Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (23)

Гнусният залив

Многобройните ескадрили на Стареца висяха в небето над Земята. Смъртоносната им мощ приспивно се поклащаше от идващото откъм Млечния път Менделеево течение, а дулата на оръдията импотентно сочеха в противоположната на целта посока.

— Нали само ние щяхме да кацнем на планетата? — запита Адолф.

— Бъди сигурен, че ще удържа на обещанието си — отвърна беловласият. — Но за разлика от теб, аз допускам и възможността да се провалим, което ще увековечи управлението на Герелана, и взимам необходимите предпазни мерки.

— Не ви ли се струва подозрително, че докторката много се бави — нервно ги прекъсна Чепаткин.

— Ни най-малко — сряза го Командира. — Присажда мозък, не ушна кал, че да бързаш.

— Не знам защо, но отмъщението не ме изпълва с радост — с характерния си тъжен глас успокои страстите Серж Виан.

— Не се излагай — скара му се руснакът. — С нетърпение очаквам да видя как този мръсник ще подритва с крака в предсмъртна агония.

— Не го ли изненадаме, трудно ще капитулира — стратегически се намеси в разговора Гелето Анчев.

— На това разчитам — подкрепи изказването му Старецът и поглади брадата си. — В момента отбраната му е в паника от присъствието на многочислената ми армия и се надявам да не забележи малката летяща чиния, с която ще се приземим на югоизток от базите му.

Елизабет Мурано бавно влезе в командната зала и унило свали операционните ръкавици. После широко се усмихна.

— Тя е добре. Мозъкът функционира, сякаш си е неин.

— Че той си е неин! — подскочи пилотът.

— Аз пък мислех, че е неин — измайтапи го докторката и захвърли престилката си на пода. — Мечтата ми е цялото това напрежение най-после да свърши. Да се прибера у дома, да народя деца и да забравя за Танатос, Вегра и Адемон. Сутрин да се събуждам до съпруга си, а не във фризерно легло, да съм видима за приятелите си, да няма Герелани, Чудовища, пирати и Хиперпространства.

— И ние това искаме, но ни обявиха за бунтовници — елегично й обясни французинът.

— Искам да видя дъщеря си — поиска Миша.

— Тя е добре, повярвай ми — прегърна го Мурано.

— Време е да тръгваме — изправи се белобрадият и величествено отметна мантията си. — Размекваме се, а ни очакват още много изпитания.

— Готови сме! — заяви Ричард Хард и обходи с поглед присъстващите. Адолф, Елизабет, Гелето, Чепаткин и Виан безмълвно потвърдиха решителността си за последен двубой със силите на Злото.

— Открийте прикриващ огън в периферията на противниковите позиции и отклонете вниманието им, докато се приземим — нареди беловласият на негъра. — Веднага щом отговорят на обстрела ви, привидно се оттеглете в посока на Меркурий.

— Ще бъде изпълнено! — поклони се красивият войн.

— Пилот Чепаткин, компютърът готов ли е за действие?

— Да, но бях принуден да му обещая, че това ще е последната ни гавра с личността му.

— Милият той! — усмихна се българинът.

В залата присъстваше още един субект. Въпросният мъж вдървено стърчеше до изхода на помещението и празният му поглед не помръдваше от илюминатора пред него. Лицето му беше безизразно, лишено от емоции и цвят, и поразително приличаше на робота Джо Кинг.

— Време е — повтори Старецът и всички тръгнаха към намазаната със силиконов калай летяща чиния. Космическата машина имаше предимството частично да навлиза в четвъртото измерение, което силно затрудняваше противовъздушните радари.

Чепаткин се настани на пилотския пулт и по навик подразни компютъра. Бордният софтуер с безразличие посрещна грубите му шеги и без какъвто и да е коментар изпълни командите за излитане.

— Веднага си личи, че не е от моята школа — пренебрежително се изказа за чуждото PC Чепаткин и с ловка маневра вмъкна три четвърти от чинията в четириизмерното математическо пространство.

— Курс право към фекалийния залив — докладва пилотът и старият мъж заинтригувано се приближи.

— Трябва да се приземим колкото се може по-близо до канализацията — замислено каза той. — В противен случай ще изгубим много време за нови изчисления на мястото.

— Нашите атакуват! — възкликна Адолф. — Сега цялата наземна артилерия изстрелва тонове лъчи в синьото небе.

— Не мога да се приземя по-близо от една миля до брега — предупреди Чепаткин. — Рискът е прекалено голям. Имам няколкосекундно освобождаване от вредни центробежни сили, което може да ни запокити в скалите.

— Ти си този, който преценява кое е правилно — съгласи се Спасителят.

— Петнайсет секунди до врязване в повърхността на лепкавата миризлива течност от отпадъчен произход — докладва компютърът.

