Лас Смол
Самотникът (8)

Осма глава

Любовната идилия продължи още два дни. Лимоновият пай на Клейтън бе изяден, а после и един шоколадов, тъй като бе любимият на Шели. Говореха с по-голяма лекота и сериозност. Научиха повече за възгледите си за живота.

— Как се реши да напуснеш дома си? — попита Клейтън. — Аз не се осмелих.

— Не можах да се приспособя към средата си като тебе — отвърна Шели. — Чувствах се неспокойна в града. Родителите ми са доволни от обикновения си живот. Ходят на театър или посещават музеите. Всяка неделя са на църква. Винаги едно и също, без никаква спонтанност.

— Сигурно си ги накарала да се почувстват объркани — тя го караше да се чувства объркан, а я познаваше съвсем отскоро.

— Опитах се да говоря с тях — сви рамене Шели, — да разбера какво мислят за ставащото, но те ми отговаряха: „Нещата ще се разрешат“, като че ли нямаха нищо общо със страната ни.

— Какво са правили през шестдесетте години? В онова кипящо време?

— Кипящо — изпробва думата тя. — Отличен начин да се опише онова, което е било. Разказвали са ми, че сред хората имало вълнения и изкуството било хаотично.

— Само това ли?

— … и музиката била гръмка. Споменаваха събиранията за отпразнуване на любовта и комуните. Смятаха дългата коса за неприлична и говореха за съпружеската изневяра тихо и със заобикалки. Щастие е, че имат еднакви убеждения. Родителите ти са били толкова различни, че се чудя как са се разбирали?

— Ами-и-и… — провлечи думата той, връщайки се назад в миналото, за да ги прецени за пръв път свободно. — От една страна, баща ми я държал тук, тъй като тя твърдяла, че е дете на майката земя. От друга, те се обичаха много. Мисля, че връзката им се основаваше на голяма любов и взаимна търпимост. Той беше толкова консервативен, а тя — толкова либерална, че биха представлявали огромен интерес за статистиците. В техния случай противоположностите се привличаха. Аз приличам много на майка си.

Това накара Шели да прехапе устната си, за да не възкликне и трябваше да погледне встрани.

— Харесва ми да живея в гората — заключи той.

— Очевидно на консервативния ти баща също му е харесвало — изтъкна тя.

— Да, така е — съгласи се Клейтън. — Но той не приличаше на майка ми. Вярваше в законите и им се подчиняваше. Възхищаваше се на политиците, докато майка ми се възмущаваше от поведението им. Аргументите им за и против, бяха много интересни за мен.

— Наистина ли вярваш, че си отгледан в саксия? — оспори тя твърдението му.

— Мъжки вариант — съгласи се той.

— Какво мислиш за равните права за жените?

— Един мъж може да се грижи за жена си.

— А жените, които нямат мъже?

— Трябва да си намерят — просто разреши въпроса той.

— А ако не могат?

— Ще живеят в комуна и ще си ги делят — предложи Клейтън.

— Да направя ли и аз така?

— Не.

— Виждам, че си истински либерал.

— Трябва да знаеш, че не съм такъв либерал по отношение на някои неща — добави той.

— Чудя се дали да те попитам кои са те?

— Вярвам в заплащането според труда — допълни Клейтън. — И че не е работа на правителството да възпитава децата на хората. Смятам, че всеки трябва да е отговорен за постъпките си.

— И смяташ това за… либерално?

— Не мисля, че правителството трябва да се меси в живота ни. Те са там да изпълняват желанията ни. Те са наши избраници, а не пазачи. Нужно е да се държат настрана.

— Много либерално — в думите й нямаше искреност.

— Е, може и да съм малко консервативен. Наследил съм някои от гените и на баща си.

— Бих се радвала да познавам майка ти.

Той мълча известно време. После заговори бавно, с треперещ глас.

— Тя наистина беше прекрасна. Както и баща ми. Един-единствен път го видях да не се владее — когато тя умря. Тръгна да преследва мъжете невъоръжен. Бях твърде далеч, за да помогна. Аз… — гласът на Клейтън пресекна.

