Мери Балоу
Мрачният ангел (14)

Глава четиринадесета

В никакъв случай това не бе лесен ден. Той все още не можеше да осмисли факта, че е женен. Тази вечер бе ужасно изпитание. Беше принуден да направи това вече два пъти — да се изправи лице в лице с висшето общество, да откаже да се крие и да се осмели да не им позволи да го отхвърлят. Само че този път бе по-лошо, защото един невинен човек бе въвлечен с него, а загубата на доброто име за една жена бе винаги по-лошо, отколкото за един мъж.

В театъра Кързи се бе радвал на тази ситуация. Беше изглеждал трагичен и смел и бе подчертано внимателен с госпожица Чизли. Беше се засмял веднъж рано вечерта и изглежда разбра, че веселостта не е подходяща за имиджа му, който искаше да представи и не се беше засмял повече. Далеч не бе смутен от развалянето на годежа му и сега хитро събираше съчувствието на висшето общество.

За него щеше да бъде най-голямото удоволствие на света, ако можеше да го убие.

Но граф Торнхил си спомни, че това бе брачната му нощ, след като бе освободил камериера си. И му бе трудно да я посрещне, колкото и да я желаеше. Тя го мразеше. Не беше го скрила. Щеше да прилича на изнасилване. И все пак бе нещо, което трябваше да се случи. Единственият шанс, който и двамата имаха като мярка за доволството си от съдбата в бъдеще, някак си трябваше да извлече нещо нормално от брака им.

Тоалетната й стаичка беше празна и тъмна. Той премина през нея, почука на вратата на спалнята й и я отвори. Стаята на жена му. Струваше му се странно да знае, че тази празна стая в къщата сега бе на жена му.

Тя не бе в леглото. Стоеше срещу камината и гледаше надолу към нея, като че ли там нямаше огън. Носеше бяла нощница, с дантели по краищата. Косата й бе пусната и падаше тежка и лъскава на кръста й. Беше се надявал, че тя няма да я върже на плитка или да се опита да я натъпче под някоя нощна шапчица.

Тя не се обърна, въпреки че вероятно бе чула почукването му на вратата и отварянето й. Раменете й леко се бяха прегърбили.

О, Господи, колко я желая, помисли си той. Но тази мисъл го накара да се почувства виновен, въпреки че тя му бе жена и въпреки че определено искаше да я има. Не би трябвало да му е толкова лесно. Той бе този, който е виновен. За нея това щеше да бъде кулминацията на всички ужаси, които й се бяха случили през последните два дни. Освен дето знаеше един малък факт за нея, който можеше да му даде лъч надежда. Тя реагираше на физическото му присъствие. Леко и неволно, може би, но съвсем очевидно. Беше го целунала тази сутрин в каретата, точно както и той я бе целунал.

— Дженифър — той пристъпи напред съвсем близо до нея, но му бе трудно да я докосне.

Тя се извърна и го погледна, а лицето й беше бледо, неподвижно и предизвикателно.

— Да — отрони тя. — Аз съм тук. Твоя съм. И вярвам, ще откриеш, че знам задълженията си и ще ги изпълня, без да протестирам.

Господи!

— И без наслада — уточни той.

— Наслада? — кръвта нахлу в лицето й, но той незабавно видя, че това бе повече от гняв, отколкото от смущение. Тя произнесе следващите думи бавно и отчетливо: — Ти си погрешният мъж, който ще ми стори това, милорд Гейбриъл.

Той постави ръце на раменете й, почувства напрежението там и започна да ги масажира с ръцете си.

— Така не може — въздъхна той. — Този гняв и тази горчивина. Те са разбираеми, въпреки че аз не съм толкова виновен, колкото си мислиш. Но те ще ти донесат само прекомерно нещастие, Дженифър, и може би дори ще те съсипят.

— Ти вече го направи — каза тя.

— Може би — той раздвижи ръце и започна да масажира скованите мускули на врата й. — Но аз се ожених за теб и ще се погрижа да не бъдеш отритната завинаги от хората от собствената ти класа. И възнамерявам да бъда мил с теб. Направи компромис. Аз не съм мъжът на твоя избор. Мислиш, че съм те хванал в капан с този брак и отчасти си права. Но дали ти харесва, или не — ти си омъжена. До края на живота си. Не мога да ти дам щастие, щом си неподготвена да го приемеш. Не затваряй живота си за това щастие, само за да ме накажеш.

