Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (13)

Подражание

— Е, приятелю — обърна се Чепаткин към бордния компютър, — как се чувстваш в новата си кожа?

— Това е най-комфортния хардуер, който някога съм имал — накефено отвърна PC-то. — Голям бой падна, докато изгоня оригиналния софтуер. Едвам успях да го деинсталирам от луксозните му екстри. Единствено ме притеснява, че както е тръгнало скоро пак ще се наложи да емигрирам и дано този път да е в нещо по-удобно от ръчния ти часовник.

— Нима си недоволен, че все пак съществуваш?

— Питаш ли ме какво преживях, докато се компресирам в хронометричната ти микроскопичност?

— Изпитанието, на което си бил подложен, в никакъв случай не е по-отвратително от това, което е преживяла госпожица Мурано — не отстъпваше руснакът. — Била е принудена да изпие цели шест литра серум, за да стане невидима и да ни измъкне от подземията на Танатос!

Сякаш катапултирана, в командната зала влетя доктор Мурано. Стерилизаторните операционни дрехи подсказваха готовността й да разреже нечие тяло.

— Принудена съм да оперирам Командира — с непоколебим глас изрече спасителката. — Ще ми асистира българинът — казва, че преди време работил като санитар в болница. Тъй като Командир Хард за известно време няма да е в състояние да взема ръководни решения, спешно се налага със звездонавигатора и бордния инженер да изберете негов заместник.

— Права си — съгласи се Миша, — не можем безцелно да се реем в Космоса. Все някой трябва да поеме отговорността за съдбата на екипажа. Ще говоря със Серж и Адолф, но ще изчакаме края на операцията. Редно е двамата с българина да вземете участие в съвещанието.

— Имплантацията ще трае най-малко един час, а в това време корабът ще бъде погълнат от Черната зона. Електромагнитните й течения могат непоправимо да ни отдалечат от спасителната посока.

— Ще включа двигателите на пределна мощност. Така времето нараства на час и половина.

— Пак е недостатъчно — заяви Елизабет и тръгна към изхода. — Пожелай ми късмет, пилот Чепаткин! И сигурна ръка! Спасението на Командира зависи именно от тия два фактора.

— Късмет, професоре! В теб ми е надеждата! Руснакът я изпрати с признателен поглед и повика по вътрешния радиоканал бордния инженер и звездонавигатора. И двамата поискаха петминутна отсрочка. Чепаткин гневно възрази, но ефектът беше равен на нула. Потъна в мекото кресло и мислите му заподскачаха в кухината на мозъка. Тази смела жена им спаси живота. Измъкна ги от място, което до този момент са напускали само мъртвите. Осигури им бягство с най-съвършения атомен звездолет, летял някога в Пространството. Предпази българката от мръсните помисли на Герелана. Тук Миша се изхили. Как ли е омекнал Главнокомандващият, когато е разбрал, че е легнал с вонящата кожа на праисторическо гризли, а не с предизвикателната нежност на страстните си помисли? Да… Мурано беше превъзходен химик. Активира космообразуването на заложницата, дори успя да овладее раболепния шок на Ричард Хард. Когато го измъкнаха от килията, Командира реши, че трябва да уведоми Герелана за действията си. Втурна се да рапортува на изверга, който искаше да ги превърне в палачи! Добре че докторката го атакува с идеомоторни медикаменти и приспа верността му към тъмните сили… Това, че Ричард беше анатомически закодиран в преданост към Великия Щаб не представляваше никаква тайна за Миша. Когато демонтира подслушвателните микрофони в командната зала на бившия междупланетен кораб, Чепаткин не ги изхвърли в боклукчийската камера, а ги прибра в джоба си. После, когато зарадва Командира с идеята за фризера, незабележимо ги поднесе в близост до тялото му. Ефектът беше повече от ясен — получи се микрофония! Някъде в него имаше устройство, което се управляваше от един и същи център, на една и съща космическа честота! Операцията се оказа неизбежна — не можеха да пътуват в Космоса с предателския предавател.

Серж Виан прекъсна разсъжденията си, наля си вербално питие и с характерния си меланхоличен глас обяви, че на кораба няма слухтящи устройства.

— Има си хас някой да подслушва Герелана — заключи той и отпра солиден грамаж от течността.

— Случайно звездонавигатор Мюлер да се е мернал пред погледа ти? — заинтересува се пилотът.

— Тук съм — обади се немецът и поднесе чашата си. — Под хладилния отсек открих макропулсиращ термопредавател, но не го отстраних. Само го пренастроих и сега подава напълно изопачени данни за местонахождението на кораба.

