Мери Балоу
Мрачният ангел (11)

Глава единадесета

Сред четиридесетте гости, насядали около масата за вечеря у граф Ръшфорд, цареше атмосфера на веселие и трепетно очакване. Всички знаеха какво съобщение щеше да бъде направено накрая, но това не охлаждаше техния ентусиазъм. Нито пък пресният скандал отпреди няколко дни, който бе разцъфнал невероятно за няколко часа, само за да утихне отново, както и много други предполагаеми скандали. Не че някой щеше да скърби толкова за това утихване. Винаги имаше нов скандал, който да заеме мястото на предния.

Саманта се усмихваше както всички около нея и разговаряше с господин Ейвърли от лявата й страна и дори малко флиртуваше с него. В светското общество човек бързо се научаваше как да флиртува, как да се скрие зад усмивки, изчервявания, искрящи очи и остроумни отговори. Как да прави комплименти, да очарова останалите и да държи на разстояние заинтересованите господа. Не че това се удаваше винаги. Беше й се наложило да откаже едно предложение за женитба от господин Максуел тъкмо тази сутрин и много се страхуваше, че може да го е наранила. А леля й Аги бе озадачена, чичо й бе раздразнен — и двамата бяха одобрили неговата партия.

Саманта продължи да се усмихва наистина, тя удвои усилията си, когато мигът, от който се страхуваше, настъпи и граф Ръшфорд стана на крака, за да обяви онова, което всички очакваха. В действителност не чу думите му. Но имаше усилващ се шум от престорена изненада, ръкопляскания и смях — и Лайънъл стана, притисна Джени към себе си и целуна ръката й. И двамата се усмихваха лъчезарно един на друг и изглеждаха така, сякаш вечно щастливи не бяха достатъчно силни думи, за да опишат тяхното бъдеще.

И все пак — помисли си Саманта, като отмести поглед от тях, преструвайки се, че вдига чашата си с вино — Лайънъл не обичаше Джени. А Джени — е, Джени наистина го обичаше. Но бе също и прекалено разстроена от случката с граф Торнхил. А Саманта? Е, чувствата й бяха без значение. Освен дето постоянно се чувстваше нещастна и въобще не можеше да се съсредоточи и да обикне някой по-специален господин от ласкателно голямата група свои почитатели. И дори не бе сигурна, че Джени ще бъде щастлива. Самата тя чувстваше, че би го понесла, само ако знаеше, че двамата се обичат. Тогава щеше да разбере, че собствените й чувства са доста погрешни и твърдо трябваше да им обърне гръб.

Е — помисли си тя щом лейди Ръшфорд най-после стана на крака да даде знак на дамите да излязат от трапезарията, — всичко бе свършено. Най-накрая. Сега бе съвсем официално и неотменимо. Всякаква крехка и абсурдна надежда, която може би се бе прокраднала някъде дълбоко в съзнанието й, сега бе твърдо отблъсната.

Това бе облекчение. Да, наистина бе облекчение.

Тя се приближи до братовчедката си в гостната, което не бе никак лесно, защото изглежда всички дами без изключение, се опитваха да направят същото. Дженифър я видя и се обърна към нея със сияещ поглед, за да я прегърне силно.

— О, Сам — възкликна тя, — пожелай ми щастие — и се засмя. — Пожелай ми това, което вече имам в такова изобилие, че ми се струва, че ще се пръсна.

По-късно Саманта не можа да си спомни какво бе отговорила. Но й го пожела наистина. О, да, пожела на Джени всичкото щастие на света. Собствените й чувства нямаха ни най-малко значение.

 

 

Беше много по-късно вечерта. На Дженифър й бе горещо, беше се зачервила и краката й бяха подути от ходене. Но бе по-щастлива от всякога. Сега, тази вечер, мечтите, които бе имала в продължение на пет дълги години за това, какво щеше да представлява Сезонът, щяха да се сбъднат.

