Радослав Младенов
Кръвта на Вселената (14)

Разказът на Адолф

Звездолетът напускаше Черната зона откъм северната й страна. Чепаткин беше надскочил собствените си умения и доказа, че е незаменим пилот. Останалите кротко седяха по местата си и неприлично повръщаха.

— Е, господа — наруши покоя Мурано, довличайки се от реанимацията. — Решихте ли кой ще е новият командир?

— Първо кажи как е Ричард! — посрещна я германецът.

— Функциите на освободеното му от робство сърце са силно забавени. Организмът му едва понесе жестоките магнитни аномалии на Зоната, но за разлика от нас, той не получи всеобщото стомашно неразположение.

— Значи е жив — ухили се руснакът.

— Отивам да се преоблека — заяви Серж и тръгна към изхода на помещението.

— А аз ще взема душ — изниза се и Анчев.

— Отдавна не съм се бръснал — поглади брадата си Мюлер и също се изправи.

— Не ми отговорихте — спря ги докторката. — Кой ще поеме риска да определи съдбата ни?

— Миша ще ти каже — приключи с въпроса Адолф и посегна към кодовата система на вратата.

— Слушам те — приведе се Елизабет и задиша в лицето на Чепаткин. Бяха сами, ако не броим компютъра.

— Ти!

— Какво аз?

— Ти си новият командир на кораба!

— Майтапиш се!

— По-сериозен човек от мен няма да намериш и в четирите посоки на Космоса.

— Не го вярвам — просна се изненаданата професорка в креслото на Ричард.

— Тъкмо там ти е мястото — окуражи я пилотът.

— Вие сте луди! — продължи да не вярва Мурано. — Как ме виждате мен, жена без каквото и да е навигаторско образование, да ви поведа към спасение! Та аз дори не знам къде се намираме в момента!

— Попитай ме и аз веднага ще ти докладвам — напълно сериозно я прикани руснакът.

— И в коя точка на Космоса сме?

Миша натисна най-дългия клавиш пред себе си.

— Командир Мурано се интересува за точното ни местонахождение — извика той към командния екран. Сепнат от неочакваната клавишна интервенция, компютърът делово отговори:

— Пет гала до планетата Сиргус! След осем часа кацаме на повърхността й.

— Защо точно на Сиргус? — строго запита докторката.

— Адолф и Серж искат да се освободят от Чудовището.

— Главата ме заболя от несериозните им измислици — ядоса се химичката.

— И аз не съм в течение на предстоящите събития, но си мисля, че кацането на Сиргус не е някоя глезотия. По-добре нека ги изчакаме — от тях ще разберем същинските подробности за авантюрата. А докато скучаем, предлагам да си сипем по един цирконий с много ананасов лимон.

— Нима на борда има алкохол? — намръщи се Елизабет.

— Само посмей да го забраниш и бунтът на кораба ти е в кърпа вързан — предупреди я руснакът.

— Не това имам предвид — махна с ръка докторката. Тъкмо разливаха по чашите и германецът се появи в ловен скафандър и зализана наляво прическа. В дясната ръка стискаше лазерна двуцевка. Веднага след него към барчето с напитки се присъедини и французинът. Българинът дойде със старото си облекло и едва успя да се класира за последната глътка.

— Да пием за здравето на Командира! — предложи немецът и всички с ентусиазъм изпразниха стъкларията.

— Господа — започна Мурано, — разбрах, че изборът ви за временен водач на звездолета се е спрял на мен, за което искрено ви благодаря. Това признание, надявам се, е добре премислено и напълно съответства на желанието ви. Да се разберем още от сега — ако има някой, който не е съгласен да бъде ръководен от жена, нека веднага го каже.

Ни вопъл, ни стон.

— Приемам тишината като съгласие за безрезервно подчинение на личността ми. — Професорката стана и обиколи мълчаливите мъже.

— Очакваме заповедите ви, мадам — обади се германецът.

