Мери Балоу
Мрачният ангел (16)

Глава шестнадесета

Граф Торнхил и новата графиня се бяха появили в театъра предната вечер и се бяха разхождали в парка този следобед, и двата пъти съпровождани от многоуважаваната лейди Брил и госпожица Саманта Нюман, братовчедка на графинята и едно от най-красивите нови лица през Сезона.

И в двата случая младоженците седяха толкова близко, колкото позволяваше благоприличието — тя го бе хванала подръка, а неговата покриваше нейната. И в двата случая те се усмихваха и изглеждаха щастливи. Добронамерените бяха склонни да кажат, че дори сияеха. Една кисела клеветница ги кръсти безсрамницата и мошеникът и тези имена бяха шептени, одумвани и осмивани.

И все пак имаше нещо почти романтично в това описание. И нещо почти романтично — макар и ужасяващо неуместно — в дръзкия начин, по който графът бе ухажвал и бе спечелил младоженката. Ако бяха напуснали столицата от срам и унижение, както в действителност трябваше да сторят от уважение към благоприличието, без съмнение щяха да бъдат порицани от всички и думата романтика нямаше да се споменава, дори и при най-богато въображение на ума.

Но те не бяха заминали. И без съмнение бяха млада и изключително красива двойка. С титли, членове на висшето общество, и богати. И очевидно щастливи от това, което толкова безсрамно бяха извършили.

Да, прошепваха в обществото с всеобща неохота, има нещо романтично в един нов брак. Несъмнено бяха се показали изключително невъзпитани и по правило трябваше да бъдат отстранени от благоприличното общество завинаги. Но дори това висше общество, преситено в реалното си съществуване, осъзнаваше, че любовта на младите наистина тържествува понякога. И изпитваше всеобща завист да се съгласи с тази неохота.

Обществото бе подготвено — с голяма предпазливост и много резерви — да започне да приема обратно граф и графиня Торнхил в съвкупното си лоно.

Въпреки че съществуваше, разбира се, фактът, че графът бе в дълбока немилост дори преди този скандал.

А съществуваше също и фактът, че лорд Кързи лекуваше разбитото си сърце и се държеше храбро. Човек можеше да очаква, че бедният благородник ще изчезне в провинцията или дори зад граница, за да избегне смущението от такъв публичен отказ. Но той остана и се държеше със смирено достойнство в компания с други благородници и с мило и тъжно благоразположение в компания с дами.

Дамите можеше да се отнесат с пренебрежение към всеки благородник, който е бил изоставен от годеницата си. Но лорд Кързи, с русата си и лъщяща коса и с мъжествената си фигура, никога не би могъл да бъде обект на присмех. Особено пък с това ново изражение на трагично достойнство. Той можеше да бъде само обект на майчинско съжаление от страна на по-възрастните дами и обект на копнеж от младите дами, а и от тези, които не бяха толкова млади.

Обществото бе постоянно жертва на скуката по време на Сезона. Въпреки зашеметяващия кръг от светски удоволствия, наистина имаше еднообразие при повечето от тях и човек виждаше едни и същи лица, където и да отидеше. Върху всяко нещо, дори малко по-различно от обикновеното, хората се нахвърляха с благовъзпитано ликуване, особено ако в него имаше нещо мъничко скандално. Ами този странен и пленителен триъгълник от три такива красиви и да — романтични фигури? Всички бяха останали в Лондон. Щеше ли лорд Кързи да потърси удовлетворение от граф Торнхил? Щеше ли графинята да съжалява за своето решение? Щеше ли?… О, възможностите бяха безкрайни. И трудно можеше да се устои на шанса да се наблюдава тяхното развитие.

Лейди Тръскът, чийто годишен бал никога не бе една от главните атракции на Сезона, внезапно се оказа в завидното положение да види как къщата й и салонът й се превръщат в арена на първото официално появяване на граф и графиня Торнхил след сватбата им и първата реална среща на тримата главни герои след избухването на скандала преди три вечери.

Лейди Тръскът изпита неизразимо приятното удоволствие да види салона си толкова претъпкан с гости преди още да започнат танците, че се пръскаше по шевовете, както бе чут да отбелязва един представителен благородник. Всички трябваше да бъдат по двойки — още една шега, обявена с гласа на светската скука — така че можеха да се сменят и да си почиват. Чашата от радост на лейди Тръскът преля.

 

 

— Усмихни се — беше й наредил съпругът й веднага щом й помогна да слезе от каретата.

