Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Loner, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,7 (× 26 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Лас Смол. Самотникът

ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1995

Редактор: Мариана Василева

ISBN: 954–11–0367–7

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

През първия от двата почивни дни групата през повечето време спа. Някои си отидоха вкъщи да видят семействата си, но по-голямата част бяха отдалече и се задоволиха с това да спят и да се излежават.

Тъй като нямаше от какво толкова да е изморен, Клейтън се включи в помощната група и помогна на Шели в оказването на първа помощ и в изваждането на храната. Така той се намираше не само в компанията на Шели, но и на бившия си приятел, Улф. Вълкът бе търпелив и снизходителен към стария си познайник.

Шели трепереше.

— Какво ти е? — смръщи чело Клейтън.

— Студено е тази сутрин.

— Не е — опроверга я той, усмихвайки се с притворени очи. — Причината е в това, че не носиш долни дрехи.

— Не е вярно, нося!

— Но не истински долни дрехи — в чекмеджето в Гасп беше видял тънкото бельо, което носеха жените.

Тя го погледна дръзко, но не отговори.

— Ще ти покажа истински долни дрехи, а после можеш да ми покажеш твоите.

— Клейтън! — тръсна глава Шели в знак на протест.

— Опитвам се само да помогна — усмихна се той. Вече не му беше така трудно да разговаря с жени. Може би малко попрекали, но тя не му се ядоса толкова много.

— Трябва да се държиш прилично — превзето каза Шели.

— Непорочен съм — закле се той с широко отворени очи и я накара да се разсмее. Това го опияни.

— Къде се научи да свириш на цигулка така хубаво?

— От дядо ми. Беше добър старец, знаеше много истории за миналото и харесваше музиката. Той ме научи на всичко, свързано с нея. Но не познавам жените. Един ден му споменах за това. Казах му: „Разкажи ми за момичетата.“ Беше, преди да се науча да не наричам жените „момичета“. Бях невежа. Дядо ми каза: „Тук няма с какво друго да се занимаваш, освен с цигулка. На това място изобщо няма жени.“ И тъй като не се занимавах с жени, занимавах се само с цигулката. Не зная нищо за жените.

Шели се засмя подигравателно. Това му помогна и той също се засмя, така че тя не му повярва.

Докато работеха заедно, Клейтън не я докосна. Не я прегърна през раменете или през кръста, нито пък хвана ръката й. Но не откъсваше поглед от нея.

Тя беше съвършена. Един мъж нямаше нужда, а и не можеше да се надява да намери по-съвършена жена. Шели бе онова, което Клейтън искаше и той щеше да направи всичко възможно да й се хареса. Беше просто. Клейтън й се усмихна.

— Защо се усмихваш?

— Мислех си да те целуна.

— Клейтън! — престорено се възмути тя.

Той знаеше, че не е. Бузите й порозовяха, доставяше й удоволствие да я предизвиква.

— Косата ти е толкова хубава.

— Караш ме да се смущавам — каза тя и отметна косата си назад с ръка.

Клейтън се усмихна, толкова лесно бе да съблазниш една жена. Скоро щеше да я има, тя щеше да го опознае и да го обикне. Нямаше да се наложи да хитрува. Просто ще бъде естествен и тя ще падне право в капана му.

— Тялото ти е красиво — каза той.

Това я шокира. Не знаеше какво да отговори.

— Прекалено смело ли беше? — въпросът се изплъзна от устата му.

— Да.

— Но аз наистина смятам така.

Тя прехапа долната си устна, сдържайки усмивката си. Значи не беше истински обидена.

— Бих искал да те заведа в гората, в моя дом. Но ще трябва да почакаме известно време. Намира се точно на браздата, ако пожарът продължи натам, мога да го загубя.

— Ще бъде ужасно — загрижено каза тя. — Това първоначално построената къща ли е?

— Не, горяла е един или два пъти, докато е била собственост на родителите ми. Върнали се там след Виетнам и я построили отново. Хубава къща е.

