Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (18)

Възход и падение

Герелана удари с длан по масата.

— Каква е тази глупост? — разплюнчи се той и направи кръгче около препарирания от страх порковник. — Къде се е чуло и видяло планета да лети?

— Милост, Господарю! — коленичи заместникът му. — Не си измислям, тя наистина се движи!

— Атакувайте я с цялата налична мощ, унищожете я!

— Невъзможно! Много е бърза, ескадрилите ни изостават.

— А екипажът? Надявам се поне тях да контролирате!

— Скрили са се в ускорителния поток на Вегра и са извън полезрението ни — виновно се сви порковникът.

— В какъв свят на идиоти живея! — пак разтресе масата Главнокомандващия. — Сякаш сте глухи! Казах ви да оставите бегълците да си отидат! Трябват ми живи! Наместо да ги пропуснете безпрепятствено да „пробият“ обсадата и след това да ликвидирате бунтовниците, вие направихте точно обратното — подплашихте ги. А сега и планетата се отдалечава!

— Това няма да е задълго — позволи си да забележи военният. — Тягата от взрива на атомните им муниции скоро ще отслабне и след това ще попаднат в обсега на оръдията ни.

Порковникът замалко да плати с живота си. Спаси го стремителното нахлуване на коменданта на базата.

— Настигаме ги! — съобщи новината той. — Най-много час и ще навлезем в атмосферата им.

Герелана нервно блъсна вратата след себе си. Гневната му стъпка разтърси пода на командната зала, а свъсения му поглед едва не проби бордния екран.

— Изпуснете ли ги, глави ще падат, да знаете! — заплашително изрече той.

— Така ще ги насолим, че после ще стават единствено за баластра — ухили се заместникът.

— Вижте! — протегна показалеца си комендантът. — Попадат в осветената зона на Итрабен. Каква по-идеална мишена за превъзходната ни артилерия?

— Инфрачервеният слънчев лъч ги опипва — не сдържа възторга си и порковникът. — Сега е момента!

Внезапно планетата почервеня, формите й започнаха да се размазват, разля се по лъча, завибрира и неочаквано изчезна.

— Пак ни изиграха! — възхитено промълви Владетеля на Вселената. — Прескачат в друга Галактика!

— Невъзможно! — не схвана ситуацията офицерът. — Това да не е катапулт?

— Поне не се обаждай, когато примитивният ти мозък не мисли — смрази го Главнокомандващият.

Мониторът затрептя. Екранът се запълни от добре познат сребрист корпус. Алармените системи запищяха.

— Атакуват ни! — сепна се пилотът.

— Тия пък кои са? — продължи с тъпите въпроси порковникът.

— Екипажът, които е извън полезрението ти — злобно поясни Великия.

Оръдията на бившия герелански звездолет изригнаха от упор и всички съставни части на Върховната база директно се разглобиха. Управлението залитна. Центробежните сили приковаха присъстващите за пода и отнеха дъха им. Владетеля залази по коридора, от ноктите му рукна кръв, болезнено удари главата си. Бързаше, защото вторият откос щеше да бъде гибелен за луксозното му тяло. Разби вратата на четвъртата стая отдясно и сряза металните каиши, които пристягаха ръцете на косматата българка.

— Движи се, движи! — крещеше притесненият Господар. От дългото стоене на едно място, краката на Мими бяха стекли и тромаво се влачеха.

Герелана директно я понесе. Напъха я в совалката, която поддържаше постоянна аварийна готовност за излитане, и херметизира помещенията. Излетя секунди преди гибелта на екипажа си.

От разстояние горящата база пълнеше окото. Пламъците и взривовете задоволяваха и най-изтънчения пиромански вкус.

— Германецът си разбира от работата! — одобрително промълви Великия. — Жалко, много жалко, че е предател!

Екипажът прелетя покрай совалката, но странно защо не я забеляза.

Причината беше повече от ясна. Побъркани от радост, бегълците невъздържано танцуваха.

— Край! С Герелана е свършено! — ликуваше Джо Кинг.

— Най-после свободни! — кефеше се Мурано.

— Не мога да повярвам! — щипеше се по бузата Адолф.

— Какво чакаме, та не полеем случая! — предложи Гелето и всички с ентусиазъм посрещнаха идеята му.

Шампанското опръска скафандрите им, разля се по чашите и задави по-лакомите от тях.