Това бе напомняне, което нямаше нужда да дава. Тя се бе усмихвала в театъра миналата нощ, докато накрая помисли, че лицето й ще се разчекне, беше се усмихвала и в парка този следобед толкова упорито, че се страхуваше, че някой може да я помисли за ненормална. Щеше да се усмихва и тази нощ, въпреки че нямаше да очаква други партньори, освен Гейбриъл. Освен ако не ги изгонеха от къщата, разбира се. Не вярваше, че може да задържи усмивката си, ако това се случеше.

Когато под ръка с мъжа си влезе в танцувалния салон, има ужасния спомен от последния път, когато бе в такъв салон — едва преди три вечери. Стори й се, че са минали години. В онзи салон тя бе сгодена за Лайънъл. Сега бе омъжена за Гейбриъл. Нереалността на всичко това я накара да се почувства леко зашеметена.

Беше с ясното съзнание, както бе и в театъра миналата нощ, от затишието около тях и после подновеното шушукане, когато се появиха в салона. Не обърна такова внимание на необичайно претъпкания салон.

Тя се усмихна приветливо на съпруга си и смело се огледа наоколо.

Можеше да срещне стотици погледи. И може би наистина ги срещаше за миг, въпреки че повечето от гостите на лейди Тръскът бяха твърде добре възпитани, за да бъдат хванати, че я зяпат. Но един чифт очи тя срещна съзнателно — през цялата ширина на салона — тези на виконт Кързи.

Сърцето й болезнено се преобърна и за дълги вцепенени и мъчителни мигове тя не можеше да погледне в друга посока. Лайънъл. Красив и елегантен както винаги. Нейният Лайънъл. Нейната любов. Мечтата, която я поддържаше през петте дълги, отегчителни и твърде самотни години.

И тогава с мъка изви очи и погледна към ръката, с която се бе хванала за съпруга си. Въобще не забеляза в своята злочестина голямото удоволствие, което присъстващите извличаха от сцената, въпреки че никой не се взираше открито в нея.

Графът взе със свободната си ръка нейната и я поднесе до устните си. Както бе очаквала, той й се усмихваше с възхитителна имитация на обожание в очите. Почувства отново силна вълна на ненавист и се пребори със себе си да не го покаже.

Някой й правеше поклон. Някой, който искаше да я поздрави. Тя вдигна поглед с изненада и видя онези сини очи съвсем близо. Той протегна ръка за нейната и тя я измъкна от ръката на мъжа си и я сложи в неговата, без да осъзнава напълно какво направи. Той я погледна и постави устните си точно на същото място, където я бе целунал съпругът й преди малко.

Една част от съзнанието й забеляза, че той никога преди не беше я поглеждал така. С такава мекота, топлота и нежност. Никога. О, наистина, никога, въпреки че тя бе жадувала за това и си бе казвала, че ще се случи веднага, щом годежът им бъде обявен официално, или веднага, щом се оженят.

— Госпожо — изрече той с мек глас, въпреки че знаеше, че няколко души около тях, очевидно увлечени с други дейности и разговори, щяха да чуят какво казва. — Бих желал да предложа искрените си благопожелания за вашия брак. Вие сигурно знаете, че вашето щастие винаги е било моя главна и единствена цел. Надявах се, че ще го намерите с мен, но съм доволен, че сте го намерила, дори с цената на моето собствено нещастие. Не трябва да се чувствате виновна… — усмивката му бе топла и тъжна. — Само щастие. Това ви желая до края на живота ви.

Той пусна ръката й, поклони й се дълбоко, извърна се доста прибързано и излезе от салона.

— Дявол! — промърмори съпругът й близко до ухото й.

А ръката му, която бе на кръста й, бе силна и той й проправи път напред.

— Най-после. Първият тур ще бъде валс, както чувам. Ела да танцуваме.

Тя не желаеше нищо повече от това да избяга към стаята за дамите и да се скрие в най-отдалечения й ъгъл. Пристъпи напред на дансинга, изненадана, че краката й се подчиняват на командите на мозъка й.

— Сложи ръка върху рамото ми — гласът му бе почти рязък, когато я прихвана през кръста с ръката си, а с другата взе нейната. — Сега ме погледни в очите.

Тя му се подчини вдървено. Помисли си дори, че може да развлече присъстващите, като припадне пред тях. Беше немислимо.

— Сега — продължи той, — ми кажи, че ме обичаш. И когато направиш това, ми се усмихни отново.

— Обичам те — изрече тя.

