Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stromriders, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Дона Карлайл. Циклонът „Любов“

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Саша Попова

ISBN: 854–11–0184–4

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Мег не можеше да повярва, че преди час се бе натъжила при мисълта, че напуска това място. Беше търсила начин да отложи заминаването си с надеждата, че Ред ще се обади. Ред не се беше обадил, а направо бе дошъл и сега тя знаеше, че не би издържала тук нито минутка повече. Той не трябваше да постъпва така с нея…

Полудявам, мислеше си отчаяно тя. Близо до него напълно полудявам!

Върна се до бюрото на Джо и откъсна горната страница от бележника му. В този бележник момчето записваше метеорологичните прогнози. Очите й заиграха по редовете. „Циклон… Ниско налягане… Ветрове четиридесет възела… Силни снеговалежи…“

Тя погледна първо Ред, после Джо.

— Нарочно ли сте написали това?

— Един момент, госпожо Уърдингтън… — запротестира момчето.

— Форест! — отсече Мег. — Името ми е Форест.

— Не бързай толкова — напомни й меко Ред.

Мег опря ръце на стола и се вгледа в радарния екран. Мъжете наистина бяха прави. Виждаше се голямо светло петно, което показваше, че приближава силен циклон, придружен със снеговалежи. Тя се обърна към Ред:

— Добре де, какъв е проблемът? Циклонът ще се придвижи дотук след повече от два часа. А ти си летял и в по-лошо време. Всички знаят, че ти се носи славата на първокласен летец. Не се опитвай да ме разиграваш. А сега по-добре ставай и започвай проверка на уредите. Аз ще донеса багажа.

Тя тръгна да излиза, но Ред отсече:

— Няма да стане!

Мег се извърна, подпря гръб на вратата и се втренчи в него. Той се бе отпуснал на стола, изпънал удобно крака, с килната настрани шапка, с блуждаещ лениво поглед. Може би това бе един от най-гадните му навици — да се настанява удобно, без значение каква е ситуацията.

— Нарочно го правиш, нали?

— Точно така. Тази сутрин, като се събудих, и първата ми мисъл бе как да почерня живота на скъпата ми Мег. И накрая реших. Правя магия, предизвиквам силна буря и осуетявам полета й. Гениално, нали?

Тя пристъпи крачка напред. Изразът на лицето й издаваше едва сдържана ярост.

— Много добре знаеш какво имам предвид! Вместо да стоиш и да спориш с мен, можеше да се опиташ да изпревариш бурята. И съм сигурна, че го правиш нарочно, защото се нуждая от този полет.

В отговор, Ред само се подсмихна. Мег се приближи до Джо и попита:

— С колко време ще се отложи полетът? И изобщо, кога ще премине тази проклета буря?

Момчето превключи няколко копчета на радара, прелисти дневника пред себе си и съобщи:

— Вече се е разразила в някои райони, дори има нанесени доста щети. Съобщиха, че ще стане и по-лошо, когато достигне тундрата. Най-вероятно ще затворят летището във Феърбанкс. Няма да се учудя, ако и в Джуно направят същото. Но да се надяваме, че след два-три дни циклонът ще премине.

Мег хвърли студен поглед на Ред.

— На всичко отгоре счупих ключа от апартамента си. Сега дори няма къде да спя.

— Нали в офиса ти има диван. Вярно, ще бъде тясно за двама ни, но какво толкова. Справяли сме се и в по-тежки ситуации.

— Знаеш ли, Ред, много си гаден!

— Моля те, Меган, обиждаш ме…

Той се изправи и се насочи към вратата на общия салон, но тя го сграбчи за ръката и го спря.

— Нека ти кажа нещо, летецо! При вас също си има правила, които трябва да се спазват. А ти доста често отиваш твърде далеч. Вече имаш не едно провинение, така че някой ден, като нищо можеш да се разделиш със самолетите!

Ред я удостои с ироничен поглед, но не се опита да освободи ръката си.

