Мери Балоу
Мрачният ангел (1)

Глава първа

Лондон представляваше изумителна гледка за двете млади дами, които влизаха в града с една внушителна карета в късния априлски следобед. Вместо да разговарят и да се възхищават, както би могло да се очаква, тъй като бяха бъбрили почти без прекъсване по време на дългото пътуване от Глостършър, те се взираха с учудване и страхопочитание през срещуположните прозорци, докато многолюдните, занемарени бедняшки улици от предградията постепенно отстъпиха място на елегантното великолепие на Мейфейър^[1].

— О — въздъхна едната от тях, като наруши дългото мълчание, — най-накрая пристигнахме, Джени. Най-после! И изведнъж се чувствам много мъничка, съвсем незначителна и съвсем… — въздъхна тя отново.

— Изплашена? — предположи другата млада дама.

Тя продължаваше да се взира навън.

— О, Джени — каза госпожица Саманта Нюман, като извърна глава от прозореца и накрая погледна спътничката си, — много ти е лесно на теб да бъдеш толкова спокойна и самодоволна. Имаш си лорд Кързи, който те очаква тук с нетърпение. Представи си какво ще е, ако си нямаш никого. Ами ако всеки господин в града, който ме погледне, направи гримаса на отвращение? Ами ако остана без никакъв кавалер на първия си бал? Ами ако… — Тя спря с известно възмущение, когато другата млада дама се засмя развеселена и след това неохотно се присъедини към нея. — Знаеш ли, би могло да се случи така… Би могло!

— На куково лято! — каза съвсем без съжаление почитаемата госпожица Дженифър Уинууд. — Човек трябва само да си спомни как всички младежи от нашия край ще си счупят краката от бързане, за да стигнат до теб, когато се събираме.

Саманта сбръчка нос и се засмя отново.

— Но това е Лондон — напомни тя, — а не провинцията.

— И така, тази тяхна болест вероятно ще се разпростре до Лондон — продължи Дженифър, като погледна с трогателна завист, както правеше често, на съвършената красота на братовчедката си: къси и блестящи руси къдрици, огромни сини очи с дълги мигли, по-тъмни от косата й, нежно бяло лице, което ни най-малко не изглеждаше безцветно, поради естествената руменина на бузите. Сам беше ниска, без да е миньонче, и добре оформена, без да е нито невзрачна, нито похотливо съблазнителна. Дженифър често съжаляваше, че тя самата е по-жизнена и… по-малко женствена. Мъжете се възхищаваха от тъмночервените й коси, които тя никога не посмя да подреже, дори когато на мода бяха късите коси, оставаха очаровани от тъмните й очи, от дългите й крака и от благородната й осанка. Но тя често имаше неприятното усещане, че прилича повече на някоя актриса или куртизанка — не че бе виждала едните или другите — отколкото на дама. Копнееше да изглежда и да се държи като истинска дама. И никога всъщност не бе жадувала за това възхищение на мъжете.

Само един мъж правеше изключение — лорд Кързи — Лайънъл. Никога и пред никого не бе произнасяла на глас името му, въпреки че понякога го прошепваше на себе си, и в сърцето и в мечтите й той беше Лайънъл. Щеше да стане неин съпруг. Скоро. Преди Сезона^[2] на баловете. Щеше да направи официалното си предложение през следващите няколко дни или седмици, а после, след представянето й в Кралския двор и първия й бал, когато се появи сред обществото, щеше да се подготви и сватбата. Церемонията щеше да се състои в катедралата Сейнт Джордж. След това трябваше отново да бъде представена в Двора, вече като омъжена жена.

Скоро. Съвсем скоро. Толкова дълго бе чакала. Пет безкрайни години.

— О, Джени, това трябва да е. — Каретата бе завила рязко към голям и красив площад и сега се отправяше бавно към едно от именията. — Това трябва да е Бъркли скуеър.

