Нора Робъртс
Сърцето на океана (9)

Глава 9

Шумовете и трясъците принуждаваха Дарси да става рано сутрин. Щом се сетеше, че това ще продължи почти още година, се изкушаваше да зарови глава под възглавницата и да се задуши.

Понеже не би се самоубила, реши да направи каквото може. Надуваше музиката или лежеше и си представяше, че е в голям, шумен град. Ню Йорк, Чикаго. Всъщност цялата врява под прозорците й е от уличното движение и от тълпите, които сноват под елегантния й, просторен мезонет.

В повечето случаи се получаваше. Не успееше ли да се самозалъже, ставаше и прекарваше доста време, ругаейки под душа.

Понякога — ако имаше настроение — известно време наблюдаваше работата. И търсеше да зърне Тревър. Не си позволяваше да го прави всеки ден, нито той да я вижда непрекъснато.

Обичаше да го наблюдава, да разбере какво е замислил за деня. Понякога беше на строежа и вятърът рошеше косите му. Друг път обсъждаше нещо с Брена или Майк О’Тул както го правят мъжете: с пъхнати ръце в джобовете и дълбокомислени, сериозни изражения.

През други дни — тях най-много обичаше — работеше нещо: ковеше, режеше или пробиваше дупки, захвърлил ризата си. Ако се намираше на подходящо място, тя виждаше как мускулите му потреперват.

Странно. Наистина винаги бе харесвала хубави мъжки тела, но не помнеше да се е интересувала чак толкова как изглежда определен индивид. Или да изпитва опиянение, докато го изучава.

Беше добре сложен, прецени тя от прозореца си. Това отчасти поддържаше интереса й. Ако една жена не оценява гъвкавото, стройно тяло на един мъж, според Дарси, тя има някакъв проблем. А и как само се движеше той! Стъпваше леко, но уверено и си личеше, че контролира нещата.

Представяше си, а и защо да не си представя, че е също толкова уверен и контролира нещата, докато прави любов. Контролът прави мъжа по-цялостен, а мъж, който те люби цялостно, не е за пренебрегване.

Но същевременно Дарси се чудеше какво ли е нужно той да загуби контрол.

Малко се притесняваше, че така често мисли за него. Че така често се оглежда да го види. В сутрини като днешната, но обед, вечер.

Понякога той идваше в кръчмата, понякога — не. Не се съмняваше, че го прави нарочно. Играеха си един с друг и двамата чудесно го съзнаваха.

И, по дяволите, тя страшно харесваше това негово поведение. Този мъж бе не по-малко арогантен от нея.

Не си уреди свободна вечер. Съзнателно. Всъщност искаше да го накара да чака. Но по този начин се налагаше и тя да се сдържа. Така и у нея се натрупваше сладостно напрежение. Разбираше, че ако излязат заедно вечер, няма само да вечерят навън. И двамата не желаеха да вечерят.

Отдавна не бе изпитвала потребност от мъж. От определен мъж. Липсваше й усещането за тялото му до нейното, вярно. Силата, топлината, горещината в слабините, точно преди освобождението.

Беше жена, която се наслаждава на секса, призна Дарси, а проблемът се свеждаше до това, че никой не я бе изкушавал повече от година.

В момента се изкушаваше, мина й през ума. В този миг Тревър вдигна поглед и очите им се срещнаха. Потопи се в тръпката, пробягала по гърба й. Този мъж я изкушаваше всячески. Значи… дошло е време да се погрижи да си уреди свободна вечер.

Усмихна му се бавно и лукаво, после нарочно отстъпи. Нека си мисли за нея, реши тя.

Неспокойна, още не съвсем готова да се залови за работа през дългия ден, който я очаква, нито дори да се облече, започна да крачи напред-назад из малката си квартира. По-скоро по навик сложи чайника да заври, а не защото й се пиеше чай. Тези стаи бяха само нейни — първите през целия й живот. С дълбока изненада откри колко й липсва компанията на братята й. Дори и тяхната разхвърляност.

