Дона Карлайл
Циклонът „Любов“ (4)

Четвърта глава

Щом влязоха в кухнята, Ред преметна ръка около раменете й. Мег беше сигурна, че го направи нарочно, за да я ядоса. Въпреки това тя не се противопостави веднага, защото се развълнува от близостта му. Минаха няколко секунди, преди да отмести ръката му.

— Какво искаш да купиш? — попита Ред, жестикулирайки пред двете врати, водещи към другите помещения — суха или замразена храна?

Мег се насочи към вратата вляво и попита учудено:

— Откъде знаеш кои провизии къде стоят?

— Помагах при разтоварването.

Тя му хвърли хладен поглед и отвори вратата на пералното помещение.

— На нас никога не помагаш.

— Ти не се нуждаеш от помощ.

Влязоха в склада, двете стени, на който бяха заредени с консерви от пода до тавана. Малкото останало място, с изключение на две тесни пътеки, бе заето от кашони с най-различни етикети.

— Боже мой! — възкликна Мег. — Тази жена спокойно може да изкара тук трета световна война.

— Такава си е Моди — съгласи се Ред. — Винаги подготвена. Мег мина между купчина сгънати войнишки одеяла и кашони, пълни със салфетки. Той я следваше толкова близо, че тя усещаше дъха му в тила си. Опита да не обръща внимание.

— Мислиш ли, че можем да помолим Моди за няколко от тези одеяла? — попита Мег и потупа купчината пред себе си. — Ако трябва да останем на работните си места през цялата нощ, ще имаме голяма нужда от тях.

— Нали я чу какво ти каза? Плащаш — получаваш.

— Имах предвид да ги поискаме назаем.

— Едва ли ще се съгласи. — Той подпря ръка на рафта отстрани и препречи пътя й. — Тук е някак уютно, нали? Това място не ти ли напомня нещо?

Мег много добре се досещаше какво трябва да й напомни и лицето й пламна. Първото им парти, след като се ожениха, беше завършило в гардеробиерна, по-малка дори и от тази. Там се бяха любили.

— Не — отвърна рязко тя, махна ръката му от рафта и продължи нататък.

— Хайде, Меган! Къде отиде романтизмът ти?

В гласа му имаше насмешка. Той я хвана през кръста и я обърна. Погледна я в очите и стана сериозен.

Кръвта й препускаше. Цялото й тяло бе като наелектризирано. Дъхът й секна, а коремът й се сви на топка. Винаги, когато Ред я докоснеше, се чувстваше така. Усещаше го толкова близо до себе си, че ако посегнеше, щеше да го има.

И неговото изражение издаваше същите колебания. Стори й се малко изненадан, че се е осмелил да направи ход, който не е планирал. Импулсивен ход, породен единствено от желанието му да бъде отново с нея.

— Махни си ръцете от мен — каза Мег плахо.

— Да, така наистина ще е най-добре — съгласи се той, но не помръдна.

Продължи да я гледа. Кожата й настръхна, докато очите му шареха по тялото й.

— Ред, пусни ме!

— Добре…

Гърдите му неравномерно се вдигаха и отпускаха, погледът му излъчваше странен блясък. Чувстваше го толкова близък, толкова топъл… Колко лесно би било да се отпусне в ръцете му.

Тя отмести поглед встрани, за да излезе от хипнотичното състояние, в което сякаш бе изпаднала. Посегна с намерението да го отмести от пътя си, но не се получи нищо такова. Пръстите й докоснаха мекия му пуловер и усетиха стегнатата плът под него. Стоеше като вцепенена. Чувстваше изгарящия му поглед. Ръцете й се плъзнаха нагоре по гърдите му. Още един последен път… Той я притисна към себе си и устните им се намериха.

— Позволи ми да те целуна — прошепна Ред.

— Не… — Тя направи опит да го отблъсне, но пръстите й се заровиха в къдриците и притеглиха главата му.

Шапката му падна на пода, но никой не обърна внимание. Езикът му докосна нейния и разпали още повече страстта й. Ред плъзна ръце под пуловера й. Бяха топли и силни. После тя усети как разкопчават сутиена й и започват да галят гърдите й… Остана без дъх. Сърцето й биеше до пръсване.

— Стига! Това е лудост… — задъхано прошепна тя.

— Знам — изрече той и зацелува лицето й, шията и отново се върна на устните.

— Не трябва… — Ръцете й разкопчаха ризата му и затърсиха голата му плът.

— Но ние сме женени…

— Някой може да дойде.

Ред се поколеба за миг, с една широка крачка достигна вратата и превъртя ключа. В следващия момент устните му отново потърсиха нейните, а ръката му — ципа на джинсите й.

За последен път, помисли си Мег. За всички самотни нощи, за всички несбъднати мечти, за всичко, което трябваше, а не се случи.