— Като за начало — спря пред стола му тя, — искам да знам каква е тази история с Чудовището!

Серж зачупи пръсти, а Адолф тежко се прокашля.

— Малко е дълга за разказване — заизмъква се германецът.

— Нищо, имаме време — отряза го Мурано и се приготви да слуша.

— Преди две или три години — колебливо започна Мюлер — бях секретар на Държавния секретар Джо Кинг. За времето си Кинг беше най-популярната сред народа личност и сериозен кандидат за поста на Герелана. Оптимистичните му речи, умението да владее настроението на хората и непорочният му начин на живот го бяха превърнали в любимец на тълпата и всеки, който засегнеше интересите на гражданите, веднага си намираше майстора в негово лице.

Този човек имаше само един недостатък — откачаше на тема лов. И най-лошото — мъкнеше ме навсякъде със себе си. Бил съм на лов за какви ли не животни, на какви ли не планети. Трофеите на Джо Кинг едва се побираха на стометровата стена над ядрената камина в хола му. Колекционираше както пушки, последен писък на оръжейното изкуство, така и ръждясали чифтета от праисторическия двайсети век. Станеше ли въпрос, че в някоя точка на Пространството великолепен екземпляр разхожда скъпоценната си кожа или превъзходните си рога, Държавния секретар тутакси окачваше препарираната му глава на стената си.

Такъв беше и случаят със Сиргус!

Получих телеграма-разрешително за отстрел на гигантски тирексов слон, който тероризирал малобройното население на планетата Сиргус — предимно военни от тамошната зенитна част на Генералния Щаб. Подплашени, че съобщението ще се разчуе и планетата ще загъмжи от ловци на бивници, потеглихме още същия следобед. Кацайки в близост до военната база, видяхме, че местните обитатели панически се изнасят от планетата. Честно да ви кажа, такава нервност ме обзе, че не можах да скрия неспокойството си и Джо Кинг ми предложи да остана на кораба. Отказах. Този човек имаше много силно влияние върху мен и нито за миг не си и помислих, че мога да дезертирам.

— Имам подозрението, че не става въпрос за тирексов слон — изказах съмненията си, но Кинг учудено ме изгледа.

Поехме по следата, а тя надхвърляше по размер всичките ми представи за стъпала на бозайник. Не след дълго стигнахме до останките на разбита космическа совалка. Разкъсаните ламарини и мрачния й корпус още повече, потиснаха желанието ми за подборен отстрел. Влязохме в командната зала. Там открихме три мъртви тела и едно, в което долових ясни признаци на живот.

— Това не са ловци на трофеи — мрачно каза Държавния секретар и ми помогна да вдигнем ранения.

Когато излязохме навън с полумъртвия… Серж, видяхме Чудовището да ни чака!

Адолф направи прекалено дълга пауза, но никой от екипажа не прояви обичайното за такива случаи нетърпение.

— И да го описвам, едва ли ще почувствате колосалните размери на животното — продължи след обилна глътка германецът. — Само ще спомена, че за първи път виждах Джо Кинг толкова уплашен. За мен да не говорим. Може би изненадата от появата му беше така разтърсваща, че сам не осъзнах как побягнах и залегнах зад най-близката скала. Чудовището изрева и вонящият му дъх сериозно ме задави. Повърнах от страх и липса на въздух и идвайки на себе си, видях звярът, надвесен над Държавния секретар. Кинг стреля в окото му и животното подивя. Замахна със закърнелите си горни крайници към него, но ловецът пъргаво се наведе и бръснещите нокти преминаха на милиметри от скалпа му. Ослепено, Чудовището се опита да го стъпче с огромните си стъпала, но ловецът пак му се изплъзна. Виждах как Държавен секретар Кинг дебне звяра да отвори здравото са око, за да го порази с мощната си лазерна пушка. За съжаление, не уцели. Чудовището го захапа, повдигна тялото му нагоре и за мой ужас го глътна.