Наистина бяха пристигнали. Двойните врати на парадния вход се отвориха широко и начаса се разтичаха слуги в ливреи. Други скочиха от багажната каляска, която ги бе придружавала по времето на цялото пътуване. Единият помогна на две прислужнички да слязат, докато самият кочияш подкрепяше младите дами по стълбичката на каретата. На Дженифър й се стори забавно, че има такова тичане и суетене при пристигането на две доста незначителни личности. Тя бе прекарала всичките си двадесет години сред относителната простота на живота в провинцията.

Но имаше голямо желание да се приспособи. Скоро щеше да бъде омъжена жена, виконтеса Кързи, и щеше да бъде господарка на собствен дом в Лондон и на имение в провинцията. Това бе опияняваща мисъл за всеки, който току-що пристига в Лондон за пръв път. Тя беше вече твърде зряла да направи това и закъсняла за представянето си в обществото. Но преди две години, когато бе на осемнадесет и когато бе планирано представянето й, а също и годежът и сватбата, уредени три години преди това от баща й и граф Ръшфорд, бащата на виконт Кързи, виконтът бе задържан в Северна Англия от тежката болест на негов чичо. Дженифър проля много сълзи през онази пролет и през лятото, не толкова заради проваления Сезон, колкото заради отложената си женитба. Толкова малко бе виждала лорд Кързи! А после миналата година отново бе сполетяна от нещастие, поради смъртта на баба си през януари. И дума не можеше да става за представяне в обществото или за сватба.

И ето я тук, пристигнала за първи път в Лондон в напредналите си двадесет години. Единственото й утешение бе, че братовчедка й Саманта, която живееше у тях от четири години след смъртта на родителите си, сега бе на осемнадесет и щеше да бъде въведена в обществото по същото време, както и Дженифър. Щеше да е добре да има компания и доверена приятелка. И шаферка на сватбата си.

Сякаш е минала цяла вечност, помисли си Дженифър, като се спря за миг и се загледа в лондонската къща на баща си. Не беше виждала лорд Кързи повече от година, а и преди срещите им бяха много кратки и официални, в присъствието на други, на различни събирания около Коледа. Още оттогава тя го сънуваше всяка нощ и си мечтаеше за него всеки ден. Беше го обичала страстно и предано в продължение на пет години. Скоро мечтите й щяха да се превърнат в реалност.

Икономът на баща й им се поклони с вдървена почтителност от вратата и ги съпроводи до библиотеката, където бащата на Дженифър, виконт Нордал ги очакваше, застанал официално пред бюрото си със сключени ръце на гърба. Той, разбира се, вероятно бе чул суматохата при тяхното пристигане, но нямаше да му бъде в характера, ако бе излязъл да ги посрещне.

Саманта се втурна към него, така че той бе принуден да протегне ръце и да я прегърне.

— Чичо Джерълд! — възкликна тя. — Останахме безмълвни пред великолепието на всичко, което видяхме. Нали, Джени? Всичко, което можахме да направим, бе да надничаме през прозорците на каретата и да се захласваме с увиснали челюсти. Не беше ли така, Джени? Колко чудесно е, че те виждам отново. Добре ли си?

— Предполагам, че безмълвието не е било постоянно терзание — каза той с рядък за него изблик на хумор. Извърна се да прегърне и дъщеря си. — Да, доста съм добре, благодаря ти, Саманта. За мен е облекчение да разбера, че и двете сте пристигнали благополучно. Чудех се дали не трябваше да дойда самият аз да ви взема. Не е прието млади момичета да пътуват сами.

— Сами? — изхихика Саманта. — Имахме истинска армия със себе си, чичо. Всеки разбойник би погледнал и с отчаяние би решил, че ще е направо самоубийство, ако реши да ни атакува. Жалко. Винаги съм си мечтала да бъда отвлечена от някой красив разбойник — тя леко се засмя, за да разсее набръчканото лице на чичо си.