Обичаше нещата да са в ред. Това личеше и при подредбата на жилището й. Боядиса стените в спокойно розово. Е, изтормози Шон да свърши по-голямата част от работата, но резултатът я задоволяваше. От спалнята си в къщата взе любимите си репродукции, поставени в рамки водните лилии на Моне и горски пейзаж, който откри в книжарница. Допадаха й замечтаните им сюжети.

Сама уши пердетата, защото много я бивате с иглата, когато искаше. Натрупаните по стария диван възглавнички също бяха нейно дело. Това е то практична жена, която има слабост към красиви предмети. Излиза много по-евтино да купиш сатен и кадифе и да им посветиш известно време, отколкото да се бръкнеш и да купиш всичко готово.

А така оставаха повече пари за обувки и обици.

На една масичка стоеше бурканче, където събираше пари, за да осъществява мечтите си. Пълнеше го с монети от бакшишите. Един ден, помисли си тя, един прекрасен ден, ще има достатъчно, за следващото пътуване. Екстравагантно пътуване до където и да е.

Ще избере тропически остров, където ще носи оскъдни бикини и ще пие нещо глупаво, подправено с кокосово мляко. Или Италия — ще седи на някоя огряна от слънцето тераса и ще гледа червените керемидени покриви и величествените катедрали.

Или Ню Йорк — ще се разхожда по Пето авеню и ще се наслаждава на всички съкровища, чакащи я зад витрините.

Един ден, помисли си тя, и тогава няма да бъде сама.

Но засега няма значение, рече си и тръсна глава. Хареса й как прекара сама седмицата в Париж; ще се радва и на следващите пътувания, когато им дойде времето. Междувременно обаче е тук и я чака работа.

Запари чая и реши, че след като и без това е станала рано, ще се наслади на една спокойна утрин, като се настани на дивана и прелисти някое от лъскавите списания.

Ала преди да се намести, погледът й попадна върху цигулката, която държеше на рафта повече за украса, отколкото за да й е под ръка. Свъси вежди, остави чашата настрана и взе инструмента. Беше стар, но с ясен звук. Нима, запита се тя, музиката, която винаги е представлявала част от живота й, най-после ще разтвори врати за нея и ще я отведе на бленувани места? Ще стъпва по постлана за нея червена пътека, по която умираше да мине?

— Не би ли било наистина странно? — промълви тя. — Нещо, за което не се замисляш повторно, защото винаги те е съпътствало.

Бавно вдигна лъка, намести цигулката и засвири първата хрумнала й мелодия.

 

 

Очакваше тя да слезе. Тревър напусна строежа и се вмъкна в кухнята под предлог да използва телефона. Но нея я нямаше там.

Чу музиката, копнежа, романтичните звуци на цигулка. Такава музика, помисли си той, принадлежи на лунната светлина.

И я последва.

Вратата й се намираше срещу стълбището, а музиката направо избликваше оттам и раждаше надежди, ронеше се като сълзи.

Дори не му мина през ума да почука.

Видя я в полупрофил, със затворени очи. Напълно отнесена. Разпуснатите й коси се стелеха по гърба на дълга синя роба. Елегантен крак отмерваше такта.

При вида й гърдите му се стегнаха. От изпълнението на мелодията гърлото му се сви. Свиреше за себе си и спокойното удоволствие от това занимание сияеше на забележителното й лице.

Всичките му желания, всичките му планове, всичките му мечти се сляха с тази жена. Сега, в този миг. И това го разтърси дълбоко.

Музиката се извиси, после настъпи тишина.

Все така отнесена, тя въздъхна и отвори очи. И го видя. Сърцето й трепна почти болезнено. Преди да се съвземе, преди да успее да надене маската на достолепна дама, той прекоси стаята и застана до нея.

Дъхът й секна, сякаш някой стисна гърлото й. Или сърцето. В следващия миг устните му се озоваха върху нейните горещи, ненаситни. Възхитителни.

Ръцете й се отпуснаха край тялото — изведнъж цигулката и лъкът натежаха неимоверно. Пръстите му сновяха по лицето й, в косата, а топлина се преливаше от неговото тяло в нейното. Прие — нямаше начин да не приеме — този силен страстен порив.