— Много те обичам, когато си ядосана.

— Това, че можеш да летиш, не значи, че си бог. Освен това, не си мисли, че там горе си недостижим и ти е позволено всичко…

— Винаги съм знаел, че има само един начин да ти бъде затворена устата.

След тези думи, Ред хвана главата й и впи устни в нейните. Ноктите й се забиха в ръцете му, но съвсем за кратко. Защото силите я напуснаха и гореща вълна премина през цялото й тяло. Дори в този момент Ред имаше пълна власт над нея. Мег си даде сметка колко много й бе липсвал. Беше мислила за него, беше го желала, но едва сега осъзна какво можеше да й даде той. Осъзна колко много зависеше от него.

Ред отпусна ръце и тя положи големи усилия да се овладее, защото топлината продължаваше да изгаря лицето й, а главата й бе замаяна. Усещаше ехидната усмивка на Джо, който сигурно се възхищаваше от решителността на своя приятел спрямо жените.

Още усещаше дъха на Ред върху лицето си. В нея се надигна гняв. Отново я бе накарал да го желае. Идваше й да го удари през лицето, но знаеше колко неловко щеше да се почувства после и това я възпря. Само го погледна в очите и каза тихо, но ясно:

— Интересно! Мислех, че поне си се научил да се целуваш!

Тя видя как затрепери едно мускулче на челюстта му и остана доволна от отговора. Завъртя се бързо на пети и се стрелна през вратата, захлопвайки я силно след себе си.

Ред я проследи с поглед. Нямаше смисъл да я гони. Много пъти й бе казвал, че устремът й приляга по-скоро на военен командир, но именно темпераментните й реакции му бяха липсвали най-много.

— Ужасна жена — промърмори лицемерно той. Образът й бе обсебил съзнанието му, сякаш още стоеше пред него. Възхищаваше се от бързината на мисълта й, от способността й да казва всичко на място и да сразява с думи противника си. Спомни си как се обличаше преди лягане — с една негова стара фланела и с вълнени чорапи; как четеше в леглото с големи очила на носа и коса, разпиляна върху възглавницата…

Имаше чувството, че ако завърти глава, ще я види седнала на бюрото и ще чуе ясния й глас. Липсваше му всичко, свързано с нея — споровете, начинът, по който се любеха…

Той се обърна, сграбчи наполовина пълната с кафе чаша, но не съобрази, че е за еднократно ползване. Чашката изпука и кафето потече по ръцете и по ризата му.

— Все пак можеше да излетиш — изкоментира Джо.

Ред му хвърли бърз въпросителен поглед и започна да попива кафето с някаква салфетка.

— Можеше да избегнеш бурята — доизясни се момчето. — И друг път си го правил.

— Можех! — констатира Ред и хвърли напоената салфетка в кошчето. — Но този път не бих рискувал самолета си заради тази вещица!

Джо кимна, сякаш приемаше всичко. Ред нарочно не му каза истинската причина, защото момчето едва ли би направило разликата. Ако трябваше да кара за Джуно някакъв товар — било то пощенска пратка, електроника или дори контрабандна стока — Ред изобщо не би се поколебал. Ако трябваше да закара там доктор със спасително лекарство в чантата, би тръгнал още на момента. Но с Мег беше друго. Той дори не искаше да си помисли, че може да изложи живота й на опасност.

Робърт „Ред“ Уърдингтън беше всеизвестен в пограничните райони на Аляска. Беше си създал репутация на един от най-дръзките пилоти, защото приемаше опасността за забавление. Бе приземявал самолета си на места, където трудно можеше да кацне хеликоптер. Минавал бе толкова близо до заснежени върхове, че бе загребвал сняг с крилото. Летял бе в абсолютно тъмни нощи, с повредено контролно табло, ръководейки се единствено от радиостанцията. И във всичките тези случаи се бе наслаждавал на мига. Обичаше предизвикателствата и моментите на страх, когато сърцето спира, гърлото пресъхва, адреналинът се покачва и най-вече мига, когато превъзмогваш този страх и преодоляваш опасността. Някои казваха, че сам си търси белята и може би бяха прави. Никога не бягаше от трудностите — дори напротив, излагаше се на всевъзможни рискове. Използваше ги като тест за самообладание, воля и рефлекси. Имаше си теория — да играеш на сигурно, значи да си с единия крак в гроба.