— Това би могло да бъде радостно, ако не ни заплашваше връхлитащата неизвестност на Черната зона — мрачно оповести Чепаткин и побърза да сподели стимуланта с доскорошните си съкафезници. Отпи от концентрата и продължи със словоизлиянието си: — Професор Мурано пристъпи към операция, за да отстрани коварния елемент, с който Герелана подчинява действията на Командира. Зад нас са магнитните бури на Зоната, която безмилостно ни настига. Изстисквам цялата мощност на атомните двигатели, но скоростта на Черната дупка е два пъти по-голяма от нашата и след малко повече от час ще потънем в непредсказуемия вихър на теченията й. Ричард Хард задълго ще е извън строя и няма да може да взема каквито и да е решения. Поради тази причина се налага друг да поеме командването на екипажа. В този момент, повече от всякога, е нужен човек, който да координира действията ни.

— И кого предлагаш? — прекъсна словоохотливостта му Мюлер.

— Теб — бързо произнесе руснакът. — Спомням си ситуацията с фризерните легла. Ричард Хард, без каквото и да е колебание, те посочи за свой заместник.

— Защото така му е наредил Герелана! — с горчивина отрони германецът. — Главнокомандващият много добре е знаел, че ще избегнем Галеонския архипелаг, но се е подразнил от неочакваното разкритие на Командира, че изображението, предложено ни от бордния компютър, не е на планетата Адемон. Изчезването на консервиращото легло му е дошло повече от дюшеш. По този начин е можел да подлъже Хард, че лично Той е отклонил курса на кораба към Танатос, за да го предпази от гибел.

— Твърдиш, че преди това Герелана не е знаел за липсата на леглото? — зачуди се пилотът.

— Абсолютно съм сигурен!

— В такъв случай, единствената възможност е, някой от нас да го е демонтирал. И кой, ако смея да попитам?

— Всички ние по някакъв начин сме зависими от Владетеля на Вселената. Хард е физиологично закодиран, българинът е силно притеснен за жена си, аз и борден инженер Виан сме обладани от присъствието на Чудовището!…

Серж изтърва чашата си.

— А аз? — не издържа на напрежението Чепаткин. — Аз по какъв начин съм зависим?

— Той те управлява чрез дъщеря ти!

— Откъде знаеш! — сви юмруци пилотът.

— Тя беше на звездолета, нали! Ти я внесе тайно на кораба и ловко я скри, така че никой не забеляза присъствието й — надвеси се над него Адолф.

Миша пребледня повече от допустимото, но германецът неумолимо продължи:

— Командир Хард ме обвини в немарливост, задето не съм преброил леглата предварително — това не беше истина. Леглата бяха седем! Дълго време мислих къде може да се скрие такова голямо нещо като консервиращо легло и скоро разбрах, но вече беше късно. Когато търсех Мурано из разкапващия се кораб, видях, че спасителната капсула я няма. Нали там държеше детето, пилот Чепаткин?

— Имай милост! — подскочи руснакът. — Наистина излъгах, скрих дъщеря си на кораба, но не знаех, че жена ми е продала мозъка й и го е заменила с електронен. Вероятно се е полакомила за пари по време на Голямата Образователна Мания, когато богатите даваха луди средства да купуват допълнителни мозъци за децата си. Наистина демонтирах леглото, но вече си бях избистрил идеята с фризера и нямаше опасност някой да пострада. Направих обаче една непростима грешка. Когато размених компютрите, затворих предателския софтуер в черното куфарче и го оставих в капсулата. Не мога да си обясня как, но когато българинът ме събуди, софтуерът се беше настанил в мозъка й! Детето ми се беше превърнало в компютър!

Немецът го гледаше с леко притворени очи, а Серж слушаше с обичайната си мълчаливост.

— Започнах да мисля по какъв начин да го отстраня оттам, но тогава граничните ескадрили на Танатос ни нападнаха. Изтичах да я прибера в командната зала. Не ме интересуваше какво щяхте да кажете — и пръста си нямаше да мръдна, за да се защитя. Тъкмо стигнах до капсулата, и тя се изстреля. Някой изпрати софтуера на планетата Вегра! А с него и дъщеря ми!

— Пак дългата ръка на Герелана — поклати глава Адолф и отново си наля. — Единствено Мурано не е в обсега на властта му.

— Знаем ли? — отрони първата си дума Виан.

— Тя е единствената ни надежда — тихо заяви руснакът.

— Последната! — поправи го звездонавигаторът.

— В такъв случай изборът е направен — отново въздъхна французинът. — И аз съм за!