Тя бе център на внимание и възхищение. Знаеше, че тези неща не са важни сами по себе си. Но всяка жена има някаква скрита суета и се радва, когато й се възхищават, дори да е обрекла сърцето си на един — единствен мъж. Граф Ръшфорд бе танцувал с нея и й бе дал да разбере, че я одобрява. Дори и татко — чудо на чудесата — я бе поканил на танц.

А Лайънъл — о, Лайънъл бе танцувал с нея два пъти валс и бе обявил намерението си да танцува с нея последния тур. Един мъж може да бъде извинен за малкото прегрешение, че танцува с годеницата си три пъти в една вечер — бе казал той. Главата му бе близо до нейната, а очите му се усмихваха топло. А ако висшето общество не се съгласи — е, тогава да върви по дяволите.

Беше се засмяла от удоволствие, като чу безбожните му думи.

И всички ги наблюдаваха. Не бе суета да го повярва. Беше истина. Всички можеха да забележат, че Лайънъл я гледа така, сякаш ще я погълне. А нея не я беше грижа, че щяха да забележат съвсем ясно, че тя го обожава.

Всички съмнения — ако въобще бе имало някакви съмнения — бяха оставени на мира. Вчера той бе твърде ядосан и наранен. Беше разбираемо. Грешката бе изцяло нейна. Но сега, тази вечер, той бе оставил яда си настрана и истинските му чувства към нея бяха на показ пред всички — изписани на лицето му и в погледа му.

Той не беше дошъл на бала. Не беше изненада, сигурна бе, че Лайънъл и баща му са направили всичко възможно да не дойде. Това бе огромно облекчение. Страхуваше се да го види отново. Разбира се, беше чудесно, че не й се налагаше да го вижда довечера и през другите нощи. Довечера нямаше дори гласът му да отеква в съзнанието й. Довечера най-после щеше да се освободи от него.

Преди известно време граф Ръшфорд бе извикан от салона. Дженифър не обърна специално внимание на това, но след малко дойде един прислужник да помоли лорд Кързи да отиде при баща си в библиотеката и Лайънъл я остави, след като й се усмихна със съжаление и стисна ръката й.

Той отсъстваше през по-голямата част от следващия тур, който Дженифър танцуваше със сър Албърт Бойл. Тя намери компанията му за интересна, след като той й каза, че трябва да му пожелае щастие, така както той бе пожелал на нея. Преди време се сгодил за госпожица Роузали Огдън. Тя винаги бе проявявала специален интерес към сър Албърт, защото той бе първият благородник, когото двете със Сам бяха срещнали в Лондон. Тя побърза да заключи съзнанието си за другия благородник, който бе с него в парка през онзи ден.

Но въпреки интереса й към сър Албърт, беше разочарована от дългото отсъствие на годеника си. Дори и да не можеха да танцуват заедно през цялата вечер, тя поне можеше да го наблюдава през по-голямата част от времето. Тази вечер той бе облечен в различни нюанси на светлозелено, които да подхождат на цвета на нейната рокля. Леля Агата считаше, че бледият цвят е подходящ за една млада дама, която вече е официално сгодена. Дженифър се подсмихна тайно на себе си. Чудеше се дали след пет или десет години щеше да се безпокои, когато Лайънъл е извън погледа й за няколко минути.

И тогава той се появи отново до вратата с баща си, с лице бледо като ризата му, с напълно изчезнала усмивка и сурово изражение. Какво се бе случило? Очевидно имаше нещо. Лоши новини? Затова ли го бяха извикали в библиотеката, първо графа, а после и него самия? Баща му забеляза тя, като премести погледа си към него бе определено мрачен. Турът приключваше, но тя не искаше да избързва към тях, за да ги пита какво се бе случило. Нямаше да бъде възпитано. Беше принудена да позволи на сър Албърт Бойл да я придружи обратно до леля й Агата и да чака Лайънъл да дойде до нея. Какво нередно се бе случило? О, бедният Лайънъл!

Каквото и да е, той щеше да бъде доволен, че вечерта вече привършва. Не оставаха повече от един или два тура танци.