Но след като в живота му се появи Мег, нещата започнаха да се променят. В началото по-бавно и неусетно, а после — тревожно бързо. Само един пилот можеше да разбере какво значеше за Ред самолетът. Така бе свикнал със звука на двигателя, със светлинките по таблото и дори с тежестта му, сякаш машината бе част от собственото му тяло. Във въздуха самолетът беше единственият му приятел. Постепенно Мег започна да се намесва в това приятелство и да измества машината. Дори и във въздуха тя беше в мислите му и той не можеше вече да разчита на безупречните си рефлекси. Постепенно тръпката също изчезна. Вече не се палеше толкова лесно от предизвикателства. В това се заключаваше комплексът от причини за нежеланието му да предприеме този полет. Джо едва ли би ги разбрал. А най-лошото бе, че и Мег не подозираше колко сложно стоят нещата за него.

Все още намръщен, Ред огледа бюрото. На единия ъгъл стоеше неговата-нейна чаша. Протегна ръка и я взе. Беше още топла. После, малко успокоен, той седна на стола и отпи от кафето. Силно кафе, точно както го обичаше. За пореден път се учуди, че по чашата няма и следа от червило. Това бе един от навиците й, които много уважаваше.

Джо надраска в дневника някакво съобщение от радиостанцията и махна слушалките. Завъртя стола си към Ред и го погледна любопитно:

— Ред, мога ли да ти задам един въпрос?

Ред повдигна глава стреснат. Почти бе забравил за Джо, но се зарадва, че го извади от унеса, защото точно в този момент мислеше как да отиде при Мег и да се опита да й обясни всичко.

— Да, разбира се.

— Защо се ожени за нея?

Устните на Ред се разтегнаха в скептична усмивка.

— Ако всеки път, когато си задавах този въпрос, спестявах по една монета… — Той сведе очи към чашата, като че ли трябваше да прочете отговора на дъното. После продължи: — Тя е най-красивата жена, която съм срещал. Най-спонтанната. Най-сексапилната… — Усмивката му се стопи, защото имаше и друго, но му беше трудно да говори. Защото възможността да бъде с нея му даваше такава сила, че борбата и с най-тежката буря на три хиляди метра височина би му се сторила като забавление в лунапарк. Защото тя беше стихия, от която той черпеше вдъхновението си. Би я усетил да влиза в стаята, дори и с вързани очи. Въздухът се наелектризираше, кръвта му започваше да препуска, сърцето му да бие до пръсване. Нима можеше да не се ожени за нея?!

Той погледна Джо, който още чакаше да довърши отговора си. Ред се усмихна.

— Готвеше много добре — добави той с насмешка. — Ожених се за нея, защото готвеше изключително вкусно, импровизираше.

Джо разбра, кимна одобрително, обърна се към радиостанцията и отново сложи слушалките на ушите си, готов да приеме следващото съобщение.

След като Мег излезе от стаята за радиовръзка, изражението на лицето й бе толкова гневно, че никой от присъстващите в общия салон не посмя да срещне погледа й. Без съмнение, всички бяха чули пререканията между нея и Ред. Нямаше да се учуди, ако се бяха обзаложили кой първи ще излезе с окървавена глава. Тя ги удостои с презрителен поглед и заяви:

— Скоро ще има буря. Джили, провери горивото! Шарк, ти и Луис направете опис на резервите! Останалите да осигурят района и не забравяйте хангара! Хайде, размърдайте се!

