Чудомир
Дядо Лулчо

Дядо Лулчо не е прост разсилен, както ги има по други общини само да метат канцеларията, да носят прясна вода от кладенеца и да гледат бика зимно време, а е учен мъж, ентелегент и знае де има мазно сирене из село, мед, пастърма и де има от чиста загарка брашно, та месят бели хлябове. Кога дойде стражар от града или големец, без да му каже някой, разпореди, нагласи и ако гостът е един, той взема ядене за трима, та се наяде и кметът, и секретар-бирникът, че и за него остава.

Гледаш го стар, прегърбутен, ама сърцето му тупа като на младок и като викне от могилата при Динка Пелов:

„Чувайте, селянееее… Всеки да си носи парите в общината, че бирникът е дошъл, брееей!…“ — чува се чак до другия край на селото и оттатък.

Като го чуят селяните, залостят портите и пуснат кучетата, а на сутринта в тъмно още се измъкнат всички из село с дечурлигата, добитъка и се не връщат, дорде си не отиде. И селото заприличва на чумаво. Затова той вземе най-напред яденето и после вика, че инак умира си бирникът от глад.

И почеркът му е ентелегентически. В село, както знаеш, се изредиха да кметуват всички. Като дойде ред и на Нено Сенегалеца, а той, нали учението му е никакво, една неделя цяла се мъчил да се подписва по кметски със завракику на края. Издраскал книгата, дето покрива масата, от край до край, та чак кога му показал дядо Лулчо, тогава го докарал, както трябва.

— Халтави ти пръстите, Ненко — рекъл му той. — Ръката ти все брадва държала, че не може да се свие за писалка. Свий ги пущините, стисни здраво и почни полека-лека, а като дойдеш на края на тейковото си име, ядосай се за нещо и го завърти надолу като камшик.

Послушал го Нено и се научил човекът, ама щом се научил, и го бламираха.

За три години има да взема дядо Лулчо от селото за служба и не може да си ги вземе. Откога да е издъхнал от глад, ами добре, че дохаждат в селото разни големци, та около тях се прехранва. Мине акцизният, мине лесничеят, мине бирникът, след него довтаса пък околийският. Тъкмо той си замине, виж, че дошъл старшият пък, и дядо Лулчо все тича за ядене из селото.

— Бабо Дойке, да опечеш два хляба за канцеларията, че гости пак има!

— Да ти опустеят гостите, дядо Лулчо — обажда се баба Дойка. — Цял хамбар загарка ми изплюскаха вече! Няма ли на друго място хляб, че все у дома идваш!

— От вашия искат! Не ядат какъв да е! Тънки хора, нали знаеш.

— Да се изтънят, че да се прекъснат! Какво им е тънкото бре! Теньо старшията не е ли от Каменяк? До вчера ечемичен хляб нагъваше като колибарин! И защо ти са два хляба, помен ли правите в общината?

— Още двама идели — послъгва дядо Лулчо. — На баните се отбили да изследват баненци. Щели да запират някои. И от село щели да карат някого в града, ама не се знае кой!… Ти бързай да ги опечеш и не бой се! Аз дорде съм, на вашата къща зло няма да се случи! Бързай само!…

И старата тича, горката, и бърза да втаса с хляба.

Лятно време пои бостана на кмета, дои козите на секретар-бирника, наглежда пчелите на Боня Велин и се върти около хаджи Донча, кога има опечен гювеч. Обича да прави и бастуни от яворово дърво, ама най обича, кога дойде пощата, да носи писма на даскалицата.

Кога е отворено писмото, тя го черпи с ракийка, ама щом е затворено и в бял плик — левчето е сигурно. Още като разглежда пощата и намери писмото, секретар-бирникът ще му рече:

— Дядо Лулчо, днес си пак на печалба! Пак бяло писмо има за даскалицата! От любовника е!

— Дай боже, дай боже — дума ухилен дядо Лулчо. — Да са живи и здрави и момчето, и момичето! Вие се смеете, смеете, ама за година време, има-няма, петдесет лева ми е дала даскаличката. Бог да я поживи, а на общината служа три години и три лева не сте ми дали!

И като тури писмото отделно в пазвата си, ухили се пак и рече:

— Де да имаше още пет-шест любовници момичето, без пари щях да ви служа! Ама пусти късмет!…