Дженифър наблюдаваше с известна загриженост, като си вееше с ветрило на пламналото си лице, как граф Ръшфорд, следван плътно от сина си, си проправя път към повдигнатия подиум, където бе разположен оркестърът, как се качва на него и дава знак за тишина с вдигната ръка. Държеше лист хартия в другата. Лайънъл застана до него с каменно изражение на лицето и със сведен поглед.

В салона премина шушукане и гостите постепенно разбраха, че домакинът им чака да се обърне към тях. Дженифър пристъпи крачка напред, но после отново спря.

— Наскърбен съм, че ще направя съобщение, което ще развали настроението ни тази вечер и ще сложи рязък и бърз край на празненството — започна графът със строг и ясен глас. — Но нещо обезпокоително бе предоставено на вниманието ми тази вечер и след консултация със сина ми и внимателен размисъл, аз реших, че нямам друг избор, освен да се изкажа публично и без отлагане.

Шепотът в танцувалния салон се усили. Дженифър, по причина, за която нямаше и представа, усети сърцето си да бие по-бързо. Чуваше го как тупти в ушите й.

— Това писмо е било връчено в къщата преди един час — каза графът, като вдигна малко листа хартия. — И един от моите прислужници е бил подкупен, за да го връчи в ръцете на един от моите… гости. За щастие моите прислужници са ми верни. Както писмото, така и подкупът бяха сложени в ръцете на моя иконом, а след това и в моите.

Какво ли ще да е, помисли си Дженифър сред шушукането, което последва, че да е породило необходимостта от този публичен показ? Започна да си вее с ветрилото, но спря, като видя, че всички около нея стихнаха.

— Ще прочета това писмо — продължи графът, — ако ми позволите няколко мига.

Той вдигна листа хартия пред себе си и зачете:

„Моя любов, твоето мъчение почти свършва тази вечер, фарс, който ти се почувства задължена да изстрадаш. Утре ще измисля как да те видя насаме, както съм го правил много пъти преди. Ще те прегръщам отново, ще те целувам отново и ще правим отново любов. И ще планираме как да се измъкнем заедно, така че да можем да се целуваме и любим, когато си поискаме. Извини моята непредпазливост, като ти изпращам това тази вечер, но знам, че ще бъдеш разочарована щом не ме видиш там. Бях посъветван да стоя настрана след нашето почти открито прегрешение преди няколко вечери. Ще направя така, че моят пратеник да получи достатъчно подкуп и това да ти бъде дадено в ръцете — и до сърцето ти, след като го прочетеш. Да бих могъл да бъда и аз там. До утре, моя любов.

Торнхил.“

Дженифър стоеше като истукана. Не бе в състояние да мисли.

— Моят прислужник бе подкупен — заяви граф Ръшфорд, — за да достави това в ръцете на госпожица Дженифър Уинууд.

Беше се превърнала в каменен блок. Или в леден блок. Звук — звукове на гняв — се усилиха около нея. Беше нещо, което ставаше на огромно разстояние от нея.

— През последните няколко дни — продължи графът, като отново някак си наложи тишина на събраните си гости — синът ми неведнъж погледна със снизхождение на онова, което бе очевидно злощастно, но безобидно прегрешение на младостта и невинността. Като мъж на честта и чувствителността той отстоя ангажимента си към госпожица Уинууд и защити името й от скандал и безчестие. Изглежда, че много се е лъгал. А също и аз, и графинята сме се излъгали. Излъгали сме се в едно многогодишно приятелство. Ще изясня тук и сега, че между моето семейство и това на госпожица Уинууд няма да има за в бъдеще никаква връзка и че годежът, обявен по-рано тази вечер, вече не съществува. Лека нощ, дами и господа. Сигурен съм, че ще ме извините, затова че не чувствам, че има нещо, което да се празнува тази вечер.

Лайънъл стоеше до баща си и изглеждаше строг, изпълнен с достойнство и много красив. Като че ли част от Дженифър, която не бе тялото й, се бе отделила от това тяло и наблюдаваше почти безучастно. Като че ли това, което бе казано, и това, което ставаше в момента, нямаха нищо общо с нея.