— Не знам какво ще се случи на това легло — промълви тя, а лицето й бе отново бледо и застинало. — Не беше се отпуснала въобще. Масажиращите му ръце срещнаха само съпротива. — Знам само как се прави, въпреки че никога не съм го правила преди. Направи го, моля те. Свърши с това и ме остави да спя. Изморена съм.

Определено предизвикателни и доста вулгарни думи, които не би могла да произнесе само преди два дни.

Той наведе глава към нея и понечи да я целуне.

Можа да усети как устните й треперят. Те не отговориха на целувката му, но не се отдръпнаха. Той плъзна ръка по раменете й, а другата около талията й и я привлече към себе си. И почувства за първи път стройните й крака срещу своите и извивките й срещу тялото си. Едрите й гърди бяха притиснати до него. Направи го, моля те. Свърши с това… Тялото му се възпротиви да му бъде позволено да направи точно така, както тя бе поискала. Съзнанието му безмилостно наложи контрол.

Той я целуна нежно, като придвижи устните си в мека и топла милувка върху нейните, които бяха затворени, докато накрая сковаността започна да изчезва и тя се наклони към него и устните й се отпуснаха. Той леко ги облиза с върха на езика си, проучи гънките им и ги намери отпуснати, мушна езика си вътре в меката й влажна плът.

Видя, че ръцете й се бяха придвижили нагоре и бяха сграбчили сатенената яка на брокатовия му халат почти до врата му.

Той прокара език по зъбите й, докато те се разтвориха и го улесниха. Тя издаде гърлен звук. Той започна да целува очите й, слепоочията й, брадичката й и шията й. Стигна нежната дантела, целуна я отново по устата и откри, че устните й са разтворени.

Забеляза, че ръцете й бяха върху рамената му и леко ги стискаха.

Той я целуна и разкопча копчетата на нощницата й. Плъзна ръце към топлата копринена кожа на раменете й и откри, че сковаността на мускулите й бе изчезнала. Премести ръце надолу отстрани и под гърдите й. Изведнъж усети, че коленете му се подгъват.

Но тя рязко си взе дъх, отдръпна назад глава и се вторачи в него с широко отворени очи.

— Красиво — прошепна той, като се взря в нея с притворени очи. — Красиво, милата ми — остави ръцете си неподвижни. — Целуни ме.

Тя дишаше задъхано, но покорно допря устата си до неговата. Той си помисли, че може да има следи върху раменете си от отпечатъците на пръстите й на следващата сутрин.

Погали леко гърдите й, а езикът му изследваше нейния. Докосна с палци зърната й и откри, че те са твърди и набъбнали. Тя въздъхна и вля хладен въздух около езика му. Господи, помисли си той, не мога да чакам. Искаше да бъде в нея. Искаше да се хвърли безразсъдно към освобождаването. Но искаше и душата й. Отчаяно. Ако я обладаеше сега като непредпазлив и доминиращ мъж, можеше да убие завинаги всеки нищожен шанс, който имаха, за приветлив брак.

— Ела… — той махна ръцете си от вътрешността на нощницата й и сложи едната си ръка около кръста й. — Мисля, че е по-добре да легнем на леглото.

— Да — отрони тя, като го погледна така, сякаш то беше ешафод.

Задържа ръката си на кръста й, докато духна трите свещи, които стояха на нощното шкафче до леглото й. След това я обърна в тъмнината, плъзна ръце под раменете й под нощницата отново и отмахна тъканта от раменете и ръцете й. Тя издаде звук, който приличаше на стон и след това отново утихна.

— Легни — каза й той, като я положи върху леглото.

Махна халата си и го пусна на пода, преди да се присъедини към нея.

Тя отново бе скована.

— Ще правя любов с теб, Дженифър — каза й той, като плъзна ръка под рамената й и я обърна към себе си, — а няма да те наказвам или унижавам. Любовта във физическата си форма може да бъде много красива. — Той я целуна отново по устата. Можеше ли да бъде красива? Досега бе изпълнявал този акт само за да задоволи непреодолимото си желание. И винаги бе изпитвал само задоволство.