— Не трябва да го правим — изстена тя.

— Никой няма да разбере…

— Всъщност… Няма значение. Нали сме възрастни.

— За Бога, Меган…

— Нищо няма да се промени.

— Нищо…

— Това е само секс…

— Лъжкиня!

Всичко беше като в сън. Дрехите им, скупчени на пода, телата им, преплетени върху одеялата. Искаха да задържат мига — завинаги.

Прегърнаха се и сляха устни. Бавно и нежно Ред галеше тялото й. Мег изправи глава, за да вижда очите му и обви крака около тялото му. Беше божествено…

Накрая се отпуснаха изтощени да си поемат дъх. Тя прокара ръка по гърдите му и го прегърна. Чувстваше го толкова близък, толкова неин… Имаше нужда да изкрещи: „Не ме изоставяй, Ред!“

Но противно на желанието си, тя първа се освободи от прегръдката и потърси дрехите си. Сигурно в бара всички се чудеха защо са се забавили. Струваше й се, че всеки момент някой ще потропа на вратата. В помещението се чуваше само дишането им и шумоленето на дрехите. Мег потръпна. Не трябваше да го допуска. Нещата се бяха усложнили още повече. Болката ставаше по-остра, а раздялата — неизбежна. Искаше й се да заплаче. А Ред не казваше нито дума. Поне да бе я спрял, да я бе прегърнал. Но не… Така беше по-добре. Край на усложненията, на чувствата, на любовта!

Какво ли мислеше той в момента. Чувстваше ли същата болка? Изпитва ли желание да промени нещата, да я спечели отново? Сигурно не. Мъжете реагираха на секса по съвсем друг начин. Те мразеха сантименталности и много по-малко се терзаеха, за разлика от жените. Въпреки това тя не съжаляваше за случилото се. Бяха достатъчно зрели да не отдават решаващо значение на физическата близост. Мъчеше се да убеди себе си, че нещата не са се променили. А в момента просто трябваше да си тръгне. Тя оправи косата си и попита:

— Добре ли изглеждам?

— Да — отговори Ред след кратка пауза.

Мег стоеше изправена и не можеше да направи и крачка. Краката й трепереха. Лицето й още гореше от допира с наболата му брада. С усилие овладя вълнението си.

— Аз ще изляза първа.

— Щом така искаш… — промърмори Ред. Гласът му беше равен, а погледът — безизразен. — Няма ли да кажеш нещо?

Мег не разбра защо думите му й причиниха толкова голяма болка. Едва ли бе очаквала нещо от него. Нямаше право да очаква. Но трябваше ли да се държи толкова студено?

— Какво искаш да ти кажа? Че ми беше приятно? Винаги ми е било приятно, Ред. Затова се омъжих за теб.

За момент в очите му се появи тъжен блясък, но изчезна веднага. Той се огледа за шапката си. Намери я, усмихна се и я нахлупи.

— Ако знаех, че съм толкова добър, щях да поискам възнаграждение.

Мег веднага се обърна към вратата.

— Чакай малко!

Дъхът й отново секна, щом ръцете му я докоснаха, но той само й поправи яката и я пусна.

— Благодаря — отрони тя с издайнически дрезгав глас.

— Винаги на ваше разположение, мадам. После мина пред нея и разтвори широко вратата:

— След вас — стори й път той, като направи дълбок поклон.

Мег преглътна, изпъна рамене и тръгна. Ред изчака да излезе от кухнята, пое си дъх и заби юмрук в стената пред себе си. Обаче явно не бе преценил твърдостта й. Почувства страшната болка и изстена. Лицето му се изкриви и той подпря глава на стената, стискайки удареното място със здравата си ръка.

— По дяволите! — процеди през зъби.

Ядоса се на глупостта си, на стената, на бившата си съпруга и на всичко, което го бе довело на това проклето място. Докога щяха да си усложняват живота? Кога най-после щяха да се разберат и всеки — по своя път?

Знаеше, че е направил грешка. Сгрешил бе, че допусна нещата да стигнат дотук. Не биваше да остава насаме с нея. Не трябваше изобщо да идва в Адинорак. Какво го бе накарало да предприеме този ход? Не можа да си отговори.

А беше толкова просто! В присъствието на Мег той губеше способността си да преценява, здравият му разум сякаш го напускаше. Заблуждаваше се, че след като се любят, страстта му ще поохладнее. А тя се бе разпалила наново. Тогава защо не й каза нещо мило, за да я задържи при себе си. Знаеше, че можеше да го постигне. Дори смяташе да опита. Но го бе спрял погледът й. Беше го изгледала толкова хладно и пренебрежително, сякаш случилото се между тях бе дребно удоволствие в края на тежък работен ден. Не разбираше ли тя, че всеки път, когато се любеха, й отдаваше частица от сърцето си?