Шели го прегърна и той плака за пръв път през всичките тези години на ужасна мъка. Тя се почуди дали изобщо го бе правил някога.

Когато се поуспокои, Клейтън се почувства смутен от поведението си и не каза нито дума.

— Притеснява ли те това, че плака? — осмели се да го запита тя.

Той не можа да повярва, че Шели го каза така направо и не я погледна възмутен.

— Ти не си от камък, за да не се разчувстваш от нещо толкова ужасно — продължи тя. — Ако приемаше това коравосърдечно, не бих те обичала.

Клейтън я погледна косо, преценявайки искреността й.

— Ти ме обичаш? — осъзна думите й той.

— Мисля, че да — въздъхна примирено Шели.

— Не ме приемай сериозно, докато не се освободя от бремето си. Знаеш какво трябва да свърша.

— Можеш да се опиташ да ги заловиш, но ще обещаеш, че ще ги предадеш на полицията — съгласи се тя. — Давам ти една година.

— Да не би да поставяш условия? — сериозно попита той.

— Ти се справяш с лекота. Живеем в свободна страна, мога да правя онова, което и ти можеш.

Клейтън замълча, наблюдавайки я, докато тя му хвърляше бързи погледи. Чакаше отговора му с вирната брадичка. Не след дълго очите му проблеснаха и на устните му заигра лека усмивка.

— Можеш да правиш всичко, което и аз правя.

— Всяко действие си има и противодействие — дръзко се изпъчи тя.

Той се засмя. Малко слабовато, но истински.

— Ти си много мил мъж — усмихна му се Шели. — Би ли ми изсвирил серенадата?

— Ухажваш ли ме?

— Ако не си го разбрал досега, родителите ти биха се изчервили от срам, Клейтън — въздъхна тя, преувеличавайки възмущението си.

Той си ги представи как поклащат глави и сам поклати бавно глава, като се усмихна на любимата си.

Извади цигулката си и изсвири предизвикателната песен, която изпълни на поляната. Този път, напълно съсредоточена върху звуците на музиката, Шели весело се смя.

А долу при басейна, Улф отегчено въздишаше.

 

 

Пожарите започнаха да се разрастват към населените места. Налагаше се огнеборците да работят все по-продължително. Отпуската на Клейтън не беше свършила, но той се върна на линията, като остави Улф да пази Шели.

Беше все едно да напусне земния рай и очакваше състоянието му да се влоши с отдалечаването му от нея. Тя беше неговият живот. Тази мисъл го измъчваше. Наистина ли я обичаше? Или просто искаше да се върне в леглото й? Какво изпитваше към нея?

Помисли си за всички различни жени, които беше видял в Шели. През съзнанието му премина като на забързана филмова лента лицето й с всичките му настроения и изражения. Тя съвсем не бе обикновена. Как можеше да е такава жена при родителите, които бе описала? Тя със сигурност бе по-особена. И той знаеше, че чувствата му към нея не бяха само сексуални. Много повече. Това беше любов. Подобна на тази на родителите му.

Клейтън се числеше вече към старите огнеборци и бе вторият заместник-командир след Хуан Гомес. Имаха група доброволци, чийто инструктаж току-що бе приключил. Изпратиха ги до малко населено място, състоящо се от няколко къщи. Хората не искаха да напуснат домовете си и трябваше да ги убеждават, придумват, да спорят с тях и да ги принуждават.

Домашните им любимци изчезваха и те обезумяваха.

— Не мога да тръгна, докато не намерим Ърл — взимането им означаваше отговорност. Бяха добри хора, но можеха да рискуват живота си за едно куче.

— Как мога да взема бременна котка в мотела е нас? — раздразнено попита една жена.

Лесничеите бяха извънредно търпеливи и вежливи. Сред тях сигурно бе имало и сприхави, но Клейтън не бе чул за такива. Но доброволците огнеборци бяха малко по-агресивни.

— Вижте, имам свой дом, за който да се притеснявам. Не ме дразнете.

Това караше ли ги да се раздвижат? Не.

— Къде е домът ви? — загрижено питаха те.

— Размърдайте се! Излезте навън! — отвръщаха огнеборците. — Рискувате и нашия живот. По дяволите, излезте навън!