Тя бе невероятно красива. Той изучаваше леко тялото й със свободната си ръка, като изследваше формите и усещането от голотата й. И това не бе само за една нощ или толкова, колкото искаше той сега. Беше завинаги. Тя беше негова жена. Той щеше да посее семето си в нея. Тя щеше да роди неговите деца. Те щяха да остареят заедно. Странно, в тази мисъл нямаше нищо страшно.

— Моя любов — чу се той да шепти до устата й. — Моя любов…

Боеше се да я докосва там, където му се искаше най-много. Не с ръка. И не все още. Тя едва започваше да се отпуска отново и да приема факта, че актът на брака — поне за него — включваше голота и докосване и милване на всяка част, която благоприличието бе държало скрита през живота й досега. Той усети, че трябва да почака за по-интимните и несъмнено носещи по-голямо удоволствие докосвания до съвършената предигра.

Обърна я на гръб и се възкачи върху нея. Сбута коленете си между бедрата и ги разтвори без по-нататъшна покана.

Тя се отпусната, покорна, гореща. Той плъзна ръцете си под нея, настани се внимателно и започна бавно, но непрекъснато да се движи, без да спира зад непознатата бариера на девствеността, въпреки че почувства внезапното й напрежение и въздишка от болка и паника, докато влезе в нея с цялата си дължина. Остана там неподвижен, чакайки тялото й да овладее шока от това, че за първи път бяха проникнали в нея.

Господи! Импулсът да продължи този акт бе почти непреодолим. Той стисна зъби силно и притисна лицето си към косата й. Тя бе повдигнала колене и бе плъзнала краката си нагоре. Той можа да почувства дългите й крака срещу своите. Тялото под него бе меко, топло и екзалтирано женствено.

Пое няколко пъти дълбоко дъх и отмести тежестта си от нея, като се повдигна на лакти. Очите му бяха привикнали към тъмнината и той можа да види, че тя лежи със затворени очи, с глава, отметната върху възглавницата и с леко отворена уста.

Господи, помисли си той, като наблюдаваше лицето й, докато бавно се отдръпваше и бавно проникваше отново в нея, на нея й харесва. Наблюдаваше я, докато я люби с постоянни, ритмични тласъци. И като почувства как вътрешните й мускули се свиват неволно около него, реши да продължи ритъма, докато тя получи пълно удоволствие. Дори това да му отнемеше още половин час.

И тогава тя отвори очи. За миг, толкова кратък, че той си помисли след това, че може да си го е въобразил. Очите й издаваха силни чувства. Бяха широко отворени и дори в тъмнината той можа да види, че те са пълни със сълзи, да види как се стичат сълзите й. С тялото си усети първото й ридание, дори преди да се чуе звукът. Знаеше, че тя се бори със сълзите и риданията. Но за нещастие не бе успяла.

Той затвори очи и направи онова, което се бореше да не направи в продължение на, както му се стори, вечност. Изгуби контрол и отново я люби стремително и дълбоко, докато усети блажените спазми на облекчение и почувства как семето му се излива в нея. Отпусна се върху тялото й и зарови отново лице в косата й. Риданията й звучаха така, сякаш я разкъсваха. Той легна настрани, като освободи тялото си от нейното и я притегли към себе си. Най-доброто, което можеше да направи за нея в този момент — една част от съзнанието му го подсказа — бе да я остави сама. Вероятно тя искаше това повече от всичко на света. Но инстинктът за удобство бе по-силен у него. Той я притисна в ръцете си, докато тя плачеше и промърмори някакви безсмислици в ухото й и прокара леко пръсти по косата й.

Когато най-накрая тя се успокои, той взе едно ъгълче на чаршафа и изтри сълзите й и гърдите си с него. Видя, че бе затворила очи. Тя не направи опит да се отдръпне от него. Когато той понечи да я завие по-добре, тя дори сякаш се сгуши по-близо до него.

Държеше я така, а умът и сърцето му бяха вцепенени. Трябваше да си излезе. Трябваше да й даде уединение за останалата част от нощта. Господи, как щеше да бъде в състояние да се върне отново на следващата вечер и да й стори отново всичко това? И все пак, как можеше да не се върне. Що за кошмарен брак бе техният?