— По дяволите! — изруга отново той и огледа стаята. Болката в ръката заглъхна, но наранената му душа продължи да страда.

А бурята още не бе се разразила с пълна сила.

Докато пресичаше улицата, мислите на Мег бяха заети почти единствено с това, как да се скрие от вледеняващия студ. Тя затвори вратата на административната сграда зад себе си и започна познатата процедура. Разтърка пръсти, изтупа снега от краката и горните си дрехи. Още усещаше миризмата на Ред. Лицето й бе зачервено, а очите й блестяха, но всички присъстващи в салона отдадоха този факт на студа. Никой не забеляза нещо необичайно. На масата течеше разгорещена игра на карти. При други обстоятелства Мег би се скарала, но сега само се чу да казва:

— Хайде момчета, починете си добре през следващите два часа. Тази нощ ще е доста тежка. Като отидете в „Блу Джей“, кажете на някой да дойде тук, за да не съм сама.

Шестимата играчи се втренчиха в нея. Не можеха да повярват на ушите си. В следващия момент се чу шум от разместване на столове и някой се обади:

— Както кажеш, шефе!

След още няколко опита да стопли ръцете си, Мег се обърна към Сейди.

— Ти също отивай! Аз ще стоя на телефоните.

— Няма нужда. Нито един от тях не работи.

— Тогава направо можеш да си отидеш вкъщи.

— Шегувате ли се? — изненада се Сейди, но не дочака отговор. — Ами тогава, довиждане!

Мег влезе в стаята за радиовръзка.

— Какво става, Джо?

Джо се врътна със стола. Изглеждаше доволен от себе си.

— Температурите са паднали с двадесет градуса.

— Това ли е всичко?

— Бурята набира сила. Точно както предвиждах. Ще настъпи малък ад, госпожо Уърдингтън.

— Колко ще продължи?

Той погледна дневниците пред себе си:

— Циклоналното поле все още е далеч оттук. Но налягането пада застрашително и не ми се иска да гадая какво може да се случи.

— Добре, Джо. Иди да хапнеш нещо. Ако имаш някаква лична работа, свърши я. Ще се нуждаем много от теб тази нощ.

— Да, знам. Но аз си донесох сандвичи…

— Не, иди да хапнеш нещо топло, пийни една бира. Не се знае докога ще сме вързани тук.

— А какво ще стане с… — Джо посочи апаратурата пред себе си.

— Аз ще се погрижа. Не се притеснявай.

— Добре. Щом казвате… — Той свали слушалките, но все още не смееше да тръгне. Когато стигна до вратата, се обърна и рече: — Между другото, донесохме багажа ви. Не знаехме къде го искате, затова го оставихме тук, в ъгъла.

Мег отправи поглед към двата куфара и кашона. Това бе всичко, което й бе останало от последните две години. Трябваше да преглътне, преди да отговори:

— Благодаря, Джо.

— Няма нищо.

Джо излезе от стаята и затвори вратата. Мег изключи слушалките и настрои радиостанцията така, че да чува отдалече, ако някой се обади. Провери радара, телеграфа, но те, както и телефоните, бяха излезли от строя. Това не беше толкова учудващо в изолирано място като Адинорак. Особено по време на буря.

Като привлечена от магнит, тя се приближи до багажа в ъгъла. Куфарите бяха от хубава, здрава кожа и на тях бяха изписани инициалите й — М. П. Ф. Но тя се наведе над кашона и след кратко колебание отвори капака.

Няколко дни след като беше разбрала, че Ред окончателно си е заминал, Мег бе преровила апартамента и бе събрала всичко, оставено от него, в този кашон. Мислеше, ако го види отново, да го хвърли в лицето му. И тъй като Ред скоро не се появи, тя сложи кашона в килера и забрави за него. Сега го гледаше с умиление и болка.

Вътре имаше съвсем малко неща. Рибарска блесна, измачкана шапка, шпионска книга за изгубено нацистко съкровище, снимка на тях двамата на коледното тържество у Сейди — той се мръщеше срещу камерата, а тя се заливаше от смях.

Имаше и друго — един чорап, гребен, ръкавица, отвертка, джобно ножче със счупено острие и кой знае защо — топка от голф. Ред никога не беше играл голф. На дъното на кашона забеляза измачкана червена риза. Мег си спомни, че много обичаше да спи с нея, защото миризмата винаги й напомняше за него. Тя бавно я взе, разгъна я и я допря до страната си. Беше мека и червеният цвят сякаш я стопли, както преди. По природа Ред беше суров мъж. Нямаше нищо нежно в чертите му, в обноските му. Но щом си спомняше за него, тя се сещаше за мекотата на тази риза. Мег зарови лице в дрехата и се остави на спомените. Не усети как се обля в сълзи и как в същия момент вратата се отвори.