Вятърът увеличаваше и много усложняваше цялото бедствие на хора и имущество.

— Няма смисъл — стотици пъти чуваха те. — Спасете къщите, ако можете, но трябва да се надяваме пътят да спре пожара.

Надеждите им се крепяха на някой път, дере или поток, или на някоя друга естествена бариера. Понякога пожарите биваха спирани по този начин, друг път — не.

Но единството между огнеборците беше забележително. Общото дело обединяваше най-различни личности. Деспотични, високомерни хора слушаха наставленията на невзрачни хорица, които в друго време никога не биха забелязали. Всички те наистина се трудеха усърдно.

Заваля лек дъждец, който вдъхна надежда на всички, но не беше достатъчен. Той само охлади въздуха и частично отслаби пожарите. Нуждаеха се от още дъжд. Или сняг. Нямаше да е необичайно да завали сняг в тази област по това време на годината. Ако се изключат пожарите, беше доста хладно.

Вече беше средата на септември. Клейтън и Шели се срещнаха за малко, колкото да си докоснат ръцете и нежно да се целунат. Беше особено красиво. За тях бе облекчение да се видят, макар и за кратко, и да разберат, че другият е добре.

Клейтън помагаше на групата. По ръцете на аматьорите отново се появиха пришки. Огънят бе нажежил всичко наоколо, чуваше се прашене и от време на време някой въглен долиташе сред работниците. Една жена едва не пострада от падащо дърво, но в последния момент бе издърпана от мъжа си настрани. Изплашен, спасителят й се вбеси.

— Ти спаси живота ми! — удиви се тя.

— Проклета глупачка!

— Можех да бъда смачкана! — възкликна жената.

— Не го ли чу да пращи? — изръмжа той.

— Мислех, че огънят се приближава — запротестира тя.

— Господи, но ти си глуха.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Не прави така вече — помоли я той. — Щях да получа сърдечен удар.

И те се прегърнаха.

В групите се създадоха близки приятелства и навсякъде цареше взаимна загриженост. Някои дори се влюбиха. Клейтън и Шели не бяха единствените. Веднъж цяла нощ търсиха разтревожени една двойка, опитвайки се да си спомнят кога за последен път ги бяха видели. Бяха се изплашили не на шега какво може да им се е случило… И тогава ги намериха настрани в гората, заспали в един спален чувал.

Изсипаха върху тях кофа вода.

— Как можехме да ви кажем, че искаме да се усамотим? — запротестира мъжът.

— Трябваше да се обадите на някого, за да не се безпокоим.

— Вие сте като ято квачки — замърмори той.

— Изплашихме се.

— Благодарни сме ви за загрижеността и съжаляваме.

— Косата ми побеля от всички тези тревоги — почеса Клейтън порасналата си брада.

— Това са само сажди — успокои го някой. — Изкъпи се.

— Шели! — извика Клейтън, вдигнал глава към небето.

Всички знаеха, че Клейтън и Шели са двойка, дори Майкъл Джонсън и Маги Франклин.

— Радвам се, че Маги те откъсна от Шели — каза Клейтън на Майкъл.

— Как успяваш да омагьосаш две жени едновременно?

— Шели ще дойде с мен — отвърна му Клейтън, — а Маги не. Просто те кара да се притесняваш, защото първо си харесал Шели, а не нея. Обръщай повече внимание на Маги и когато й говориш, мисли си, че тя превъзхожда Шели.

— Наистина ли смяташ, че мога да го направя? — засмя се Майкъл истински развеселен.

— Ако я обичаш, ще можеш — подчерта Клейтън.

Струва ми се, че ако не бях срещнал Шели, щях да избера Маги. Тя е истинско съкровище.

— Както и ти — рече Майкъл, като го съзерцаваше. — Все още си малко недодялан, но Шели ще те научи на изисканост.

— Ако не си разбрал, Шели не беше за теб — сериозно каза Клейтън на доктора. — Прекалено консервативен си. Тя имаше нужда от мен.

Дивият мъж. — Тонът на Майкъл беше малко подигравателен.