— Надявам се да не изгори — съчувствено докосна ръката му Шели.

— Ако изгори, ще е построя отново.

— И дотам няма път? — тя спря и го погледна.

— Няма нужда.

— Ами ако се случи нещо непредвидено — попита Шели — и трябва да отидеш в болница?

— Разчистваме място за хеликоптер — обясни Клейтън, като че ли беше нещо обичайно. — Удобно е.

— Как точно си изкарваш прехраната?

— Живея от земята — той посочи с ръка пейзажа.

— Аха… и нямаш басейн?

— Нашият е малко хладен — имаше предвид едно широко място в пролетен поток. — Но не е далеч, а и в гората можеш да плуваш гол. Бих искал да те видя така в него.

— Пак започваш — весело му се скара тя.

— Аз съм честен човек — той я погледна самодоволно и Шели се разсмя. Държеше я в дланите си… почти. Много скоро щеше да бъде негова.

Спиърс се грижеше групата да получава топла храна и резервоарът с вода за къпане да бъде пълен.

— Водата я карат от доста далече — каза той на Клейтън. — Наблизо има езера, но те са в толкова деликатно екологично състояние, че горската служба няма да позволи да се вземе вода от тях, по каквато и да е причина, дори и за потушаване на пожарите. Водата от душовете може да унищожи тази поляна, затова я събираме и използваме за гасене.

— Не знаех, че е толкова трудно да се опази природата от нашествието на туристите — поклати глава Клейтън.

— Има много противоположни мнения по този въпрос — съгласи се Спиърс. — На първо място трябваше да оставим земята на спокойствие. Доста хора искат да видят красивите дървета, защото според тях, те са истинската природа. Трагедията при пожарите е, че в същото това време в южното полукълбо дъждовните гори умишлено се опожаряват. Помисли си какво причиняват на атмосферата всички тези пожари.

— Парниковият ефект — Клейтън бе гледал по телевизията предаване по този въпрос.

— Да. Ако всички хора в света посадят поне по едно дърво, може би ще се компенсира загубата на дъждовните гори.

— Направили сме доста да съсипем този свят за кратко време — Клейтън се огледа.

— Да — Спиърс трябваше да се съгласи. — Поне започваме да го осъзнаваме и да разбираме какво става. Имаме нужда от повече правдиви, а не от успокояващи доклади.

— Родителите ми нямаха други деца, защото пренаселеността бе започнала да става очевидна. Прекалено много хора живеят на света, това е.

— Трябва да направим каквото можем да ги образоваме — добави Спиърс.

— Как ще накараш алчните и егоистите да те чуят?

— В това е проблемът — поклати глава Спиърс.

— Хей, Клейтън, защо не отидем в града и да ти вземем шофьорска книжка? — провикна се Сам и приближи.

— Защо не. Аз ще карам — засмя се Клейтън.

— Не, аз. Трябва да те инструктирам, докато стигнем града, за да можеш да изкараш писмения изпит. Умееш да пишеш, нали?

— С писането си намерих жена на един мъж.

— Наистина ли? — засмя се Сам.

— Тя е съкровище — ухили се Клейтън, като си спомни мускулестата беззъба жена на Стинки, говореща с дрезгав глас.

— Какво ще кажеш да напишеш едно писмо от мое име до жена ми? — заинтересува се Сам.

— Не. Научи се да говориш с нея — посъветва го експертът. — И й изпрати някоя друга сантиментална картичка, ей така, без повод. — Тази идея му бе дошла от една реклама.

— Можеш да ми помогнеш да избера няколко в града, а аз ще ти купя бира.

— Ако ми позволиш да карам на връщане, това ще бъде достатъчно. Не мога да пия бира.

— Споразумяхме се — те си стиснаха ръцете.

— Изгубил си шофьорската си книжка ли? — попита Спиърс.