Най-накрая се предаде — той го усети. Онова бавно отпускане, сякаш се разтапя в ръцете му, което прави всеки мъж да се чувства цар. И именно защото го стори, защото превърна болката му в победа, той вложи още повече нежност в устните и ръцете си — докосваше я, прегръщаше я, наслаждаваше й се.

В един момент той се отдръпна, а тя се постара да не потрепери и се усмихна:

— Е, добро ти утро.

— Замълчи само за миг.

Притегли я към себе си, но този път само опря буза в главата й.

Тя направи опит да отстъпи — тази прегръдка съдържаше по-голяма интимност от целувката и бе не по-малко вълнуваща. И, даде си сметка тя, докато се отпускаше в ръцете му, бе също толкова завладяваща.

— Тревър.

— Шшшт…

Поради някаква причина това я разсмя.

— Обичаш да командваш.

Напрежението, което се опасяваше, че ще изригне от него, намаля.

— Чудя се защо въобще си давам труда. Ти и без това не ме слушаш.

— А защо да те слушам?

Той я задържа в прегръдките си още за миг, ала — вече достатъчно овладял се — си даде сметка колко ефирна е материята на робата й.

— Заключваш ли някога вратата?

— Трябва ли? — Сега вече тя се дръпна назад. — Никой не влиза и не остава, ако аз не искам.

— Ще го имам предвид. — Погали я по косата. — Нямах представа, че умееш да свириш.

— О, музиката е в кръвта на всички от семейство Галахър. — Направи широк жест с цигулката и я остави на полицата. — Просто имах настроение за малко музика, това е всичко.

— Какво свиреше?

— Една мелодия на Шон. Без думи е.

— Няма нужда от думи. — Видя как очите й се стоплят от гордост. — Изсвири нещо друго.

Тя сви рамене и прибра лъка в калъфа.

— Не сега — взе чашата чай; проницателните й очи светеха насмешливо и малко пресметливо. — Мисля си са започна да пазя песните си за онези, които плащат.

— Ще подпишеш ли договор за записи? Самостоятелен?

Тя едва не подскочи, но бързо се овладя.

— Зависи от условията.

— Какво искаш?

— О, това-онова. А и други неща. — Отиде до дивана, седна и кръстоса крака. — Аз съм егоистично и алчно същество, Магий. Обичам лукса, глезенето и коленопреклонното възхищение. Нямам нищо против да се потрудя, за да ги получа, но искам да разполагам с тях в края на деня.

Гледайки я изпитателно, той седна върху страничната облегалка на дивана до нея и предпазливо прокара пръст по ключицата й, спря точно преди да стигне гръдта.

— В състояние съм да ти ги осигуря.

Очите й станаха ледени и с тон, от който да ти се смрази кръвта, процеди:

— Не се съмнявам. — Рязко отблъсна ръката му. — Но нямах предвид подобен вид работа.

— Чудесно. Тогава ще държим нещата разделени.

Ледът в очите й се превърна в огън.

— Това някакъв малък експеримент ли беше? И какво щеше да предприемеш, ако бях легнала с теб?

— Не мога да кажа. — Взе чашата й и отпи от чая. — Ти си прелестно същество, Дарси. Но щеше да ме разочароваш. — Сложи ръка върху рамото й, защото тя понечи да скочи, почувствала се опъната като тетива на лък от напрежение. — Готов съм да се извиня.

— Не търгувам със себе си, за да получа облаги.

— Не съм и мислил, че го правиш. — Но други жени му го бяха предлагали. Винаги след това беше оставал с неприятен вкус в устата. — Искам те като делови партньор, искам те и като мъж. Добре е да разбереш, че едното няма нищо общо с другото.

Тя се поотпусна и се опита да укроти гнева си — знаеше, че понякога придобива грозни краски.

— И търсиш уверение от мен за същото?

— Току-що го получих.

— Не беше зле да го направиш по по-изискан начин.