— Свободният мъж — поправи го Клейтън. — Синът на дете на природата.

— Майка ти е била… хили?

— Една от най-добрите — отвърна Клейтън с цялото си уважение.

— Прекалено си стар, за да си дете на хипи. Ти си почти на тридесет.

— Тя е вървяла рамо до рамо с доктор Спок и е участвала в протести срещу войната във Виетнам, преди това да се превърне в национално движение — но Клейтън не беше тук, за да говори за майка си. — Маги е тъкмо за теб, тя ще разбере досадния ти характер — обясни той на Майкъл.

— Досадният ми характер? — невярващо повтори Майкъл, като извиси глас.

— Ти не си виновен, вероятно си имал нормални родители — успокои Клейтън мъжа, който все още можеше да му стане приятел. — Обръщай внимание на Маги.

— Тя гледа теб — възнегодува Майкъл.

— Опитва се да те накара да я забележиш — увери Клейтън новака, имайки предвид новопридобития си опит с жените и като прибави проучванията си на телевизионен зрител, го посъветва: — Отведи я вкъщи и си легни с нея. Убеди я. — Последните думи събудиха приятни спомени у Клейтън и той се усмихна.

— Така ли убеди Шели? — дрезгаво запита Майкъл.

— Бъди внимателен — прозвуча заплашително тътнещият глас на Клейтън.

Един от лесничеите се приближи и каза:

— Спомняш ли си онези тримата, които следим за теб?

— Следите ли ги? — Клейтън не знаеше за това.

— Навъртаха се наоколо в черен пикап.

— Да помагат? — предпазливо попита той.

— Да стрелят по дамгосани диви животни. Миналия ден някой е съобщил за това анонимно, но не е казал къде. Споменал е, че ги е видял да превозват бизон.

— Никой ли не ги е спрял?

— Пожарите са ангажирали цялото ни внимание — въздъхна лесничеят и възмутено смръщи лице.

— Може би ще се върнат — упорито сви устни Клейтън.

— Остави това на нас. Споменах го само, за да се увериш, че не си сам и има и други, които те подкрепят. Познавахме родителите ти отдавна, както и теб. Ще ги хванем. Ще видиш.

— Ако е възможно, бих искал да присъствам.

— Най-добре ще е да не го правиш — поклати глава лесничеят.

— Вижте, господине…

— По дяволите, защо трябваше да ти казвам.

— Не, радвам се, че ми съобщихте — рече Клейтън.

— Не се меси.

Клейтън проследи с поглед отдалечаващия се лесничей и се замисли над факта, че хората бяха познавали родителите му и него. Никога не бе обръщал внимание на това. Предполагаше, че познават баща му, тъй като семейство Мастърсън живееше отдавна по тези места. Известна част от земята им бе присъединена към западния край на Националния парк „Йелоустоун“. Хубаво беше да знаеш, че и други вярваха, че тези мъже са убийците.

 

 

Шели дойде при Клейтън, хвана ръката му и те останаха така, мълчаливи. Улф се приближи и се облегна на крака на Клейтън, чувствайки се самотен. Той потърка главата му.

Клейтън изглеждаше доста уморен и мръсен и Шели нежно му каза:

— Струва ми се, че имаш нужда от хубава баня.

— Наистина ли? — усмихна се той. — Но тук има само душове.

— Зная една свободна вана… А и искам да проверя къщата си — кокетно го погледна тя.

— Е, бих могъл да те придружа с ловджийската пушка.

— Колко си любезен.

— Винаги се радвам да услужа на една дама — ухили се Клейтън.

Шели се разсмя тихо и по такъв начин, че той бе готов да тръгне веднага.

— Знаеш, че отговарям за тези хора — каза й Клейтън, — и че трябва да ги преместим на друго място. Тази поляна се пренасели, а и въздухът е изпълнен с дим. Пожарът може да дойде насам.

— Кога тръгва групата ти? — попита тя.

— Веднага.

— Накъде?

Той й показа на картата. Отстъпваха назад и новото място се падаше южно от къщата й.

— Лесно ще намеря превоз — каза й Клейтън. — Не се притеснявай за мен. Имаш будилник, нали? Все още не съм свикнал с тях. Знаеш ли да го настройваш?