— Да, госпожо — провлече Джили и хвърли последен поглед към чудовището Годзила, преди да изключи телевизора. Мег изчака всички да се изправят, защото ако излезеше, едва ли някой изобщо би се помръднал. Бури като тази бяха нещо обичайно тук, а те имаха повече от час да се приготвят. Но тя даваше заповед и изискваше подчинение.

— Май че ще поостанете още малко тук — изкоментира Луис, минавайки покрай нея.

Той се ухили и побутна с лакът приятеля си, след което и двамата се засмяха. Мег не виждаше какво смешно има във всичко това, но тя по принцип трудно схващаше грубоватия мъжки хумор.

Покрай другите не бе забелязала, че Дансър също беше в стаята, разположила се удобно на един стол. Щом я видя, тя веднага се изправи.

— Здравей, Мег. Дойдох да взема колата ти.

Дансър беше дългокрака млада жена с атлетично телосложение. Облечена бе с дебел чорапогащник, стегната кожена пола и риза, осеяна с изкуствени диаманти. Косата й бе изрусена, но в дъното се виждаха тъмните й корени. С неизменната си дъвка. Понякога помагаше в бара „Блу Джей“ и така преживяваше. През останалото време се отдаваше на живот. Носеше й се славата на „достъпна жена“, но това не я вълнуваше особено. В този град три четвърти от населението бяха мъже и тя наистина прекарваше чудесно времето си. Мег харесваше непосредствеността й и понякога се плашеше от това. Но в този момент не й бе до разговори с Дансър и тя кратко отговори:

— Колата е паркирана отзад.

После блъсна люлеещата се врата и излезе в коридора. Дансър я настигна и закрачи редом с нея.

— Ще се позадържиш още малко тук, значи. Лоша работа.

— Ти ли го казваш?

— Милият ти съпруг ще ти прави компания. Колко приятно!

— Да. Като в клетка на лъв.

Дансър се закиска.

— Луда си по него, нали?

Мег не отговори. Бръкна в джоба си и затърси ключа от голямата метална врата в края на коридора. Флуоресцентното осветление се задейства веднага, щом вратата се отвори и Мег заслиза по металните стълби към подземната апаратна зала. Тихото бръмчене на прецизните уреди и меката светлина създаваха странен уют.

— Охо! — проехтя гласът на Дансър. — Това да не е свърталище на призраци? Мога ли да вляза?

Мег се приближи до едно от контролните табла. Стъпките й отекваха по гладкия циментов под.

— Влизай, не е свръхсекретен обект. Даже се чудя как някой от твоите ухажори не те е водил вече тук!

— Да, наистина. Все пак, какво точно става тук?

Мег не можа да сдържи усмивката си и погледна стената, в която бяха вградени безброй машини, уреди, табла и екрани, които й намигаха заговорнически с разноцветните си лампички очи и цъкаха ли цъкаха. Всичко беше на мястото си. Техниката функционираше безупречно. Чудесен синхрон, никакви отклонения. На Дансър техническият интериор й се струваше странен и непонятен, но за Мег бе повод за гордост.

— Този генератор произвежда електроенергия за целия град. Освен това, не работи на пълна мощност. Иначе може да захранва град, десет пъти по-голям от този.

— Значи с това се занимавате вие тук — погледна я Дансър впечатлена. — И всичко ли си проектирала ти?

— Не, не изцяло. Този проект са започнали да го разработват десет години преди мен. — Мег отправи поглед към мониторите и сне някои данни. След бурята тя щеше да сравни резултатите и да отчете какво е енергийното потребление на градчето при екстремни условия.

— Ето това — продължи — съм проектирала аз.

Ръката й лежеше върху метална кутия, широка около деветдесет и дълга шестдесет сантиметра, от която излизаха проводници и я свързваха с останалите апарати.

— И какво е то? — заинтересува се Дансър.

— Нещо като слънчева батерия.

— Като тези, които слагат в калкулаторите?