— Е — каза той, като погледна внимателно и двете, — тук ще се чувствате добре. И двете изглеждате здрави и достатъчно красиви. И малко недодялани, разбира се. Утре ще дойде една модистка. Агата го уреди. Тя ще остане и ще се погрижи за цялата суета по представянето ви в обществото. Ще трябва да се съобразявате с нея. Тя знае какво следва да се направи, така че да ви наконти и двете подходящо за Сезона и после да знаете как да продължите.

Дженифър и Саманта си размениха опечалени усмивки.

— Е — додаде лорд Нордал, като ги отпращаше, — осмелявам се да кажа, че сте изморени след пътуването и че ще се радвате да си починете малко.

— Леля Агата! — възкликна Саманта малко след като двете с Дженифър бяха отведени до стаите им от иконома. — Самата строгост. Винаги ми е било трудно да разбера как двете с мама са могли да бъдат сестри. Ще имаме ли някакво развлечение през следващите месеци, Джени?

— Много повече, отколкото ако сме без нея — успокои я Дженифър. — Без леля Агата кой ще ни развежда, Сам, и ще ни представя във висшето общество? Кой друг ще се грижи да получаваме и да приемаме подобаващите ни се покани? И кой ще се грижи за това да имаме партньори на баловете, които посещаваме, и придружители за театър и опера? Нима виждаш татко да си даде зор за всичко това?

Саманта се закиска с нея, представяйки си мислено строгия си и без чувство за хумор чичо в ролята на обществен организатор.

— Предполагам, че си права — кимна тя. — Да, тя ще се погрижи да имаме кавалери, нали? Ще се постарая да не се сбъдне най-лошият ми кошмар. Скъпата леля Аги! Не че ти трябва да се тревожиш за кавалери, Джени. Ти ще имаш лорд Кързи.

Самата мисъл бе достатъчна да накара сърцето на Дженифър да се обърне наопаки. Да танцува с Лайънъл. Да ходи на театър с Лайънъл. Може би да бъде насаме с Лайънъл няколко пъти, когато това може да се уреди, и да си разменя целувки с него. Целувки — коленете й бяха омекнали миналата Коледа, когато той целуна ръката й. Щеше ли да успее да се задържи на краката си, ако… не, когато той я целунеше по устните?

— Но не през цялото време — каза тя. — Ще бъде съвсем неблагоприлично да танцувам с един и същи кавалер повече от два пъти на един бал, Сам, дори той да ми е годеник. Знаеш го…

— Може би ще срещнеш някой още по-красив, тогава — засмя се Саманта. — И някой, който не е студен.

Дженифър почувства старото негодувание от преценката на братовчедката й за лорд Кързи. Той бе много светъл, със сини очи, чертите му бяха изваяни до съвършенство. А на Саманта й се струваше, че е студен — въпреки че и тя имаше същия цвят на лицето. Разбира се, топлината на изражението й винаги щеше да предпази Сам от такова обвинение, дори отделно от жизнеността на лицето й и нетърпението, с което тя навлизаше в живота.

Лорд Кързи — Лайънъл — не беше студен. Разбира се, Сам никога не бе изпитвала върху себе си цялата сила на усмивката му. Това бе усмивка на поразяваща привлекателност. Това бе усмивка, която плени Дженифър още когато бе на петнадесет години и когато за първи път видя съпруга, който баща й бе избрал за нея. Никога не бе възнегодувала срещу тази уговорка. Нито веднъж. Беше се влюбила в бъдещия си съпруг от пръв поглед и още оттогава го обичаше.

— Ако наистина срещна някой по-красив — каза тя, когато стигнаха края на стълбите и бяха отведени по посока на стаите си, — ще ти го предоставя на теб, Сам. Ако той пръв не те е забелязал и не се е проснал вече пред краката ти.

— Каква възхитителна идея — изхихика Саманта.

— Не че ще бъде възможно да срещна някой по-красив от лорд Кързи, разбира се — додаде Дженифър.