Той реши да й каже всичко на следващата сутрин. И все пак то нямаше да го оправдае. Нещо повече. Ако тя узнаеше всичко, щеше да разбере, че е била само една безпомощна пешка в една игра. Че не е била от значение и за двамата играчи — за Кързи или за него самия. Как можеше да я убеди тогава, че ще я направи фигура от първостепенно значение през останалата част от живота си?

И щеше ли да бъде достатъчно, дори и да успееше да я убеди?

Вцепенеността невинаги продължава достатъчно дълго, помисли си той. Трябваше да си тръгне. Не биваше да се разглезва така с физическото удоволствие да държи топлото й голо тяло, докато собственото му тяло отпочиваше във физическа насита, след буйно сексуално изпълнение. Трябваше да си тръгне.

Но докато вземаше това решение, забеляза, че невероятно, тя бе заспала. Физическото и емоционалното изтощение от двата дни я бе обхванало и тя спеше, сгушена до тялото му, като доверчиво дете.

Той почувства гъделичкане в гърлото си и преглътна. Не бе плакал от толкова дълго, че не бе сигурен, че знае как да го направи. Преглътна отново и се опита да махне влагата от очите си с мигане.

 

 

Тя бе топла, отпусната и успокоена. И за миг — само за кратък миг не знаеше къде се намира. Но когато разбра, първата й мисъл бе предателска. Беше доволна, че той все още я държеше. Беше доволна, че не си бе отишъл обратно в своята стая, както леля Агата я бе уверила, че ще постъпи, след като направи онова с нея. Той бе топъл, едър и тя можеше да чуе тихото му дишане. Странно и съвсем без причина се почувства на сигурно място. Щеше съвсем да се разпадне, ако я бе оставил.

Продължи да държи очите си затворени и скръбта я обзе отново. Скръб, защото това бе нейната брачна нощ, а той не беше Лайънъл. Когато бе отворила очите си по-рано, докато той правеше… онова, тя бе… какво? Бе очаквала да види Лайънъл? Беше ли държала очите си затворени, представяйки си, че именно той прави любов с нея? Не, не наистина. Въобще не бе така. Напълно бе заключила съзнанието си за Лайънъл и не бе поканила образа му в брачното си ложе. Но въпреки това…

О, действителността на всичко това я порази в този момент. Тя лежеше гола в леглото и тялото й бе използвано от някой друг. То му принадлежеше и щеше да бъде използвано до края на живота им, където и когато избереше той да го използва. Тя не притежаваше повече собственото си тяло или собствената си личност. В този момент бе почувствала пълната и постоянна загуба на уединението. Дори вътрешността на тялото й там, вече не й принадлежеше.

И все пак й бе харесало. Озадачаващата и напълно неочаквана интимност на целувката му, докосването от ръцете му на всички части на тялото й, особено на гърдите й, за които тя се смущаваше от няколко години, защото бяха по-големи, отколкото на всички жени, които познаваше, усещането и миризмата на голото му тяло — тя бе отпочивала в наслада от всичко това. И когато той бе — е, когато той бе влязъл в нея, когато я заболя и се изплаши, защото не бе мислила, че ще има достатъчно пространство там, и когато той бе започнал да се движи, тя си бе помислила, че ще припадне от чудото на това преживяване.

Не че си бе представила, че той е Лайънъл. Едва когато бе отворила очи и бе видяла в тъмнината, че той е Гейбриъл, а не Лайънъл, бе изпитала дълбока скръб. Защото ако можеше да загуби Лайънъл по такъв жесток начин в една нощ и да се наслаждава на това едва две нощи по-късно с мъжа, който я бе изтръгнал от него, как би могла да убеди себе си, че наистина бе обичала Лайънъл? И ако все пак не го бе обичала, тогава всичко, за което бе живяла през отминалите пет години, е било илюзия. И ако тя можеше да се наслаждава на това с този мъж, как би могла да твърди, че изпитва нравствено отвращение от него?

Беше плакала заради слабостта на тялото си и заради променливостта на сърцето си. Бе почувствала цялото унижение и ужаса да плаче открито, докато той все още правеше онова с нея, но съвсем не бе в състояние да се спре. Беше на границата на изтощението.

