтри слепоочия. — Винаги ме подлудяваш. Развеждаме се и би трябвало да сме си изяснили всичко, а ние дори не можем спокойно да поговорим. Кажи ми, кога най-после всичко ще свърши?

— Никога няма да свърши, Мег — отговори тъжно той. — Ние с теб не можем един без друг, а когато сме заедно не се понасяме. Ако мислиш, че някакъв лист хартия ще сложи край на всичко това, много се лъжеш.

Мег притвори очи и рече:

— Вината не е моя, Ред. Знам, че обвиняваш мен, но ти беше този, който избяга. Спомняш си, нали?

— А какво друго можех да направя? Да чакам, докато на някой му хрумне да прибегне до смъртоносно оръжие? Разбери, Мег, невъзможно беше да живея с теб.

— Аз също се чувствах ужасно, но не си тръгнах.

— Стига вече! И двамата много добре знаем, че не те заболя много от заминаването ми. Беше бясна, защото не можа да ме спреш. Ето какво не успя да преживееш. С или без съпруг — за теб не е от голямо значение. Но някой да се отскубне от клещите ти, и ти да си безсилна да направиш каквото и да било…

Мег изгаряше от желание да изкрещи, че няма нищо вярно в тези обвинения, но не можеше. Сви юмруци и се опита да усмири гнева си.

— Изпитваш перверзно удоволствие да спориш с мен, нали, Ред?

— Да, да споря с теб. А ти да се правиш на мъченица.

— Ето, пак продължаваш. Постоянно ме апострофираш. Не се примиряваш, докато не пуснеш кръв. Защо го правиш, Ред? Защо не оставиш нещата да следват собствения си ход?

— Знаеш ли защо? Ще ти кажа. Защото ти си също като тази ледена тундра, която толкова мразиш. Има нещо прекрасно, скрито под тонове лед, нещо, до което си заслужава да се докоснеш, но човек трябва да пропилее живота си, за да го достигне. Жената в теб е толкова дълбоко скрита, че понякога се питам дали си заслужава да я търся. — Той я погледна, а после продължи с по-нежен глас: — Само в две ситуации ми се случва да съзирам тази жена, Мег — когато се любим и когато се караме. И тогава си казвам, че все пак си заслужава поне за миг да я зърна. Но това изобщо не е достатъчно. Защото, когато реша, че най-после съм те открил, че мога да те задържа, надниквам по-дълбоко и там се натъквам на нов леден слой…

Не, крещеше Мег в мислите си. Не е вярно. Ти не разбираш…

В следващия момент очите им се срещнаха. Беше един от онези мигове на просветление, в които и двамата осъзнаваха истината, усещаха нуждата един от друг и се надяваха всичко да се промени. Но беше трудно. Дяволски трудно. Той не можеше да я разбере, а Мег не бе достатъчно смела да се разкрие. Беше очаквала толкова много, толкова бе разчитала на него…

Стисна устни. Ред беше застанал съвсем близо до нея и тя чувстваше силните му ръце, широките рамене, топлината му… Ако сега я беше прегърнал, всичко щеше да се промени. Защо го желаеше толкова силно, след като й бе причинил всички тези терзания?

Вятърът бушуваше около сградата и зловещият му вой се чуваше и вътре. Мег кръстоса ръце и обгърна раменете си. Трепереше, въпреки че температурата в стаята не беше се променила чак толкова. Отмести поглед и заговори:

— Извини ме… — махна тя с ръка. — Не исках да те наранявам.

— Да, знам — въздъхна Ред, погали нежно гърба й и с престорена небрежност отбеляза: — Поне се сблъскахме с нещо ново. Досега никога не сме говорили за секса.

Тя успя да се усмихне:

— Ето, затова те харесвам, Ред. Времето, прекарано с теб, е истинското приключение.

Мег усети как ръката му я обгръща по-здраво, а погледът му става още по-нежен. Очите му излъчваха копнеж, желание и възбуда. Тя безпогрешно долови състоянието му. Надяваше се всеки миг да я притисне към себе си и да я целуне. Само целувка, нищо повече. Би й стигнала за цял живот. Но той трябваше да реши, а явно нямаше такова намерение. Само прокара пръсти по гърба й като за довиждане и се отдръпна.

Воят на вятъра само подсили чувството й за самота и обреченост.

Внезапно нещо навън изтрещя, сякаш земята се продъни и силна ледена вълна блъсна постройката.

Двамата се спогледаха втрещено. Бяха сигурни, че трясъкът не е плод на въображението им. Ред тревожно изхвърча от стаята и се втурна в общия салон. Мег го последва. В този момент чуха нечий обезумял глас:

— Госпожо Уърдингтън! Ред! Елате бързо, за Бога!