— О-хо! — възкликна Дансър. — Разплакал те е? Мъжете са свини!

— Не бъди глупава. — Мег крадешком избърса сълзите си с длан, приближи се до радиостанцията и каза: — Моди те търсеше. Най-добре е да й се обадиш.

— Да, знам. Отбих се да те попитам не искаш ли да дойдеш с мен. Да хапнеш нещо.

— Благодаря. Вече ядох.

Дансър седна на бюрото на Джо и заклати крака.

— Няма да ги оставиш да ти се качат на главата, нали?

— Никой не ми се е качвал на главата.

— Винаги така става. Някой ти се подиграва, отнася се с теб като с нищожество, докато ти самата повярваш, че си нищожество. Едно нещо обаче трябва да направиш — посъветва я решително Дансър. — Трябва да се поиздокараш малко, да си направиш кеф, нали разбираш.

— Дансър, за Бога…

— Знам какво ще те оправи. На мен винаги ми действа.

Тя разчисти слушалки, дневници и всичко останало от бюрото на Джо и докато Мег се усети, изпразни съдържанието на огромната си дамска чанта върху него.

— Ето, това е. А сега обърни малко внимание на себе си. Малко грим, малко лак за нокти… Ще се почувстваш много по-добре, уверявам те.

— Дансър, остави тия работи! Последното нещо, от което се нуждая, е…

— Я, каква хубава коса имаш! Чак сега го забелязах!

— Хайде стига! Не съм в настроение.

— Знаеш ли — продължи Дансър, — винаги съм си мислила, че от мен ще стане добър гримьор. Дори учих известно време в такова училище. Но — продължи тя, като разпусна косата на Мег — на това място нямам голямо поле за действие.

— Не ми разваляй прическата! Спри!

— Няма, ще ти хареса. Имаш ли нещо по-специално да облечеш. Като те видят другите, ще ахнат.

Мег остави Дансър да разреши косата й.

— Нямам нищо по-специално. И не искам да впечатлявам никого.

— Няма значение. Като те понаглася, ще изглеждаш страхотно, както и да си облечена.

Тя прокара няколко пъти гребена през косата на Мег, а после се отдръпна да се наслади на ефекта.

— Свърши ли? — търпеливо попита Мег. — Мога ли вече да я прибера отново?

— Не, няма да я прибираш. Изглеждаш чудесно!

— Стига, Дансър! Нямам време за глупости. Не искам да ме виждат с разпусната коса.

— Кой ще те види? Та тук няма жива душа. Чакай сега да ти сложа сенки и малко червило.

— Това не е гримьорна, а работно място…

— Не говори! Затвори си устата!

Мег нямаше друг избор, защото Дансър започна да очертава устните й с червен молив. Трябваше да признае, че лошото й настроение попремина, дори малко се поразвесели. Не се гримираше, почти не намираше време за това.

— Животът изобщо не е лесен. — Дансър остави настрани молива и провери цветовете на сенките. — Случват ни се разни неща, а ние си блъскаме главите да ги тълкуваме. Вместо това трябва просто да не им обръщаме внимание.

— Не ме прави на вещица!

Дансър се престори, че не чува.

— Ред тук ли ще остане тази нощ?

— Разбира се. Къде другаде да отиде?

— Имах предвид в тази сграда.

Докато Мег мислеше какво да й отговори, Дансър заработи с козметичната четчица по клепачите й. Адинорак беше съвсем малко градче, но за сам мъж не бе никак трудно да си намери място за нощуване. Преди да се разделят, беше друго. Тогава Ред приспиваше или на канапето в офиса й, или в апартамента й. За първи път щеше да му се наложи да си търси друго място.

— Не знам — отговори Мег. — Това си е негова работа.

— Не че искам да наливам масло в огъня, но знам едно много хубаво топло легло за Ред. Ако ти нямаш нищо против, естествено.

Мег беше шокирана. Цялата се вцепени и за момент не бе способна да изрече и една дума. Не разбра дали изобщо щеше да успее да каже нещо, защото в този миг прозвуча мъжки глас:

— Благодаря ти за предложението, Дансър — провлече Ред, — но няма да имам нужда.

Той стоеше, подпрян на вратата, с чаша кафе в ръка, наблюдаваше ги и се подсмихваше. После се отблъсна от вратата и лениво се заразхожда из стаята.

— Все пак го оценявам — добави и потупа приятелски Дансър по задника, при което Мег ехидно присви устни. — Но нали знаеш как стоят нещата. — Все още усмихнат, той погледна към Мег и обясни: — Един пилот никога не би изоставил самолета си.