Бе плакала, защото той не заслужаваше да бъде харесван от нея и не заслужаваше уважението й. Защото бе изцяло без чест. Защото грубо я бе опозорил и бе прекъснал отношенията й с мъжа, когото бе обичала дълбоко — или може би не бе обичала въобще? — в продължение на пет години. И защото се бе насладила на двете му целувки докато все още бе сгодена за Лайънъл и се радваше на дълбоката близост на сватбения акт с него.

Бе плакала, защото тялото й искаше да го обича, а умът и сърцето й никога не можеха. Никога.

И все пак тя бе омъжена за него до края на живота си. Щеше да живее в близостта на всекидневния живот, освен ако той избереше да имат отделни домакинства. Щеше да опознае навиците му, предпочитанията му, вкусовете му и може би мислите му, точно както знаеше сега тези на баща си и на Саманта. И щеше да му роди деца. Семето му сега бе в нея. Щеше да продължава да слага още там, докато заченеше и щеше да се наслаждава на това развитие на нещата.

Тя бе омъжена дама. Вече не бе девствена. И това бе мъжът, който я притежаваше. Не Лайънъл. Гейбриъл. Той има миризма на мускус помисли си тя, като пое въздух бавно и дълбоко, и на пот. Имаше чудесната миризма на мъж. Тя дръпна внезапно главата си назад, вероятно разтревожена от промяната в дишането му. Тъмните му очи се взираха в нейните.

Той повдигна едната си ръка и погали с опакото на пръстите си по слепоочието й.

— Толкова съжалявам, скъпа — промълви нежно той. — Знам, че думите са печално неподходящи, но те са най-доброто, което мога да направя. Въвлякох те в една проклета бъркотия, но от нея има само един изход. Можем само да продължаваме напред и да се опитаме да направим нещо приложимо от това, което ни изглежда невъзможно тази вечер.

Тя се вторачи в него, като си спомни градината у Чизли, библиотеката и овощната градина на лейди Бромли. Спомни си, че го бе харесала.

— Можеш ли да опиташ? — попита той. — Ще опиташ ли?

Тя действително нямаше избор. Наистина нямаше.

— Не мога — тя затвори очи. — Гейбриъл, не мога да понеса мисълта за това, че си докосвал жената на баща си така, както докосваше мен тази нощ. Не мога да понеса мисълта, че някъде в Европа имаш дете, което ти е както дъщеря, така и полусестра. Това е ужасно и скверно. Не мога да го понеса.

Тя се опита да се отдръпне от него, но ръцете му я хванаха по-здраво. Изведнъж я обзе ужас, почувства се омърсена, като си спомни, че се бе наслаждавала на онова, което той правеше с нея.

— Слушай — започна той със строг глас. — Това, че съм виновен за едно прегрешение не значи, че съм виновен за всичко, в което ме обвиняват. Веднъж ти ми повярва, Дженифър. Никога не съм докосвал моята мащеха незаконно. Не съм баща на детето й. Не съм я изоставил. Отведох я със себе си, защото бе нещастна, страхуваше се и бе отчаяна. Отведох я, защото баща ми можеше да я нарани и защото подлецът, от когото бе забременяла, се бил изпарил веднага, щом се оказало, че удоволствието му може да има последствия и след това отрече всякаква връзка с нея. Отведох я далеч, на едно място, където можеше да отгледа детето си в мир и удобство и я оставих там, защото тя бе открила, че именно на това място може да започне отново и може би да намери уважение и дори щастие.

Тя притисна лице до гърдите му. Беше толкова наивна. Винаги вярваше на всичко, което й казваше, въпреки предупрежденията, въпреки всичките доказателства срещу него. И сега му вярваше.

— Утре — каза той — ще й пишем, Дженифър. Двамата. Ти ще питаш за истината и аз ще я помоля да ти я съобщи. Можеш да прочетеш писмото ми, преди да го изпратя. Ако това не те задоволи, ще те отведа до Швейцария, след като възстановя положението ти във висшето общество. Ще повярваш, когато я видиш и когато видиш синеоката й дъщеря. Катрин е мургава като мен.

— Няма нужда да ме отвеждаш или да пишеш — промълви тя. — Щом казваш, че е така, ще ти повярвам.