— Не. Никога не съм карал. Сам ме учи — засмя се той и сложи ръка на рамото на Сам. Клейтън се огледа за Шели и забеляза доктор Майкъл Джонсън. Опасността веднага събуди бдителността на Клейтън и сърцето му започна лудо да бие.

— Хайде да вървим — подкани го Сам.

— Успех на изпита — пожела му Спиърс.

— Благодаря — отвърна Клейтън. Когато Спиърс се отдалечи, той изръмжа на Сам: — Какво прави тук този клоун? — Майка му наричаше така хората, когато не бяха съгласни е нея.

— Кой?

— Майкъл Джонсън.

— Докторът? — изненада се Сам. — Познаваш ли го?

— Срещнах го в болницата.

— Идва тук да преглежда почиващите групи — каза Сам с протест в гласа. — Прави го доброволно. Добро момче е.

— Да — кисело отвърна Клейтън.

— Ау, виж тази брюнетка. Досега не се е появявала насам.

— Казва се Маги — с готовност го осведоми Клейтън.

Сам отметна глава назад и го зяпна.

— За човек, който до вчера не е знаел да кара, наистина се справяш добре.

— Какво прави Джонсън, че разговаря с Шели?

— Тя дава първа помощ — напомни му Сам с изключително търпение.

— Той не разговаря за лекарства.

— Започваш да се държиш собственически — ухили се Сам. — Знаеш, че те видях с нея миналата нощ. Тя не се е държала така с друг мъж.

— Не е ли?

— Видя как се отнася с нас — оплака се Сам. — Всички сме опитвали. Как успя?

Клейтън мълчаливо размишляваше за хубавия доктор, който се опитваше да му отнеме жената.

— Хайде, Клейтън. Да тръгваме, за да се върнем за вечеря. Побързай.

— Искам да я помоля да наглежда цигулката ми.

— По дяволите, човече, никой не е толкова глупав да я пипа.

Но Клейтън отиде да вземе цигулката си от раницата и се отправи обратно през поляната към Шели.

— Шели — каза той, — би ли ми пазила цигулката? Трябва да отида в града.

Тя му се усмихна ослепително, но Клейтън почти не забеляза това, тъй като вниманието му бе погълнато изцяло от мъжа с нея.

— Здравейте, вие бяхте Мастърсън, нали? Как са ръцете ви?

— Добре са — учтиво отвърна Клейтън на нищожеството. — Ще се върна — обърна се той към Шели и се отдалечи, като едва не подмина Улф, който седеше до нея.

Клейтън се усмихна на себе си. Вълкът пазеше собствеността му. Или може би своята територия? Нямаше значение. Улф му бе позволил да целуне Шели, но показваше зъбите си на Джонсън. Добър вълк.

Клейтън се присъедини към Сам малко по-спокоен. Отидоха при колата му и подкараха към Джаксън. През целия път Клейтън се обучаваше да кара безопасно — какво трябва да е разстоянието между колите, кога да започне да сигнализира и кога да завива. После Сам му обясни кога и как да намалява и го демонстрира. На едно кръстовище трябваше да се огледа наляво, след това надясно и отново наляво, преди да навлезе в него. Изобщо обясни му всички основни неща.

Клейтън попи всичко. На писмения пропусна две неща, но кормуването мина лесно. Беше блестящ. Вече бе шофьор! Имаше нужда от това умение. Никой не знае кога ще му потрябва да кара кола.

Двамата отидоха до една будка да купят поздравителни картички. След като разгледаха всички, свързани с приятелството и любовта, най-накрая откриха две подходящи според Сам. Той накара Клейтън да ги плати.

После отидоха в пощата, купиха марки и Клейтън търпеливо изчака, докато Сам се мъчеше да подпише картичките на писалището във фоайето. Клейтън нямаше да го остави да се предаде, затова той ги изпрати.

Клейтън се забавляваше със Сам. Струваше му се смешно, че той се отнасяше с такова пренебрежение към жените, които не го интересуваха, а ставаше истински параноик и много внимателен спрямо тази, на която държеше. Това беше глупаво.