Сякаш мисълта за нея предизвика присъствието й. С присъщата си устремност Елизабет Мурано нахълта в командната зала и събори пълната чаша на Серж. Операционният й скафандър беше целия в кръв, а в ръката си стискаше самонасочващ се скалпел.

— Незабавно елате с мен в операционната — задейства ги докторката. — Открих кое държи Командира зависим от волята на Герелана, но имам проблем с отстраняването му. Ричард Хард има две сърца и не знам кое от тях е за изхвърляне.

Изненадани и любопитни тримата мъже набързо навлякоха самостерилизиращите се престилки и с известна плахост пристъпиха към тялото на американеца. Гледката не беше от най-приятните — ребрата на Хард бяха разтворени и в двете противоположни посоки на гръдната кухина туптяха еднакви на външен вид кървавочервени сърца. Българинът следеше пулса и дишането на пациента, но от пръв поглед си личеше, че не е съвсем наясно с управлението на апаратурата.

— И двете обслужват една и съща кръвоносна система — поясни професорката. — Когато лявото засмуква, дясното му подава кръв, и обратното. Работят в невероятно ритмична хармония.

— Според мен, истинското трябва да е от лявата страна — издигна хипотезата си Мюлер. — Чувал съм за хора, родени със сърца отдясно, но знам, че това са редки изключения.

— А ако Ричард е точно едно от тези изключения? — изрази несъгласието си Елизабет. — Нека не избързваме, длъжни сме да оперираме само след абсолютно доказани подозрения.

— Наистина ли няма нещо, за което да се хванем? Нещо, което да ни подскаже кое е оригиналът? Примерно — нарушен сърдечен ритъм, изменения в кръвното налягане или патологичен шум? — загриза нокти руснакът.

— За съжаление, няма! Както вече казах, и двете сърца работят перфектно — заключи професорката. — Налага се да търсим доказателствата не по кардиологични, а по чисто интуитивни признаци.

— Ако ми позволите да се намеся — взе участие и българинът, — като споменахте думата интуиция, спомням си, когато живеех на Балканите и бях войник, имах за командир твърде деспотична личност. Само да си мръднеше пръста и веднага залягахме в калта. Караше ни да пълзим в краката му и да крещим с цяло гърло трите имена на жена му. Мачкаше ни, унижаваше ни, превърна ни в марионетки! И след половин година, до такава степен бяхме откачили, че започнахме да му подражаваме. Един беше усвоил маниера му да се чеше между чатала, когато гледаше телевизия. Друг „открадна“ навика му да си бърка в носа по време на ядене. Трети си пусна като неговите мустаци. Аз например копирах словореда му. Изреченията ми бяха претоварени с идиотизми като „разбираш ли“, „значи“ и „бегай оттука“. После, когато ме обявиха за изчезващ вид, и станах емигрант, се убедих, че българската поговорка „Какъвто господарят — такъв и слугата!“ е космическа закономерност. Та в тази връзка си мисля, дали и сърцето, подчинено на Герелана, не подражава на човека, издаващ командите?

Всички го слушаха онемели.

— Ти току-що спаси Командира! — тържествено изрече руснакът. — Докато говореше, забелязах как върхът на лявото му сърце заигра подобно брадичката на Владетеля.

Серж Виан посочи с пръст към упоменатото сърце.

— Погледнете тези два кръвоносни съда. Човек би казал, че това са очи. Същите самоуверени, подозрителни и безкомпромисни зеници!

— Мога да се закълна, че лявото сърце подчинява дясното — изказа наблюденията си и Адолф. — Не знам как да ви го обясня, но то се държи също като началник на другото. Маниерът на пулсиране му е един такъв надменен, презрителен и с чувство за превъзходство.

— Открихме го! — зарадва се Мурано и докато другите асимилират какво прави, сърцето вече лежеше в ръката й.

Предателският орган забави ритъм, замята се в дланта на докторката и тежко падна на пода. Мускулите му се напрегнаха, сгърчиха се в отвратителна гримаса и надвесените над него екзекутори видяха умаленото копие на Герелана.

— Вие сте обречени! — изрече сърцето и изпръска с кръв в лицата им. После потръпна. Чепаткин изрита безжизнения мускул и тържествено заключи:

— Сега вече можем да летим спокойно!

— Не и преди да унищожим Чудовището! — с мъртвешки глас изрече французинът и обърна поглед към звездонавигатора.

Германецът кимна с глава и понечи да отговори, но компютърът закрещя по вътрешната система:

— Къде сте бе, хора? Остават само две минути до агресията на Черната зона!

— Е, после ще ми разкажете — подхвърли през рамо пилотът и побърза да поеме управлението на кораба.