— Признавам го — съгласи се Саманта. — Но може би някъде в този огромен град има мъж, който е еднакво красив като него и който обожава русите коси, сините очи, ниския ръст и безличната фигура.

Дженифър се засмя и се обърна да влезе в стаята, която икономът бе посочил като нейна.

— И, Сам — каза тя, преди да се разделят, — внимавай да не казваш на леля в нейно присъствие лельо Аги. Спомняш ли си изражението й, когато направи това миналата година на погребението на баба…

Саманта се изхили и направи гримаса.

 

 

— Упоритостта ти ще те погуби някой ден, Гейб — каза сър Албърт Бойл на спътника си, докато яздеха необичайно рано следобеда в Хайд парк. — Но трябва да кажа, че съм доволен, че си отново в града. През последните две години тук бе скучно без теб.

— Но ти ще забележиш, че нямам смелостта да отида до Ротън роуд^[3] в пет часа следобед още през първия ден, откакто съм се завърнал — каза сухо Гейбриъл Фишер, граф Торнхил. — Може би утре. Вероятно утре. Ще бъда проклет, ако стоя настрана, Бърти, просто защото предчувствам, че ще ме гледат подозрително и ще наблюдавам как съвсем почтените жени ще крият зад полите си поверените им сладки дечица, за да ги предпазят от моето оскверняващо влияние. Жалко, че полите с обръчи излязоха от мода преди няколко десетилетия. Щяха да бъдат в състояние да крият дъщерите си с по-голям ефект.

— Може би няма да бъде толкова лошо, колкото очакваш — отбеляза приятелят му. — И знаеш ли, винаги можеш да изнесеш истината наяве.

— Истината? — изсмя се графът без всякаква следа от хумор. — Откъде знаеш, че истината не е била вече съобщена, Бърти? Откъде знаеш, че аз не съм гнусният подлец, за какъвто ме представят?

— Аз те познавам — не се съгласи сър Албърт. — Нима си забравил?

— Така си е — кимна графът, като спря погледа си на приближаващите фигури на две млади дами, все още на известно разстояние от тях, които се разхождаха под надиплени слънчобрани.

Домашните им прислужнички ги следваха на дискретно разстояние.

— Хората могат да си мислят каквото си искат, Бърти. По дяволите с тази отбрана тълпа и нейните сплетни! Освен това е напълно възможно тази година да бъда търсен повече от всякога.

— Скандалът често е примесен с очарование, щом е свързан с името на някой мъж — съгласи се приятелят му. — И, разбира се, фактът, че ти сега си граф, докато преди две години бе обикновен барон, ще натежи. И богат като Крез, при това. Поне аз предполагам, че си. Така ти винаги описваше баща си.

Граф Торнхил очевидно не го слушаше. Очите му бяха присвити.

— Не можеш да си представиш, Бърти — каза той, — как бях зажаднял през последната година и половина да зърна някоя английска красавица. Знаеш ли, нищо не може да се сравни с нея в Италия, Франция, Швейцария, или където и да било другаде. Стройна и ниска. Тъмнокоса и руса. Добре надарена и по-крехка. Но всяка изключителна по свой собствен начин… Ще се престорят ли, че не са ни забелязали, как мислиш? Ще сведат ли поглед? Или ще ни погледнат в очите? Ще се изчервят ли? Ще се усмихнат ли?

— Или ще се намръщят — допълни през смях сър Албърт, като проследи погледа на приятеля си. — Изключителни, да. И непознати, за съжаление. Разбира се, през това време на годината Лондон винаги е пълен с непознати. След няколко седмици човек ще ги е виждал вече по няколко пъти на дузина различни места за развлечения.

— Да се намръщят? Мисля, че не — промълви тихо графът, когато конете им ги отведоха близо до двете дами, които наистина би трябвало да почакат няколко часа, ако се надяваха да бъдат оглеждани с възхищение, което заслужаваха, помисли си той. Свали шапка и се поклони, като почти ги накара да вдигнат поглед.