Граф Ръшфорд стоеше разкрачен върху подиума и гледаше как гостите си отиват. Никой от тях не го приближи. Може би бяха твърде притеснени, за да го сторят. Или може би прекалено бързаха да излязат навън, така че да се похвалят, като разкажат затова, което току-що се бе случило. Лайънъл продължаваше също да стои там, изправен и блед, с поглед, втренчен надолу. Всички си отиваха. Повечето хора не я погледнаха. Изглежда отново бяха обхванати в хватката на огромното смущение.

После някой я сграбчи за китката с болезнена сила — леля Агата — и някой я хвана за другия лакът така, че тя усети как сякаш щеше да й смели костите — баща й. И заедно те я завъртяха и я изтласкаха вън от салона по-бързо, отколкото краката й можеха да я движат, или поне така й се стори. Някак си, въпреки че всички се разотиваха, никой не се изпречи на пътя им. Всички се отдръпнаха от двете им страни, сякаш бяха чумави.

А после тя не можа да разбере как бързо стана всичко, се намери в каретата на баща си. Той беше до нея, леля Агата срещу нея, Саманта до леля Агата и каретата потегли.

— Имам камшик за конете в конюшнята — казваше баща й с толкова тих глас, че Дженифър разбра, че е повече от ядосан. — Подготви се, госпожице. Ще го използвам, когато пристигнем вкъщи.

— О, не, чичо — простена Саманта.

— Джерълд — обади се леля Агата.

— Тишина! — заповяда той.

Всички потънаха в мълчание през останалата част от пътя им за вкъщи.

 

 

— Съжалявам, милорд.

Гласът на камериера му някак си се смеси със съня му. Той се опитваше да напусне Лондон, но по която и улица да поемеше каляската, пред тях винаги имаше голямо движение, бъркотия от превозни средства, ядосани и развълнувани хора, които спореха и жестикулираха. И никаква пролука да минат. А после камериерът му бе застанал на вратата на каляската, обръщаше се към него и му говореше по най-официален начин.

— Съжалявам, милорд.

— Съжаляваш, проклятие! Махнете се от пътя ми. Събуди се, Гейб. Стани, преди да съм хвърлил някоя кана със студена вода отгоре ти.

За миг Бърти бе също там и добавяше смут към мелето, като се опитваше да прекара един буен кон покрай каляската му.

И тогава граф Торнхил се събуди.

— Съжалявам, милорд — повтаряше отново слугата, — опитах се да…

— Ставай, Гейб!

Бърти, блестящ с балните си дрехи, безцеремонно избута слугата настрани, сграбчи завивките и ги захвърли. Графът видя, че е вбесен, разтърси остатъците от съня си и отпрати своя човек.

— Връщай се обратно в леглото — каза му той. — Боже мой, Бърти, какво, по дяволите, правиш тук по това време? Колко е часът, между другото? — той изви краката си отстрани на леглото, седна и прокара пръсти през косата си.

— Ставай! — заповяда сър Албърт. — Ще ти дръпна един пердах, че да ме помниш до края на живота си, Гейб.

Графът го изгледа с известна изненада.

— Тук ли, Бърти? — учуди се той. — Пространството не е ли малко ограничено? А и ти нямаш камшик, драги. Поне ще ми позволиш ли да си облека някои дрехи? Изпитвам отвращение, когато ме пердашат, или дори да разговарям, когато съм гол.

Той стана на крака.

— Ти си лигав мръсник — изрече сър Албърт с глас, студен от презрение. — Винаги съм те защитавал от всички, които са те оклеветявали, Гейб. Но те са били прави, а аз съм се заблуждавал. Може би наистина е имало нещо между теб и мащехата ти. Ти си мръсник!

Графът се извърна, след като не успя да стигне вратата на гардеробчето за дрехи.

— Внимавай, Бърти — изрече тихо. — Говориш за една дама. За член на семейството ми.

— Отвращаваш ме — изръмжа някогашният му приятел. — Ти си лигав мръсник.

— Да — графът изчезна да се облече и след малко се върна, като завързваше широкия платнен колан на един брокатов халат около кръста си. — Вече го каза, Бърти. Ще бъде ли прекалено, ако те помоля да обясниш причината за буйните ти чувства в това време на нощта, колкото и да е часът?