— Да — отвърна тя. — Кога ще се върнеш?

— Не трябва ли да посрещнеш камиона с храната тук?

— В почивка съм — обясни Шели.

— Тогава ще намеря начин да дойда — обеща той. — Изобщо не се тревожи за това.

Целунаха се много нежно, докосвайки се само с устни. Очите им се усмихваха, но ръцете отказваха да се пуснат.

Беше вече почти тъмно, когато Клейтън се освободи. Обади се на Хуан Гомес и взе назаем камиона на един от мъжете.

— Пази го — предупреди го собственикът.

— Искаш да помоля някой друг ли? — усмихна се леко Клейтън и искрено го увери: — Никога не съм чупил кола или камион, нито съм ги удрял. — А караше само от месец.

И така тръгна към Шели, за да прекара нощта с нея. Искаше му се да не е толкова уморен. Усмихна се. Не беше чак толкова уморен.

Здрачаваше се. Въпреки септемврийския хлад, Шели се показа на прага на къщата си, облечена само в меката памучна блуза и пола. Силуетът й се очертаваше на светлината и той забеляза, че тя не носеше нищо друго.

Не беше и наполовина уморен, както бе предполагал. Но слезе от камиона бавно и когато се срещнаха, той прие предложената му целувка и каза:

— Сигурно си знаела кой е тук, преди да отвориш вратата.

— Знаех, че си ти.

— Не — упорстваше Клейтън, — ти не познаваш този камион.

— Седеше паркиран край пътя, откакто започна да работиш с новата група. Виждах го по няколко пъти на ден. Подценяваш ме.

— Караше го друг, а не собственикът му.

— Улучи — кимна тя.

— Бих искал да отбележа и друга точка — той сложи голямата си ръка на ханша й и я притегли по-близо до себе си.

— Така ли?

— Трябва да се измия малко, за да не припаднеш от миризмата ми, като сваля дрехите си.

— Хм-м-м, мисля, че мога да помогна — каза тя.

Клейтън повдигна вежди, за да покаже, че е готов да обмисли всяко предложение, независимо колко глупаво може да се окаже то.

— Предпочитам да оставиш дрехите си тук навън. Зная, че сигурно звуча дребнаво, но не искам тези неща в къщата си. Ще се наложи после да дезинфектирам.

— Голяма чистница си — той започна да сваля дрехите си една по една. — Има ли някакъв начин да ги почистим?

— Обсъдих проблема с пералнята си — заяви Шели и тя смело се съгласи.

— Добре.

— Радвам се, че не разчиташ на мен да изпера якето ти. Другите не се мърсят толкова, колкото теб.

— Те са твърде отскоро и трябва да обикаляме повече, за да ги наглеждаме — махна с ръка той.

— Мисля, че привличаш мръсотията.

— Да.

— Имаш красиво тяло — погледна го одобрително тя.

— О, не може да се сравнява с твоето. Ако ще стоя гол, тогава трябва и ти да свалиш дрехите си, за да се чувствам удобно така.

— Предполагам, че ще бъде благовъзпитано от моя страна да го направя — разбра мисълта му тя.

Той се отдръпна назад, за да я види по-добре. После забеляза басейна, пълен със студена вода, бездействащ и се усмихна.

Не й отне много време да свали леките дрехи.

— Много по-хубава си така — каза й той. — Погледни се. Толкова си сладка и много красива. Бих искал да те целуна. И ще го направя само след минута.

Клейтън се засили и цопна в басейна, като разплиска вода навсякъде. Показа се на повърхността и изфуча, дишайки като морж и потапяйки главата си заедно с устата под повърхността. После застана неподвижно, очаквайки да види какво ще направи тя.

Шели се гмурна красиво в студената вода, като разплиска настрани само няколко капки. Приближи се до него и се заиграха подобно на видри.

Беше толкова уморен, а плуването удивително бързо го съживи. Клейтън я достигаше всеки път и тя трябваше да му позволява все повече интимни волности. Той я извади от басейна без усилие, а после сам излезе, като по тялото му се стичаше огромно количество вода. Вдигна мократа и хлъзгава Шели и я отнесе в къщата. Там се подсуши, без да сваля поглед от нея.

