Чудомир
Легенди

Звезда се стреля

по синьо небе.

Радово. На един км северно от Николаево, там където се слива Хаинбоазката река и тази, дето тече през Гурково, завършва отсечено в отвесна страшна скала планинският масив, що иде откъм Поповци и Жерговец. В подножието на скалата се вие на въртоп вир — широк и бездънен.

… Някога в село Хаинето имало две моми, две хубавици — и двете Ради се наричали. Живели си щастливо двете другарки за радост на стари родители и за слава и гордост на селото. Отгде ги турчин подушил, грозен изедник, бей от крайтунджанските чифлици. Мине се не мине, като хала префучи на черен ат през селото. Дойде ли празник — на хорото се изправи, мустаци суче и все към двете Ради поглежда. Пращал им скъпи армагани, жени питачки провождал и стари вещици одумвачки, дано ги някак убедят бели ханъмки да станат. Какво не правил още той, но нищо не помогнало. Двете верни другарки пред бога са се заклели, че вярата си ще пазят или и двете ще умрат. Разлютил се тогава беят. Той — всесилният, всемогъщият, най-богатият — да бъде отритнат от презрени гяурки и люти закани изрекъл: в незнаен ден и час ще грабне двете горди хубавици и ще ги отнесе в своите бейски сараи диван чапраз да му стоят, чибуците да му палят и да го черпят с върла люта ракия.

Две бедни, клети робини, сами без нийде никого, как ще на турчин устоят? И как ще могат понесе в душмански ръце да паднат за срам и гавра да станат?

Като не искали живи в ръцете му да се дадат, един ден двете другарки се качват на върха на скалата, заплитат си една в друга косите, прегръщат се и полетяват надолу към пропастта. Оттогава тази скала се казва Радово, а реката, която минава през Хаинето — Радовската река.

В библейски приказен тон е дадена легендата за момите. Голямото българско село Мъглиж е нападнато от башибозуци. Писнали деца и майки, лумнали бесни пожари, кървави води потекли. Който можал — хванал гората, душа да спасява. Подир тях хукнали башибозуци с кръвясали очи. Една малка група от момичета с едно дете, капнали от умора, с ужас забелязват, че турците ги настигат. И почват гласно да се молят: „Господи, ти виждаш какво ни очаква. И на птички да се превърнем, не можем да се спасим, затова превърни ни на камъни, милостиви боже, та от позор и мъки да ни избавиш!“

Чул бог молбата им и ето ги и досега стърчат там в планината възправени и неми…

Вариант от тази легенда срещаме и северно от Крън, в местността „Дериазлъ̀“, а горе, навръх Търничанския балкан, има цяла сватба, вкаменена, със сватбари, гайдари и кервана с колите.

Все в този дух биха се наброили десетки легенди из нашия край. Все така кристално чист се явява нравственият образ на нашата мъченица прамайка и все с такъв ужас и страх от турци са препълнени приказки, песни и легенди. И сега на хорото в село Турия се пее:

Звезда се стреля

по синьо небе.

Не било звезда,

най била Гана,

Гана, Драгана,

турци я гонят…

С колко ли кръв и безчестие трябва да е била напоена малката ни долина, та са поникнали толкова много алени цветя и какви ли страшни спомени са тресели душите на нашите прадеди, за да ни оставят толкова много кървави легенди и песни с такива шеметни образи и динамика?!

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, VIII, бр. 175 от 31.X.1931 г.)