— Още веднъж — той погледна към устните й. — И с малко по-голяма увереност. И после с усмивка. Твоята бледност ще бъде разбираема при създалите се обстоятелства, но може да бъде зле изтълкувана, ако продължава.

— Обичам те — повтори тя и му се усмихна.

— Добро момиче. Продължавай да ме гледаш в очите за известно време.

Беше нелепо. Да му казва, че го обича, да се усмихва в очите му, докато и двамата знаеха, че тя почти припада от любов по друг мъж. Лайънъл бе толкова мил и толкова… благороден. Тя бе очаквала той да я отреже изцяло до края на живота й. А беше й пожелал щастие. Дори за сметка на собственото му щастие, той желаеше нейното. Нима не забеляза, че сърцето й изгаря от болка по него?

Само дето така предателски, взирайки се в лицето на съпруга си, тя почувства онова физическо привличане, което изглежда винаги бе чувствала към него. И като гледаше устните му, си помисли за начина, по който той я целуваше и странния ефект, който докосването на нейната уста до неговата предизвикваше по цялото й тяло. Винаги го чувстваше така добре на пръстите на краката си, както и на устните си. Усмивката й стана по-широка и й стана забавно, въпреки волята й. И пак въпреки волята си откри, че си мисли за предишната нощ и като че ли не й остана дъх, като си спомни, че всичко щеше да се повтори отново след бала. Всяка нощ, бе казал той. Поне веднъж, а понякога повече, ако тя иска или позволи.

И тогава мислите й внезапно и неволно се промениха към бала преди три вечери и към четенето на онова писмо. Лайънъл беше с баща си. Отсъстваше от салона с баща си и без съмнение планираше с него какво да правят със заловеното писмо. Беше се върнал в салона и бе застанал до баща си и после върху подиума, където бе стоял смирено, докато баща му четеше.

Току-що й бе казал, че й желае само щастие. Как би могъл да направи това, тогава? Как бе могъл да я изложи на такова жестоко унижение? Дори и да беше виновна, това бе ужасно и необикновено наказание. Със същия успех биха могли да я съблекат и да я вържат на позорния стълб и да я бият с камшици. Беше се почувствала толкова безпомощна, толкова изложена на показ и наранена. Разбира се, боят с камшик или с пръчка бе дошъл малко по-късно, в по-голямо уединение.

Дори и да предположеше, че това писмо бе шокирало и оскърбило Лайънъл, как бе могъл да се съгласи с това, което бе направил баща му? Как би могъл, който и да е джентълмен да постъпи така? Особено един благородник, който току-що се бе престорил, че й желае щастие.

Току-що той бе направил един жест, толкова благороден, че тя щеше да припадне. Но наистина ли бе толкова благороден? Той не се бе извинил за жестокостта си и за липсата си на смелост. Той просто… той просто бе направил така, че да изглежда доблестен мъченик за всички, които наблюдаваха и слушаха. Тя не се съмняваше, че голям брой бяха наблюдавали и значителен брой присъстващи бяха слушали. Вероятно досега думите му бяха стигнали до всеки гост в салона.

Не, тя бе несправедлива към него. За Лайънъл мислеше тя. Лайънъл. Нейната любов.

— Беше много мило от негова страна — изрече колебливо. — Много благородно.

— Беше чист театър — поправи я нежно мъжът й. — Той спечели сърцата, съжалението и дълбокото уважение на цялото светско общество, Дженифър. Изцяло стовари вината върху теб.

— Но той ми пожела щастие — напомни тя.

— И пет пари не дава за теб — увери я той. — Има една-единствена любов в живота на Кързи — и това е самият Кързи. Ако не знаеш, Дженифър, ти си хиляда пъти по-добре с мен.

Тя го погледна озадачена, а усмивката й изчезна за миг. В гласа му имаше тиха злоба. Беше очаквала от него да изпита някакъв срам от злото, което бе сторил на Лайънъл. Но може би беше естествено да мразиш човека, към когото си постъпил несправедливо.

И ето я там, задъхана, изненадващо неочаквана и неканена — онази мисъл, която се бе прокрадвала в съзнанието й като влудяващ я дразнител. Лайънъл бе с болния си чичо в Хаймуър хаус преди две години. Катрин, в съседния Чалкоут, беше имала таен любовник преди две години. Била е съблазнена от младостта, красотата и обаянието, както бе писала в писмото си. Дъщеря й бе руса и със сини очи — като баща си. Гейбриъл, когато го бе попитала дали бащата на детето е сега в Лондон, в действителност не бе отговорил на въпроса й. Гейбриъл мразеше Лайънъл.