— Съгласен съм. — Беше постъпил хладнокръвно, пресметливо и по същия начин, както би го направил дядо му. — Извинявам се — каза той искрено.

— И от кого идва извинението — от бизнесмена или от мъжа?

„Туширан съм“ — мина му през ума.

— По едно за всеки, защото стореното не е много уместно и за двамата.

Тя взе чашата чай от ръката му.

— Приемам и двете.

— Хайде да оставим деловите въпроси настрана за момента. Налага се да отскоча до Лондон за два дни. — Смяташе да го отложи, но… Тя желаеше разни неща, защо да не й позволи да ги вкуси? — Ела с мен.

Успя да смири гнева си, но обратът в разговора направо го изпари и я остави озадачена. И нащрек.

— Искаш да дойда с теб в Лондон? Защо?

— Първо, искам да се любя с теб.

Отново взе чашата й и си помисли, че чаят се е превърнал в нещо като връзка помежду им.

— Това вече сме го изяснили. И в Ардмор има легла.

— Но в Ардмор графиците ни се разминават. И второ приятна ми е компанията ти. Била ли си в Лондон?

— Не.

— Ще ти хареса.

— Най-вероятно.

Пое чашата, когато й я подаде, и отпи, за да си даде време да помисли. Предлагаше й нещо, за което винаги бе мечтала. Да пътува луксозно. Да види Лондон и да не го разглежда сама.

Очаква секс в замяна, естествено. Но, от друга страна, същото важеше и за нея. Какъв смисъл има да се преструват на свенливи, след като и двамата са наясно, че и без това ще се случи?

— Кога заминаваш?

— Гъвкав съм.

Тя се засмя тихо.

— Не, не си. Но ако графикът ти е гъвкав, ще уредя нещо. Трябва да поговоря с Ейдан и да намеря кой да ме замества. Няма да е доволен, но ще успея да го склоня.

— Не се и съмнявам. Само ми кажи кои дни те устройват, аз ще се погрижа за останалото.

Познатата котешка усмивка се появи отново.

— О, това ми харесва. Един мъж да се погрижи за всичко останало. Хайде, бягай сега. — Надигна се, после съзнателно прокара пръст по брадичката му. — Ще се свържа с теб, когато успея.

Той улови китката й. Стисна я достатъчно силно, за да я накара да вдигне вежди нагоре.

— Не си играй с мен, Дарси. Не съм като другите.

Тя остана на място, когато той я пусна, излезе и затвори вратата зад себе си. Да, беше съгласна. Не приличаше на никой от познатите й. А би било интересно да разбере какво точно представлява и кой е?

 

 

— Ти вече си изкара ваканцията.

Искаше да говори с Ейдан вкъщи, а не да го изчаква в кръчмата. Наложи й се да побърза, за да успее, и остана доволна, че го завари още да закусва. Очакваше първата му реакция и ни най-малко не се обезсърчи.

— Точно така. И беше чудесна. — Ведра и усмихната, му доля чай. После подхвърли на Фин парче препечен хляб под масата. — Наясно съм, че е много да искам подобно нещо от теб сега, толкова скоро, но не ми се иска да пропусна тази възможност. Ти си пътувал, Ейдан. — Говореше кротко и сговорчиво. За случая избра такава тактика. Със същия успех можеше да прибегне до настояване, ругатни и изблици на гняв, но се надяваше мекият тон да подейства по-бързо. — Видял си толкова много неща, посетил си толкова много места. Знаеш какво е да копнееш да го сториш. То е в кръвта ти.

— Същото важи и за кръчмата, а започва активният сезон. — Намаза мармалад на препечената филийка. Фин, наясно със заговора, се премести, та на Ейдан да му е по-удобно тайно да подаде парченце. — За Джуд е изключено да те замести — остават й броени седмици до термина.

— И през ум не ми е минавало подобно нещо. Ако я видя да разнася поднос, ще те ударя по главата с него.

Понеже знаеше, че и чувствата, и заплахата са съвсем искрени, Ейдан въздъхна.