Към Шели подходи по различен начин. Изтри косата й с чиста кърпа и използва сешоара й. После насочи топлия въздух към окосмените си гърди и под мишниците.

Започна да я ухажва. Прокара голямата си ръка по гладките й крака, без да изключва сешоара, целуна я под мишницата. Откри едно почти изсъхнало място, разроши го и изсуши случайно останала капка.

— Още малко и ще полудея — каза Шели.

— Защо? — той вдигна очи и я погледна с невинно любопитство.

— Мисля, че достатъчно се бави — доста уверено му заяви тя.

— Харесва ми това, което правя.

— Мога да ти предложа и друго нещо, което би ти се сторило… забавно.

— Наистина ли? Какво? — изправи се без усилие той и сведе поглед към нея. — Ще наблюдавам или и аз ще участвам в играта? Как се нарича?

— Ами, интимна близост.

Клейтън се засмя.

Същата нощ повториха играта няколко пъти. Беше забавно и наистина му хареса много. Той я обичаше. Притискаше я към тялото си и мъркаше.

— Вълците не мъркат — присмя се тя.

— Някога имахме котки. Не се задържаха дълго, но през всичките години сме ги имали. Обичах да ги слушам как мъркат.

— Обичам да те слушам да мъркаш — тя сложи ръцете си на главата му и много нежно го целуна по устата.

— Ти си моята любов — каза й той.

— Как изобщо те открих? — дълбоко разчувствана попита Шели.

— Духът ти ме извика. Разбрах, че е време да тръгна да те търся и го направих.

— Вярваш ли в това? — нежно го запита тя.

— Да.

— И ще се откажеш да преследваш убийците?

— Мисля, че този въпрос скоро ще се реши.

— Какво искаш да кажеш? — изтръпна Шели.

— Видели са ги.

— Не трябва да се замесваш. Заповядвам ти — подскочи тя и седна в леглото.

— Успокой се, скъпа, никога не съм казвал, че ще го направя.

— Тогава ми обещай, че няма да се месиш.

— Аз… не мога.

— Или ще оставиш на лесничеите да свършат тази работа, или се разделяме! Разбираш ли? Говоря сериозно.

— Шели, те бяха мои родители.

— Разбирам това, но…

— Ще поговорим по този въпрос някой друг път — прекъсна я той. — Време е да тръгвам. Целуни ме!

— Обещай ми, Клейтън! Искам тържествено да ми обещаеш.

— Не мога да го направя.

— Тогава не се връщай.

Клейтън дълго време мълча. После каза на любимата си:

— Ще се върна. Ти ме обичаш толкова, колкото и аз теб. Този въпрос е извън останалата част от живота ни. Любовта е нещо, което споделяме. Другото няма нищо общо с нас.

— Напротив, има.

Той се наведе и целуна хладната й буза, после повдигна студената й ръка и целуна дланта й.

— Ще се върна — обеща Клейтън и стана от леглото.

Тя започна да плаче.

— Ти не разбираш — той се обърна и притисна студеното й тяло към своето, изгарящо. — Трябва да го направя. Когато всичко приключи, ще дойда да те взема.

— Няма да бъда тук.

— Не, ще бъдеш. Ти ме обичаш.

Той я пусна и облече чистите си дрехи, извадени току-що от сушилнята, после застана на вратата на тъмната и тиха стая.

— Пази се — каза й Клейтън. — Ще се върна.

Тя се откъсна от леглото и се хвърли в ръцете му, ридаейки силно. Той я прегърна, като нежно галеше косата й и я успокояваше. Тръгна си, без да й обещае това, което тя искаше да чуе.

 

 

Вятърът се бе усилил. Като чуха свиренето му във върховете на дърветата, всички изпъшкаха. Димът се разрасна и на всички им стана ясно, че вятърът ще разнесе жаравата и по други дървета.