— Да, но по-различна. Това устройство улавя слънчевите лъчи и при облачно време, което е голямо предимство. Освен това е много по-мощно и ефективно от обикновен генератор. Без него останалите апарати не могат да функционират. В момента замислям една модификация, която да може да се инсталира по домовете. Естествено, с много по-малки размери, но тогава нито едно семейство не би имало енергийни проблеми. Предполагам се досещаш, слънчевата енергия е изключително евтина.

Дансър се усмихна. Беше ясно, че тази тема не я вълнува особено.

— Занимаваш се с доста странни неща, отредени за мъже.

Мег се подразни от тази констатация. Изследванията и проектите й бяха от изключителна важност за цялото човечество, но много малко хора оценяваха приноса й.

— И защо не сложите такива чудеса във всяка къща?

— Защото на този етап самото устройство е изключително скъпо. Едва ли някой би могъл да си го позволи. Сигурно и по стратегически причини. Затова в Карстън не публикуват нищо за ефекта на проекта, докато някой не измисли по-евтина технология. А този някой едва ли ще съм аз — завърши тя с нотка на съжаление.

— Уволняват ли те? — попита съчувствено Дансър.

Мег я погледна изненадано.

— Откъде ти хрумна?

— Ами… Някои предполагаха, че щом заминаваш…

— Като благодарност за усилията ми всички решихте да злобеете, така ли? — Можеше да си представи откъде е тръгнал този слух и колко бързо се е разпространил, но се учуди, че не бе достигнал до нея по-рано. — Не, не са ме уволнили. Договорът ми беше за две години и вече приключи. Не желая да го подновявам.

— А какво ще стане с… Как нарече тази машинария? — Дансър посочи генератора.

— Остава тук.

— Мислех, че ще продължиш да работиш по него.

— Не. Предполагам, че на моето място ще дойде друг, който ще продължи да усъвършенства системата.

— Все пак не ми изглеждаш като човек, който напуска доброволно бойното поле — изкоментира проницателно Дансър.

Мег се намръщи.

— Виж какво, мразя това място. Винаги съм го мразила. Мразя студа, мразя хората, както и те ме мразят. Затова толкова се радвам, че се махам оттук.

— Не всички те мразят — поправи я Дансър. — Аз даже те харесвам понякога. Дори през повечето време, но знаеш, че не съм много претенциозна към хората.

Хуморът й беше язвителен и Мег скептично се усмихна:

— Известно е, че ти си по-особен случай.

Дансър седна на една метална маса и изпъна дългите си крака.

— Мисля, че истинската причина да се махнеш е там горе, в стаята за радиовръзка.

— Да, особено като отказва да си върши работата и ми усложнява живота.

— Тогава защо се омъжи за него?

— От глупост, временно умопомрачение, може би. Не мога да си го обясня иначе. Да се омъжиш за човек, когото познаваш едва от шест седмици и за когото осем месеца съвместен живот са ти предостатъчни да разбереш, че е смахнат маниак.

— Ако питаш мен, и двамата сте маниаци — каза прямо Дансър, докато проверяваше състоянието на маникюра си. — Никога не съм срещала двама души, които да си подхождат толкова малко. Като куче и котка сте…

— Не зная… — рече замислено Мег. — Всичко се случи толкова неочаквано… Сякаш бях попаднала в някакъв водовъртеж. Все едно, че си в центъра на циклон и няма отърваване.

Тя вдигна глава и погледна своята слушателка. Олекваше й като говореше за тези неща. Точно затова харесваше Дансър. Тя бе единствената, която можеше да я изслуша и да я разбере, въпреки че в момента трудно можеше да изрази чувствата си с думи.

— Никога не съм си и помисляла, че ще се омъжа — продължи Мег. — Знам, че за повечето жени това е цел, но при мен не беше така. Изобщо не исках да се омъжвам. Казвах си, че трябва да срещна мъж, много по-силен и по-красив от мен и чак тогава да се замисля. Така се чувствах по-спокойна и по-сигурна. Но срещнах Ред…

— И сама се хвана в капана!