Нисичката блондинка се изчерви. Много красиво. Тя бе истинско олицетворение на английската красота. Красотата, каквато човек си мечтае да притежава съпругата му, ако мислите му евентуално потекат в тази посока. Високото тъмнокосо момиче не се изчерви. Косата й, отбеляза той с интерес, не бе тъмнокафява, както си бе помислил отначало. Когато в нея се отрази светлината от слънцето, щом тя повдигна глава и периферията на бонето й не я засенчваше повече, той видя, че косата й е тъмна, наситено червена. Очите й бяха също тъмни и големи. Фигурата й — е, ако другото момиче можеше да накара един двадесет и шест годишен младеж да помисли за женитба, то това можеше да наведе мислите му и в друга посока. Тя бе образец на такъв тип английска красота, за какъвто си бе мечтал през скучните месеци при изпълнение на дълга си и нещо като самозаточение в чужбина — представи си я гола под себе си в леглото.

— Добър ден — усмихна се той, като насочи цялата сила на погледа си не към красивата блондинка, която първа бе привлякла вниманието му и която бе спряла от учтивост, а към по-голямото предизвикателство на пищната й спътничка, която въобще не отговори, а се взря прямо в него и леко забави походка. За съжаление — усети се да си мисли той — тя е очевидно омъжена.

— Добър ден — поздрави сър Албърт до него, докато едното момиче направи реверанс, а другото го изчака, преди да продължи напред, а прислужничките се приближиха.

Двамата благородници продължиха ездата си и не се обърнаха назад.

— Определено си струва да я имаш в леглото — промърмори графът. — Толкова сладка, че устата ми се напълни със слюнка. Ще трябва да си намеря някоя любовница, Бърти. Не съм имал никоя, откакто напуснах Англия, ако ми повярваш, с изключение на една необмислена среща с някаква проститутка и след това няколко седмици на ужас от това, какво можеше да ми лепне, освен напрегнатото и не кой знае какво удоволствие през единия час спорт с нея. Не повторих опита. А и да се сдобиех с любовница щеше да бъде някак си неуважително към Катрин. Ще трябва да се огледам в театрите и в операта, за да видя коя е на разположение. Няма да ми е достатъчно да отделям слюнка всеки следобед в парка, нали?

— Коси с цвят на блед лунен сноп лъчи — изрече сър Албърт поетично — и с очи като метличина. Тя ще има армия от поклонници преди още да са изминали много дни. Особено ако има и богатство, съответстващо на красотата й.

— А — разбра го графът, — ти имаше предвид блондинката, нали? Но момичето с дълги и хубаво оформени крака насочи мислите ми определено към любовниците. О, Бърти, само си представи тези крака да се увият около твоите! Да, трябва да кажа, че съм доволен от това, че съм отново в Англия, със скандал или без скандал.

Той знаеше, че трябва да прекара пролетта в Чалкоут, вместо да отлага завръщането си до лятото. Баща му бе починал малко повече от година след като той самият се бе преместил в Европа с Катрин — неговата мащеха. Титлата и собствеността бяха нещо ново за него. Трябваше да побърза към къщи, когато новината го застигна, но за довеждане обратно на Катрин и дума не можеше да става и той се бе почувствал неспособен да я напусне точно в този момент. Струваше му се, че е по-важно да остане с нея, отколкото да се разбърза към къщи, след като и така бе твърде късно да присъства на погребението на баща си.