Неочакваните мисли толкова я ужасиха, че тя се опита да ги изтласка назад към мястото, откъдето само я бяха подразнили.

— Кой е бил любовникът на мащехата ти? Кой е бащата на Илайза? — ужасена, тя се чу да прошепва въпросите.

— Не — ръката му я хвана някак си по-здраво за кръста и той я завъртя веднъж, а после отново. — Това не е нито времето, нито мястото, моя любов. Наблюдават ни отвсякъде.

Тя почувства огромно облекчение, от което й омекнаха коленете, че той бе отказал да й отговори, макар и да знаеше, че няма да бъде в състояние да остави нещата така. Сигурна бе, че когато се върнат вкъщи, щеше отново да го попита и че няма да се успокои, докато не чуе отговора му. Въпреки че вече се досещаше какъв ще бъде отговорът. И го отричаше пред себе си с паническа сила.

Турът почти свършваше. Но не свърши достатъчно бързо, за да я спаси. Дори когато музиката стигна до познатия край, последната мисъл отвори вратата в съзнателния й ум и тя пристъпи през нея.

Гейбриъл мразеше Лайънъл. Защото Лайънъл бе любовникът на Катрин и я бе изоставил и беше отрекъл бащинството на дъщеря й. Не търси отмъщение, беше писала Катрин.

Защото той го беше търсил.

И го бе постигнал.

В многолюдния, претъпкан, горещ и задушен салон, Дженифър внезапно усети смразяващ студ, който я прониза право в сърцето.

 

 

Лейди Брил много се страхуваше, че лошата слава на едната й племенница ще се отрази на другата. Беше се страхувала, че Саманта няма да има кавалери на бала у лейди Тръскът. Беше съвсем подготвена да използва цялата сила на влиянието си, за да предотврати нещастието племенничката й да остане без партньор за танците. Положението можеше да стане необратимо, ако се случеше веднъж. И така, Саманта, точно както и Дженифър, бе инструктирана да се усмихва, още щом слезе от каретата на чичо си.

Но леля Агата нямаше нужда да се тревожи. Обичайната й свита бе около нея и почти, преди да се бе установила на едно място в салона, беше вече обещала първите три тура. Дори някои благородници, които обикновено не се събираха около нея, направиха това тази вечер. Саманта предположи, че някак си се възползва от това, че Дженифър бе в немилост. Може би някои от тях се надяваха, че тя ще каже нещо, за да подхрани жаждата им за клюки.

Тя се усмихваше, танцуваше и бъбреше с благородниците и с другите млади дами, които познаваше. И със задоволство отбеляза, че не отбягваха Джени и че тя танцува всеки тур. Но не можа да се почувства щастлива. Беше станала свидетелка на невероятния спектакъл, когато Лайънъл прекоси салона, той не се бе въртял около края на дансинга, както обикновено правеха хората, а бе преминал направо през него, и бе целунал ръката на Джени, беше й се поклонил, след като бе прошушнал нещо в ухото й, и бе излязъл забързано от салона.

Докато сърцето й го съжали за това, че бе имал смелостта и благородството да направи нещо, което бе толкова трудно, то сцената също я потресе. Наистина го беше грижа за нея. Тя чу тези думи или думи със същия ефект, коментирани от всички около нея.

Може би в края на краищата Лайънъл беше обичал Дженифър.

Тя гледаше нещастно дали ще се върне в залата и се почувства потисната до смърт от голямата вероятност той да беше напуснал къщата. Но не я бе напуснал. Върна се по време на втория тур. Говореше с група дами и после танцува третия тур с една от тях.

Саманта изчака да я приближи. Или ако не това, поне да хвърли поглед към нея. Да й подаде някакъв сигнал. Със сигурност щеше да й даде някакъв сигнал. Може би една усмивка. Кимване с глава. Някакво тайно обещание, че ще говори с нея открито, в по-подходящо време.

Но нямаше нищо. Беше много дискретен.

Или тя беше много глупава?

Когато вечерята бе готова, тя не можа да издържи повече и успя да види, че лорд Греъм искаше да я покани за следващия тур. Лайънъл стоеше близо до изхода и разговаряше с други двама благородници.

— Извинете ме, моля — каза Саманта и се отдалечи забързана, след като промърмори на леля Агата, че отива до стаята за дамите. Тя не се спря да чуе раздразнения въпрос защо не бе отишла там, когато само преди няколко минути бе минала наблизо, на връщане от трапезарията.