Клейтън подкара обратно към поляната.

Проклетият Майкъл Джонсън все още беше там и щеше да остане за вечеря! Нямаше толкова работа за един лекар. Освен няколко ожулвания, какво друго? Шели. Майкъл Джонсън също желаеше Шели. Една жена не може да обича двама мъже едновременно. Клейтън Мастърсън бе мъжът за Шели Адамс. Само той.

— Изглежда твоето момиче се интересува от друг мъж, Клейтън — каза червенокосият, подсмихващ се важно, Отис с тих напевен глас.

Това преля чашата.

Клейтън се изправи, блъсна изненадания Отис и го притисна в едно дърво. Вниманието на всички бе привлечено. Клейтън вдигна Отис над главата си и се завъртя, търсейки място да го хвърли. Чуха се възклицания и протести.

— Недей, Клейтън — извика Сам.

— Клейтън! Пусни го — прозвуча острият глас на Шели.

Все още държейки Отис високо във въздуха, Клейтън бавно се обърна и разбунтувано погледна любимата си. Изражението й бе сериозно, а очите й — пълни с възмущение.

В настъпилата напрегната тишина Клейтън бавно пусна Отис на земята, като през цялото време гледаше Шели. Искаше да й покаже, че го прави само защото тя му бе заповядала. Той оправи якето на Отис и изчетка раменете му. После отново погледна към Шели.

Тя се отдалечи подобно на кралица и Клейтън й се поклони, като попита тихо:

— Още някой?

Никой изобщо не каза каквото и да било.

След вечеря той посвири на цигулката. Стара се повече от всякога, понеже докторът все още беше там. Искаше да се покаже… като с Отис. Шели трябваше да знае, че е превъзходен мъж. Той не само беше силен, но и беше чувствителен. Според даваното по телевизията, това бе важно за една жена. Наистина трябваше да я заведе в гората за седмица да й покаже, че може да се грижи за нея и при тези обстоятелства. Тя вероятно нямаше да се съгласи. Поне не веднага.

Клейтън така изненада групата с реакцията си спрямо Отис, че хората не реагираха веднага на музиката. Една от жените стана да танцува със Сам. Той даде тон като истински приятел на Клейтън. Скоро започнаха да танцуват и други. Разбира се, докторът покани Шели. По дяволите! Трябваше да се досети, че ще стане така. Той не го изпусна от очи, не можеше да понесе, че тялото на Шели се докосва до тялото на друг мъж.

Но какво да стори? Никой друг не свиреше на цигулка. Как да остави инструмента и да отиде да танцува с нея? На фона на тишината? Сам отиде до камиона си и донесе магнетофон. Приближи се до Клейтън и тихо го попита:

— Искаш ли да танцуваш с дамата?

Клейтън се усмихна на приятеля си. Във филмите за Втората световна война показваха как мъже отнемаха партньорките на други мъже. Клейтън щеше да танцува с Шели. Не беше сигурен как точно да го направи, но трябваше да я вземе в прегръдките си.

Когато Клейтън завърши парчето, което свиреше, Сам сложи лента в магнетофона и го включи. От него гръмна дива и дрезгава рок музика. Всички станаха и се раздвижиха, затропаха с крака и затанцуваха самостоятелно. Задръстеният път се превърна във водовъртеж от размахващи се ръце и въртящи се тела, хората се смееха.

Клейтън с ужас гледаше как Шели се извива еротично под такта на музиката. Какво, по дяволите, мисли, че прави тя? Той се приближи и каза:

— Отнемам ти я.

Майкъл и Шели го погледнаха странно, тъй като никой в действителност не танцуваше с някой друг. Докторът се засмя, тъй като ревността на Клейтън беше толкова очевидна. Очите му светнаха предизвикателно. Клейтън си помисли, че Майкъл има черен колан и е експерт по карате. Никой мъж не предизвиква друг след подобна демонстрация, каквато Клейтън направи е Отис, освен ако не е съвсем сигурен, че ще спечели.