Сега той знаеше, че трябва да се прибере вкъщи. Но Бърти имаше право. В него имаше голяма доза упорство. Да дойде в Лондон за Сезона бе лудост, защото да направи това, означаваше да се изправи лице в лице срещу обществото, което вярваше почти без изключение, че той бе избягал с любовницата си — втората жена на баща му в Европа, след като тя забременяла от него. И сега, разбира се, я бе изоставил сама в Швейцария с тяхната дъщеря — или поне така се носеше мълвата. Катрин наистина живееше там доста уютно с детето. Той й бе дал закрила с присъствието си по време на заточението й и в продължение почти на година бе нейна опора. Сега тя бе в състояние да живее напълно независимо, и той почти отчаяно изпадна в тъга за вкъщи.

Щеше да бъде много по-добре, ако си бе отишъл направо в Чалкоут. Тъкмо това трябваше да направи и бе искал да направи. Щеше да е по-добре да се появи в Лондон — ако въобще стореше това — на следващата година, след като скандалът отшумеше донякъде. С изключение на това, че скандалът никога не отшумяваше в Лондон. Когато и да се появеше там — сега или след десет години — той щеше да кръжи около него.

Не беше в стила му да избягва скандалите или да показва по някакъв начин, че го е грижа за това, което хората говореха за него. Предполагаше, че му пука толкова, колкото и на всички останали, но по-скоро би предпочел да влезе в ада, отколкото да си признае. Не бе направил никакъв опит да поправи това погрешно заключение за него, създадено, когато бе взел бременната си мащеха далеч от яростта на баща си, след като тя бе признала, че очаква дете. Беше така, както Гейбриъл бе подозирал — баща му, заболял преди това, никога не бе консумирал втория си брак. Беше се опасявал, че баща му може да нарани Катрин или да навреди на нероденото й дете, или че открито би отказал бащинството и би я съсипал завинаги. Старият граф не бе постъпил така, но клюката все пак бе разцъфтяла в огромен скандал, когато забягването й към Европа с доведения й син и нейното положение бяха станали обществено достояние.

Нека хората мислят каквото си искат — бе разсъждавал младият граф Торнхил. Той се бе установил в Швейцария с Катрин преди тя да му каже кой е бащата на детето й.

Трябваше да се върне, за да убие този човек, мислеше си често оттогава. Но както му бе обяснила Катрин, това, което се бе случило, не бе изнасилване. Заблудената жена бе обичала подлеца, който така безразсъдно я бе обладал — нея, жената на един мъж, който със сигурност би узнал, че са му сложили рога. Натрапникът се бе изнизал веднага щом пороците му заплашили разкритието на самоличността му.

И така, граф Торнхил се беше върнал петнадесет месеца след внезапната смърт на баща си, почти една година след раждането на детето, което носеше името на баща му, въпреки убеждението на всички, че то не е на баща му.

Беше се върнал и сега глупаво си пъхаше главата право в устата на лъва. И заглеждайки английските красавици, които очевидно бяха в града за пролетния брачен пазар. Щеше да има един или двама родители, които биха се вбесили и на които щеше да излезе пяна на устата, ако знаеха, че граф Торнхил току-що се бе поклонил на дъщерите им… и си бе представил едната от тях гола под него в леглото, с крака обвити около неговите.

Той се усмихна доста мрачно.

— Утре, Бърти, ако позволи времето, ще дойдем за следобедната модна блъсканица в парка. И утре ще изпратя потвърждение на някоя от поканите до мен. Да, получих изненадващо голям брой. Предполагам, че моята новопридобита титла, както ти казваш, и дори по-важно — моето новопридобито богатство играят голяма роля, за да накарат някои хора да си затворят очите за скандалната ми известност.

— Хората ще се тълпят, за да те огледат — каза весело сър Албърт — дори само за да видят дали не са ти поникнали рога и опашка през миналата година, Гейб, и дали могат да забележат през чорапите и през обувките ти за танци някакви следи от двойно разцепено копито. Наслаждавам се на иронията на твоето име. Гейбриъл с копитото — и той се засмя на висок глас.

Как ли изглежда тази тъмночервената коса без боне, чудеше се графът, и под светлините на хиляди свещи в свещниците? Щеше ли да разбере? Щеше ли да му бъде позволено да се доближи достатъчно близко до нея, за да я види ясно?