Сърцето й биеше болезнено, когато се приближи до изхода. Никога в живота си не бе вършила нещо толкова безсрамно и нередно. Тя се блъсна непохватно в лорд Кързи, докато минаваше забързана край него и измънка някакво извинение, когато той я хвана за раменете.

— Нека да разговарям с вас навън — прошепна тя и отмина.

След миг тя щеше да даде всичко на света, ако можеше да върне тези думи и това блъскане назад. Как можа да направи това? Как можа? Стоеше колебливо и си махаше с ветрилото, като накрая реши да се втурне към тоалетната. Той щеше да си помисли, че си е въобразил онова, което му бе прошепнала.

Но той дойде от салона, докато тя все още се колебаеше.

— А, госпожице Нюман — започна той, като й се поклони елегантно и взе ръката й да я поднесе към устните си, — очарован съм да ви видя тук. Надявам се, че вечерта ви харесва.

— О, да, милорд, благодаря — отвърна тя, останала без дъх, гледайки го с безпокойство в лицето. Нека да говори, без да се бави — помисли си тя. Нямаше нищо нередно да си разменят любезности за малко. Но няколко мига бе всичко, което благоприличието позволяваше.

Той я гледаше учтиво и с повдигнати вежди. В очите му имаше… забавление?

— Да, госпожице Нюман? С какво мога да ви услужа?

Колко неизразимо унизително. С изключение на това изражение на очите му — това хитро изражение — той можеше да се обръща към една непозната.

— Мислех… — заекна тя. — Тоест… Когато бяхте все още сгоден за Джени, вие казахте… аз…

Той наведе глава малко по-близо до нейната, като че ли се опитваше да осмисли бръщолевенията на някое малко дете.

— Мисля — каза той, — че вашата изключителна младост ви е довела до недоразумение, госпожице Нюман. Вие сте прекрасна млада дама, а аз винаги съм оценявал красотата. Може би съм изразил някаква галантност, която вие сте разбрала погрешно?

Тя се вторачи в него, невярваща и ужасена. И разбра с болезнена бързина всичко, в което я бе въвлякла нейната изключителна младост. Тя се бе смутила от желанието му да й говори тайно за любовта си към нея, когато бе обещан на Джени. И веднъж го бе заподозряла, че той се опитва да я накара тя да развали годежа му, като разговаря с Джени. Значи е била съвсем права, въпреки че бе сгрешила мотива му. О, да, наистина го бе заподозряла. Сега това й бе толкова кристално ясно, че се почувства унизена от собствената си глупост. Или от собствения си детски отказ да слуша собствените си съмнения.

— Вие искахте да се освободите от Джени — прошепна тя. — Опитахте се да ме използвате. О, о!

— Скъпа моя госпожице Нюман! — погледът му бе съвсем благожелателен. — Вярвам, че горещината от салона ви е дошла твърде много. Мога ли да отида и да ви донеса чаша лимонада? Или първо да ви донеса някой стол?

Но тогава друга ужасна мисъл я порази. Джени бе отрекла онези унизителни неща, които се изброяваха в писмото, и Саманта знаеше, че бе почти невъзможно да е имала потайни срещи с граф Торнхил. Джени пък бе казала, че графът е отрекъл да е написал писмото. Лайънъл не бе направил нищо, за да защити Дженифър от онова ужасно публично унижение. Той би могъл да я скастри насаме, да я отстрани от себе си спокойно. Но не го бе направил. И сега тя знаеше защо.

— Вие сте написал писмото — тя все още шепнеше.

— Мисля — каза той, като разтърси ръката й, — че трябва да повикам леля ви, госпожице Нюман, и да я посъветвам да ви отведе вкъщи.

— Не!

Тя издърпа ръката си, шмугна се покрай него с несръчна бързина, почти се сблъска с граф Торнхил, спомни си къде се намира, и се забърза към стаята за дамите.

Музиката бе свършила, когато тя излезе отново. Утре щеше да реши дали да каже на Джени и лорд Торнхил какво подозира, въпреки че в действителност изпитваше нещо повече от подозрение. Да, трябва да им каже. Но междувременно трябваше да се порадва на остатъка от бала и да танцува с кавалерите си и може би — да, може би да си избере съпруг.

Въпреки че бе в стаята за дамите само за половин час, тя се почувства така, сякаш бе пораснала поне с пет години за това време. Не беше вече наивното и невинното момиченце. Чувстваше се като цинична светска дама.

Никога повече нямаше да си позволи да бъде така измамена.

Никога повече нямаше да обича.