— Подкупът ти не е бил достатъчно голям — изрече сър Албърт съвсем отчетливо. — Писмото ти е попаднало в погрешни ръце.

Графът почака, но очевидно Бърти бе свършил.

— Следващия път, когато се опитам да подкупя някого — каза той, — не трябва да забравям да удвоя сумата. Корупцията изглежда е по-скъпа, отколкото преди. Писмото ми ли, Бърти? Кое от тях? Написах четири или пет през последните няколко дни.

— Не се прави на глупак — изсъска сър Албърт. — Без съмнение тя също има вина, като се е срещала с теб насаме и ти е позволявала интимности. Но вярвам, че по същество тя е невинна, точно както е невинна и госпожица Огдън и всичките други млади момичета, които току-що са били въведени в обществото. Те не подхождат на развратници с опит, които са склонни да ги прелъстят и опозорят. Самият Ръшфорд прихвана това писмо, ако искаш да знаеш. Прочете го на висок глас пред всички, които бяха събрани там. Тя е съсипана. Надявам се, че си доволен.

За миг граф Торнхил го изгледа мълчаливо.

— Мисля, че е по-добре да отидем във всекидневната, Бърти — каза той най-накрая, като се извърна, за да го поведе нататък и запали няколко свещи, когато стигна там. — По-добре ми разкажи точно какво се е случило тази вечер.

— Как си могъл! — повиши глас сър Албърт. — Ако е трябвало да съблазняваш една порядъчна дама, когато има разни сортове жени от друга класа, които биха били твърде доволни, за да спечелят малко допълнителни доходи, то трябваше ли да си толкова луд и да рискуваш да я изложиш пред цялото висше общество? Нямаше ли страх, че писмото може да попадне в чужди ръце?

— Бърти — тонът на графа стана твърд. — Предположи за няколко минути, ако обичаш, че не знам за какво говориш. Или се престори, че разказваш историята на някой непознат. Кажи ми какво се случи. По какъв начин съм съсипал госпожица Уинууд? Предполагам, че именно нея съм съсипал.

Сър Албърт не пожела да седне, но се успокои достатъчно, за да предаде сбито какво се бе случило в танцувалния салон на Ръшфорд преди по-малко от половин час.

— Ти видя ли писмото? — попита графът, когато разказът на сър Албърт завърши.

— Разбира се, че не — сви рамене сър Албърт. — Ръшфорд го държеше. Прочете го цялото. Защо да искам да го видя?

— Поради доста важна причина, в действителност — каза графът. — Ти познаваш почерка ми, Бърти. Това писмо не е било написано с моя почерк.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че не ти си написал това писмо? — попита приятелят му, невярващ.

— Не се опитвам — изрече лорд Торнхил рязко. — Казвам ти, Бърти. Боже мой! Нима мислиш, че съм способен на такова нещо?

— Способен си да целуваш момичето пред очите на цялото висше общество — напомни му сър Албърт.

А, да. Отказваше му се основателно възмущение. Да, това бе нещо, което можеше да направи. Бе много хитро, в действителност. И очевидно бе свършило идеална работа.

— Гейб — продължи приятелят му, като се намръщи, — ако ти не си написал писмото, то тогава кой го е направил? Губи си смисъла.

— Някой, който е искал да ме злепостави — каза графът. — Или някой, който е искал да съсипе госпожица Уинууд.

— Безсмислено е — поклати глава сър Албърт.

— В действителност — графът се усмихна доста мрачно, — подозирам, че току-що ме надиграха в една игра, върху която мислех, че имам пълен контрол.

Сър Албърт го погледна неразбиращо.

— Време е да си в леглото — добави лорд Торнхил. — Знаеш ли, Бърти, да не си лягаш цяла нощ и да се разхождаш в нереалността през по-голямата част от нея, може да бъде пагубно за вида ти и телосложението ти.