Той погледна през рамо, но тя и спътничките й се бяха изгубили от погледа му.

 

 

— Ето — каза Саманта, като завъртя слънчобрана си, в явно добро настроение. — Няма да ни оставят съвсем без внимание, Джени. Дори прочетох възхищение в очите им. Чудя се, кои ли са. Дали ще разберем, как мислиш?

— Вероятно — кимна Дженифър. — Без съмнение те са благородници. А и как биха могли да не ти се възхитят? Всички мъже в нашия край ти се възхищават. Не виждам защо тези от Лондон трябва да се различават от тях.

Саманта въздъхна.

— Просто ми се иска да не изглеждаме толкова недодялани — каза тя. — Иска ми се някои от дрехите, за които ни взеха мярка тази сутрин, вече да са готови. Леля Аги бе определено чудесна, когато с безизразно лице или не, настояваше за толкова много дрехи за всяка от нас, нали? Бих могла да я прегърна, макар че леля Аги не е човек, който предразполага да го прегърнат. Чудя се дали нашият чичо Пърси някога… О, няма значение — засмя се леко тя, — искаше ми се да съм облечена с новата синя рокля за разходки, която ще бъде готова следващата седмица.

— Не съм сигурна — каза Дженифър — дали бе редно тези господа да разговарят с нас. Щеше да е по-добре, ако просто бяха докоснали шапките си и бяха отминали.

Саманта се засмя отново.

— Мургавият бе много красив — каза тя. — Красив като лорд Кързи всъщност, макар че изцяло по противоположен начин. Но мисля, че повече ми хареса спътникът му. Той се усмихваше приятно и не приличаше на онзи дявол.

Дженифър не можеше да приеме, че мургавият благородник е красив колкото Лайънъл. Той бе с доста тъмна кожа, доста слабо лице, а и бе твърде смел. Очите му я пронизаха, като че ли я видя не само без дрехи, но и без кожата и костите й. А погледът му, както и усмивката му, забеляза тя, бяха насочени доста дръзко към нея. Ако бе смятал, че е учтиво да свали шапка и да се усмихне и дори да я поздрави, тогава би трябвало да направи знак и към двете. Нито само към Саманта, нито само към нея. Държанието му бе доста невъзможно. Подозираше, че току-що се бяха срещнали с един от разгулниците, за които се говореше, че изобилстват в Лондон.

— Да — кимна тя, — той наистина прилича на дявол, нали? Както лорд Кързи пък изглежда на ангел. Ти бе напълно права, че те са красиви по съвсем различен начин, Сам. Този благородник изглежда като Луцифър, а лорд Кързи — като ангел.

— Ангелът Гейбриъл — възкликна Саманта през смях, — и дяволът Луцифър. — Тя завъртя слънчобрана си. — О, тази разходка ми се отрази страшно добре, Джени, въпреки че леля Аги строго ни е забранила да се показваме пред всяко нещо, което би могло да се нарече модно до следващата седмица. Двамата благородници ни свалиха шапки и ни казаха добър ден и настроението ми хвръкна нависоко, независимо от това, че единият от тях прилича на дявол. Красив дявол, при това. Разбира се, ти не трябва да чакаш цяла седмица, късметлийке! Лорд Кързи ще ти се обади утре сутринта.

— Да — Дженифър потъна в мечти.

Беше станало ясно сутринта, че Лайънъл се е върнал в града и че на следващия ден щеше да се обади на баща й… и на нея.

Понякога бе много трудно да не забравя, че е на двадесет години и че е изискана дама. Понякога й бе трудно да се удържи да не завърти слънчобрана си със зашеметяваща скорост и да възпре радостта си да бликне към заобикалящата я природа. Утре отново щеше да види Лайънъл. Утре — може би — официално щеше да бъде сгодена за него.

Утре. Кога ли щеше да настъпи утре?