Тогава Шели хвана ръката му, обърна го към себе си и затанцува с него. А медицинската сестра Маги пое доктора.

Клейтън веднага разбра, че Шели беше сменила партньора си, не за да танцува с него, а за да намали напрежението. Тя спасяваше доктора от объркване. Или може би спасяваше собственото му лице? Не му се усмихна, нито направи опит да флиртува. Тя просто се движеше и поклащаше и изглеждаше също толкова скандално порочна, колкото и всички други жени там, танцуващи така свободно. Клейтън си помисли, че другите жени изглеждат добре. Но Шели беше прекалено умна, за да се държи по този начин. Не беше прилично.

— Внимавай как се държиш — каза той.

— Това и правя — учудена, тя го погледна въпросително. — Ти си този, който се държи дивашки и хвърля хората, и се натрапва на танцуващите.

— Ти се кълчиш — Клейтън притвори очи, като че ли бе узнал това по интуиция.

— Боже, Господи!

— Знаех си, че няма да разбереш…

— Имаш остарели разбирания! — избъбри тя.

— Не е вярно! — запротестира той. — Все още не съм навършил трийсет.

— Държиш се така, все едно току-що си слязъл от планината!

— Това е самата истина — Клейтън се изненада, че тя не го знаеше. — Слязох, за да помогна за гасенето на пожарите.

— Бих могла да те удуша! — Шели влагаше в танцуването повече чувство, отколкото умение. Беше стиснала юмруците си, а от очите й хвърчаха искри.

— Добре — той си помисли, че тя е великолепна. — Хайде да се махнем от тази тълпа и можеш да опиташ. Бих искал да го направиш. Имам нужда да ме увериш, че принадлежиш на мен.

— Какво? — ахна тя. — Не ти принадлежа!

Клейтън нетърпеливо поклати глава, но той умееше да чака. Шели наистина все още не разбираше. Той я обичаше и й се подчиняваше. Какво повече можеше да иска тя? Трябваше да купи някакви предпазни средства.

— Утре отивам в града и ще решим този въпрос веднъж завинаги — каза й той.

— Какъв въпрос? — подозрително попита тя.

— Този за нашите отношения.

— Какво общо има това с отиването ти в града?

— Трябва да взема нещо за теб — предразположи я той.

— Подарък? — сви вежди тя. — Какъв?

— Ще видиш — блажено й се усмихна Клейтън.

— Не трябва да харчиш парите си за мен.

— Ще го споделя с теб — увери я той.

— Не искам никакви подаръци.

— Не и този — тя поклати глава и той се усмихна на преценяващите й внимателни очи.

Когато парчето свърши, Маги Франклин хвана Клейтън за ръка и каза:

— Мой ред е.

Той чу как Шели възмутено си пое дъх и това му подейства като балсам на рана.

— Благодаря, но съм зает — отвърна Клейтън.

— С нея ли? — невярващо попита Маги.

— Да.

— Тя е безинтересна — прецени я Маги. — Ще те направи на глупак за не повече от година. Без майтап.

— Не я познаваш така, както аз — много любезно каза Клейтън на Маги. — Ще си намериш някой. Почакай и ще видиш — той я потупа по рамото като чичо.

— Ще бъда наблизо — Маги обърна гръб на Клейтън и хвърли на Шели унищожителен поглед, преди да се отдалечи.

Клейтън случайно погледна и забеляза, че докторът наблюдава развеселен. Помисли си, че при други обстоятелства биха могли да бъдат приятели.

Той хвана здраво Шели за лакътя. Наложи се да го стисне, тъй като тя се опита да се измъкне. Отведе я далеч от другите с желание да я върне обратно в гората. Беше достатъчно тъмно и той бе достатъчно смел да понесе очарователния й гняв, но тя се съпротивляваше.

— Ела с мен — каза й той. — Не искам да те целувам пред всички тези хора, но ако не се държиш прилично ще го направя.