— Аз може да съм глупак и будала, но ти вярвам, загдето отричаш — сякаш не го чу сър Албърт. — Това, обаче, не променя факта, че тя е изцяло съкрушена, Гейб. Никога няма да й изпратят друга покана. Никога няма да може да покаже отново лицето си в града. Съмнявам се, че баща й ще е в състояние да й намери съпруг дори в страната. Срамно е, аз доста я харесвам. И ако може да ти се вярва, тя не е допринесла с нищо за собственото си крушение.

— Понякога — каза графът, като посочи към вратата с едната си ръка — тези неща се случват, Бърти. Имам нужда от останалата част от съня си за разкрасяване.

— А ти няма да можеш също да си покажеш лицето наоколо — избухна сър Албърт и тръгна към вратата.

— Хайде пък сега — каза графът, когато приятелят му си тръгна най-накрая. — Не бих разчитал на това, Бърти.

Много хитро измислено, помисли си той мрачно, когато най-после остана сам. Не си направи труда да се върне обратно в спалнята си. Знаеше, че за него нямаше да има повече сън тази вечер.

Много хитро измислено, наистина.

 

 

Когато икономът на виконт Нордал отвори вратата на библиотеката на следващата сутрин, за да съобщи за пристигането на граф Торнхил, виконтът отначало отказа да го приеме и нареди на прислугата си да го изхвърли. Когато обаче този нервен индивид се появи отново след по-малко от минута с новината, че графът настоява да остане в коридора, докато бъде приет, виконтът нареди да бъде поканен.

Той седеше зад бюрото си, когато графът се вмъкна вътре.

— Нямам какво да ви кажа, Торнхил — каза той. — Може би трябваше да ви извикам на дуел тази сутрин. Вие съсипахте мен и цялото ми семейство. Но дуелирането с вас предполага, че аз ще защитавам честта на дъщеря си. А както разбрах, няма чест, за която да се бия.

— Ще взема разрешително днес — каза рязко графът, като не губеше време за прелюдии — и ще се оженя за нея утре. Не трябва да се грижите за зестра за нея. Имам достатъчно голямо състояние, с което да я издържам.

Виконтът се подсмихна.

— Не сте предполагал съвсем точно в какво ще бъдете въвлечен, когато сте се наслаждавал на удоволствията на брачното легло без благословията на духовниците и когато сте очаквал, че ще продължите да правите така. Възможно ли е да ви е достатъчно грижа за мнението на своите перове, че да направите нещо достойно, Торнхил?

Граф Торнхил се разходи из стаята и постави и двете си ръце върху бюрото, преди да се наведе, за да се обърне към бъдещия си тъст.

— Нека да изясня едно нещо — каза той. — Доколкото знам, госпожица Уинууд е чиста, както е била в деня, когато я е родила майка й. И ако аз се оженя за нея, ще се разправям с всеки, който иска да приеме нещата другояче. Включително и с вас.

Виконтът се наежи.

— Излезте! — кресна той.

— Името на вашата дъщеря и честта й изглежда не означават нищо за вас — каза графът, — освен това, че дават отражение и на вашите. Много добре, тогава. Единственото нещо, което може да се случи днес — единственото нещо — е това, тя да се обрече на мен и да се оженим, без да отлагаме. Щом вашата дъщеря е омъжена благополучно и достойно, ще можете да държите отново главата си високо, Нордал. А евентуално и тя.

Виконт Нордал го погледна отново с мълчаливо презрение.

Графът махна ръцете си от бюрото и отстъпи крачка назад.

— След като е била на бал, за една дама е рано да е станала и да бъде облечена сутринта — каза той, — но не си представям, че госпожица Уинууд е била обезпокоена от много сън. Ще я видя сега, Нордал, преди да тръгна по друга работа. Сам, ако обичате.

Ръката на виконт Нордал се пресегна за въженцето на звънеца зад лявото му рамо.

— Изпратете дъщеря ми сама в розовия салон — каза той на иконома, който се появи почти мигновено. — Докато чакаме, Торнхил, мисля, че трябва да обсъдим някои работи. Седнете.

Граф Торнхил седна и както изражението на лицето му, така и настроението му издаваха решителност.