— За втори път потъвам в нечистотии — обади се Гелето. — Преди години, когато поддържах отходните контейнери на звездолетите, случайно се подхлъзнах и паднах в един нужник. Най-гадно беше, когато изплувах и рекох да си поема въздух.

— Десет секунди! — продължи да отброява софтуерът.

— Тогава си пльоснал в единичен клозет, а сега ще потънеш в световния нужник — захили се руснакът. — Развитието ти е повече от прогресивно.

— Осем… седем…

— Притеснявам се миризмата да не проникне през климатиците — засуети се Мурано. — А с нея и някоя зараза.

— Изключете ги! — нареди Ричард Хард. — Само това ми трябва, да засмърди на умрели лебеди.

— Четири… три…

— Язък, дето се къпах преди да тръгнем — пошегува се и Мюлер.

— Нула! — обяви PC-то и космическата чиния разкъса вонящата повърхност на фекалийния залив. Чепаткин беше прав — в него се оттичаха отпадъчните води на Трите Америки и с право го наричаха световната клоака.

— Данни за дъно? — независимо от отблъскващата обстановка, пилотът контролираше управлението.

— Безопасно! — увери го бордният компютър.

— Господи, каква гадост! — извърна очи Серж Виан.

— Мога да позная кой какво е ял — професионално се изказа Анчев.

— По различната фекална форма и съдържание съм в състояние да поставя точна диагноза за здравословното състояние на стомашно-чревния тракт на всеки американец — научно заяви Елизабет. Докторът в нея надделяваше над погнусата.

— Що не разкараш този пейзаж от погледа ни? — възмути се Командира.

— Точно това ще направя — съгласи се руснакът и спусна визуалните щори. — Продължаваме в посока на брега слепешката, само на прибори. Малко е опасно, защото кашата, в която се движим, затруднява лъчите на радарите.

— Сканирам изход на канализация — съобщи софтуерът. Сухият му тон дразнеше Миша и той хвърляше недоволни погледи към двойника на Джо Кинг.

— Посока? — запита пилотът.

— Половин миля на северозапад… — и PC-то изброи маса цифри.

— Изходите са два. Разграничи ги.

Бордният компютър за миг се замисли.

— Левият идва от Панама, Гватемала, Салвадор, Хондурас и Никарагуа. Десният е края на канадско-американската трансотходна магистрала.

— Бинго! — зарадва се Старецът.

— Моля? — изуми се Мурано. — Чувала съм тази дума от устата на баща ми.

— Това е древна хазартна игра. Много сте млади да я знаете.

— Някой може ли да ми каже чия е идеята да се напъхаме в континенталните канали? — поинтересува се французинът.

— Моя! — кротко заяви беловласият. — Това е единствения начин да проникнем в щабквартирата на Герелана. По земя и небе веднага ще ни усетят. Сушата е препълнена с агенти на Главнокомандващия.

— Едно нещо не ми е ясно — намеси се и Адолф. — С космически кораб не можем да летим в отходните магистрали. С лодка ще трябва да се движим срещу течението и напора на помпите, а тръгнем ли пеша — нито силите, нито храната ще ни стигнат за оцеляване от подобна авантюра.

Брадатият запази завидно спокойствие.

— Помпите, за които говориш, непрекъснато изтласкват, но веднъж годишно илюзорните им бутала достигат до долна мъртва точка и заловим ли се за тях, за по-малко от четвърт час ще стигнем целта си.

— И колко време ще очакваме въпросната точка? — поинтересува се Командира.

— След пет минути трябва да сме се подредили на изходна позиция — заяви Старецът и започна да облича скафандъра си.

— Десет инча до целта на скачване — прекъсна ги машинарията.

— Една педя до катастрофата, а ти чак сега се обаждаш! — смъмри го Чепаткин. — Премини на ръчно управление!

— Мислиш ли, че ми е лесно в тази смрад? — възропта PC-то, но енергично изпълни заповедта на шефа си.

— Тласъците на буталата са слаби — информира екипажа Миша. — Най-много да изцапаме колената си.

— Проверете дихателните системи — задейства се и Ричард Хард. — Изправността на изкуствените бели дробове е от особена важност.

Чепаткин залепи чинията за тръбата, като по този начин изолира нахлуването на отходна течност, и отвори херметичния люк. Всички обонятелни системи тревожно завибрираха и интензивно впръскаха във вътрешността на скафандрите аромати на портокал, ягода и телешко варено.

— Никой да не мърда от мястото си! — нареди по междуекипажната връзка белокосият. — След броени секунди буталото ще тръгне нагоре и ще ни засмуче със скорост малко над скоростта на светлината. Приберете колена към главата си, стиснете зъби и затворете очи!

— Имам дъвка в устата си! — обяви Гелето Анчев. — Не мога да я изплюя.

— Глътни я, иначе ще се задавиш! — едва не го напсува руснакът.

Буталото тръгна към горна мъртва точка и всички полетяха след него заедно със столовете, на които седяха.