— Той наистина беше нещо различно. Беше единственият мъж, освен баща ми, който не се страхуваше да ми противостои. Освен това беше страшно сексапилен…

— Разкажи ми повече за това.

Мег я стрелна с поглед, пропит с ревност.

— Чакай, чакай, да не си помислиш, че съм спала с него — оправда се Дансър. — Не съм, кълна се! Не, че не искам. Той изобщо не се интересуваше от мен. Опитвала съм се да привлека вниманието му, преди ти да се появиш, но това бе всичко. Даже си спомням, че останах шокирана, когато разбрах, че ще се жени. Не от завист или обида. Просто не можех да си го представя като съпруг.

— Не ти и трябва, повярвай ми.

— Защо, аз си мислех, че е луд по теб.

— Така ли? — учуди се Мег, но после се засрами, че се беше хванала за думите й като удавник за сламка.

— Да. Мислех си и други неща. Например, най-голямата ти грешка е, че си се омъжила. По-добре би било да спите заедно от време на време, без да се обвързвате. Освен това Ред не трябваше да изчезва за цели шест месеца, след като се разделихте, а и ти пък не трябваше да си тръгваш сега. Тотално обърквате всичко. Ако се бяхте посъветвали с мен, щях да ви спестя куп неприятности.

— Ще го имам предвид занапред — засмя се Мег. — Нещо друго да кажеш?

Дансър скочи от масата и изтупа праха от дланите си.

— Мисля си, че и за двама ви не всичко е свършило. Мисля си още, че с тази буря извади голям късмет и ако не се възползваш, ще съжаляваш цял живот.

Мег се ококори насреща й.

— Да се възползвам?! Какво, по дяволите, имаш предвид?

Дансър завъртя очи с нетърпение и досада.

— О, Боже! По-зле си, отколкото мислех. Хайде да отидем някъде другаде, че в това проклето подземие ме побиват тръпки.

Тя тръгна към вратата и Мег я последва.

— Дансър, имам чувството, че с теб говорим за съвсем различни неща. Първо ми казваш, че двамата с Ред изобщо не си подхождаме, че сме направили грешка като сме се оженили, а сега искаш да се помиря с него. Да не си полудяла?

Дансър я удостои с още един пренебрежителен поглед.

— Никой не ти казва да се помиряваш, глупачке, а да правиш любов с него! Това е единственият начин да разбиеш мъжете. Майка ти не те ли е учила на тези работи?

За момент Мег бе зашеметена и забави крачка, вперила поглед в Дансър. Страните й станаха огненочервени — не от срам, а от нещо като вина, която човек чувства, след като бъде разкрита съкровена за него тайна. От момента, в който Ред я бе целунал и дори отпреди това, тя си мислеше абсолютно същото. Но допуснеше ли това да се случи — сбогом разум! Може би се нуждаеше от психоаналитик. Беше прекарала шест кошмарни месеца, стараейки се да забрави Ред, а в този момент се колебаеше дали да не започне всичко от начало. Не, това си беше чиста лудост!

— Предпочитам да легна с крещящ космат орангутан, пълен с бълхи, но не и с него — промърмори Мег, като настигна събеседницата си, която едва ли се досещаше за терзанията й.

— Както искаш. Но ще съжаляваш! — заключи Дансър и отвори желязната врата. — Да взимам ли колата ти сега или да я оставя, докато си тук?

— По-добре да остане — отговори Мег разсеяно. — Тъкмо ще си оставя багажа в нея.

— Защо?

— Ами счупих ключа от апартамента и няма къде да се прибера.

— Много лошо. Къде ще спиш?

Мег заключи вратата и се усмихна:

— Благодаря ти за загрижеността. Ще спя на дивана в офиса. Така ще мога да тръгна веднага, щом бурята отмине.

— Добре. Но се вслушай в съвета ми. Недей да прекарваш нощта сама. Кой знае дали някога пак ще ти се удаде такъв случай!