— За предстоящото завръщане на Земята! — вдигна тост Чепаткин и звънът на пълните чаши изпълни със спокойствие душите им.

— Взимаме Стареца от Адемон и право вкъщи! — не можеше да си намери място от радост докторката.

— Преди това ще трябва да прекосим Хиперпространството — охлади мераците й пилотът. — А и аз съм ви подготвил една малка изненада. Малка спирка преди големия фризерен сън.

— Умирам от желание да я узная — кокетно полюбопитства Елизабет.

— Ако ти кажа, няма да е изненада — не се поддаде на чара й Миша. — Със скоростта, с която се движим, ще пристигнем на мястото след около четири часа. В това време всеки може да вземе по един топъл душ и да се наспи. И аз ще подремна в креслото, докато компютърът направлява Съдбата ни.

— Най-после и на мен да ми гласуват доверие — със стържещ саунд обяви софтуерът.

Екипажът се разпръсна по спалните помещения. Чепаткин въведе данните и оклюма глава. Въпреки умората, не можа да заспи. Гадната мисъл изгаряше мозъка му — нима дъщеря му цял живот щеше да живее с електронен заместител? Като някакъв робот?

— Добре ли си? — гласът на Джо Кинг го сепна.

— Че какво да ми е? — тросна се руснакът.

— Плачеш — меко каза политикът.

— Уморен съм! Остави ме на мира!

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не!

— Все пак помисли. Споделената мъка е половин мъка!

— Ха! Тъкмо на теб ще започна да се изповядвам.

— Мразиш ме, защото те уволних от армията. И до ден-днешен съм убеден, че Зодиакалната Конфедерация трябваше да бъде заличена от Историята на Вселената.

— Що не ме оставиш да подремна? — почти изкрещя пилотът.

— Защото искам да научиш истината! — отново демонстрира спокойствие бившият Държавен секретар.

— Добре, казвай я и изчезвай! Притрябвали са ми словоизлиянията ти.

— Ще започна по същество — политикът седна отдясно на руснака и потърси погледа му, но Миша демонстративно обърна профила си. — Това бяха роботи — убийци! Престъпна електроника обвита в биологична човешка кожа. Създания без съвест и морал. Програмирани убийци! Машинарии от най-долнопробен модел. Отпадъци, организирани в зловеща звездна Конфедерация!

Кинг преглътна. Миша продължи с демонстративната си безучастност.

— Когато ядрената вълна ги насмете, само един робот успя да се изплъзне от смъртоносния ни обръч. Най-опасният!… — И той е тук, на кораба!

Руснакът трепна.

— Отначало не можех да повярвам, но постепенно се убедих, че е невъзможно да греша.

— И как ме откри — наруши обета за мълчание пилотът.

— Несериозното ти държание ме обижда.

— Добре, поправям се. Как го откри?

— Той притежава човешки мозък!

— Това нищо не ми говори.

— По начало роботите са лишени от чувство за импровизация. По образование съм психоаналитик и човешкото поведение винаги ме е впечатлявало с непредсказуемите си реакции. При роботите е точно обратното. При тях ръководеща е схемата и ограничената целенасоченост на действията. При тях всичко е зададено.

— Това ли провокира съмненията ти? — забрави за сръднята си Чепаткин.

— Наблюдавах го как работи с джойстиците: поведението му беше на очаровано от компютърна игра дете. Но изпълнението на командите се осъществяваше от машина.

— Той е присвоил мозъка на детето ми! — скочи руснакът. — Единствен Адолф знаеше, че крия дъщеря си в спасителната капсула. Когато компютърът я отвлече, помислих, че жена ми, една твърде лекомислена проститутка, е промила мозъка й за пари.

— Това обяснява всичко — намръщи се политикът. — Обсебил е ума на момичето, само е прехвърлил житейската си информация в сивото й вещество.

— Ще го убия! — приготви се за касапница Миша.

— Сега не е момента — решително се противопостави! Държавния секретар. — По-добре да изчакаме, така ще узнаем бъдещите му планове.

— Прав си! Винаги можем да го разобличим! — съгласи се Чепаткин. — Но при най-малката неадекватна реакция, ще го хвана за гушата!

— Бъди сигурен, че аз ще съм първият, който ще ти се притече на помощ — увери го Джо Кинг. — А сега, както каза, е време за топъл душ и краткотраен сън.

— Наистина — заклима с глава пилотът и отново се отпусна в анатомичното кресло.