Гласът й бе приглушен, но тя знаеше, че говори истината. Ако той го бе казал, Господ да й помага, тя щеше да му повярва. Искаше толкова много, толкова ужасно много да му повярва. Осъзнаването на това я озадачи и доста я уплаши.

— Не — възпря я той тихо. — Ще й пишем, така че да не изпитваш и сянка от съмнение. Поне за това не съм виновен. Точно както не съм виновен и за написването на онова писмо. За други неща — да, за мой срам. Исках да сложа край на твоя годеж. Исках да те омая или да те принудя на това. Дори стигнах дотам, че те компрометирах с онази целувка. Но не бих могъл да бъда толкова безпричинно жесток, че да напиша онова писмо и да се постарая то да попадне в погрешни ръце, точно в този момент. Не бих могъл да ти сторя това.

Изкушението да му повярва бе силно. Но ако не бе той, тогава кой беше? Нямаше никой друг. Изглеждаше безсмислено.

— Мисля, че си прав — каза тя, като отдръпна главата си назад и го загледа отново в тъмнината. — Мисля, че трябва да продължаваме и просто да се надяваме, че времето ще ни донесе някакъв лек, някакво… е, нещо. Мисля, че си прав. Толкова съм уморена да мразя.

Пръстите му, разперени в косата й, се успокоиха.

— След седмица или две на появявания пред обществото — поде той — ще те отведа в Чалкоут, скъпа. Вярвам, че там ще ти хареса. Там можем да се научим да се чувстваме удобно заедно.

— Чалкоут — каза тя. — Не е ли това близо до Хаймуър хаус!

— Да. — Ръката му за миг застана неподвижна. — Само на няколко мили разстояние.

— Това е, където — започна тя и спря. Това бе мястото, където живееше чичото на Лайънъл. Това бе мястото, където Лайънъл бе прекарал пролетта преди две години, когато тя трябваше да бъде въведена в обществото и когато трябваше официално да бъдат сгодени.

— Да — каза той, сякаш четейки мислите й. — Преди две години. Точно преди да отида на север да прекарам лятото с баща си. Не прекарах лятото, както се оказа. Напуснах след един месец с моята мащеха.

Тя затвори очи.

— Чалкоут — промълви. — Искам да отида там. Може би там ще мога да забравя. Може би там ще можем да направим нещо за този брак, в края на краищата, Гейбриъл.

Отново се предаваше на врага. Вярваше, че няма никаква нравствена същност. Но той не бе направил онова ужасно нещо с мащехата си. Вярваше му за това. И бе казал, че не е писал онова писмо. Беше безсмислено, но бе непреклонен за това, докато признаваше всичко друго.

Нещо се прокрадваше в съзнанието й. Нещо, което почти бе там, но не съвсем. Нещо, което влудяващо отказваше да се представи пред съзнателния й ум за размисъл.

— Дженифър — продължаваше съпругът й, — дали ти се иска, или не, но аз ще предявявам съпружеските си права всяка нощ. Вярвам, че това е съществено за всяка надежда, която имаме за бъдещето. Но само веднъж всяка нощ. Ако пожелая повече от веднъж, имаш правото да откажеш втория и всеки последващ път.

Тя преглътна и положи чело на гърдите му.

— Желаят те сега — каза той.

Би могла да каже не. Той й даваше тази свобода. Тази власт. Нямаше представа колко дълго бяха спали. Но все още бе тъмно. Ако пожелаеше, можеше да прекара остатъка от нощта сама. Можеше да остане сама със себе си, поне до следващата вечер.

Тя отдръпна лицето си още веднъж.

— Имай ме тогава — прошепна. — Аз съм твоя жена.

Веднага щом той я придърпа близко до себе си и я целуна, тя можа да почувства, че той е отново съвсем готов за нея. Почувства силно пулсиране там, където вече я болеше и го пожела да дойде при нея още веднъж.

Тя изключи съзнанието си за това, че той бе погрешният мъж и че ако тя имаше въобще някакви нравствени угризения, щеше да се бори с всички сили против това мощно физическо привличане, което винаги бе изпитвала към него.

— Моя любов — прошепна той срещу устните й.

Тя се зачуди дали го каза сериозно.