Следващите ми действия бяха подчинени на странно за мен безразсъдство. Изскочих зад прикритието си и тичешком заредих лазерната пушка. С едно око животното трудно фокусираше и приближи главата си, за да ме разграничи от останалите предмети. Прострелях го, без каквото и да е колебание. После побягнах. Очаквах ярост, злоба, лудост, но нищо подобно не се случи. Звярът замръзна неподвижен и от кухините на очите му закапа някаква лепкава течност. Изродените малки горни ръчички нескопосано загребаха от течността и взеха да я размазват по люспестото му тяло. На разтег разстояние от разстриващия се слепец лежеше припадналия Виан. Залазих в прахта с намерението да го придърпам по-далеч от събитието, но гадта ме надуши и се наложи да се върна обратно при разбитата совалка зад която се криех. Неочаквано всичко потъна в мрак. Небето се разцепи от грохота на мегаволтова светкавица. Странно природно явление отлепи прахта от земята и я завъртя подобно на гигантско торнадо. Свих се на топка и закрих лицето си с ръце. Отгоре ми закапа кървав дъжд.

Мюлер стана и с бърза крачка обходи помещението. В един от ъглите се спря и възбудено продължи:

— Когато всичко свърши, от звяра нямаше и следа. Затичах към тялото на Серж и за мое щастие то беше непокътнато. Вдигнах го на рамо и въпреки необичайната му тежест, успях някак си да стигна до звездолета… Разбрах за присъствието на Чудовището едва, когато зададох курс на кораба към Земята.

Германецът продължи да се лута между седящите.

— Преди да го прострелям, открих, че окото му има две зеници! — Адолф замалко да настъпи Елизабет Мурано и притеснен седна на мястото си. — Веднага щом успях да върна към живот полумъртвия мъж и той признателно ме погледна, под всеки от клепачите видях две светещи зеници! Не знам по какъв начин, но Чудовището беше обладало тялото на човека! Първоначално реших да го убия. Казах си, че със смъртта на тъканта ще загине всичко, което черпи живот от нея. После се отказах от идеята да му прережа гърлото — курсът на кораба минаваше през Гниещото андроидно землище, където на всеки неконсервиран месата грозно окапваха. Заключих се във фризерната зала и без каквото и да е угризение на съвестта, подсигурих оцеляването си. Когато напуснах смърдящата атмосфера на землището в близост до Слънчевата система и се събудих, останах адски учуден, като видях тук присъстващия Серж да поправя авариралата климатична инсталация. Никакъв помен от каквото и да е разлагане на клетките! На космодрума двамата се разделихме, но не си мислете, че забравих за него. Бях сигурен, че тъмната сила, изпратила ни на Сиргус, щеше да се погрижи отново да се срещнем!

Германецът пак напусна креслото си.

— Погледнете очите му! — прикани той онемелите си събеседници. — Синьо-зелени като на котка и всяко с две вертикални чертички!… През цялото време на пътуването ни два въпроса тровеха мислите ми: кой ни събра и кой държи Чудовището в подчинение? На първия имам категоричен отговор — Герелана. Но за втория не смея да правя даже и предположения. Досега Виан би трябвало да прояви свирепия си нрав. Та той е човек-чудовище! През цялото това пътуване го наблюдавах как безмълвно седи и ни стрелка с четирите си зеници. Дори рискувах да беседвам с него по проблема — никаква ярост, никаква злоба, никаква лудост! Само кратки изречения, лишени от елементарна емоция.

Мюлер сложи ръка на рамото на французина.

— Решението ми до го избавя от кошмара е категорично.

— И какъв е планът ти? — най-после се обади и страничен човек — Гелето.

— Ще върна чудовището обратно в локвата с лепкавата сълзотворна течност. Но без вашата помощ едва ли ще успея.

— Та тя досега сто пъти се е изпарила — размърда се и докторката.

— Мисля, че се лъжеш — приключи разказа си Адолф и заследи бързите пръсти на руснака, който приземяваше звездолета.