— Не смятам, че поведението ми е неприлично, но ти съвсем прекаляваш! — отвърна през зъби тя.

— Научи ме как да се държа — Клейтън си помисли, че бе толкова разумен и вежлив, че Шели скоро щеше да се разтопи. — Ела и ме целуни, а после можеш да започнеш.

— Ако не ми пуснеш ръката, ще те ударя.

— Харесвам смелите жени — усмихна се той.

— Ти напълно си откачил.

— Не съм — увери я Клейтън. — Просто не искаш да си признаеш, че си моя. — И продължи поучително: — В днешно време жените са склонни да смятат, че им харесва да са независими. Но не е вярно. Наблюдавал съм го по телевизията. Когато искат да изглеждат така, в действителност те примамват някой мъж да се хване и да ги вземе под свое покровителство. Готов съм да бъда този мъж за теб. Ще се укротиш лесно и бързо. Все едно е да яздиш див ко…

— Предупреждавам те за последен път!

— Не си готова? — той пусна лакътя й. — Добре.

Шели си пое дъх на няколко пъти, опитвайки се да каже нещо, но се въздържа и се отдалечи.

— Тя си отиде — отбеляза Сам, като се приближи.

— Малко е упорита — намръщи се Клейтън.

— Не можеш да ухажваш една жена както обяздваш кон, Клей — нетърпеливо го укори Сам.

— Клей, заради мен ли ти се ядоса? — приближи се Отис.

— Не. Вероятно е неразположена — разбиращо въздъхна Клейтън.

Един голям камион пристигна на поляната и спря със скърцане. От него скочи някакъв мъж и се втурна, викайки:

— Спиърс? Хей, Спиърс!

— Тук съм.

— Имаш човек, който е обучен да скача в димна обстановка. Мастърсън. Невредим ли е?

— Разбира се.

— Имаме нужда от него. Къде е?

— Не — дочу Клейтън тихия глас на Шели.

Мъжете трябва да отидат на война, а жените да седят и да чакат. Такава бе темата на всички стари филми за войната. Тази банална закономерност беше нарушена от жените, които не искаха просто да седят. Погледна жените на поляната, дошли да се борят с огъня. Те са доказали себе си. Но неговата задача бе да скача в дима… Клейтън вдигна ръката си в настъпилата тишина.

— Тук съм — достатъчно драматично каза той.

— Вие ли сте Мастърсън? — попита непознатият.

— Да — изпъна се Клейтън.

— Не ни достига един човек. Бихте ли се присъединили към нас?

— Няма проблеми — хладно отговори той. Най-великата фраза от телевизията.

— Ще ви бъдем благодарни.

Клейтън отиде при човека с твърда крачка.

— Готов ли сте? — попита мъжът.

— Да.

— Трябва да ви инструктираме и да ви дадем дрехи. Може би ще се наложи да минем първо без снаряжение. Опреснихте ли знанията си?

— Да — кратко отвърна Клейтън.

— Отлично. Мисля, че предполагаемото място е недалеч от дома ви.

— Лесничеят ли? — лаконично попита Клейтън.

— Все още не сме го евакуирали.

— Познавам района добре.

— На това разчитаме — мъжът се обърна към Спиърс: — Мастърсън може да не се върне в тази група.

— Ще се погрижим за нещата му — после Спиърс уточни: — Цигулката и вълка.

— Благодаря ви — Клейтън се обърна към непознатия: — Готов съм.

— Много сте бърз — усмихна се той. — Такива мъже харесвам. Да тръгваме.

Клейтън хвърли един поглед на Шели. Тя хапеше кокалчето на пръста си с широко разтворени очи. Това беше задоволително. Той бързо се обърна и се отдалечи величествено.

Клейтън се качи в камиона и тръгнаха. Направи му впечатление лоста за скоростите, който беше различен от този в колата на Сам. В този момент в ума му се загнезди една мисъл, която започна да го тормози. Чудеше се дали някога щеше да види Шели отново.