— Спокойно — каза Хуан на неопитната група. — Движете се бавно. Мерете крачките си. Имате време. Не трябва да се вълнувате много, в противен случай може да допуснете грешка. Мислете за следващата си стъпка. Бъдете организирани. Животът ви може да зависи от това. Когато стигнем браздата, работете с нормална бързина. Надпреварата с огъня печелят онези, които действат бавно и уверено. Вие го знаете. Послушайте ме.

Докато пътуваха към пожара, Хуан поговори на по-неопитните. Успя да ги успокои и да ги накара да оценят размерите на ставащото. Всеки трябваше да поеме само част от работата.

— Не се налага всичко да свършите вие. Това е една голяма офанзива. Необходимо е просто да се постараете да запазите цели къщите и сградите, които могат да се спасят. Земята ще се оправи.

Групата беше изпратена на участък, намиращ се встрани от дясното разклонение на изолиран път. Там имаше гора и трябваше да направят преграда срещу огъня, за да предпазят пътя. После се преместиха от другата му страна и започнаха да изграждат и там преграда, за всеки случай.

Портативната радиостанция на Хуан излезе от строя и той помоли Клейтън да барикадира пътя и да съобщи в щаба.

Клейтън взе една жена да му помогне да прегради пътя, за да не минава никой по дясното отклонение. Пътят бе тесен и кола трудно щеше да обърне на него, ако огънят го прескочеше. Жената помогна да направят барикадата и се върна на браздата.

Клейтън отиде при камиона, паркиран зад училищния автобус, използван за транспорт на групата. Трябваше да влезе и да се обади, но видя да се приближава една лесничейска кола. Тя намали й спря до него.

— Защо е затворено дясното отклонение?

— Може да загубим пътя, ако огънят го прескочи. Наистина се е развилнял.

— Това може значително да опрости нещата — усмихна се лесничеят. — Виждали ли сте… О, ти ли си, Мастърсън?

— Да — потвърди Клейтън. — Какъв е проблемът?

— Нищо, просто търсим… един черен пикап. Виждал ли си го?

— Значи, все пак са се върнали — почти на себе си каза той.

— Ти знаеш?

— Да — гласът на Клейтън стана настоятелен. — Слушайте, засега трябва да остана тук, с тези деца. Имаме нужда от радиостанция. Тази на Хуан се повреди. А можете ли да намерите Спиърс и да му кажете да изпрати някой да ме замести? Искам да… участвам в това.

— Ще видя какво мога да направя. Дръж очите си отворени. И, Мастърсън, ако ги забележиш, обади се. Не тръгвай след тях сам. Чуваш ли ме?

— Да, господине, разбрах.

— Постарай се да изпълниш каквото ти казах и недей да действаш прибързано. Знаеш много добре, че наблюдаваме тази групичка през цялото време, преди още да бяха попаднали на майка ти и баща ти. Познаваме ги. Няма да се поколебаят да те ударят по главата и да те хвърлят в огъня. Знаеш това. Знаеш на какво са способни. Остави ги на нас. Чу ли ме?

— Да, чух — напевно произнесе Клейтън.

— Не такъв отговор искам да получа.

— Ще се… обадя, ако ги видя.

— Закълни се, Клейтън. В противен случай ще трябва да остана тук с теб и хората, които ги търсят, ще намалеят с един. Закълни се.

— Заклевам се, че ще се обадя, ако ги видя.

— И стой тук — настоя лесничеят. — Късмет.

— Не ми отговори. Ще стоиш ли тук?

— Помагам на Хуан Гомес за тези младоци — обясни Клейтън. — Длъжен съм да остана, знаете това. Моля ви, чуйте ме. Обадете се на Спиърс и вземете някой да ме замести, за да мога да дойда с вас. Сигурно знаете какво означава това за мен. Трябва да сте видели майка ми и какво бе останало от баща ми или поне сте чули за случилото се. Разберете, че съм длъжен да бъда там.

— Господи, човече, напълно те разбирам. Но наш дълг е да те предпазим! Остави това на нас.

— Ако опитат да се измъкнат… — в гласа на Клейтън се четеше мъка.

— Довери ни се. Можем да ги затворим само заради бизона. Човекът, който се обади, ни изпрати снимки. Те са сериозно доказателство. Имаме и отпечатъци. За твое добро, стой настрана.