— Дарси, разчитам на теб обслужването да тече гладко.

— Знам и го правя всеки ден. Поработих със Синед, макар на моменти да ми идеше да й строша главата. Но тя напредна значително през последните две седмици.

— Така е — съгласи се Ейдан, продължавайки да закусва замислено.

— Мисля да помоля Бетси Клуни да ме замества за два дни. Работила е в кръчмата и преди.

— Господи, Дарси, Бетси има цял куп деца. Не е работила в заведението от десет години.

— Нищо не се е променило особено и съм готова да се обзаложа, че на Бетси ще й е приятно. На нея може да се разчита, Ейдан, и ти добре го знаеш.

— Да, но…

— И още нещо се канех да ти предложа. Алис Мей би се зарадвала да получи работа през лятото.

— Алис Мей? — Ейдан се облещи. — Тя е едва на петнадесет.

— А ние тримата започнахме работа доста по-рано. Брена спомена, че най-малката й сестра иска да си изкара джобни пари. Защо да не й дадем възможност? Тя е умно момиче и понеже е от семейство О’Тул, ще работи здравата. Ще я пробвам първо на една смяна. Обедната. Още днес ще й покажа това-онова.

— Господи, до вчера я повиваха в пелени.

— Започваш да остаряваш, не намираш ли? — Надигна се и се спря само колкото да го целуне по бузата. — Искам да замина, Ейдан, и ще се погрижа обслужването да върви безупречно, докато ме няма.

— Имаше времена, когато само хора от рода Галахър работеха в кръчмата. Е, и Брена от време на време, но тя бе като една от нас.

— Не бива да се затваряме в толкова тесни рамки. — Съпричастна към чувствата му и дори към обзелото го съжаление, обви врата му с ръце. — Вече направихме промени. Започнаха с преместването на мама и татко в Бостън. Сега сме по-големи, но продължаваме да сме Галахърови.

— Да, и така искам да е за нас. Но има моменти, в които се питам дали съм взел правилното решение.

— Ти си истински войн и Господ да те благослови за това. Разбира се, че си постъпил правилно. И добре, и правилно, Ейдан, според всички нас. Гордея се с теб.

Вдигна ръка да я погали, а с другата подаде парче бекон на Фин.

— Опитваш се да ме омилостивиш, а?

— Щях да се опитам, ако се бях сетила. — Отново го прегърна. — Трябва да замина. Искам да отида.

Напълно я разбираше. Дълбоката, постоянна потребност да пътуваш и да гледаш. На него му бяха нужни пет години, за да го избие от главата си. А тя го молеше само за два дни. Но…

— Ще ти го кажа направо: не ми харесва идеята да заминеш с Магий.

Дарси разшири очи и сви устни. В този момент влезе Джуд и тя реши, че е съвсем подходящо да се обърна към снаха си:

— Чу ли го?

— Не. Съжалявам. Кое?

— Ейдан внезапно прояви жив интерес към сексуалния ми живот.

— Нищо подобно. По дяволите. — Не се объркваше лесно, но тя успяваше да го постигне. — Не съм споменавал нищо за секс. — Изсумтя, когато Дарси остана смълчана. — Само загатнах — довърши той с известно достойнство.

— А, загатнал си значи?

— Май ще се кача горе — обади се Джуд.

— Недей. — Дарси й посочи стол да седне. Фин моментално се премести по-близо до нея с надеждата да получи още нещо за ядене. — Седни, защото се очертава интересна сцена. Съпругът ти, моят мил брат, загатва, че не одобрява да правя секс с Магий.

— Господи! — Ейдан покри главата си с ръце. — Аз ще се кача горе.

— Нищо подобно. Искаш ли чай, Джуд, мила? — Без да дочака отговор, Дарси взе чаша и й наля. — Първо трябва да установим дали съпругът ти, моят брат, възразява да правя секс въобще, или само в този случай. — Седна отново, усмихвайки се захаросано благо. — Е, кое е, Ейдан, мили?

— Ядосваш ме.

— Дръж си нервите.

— Не съм споменавал нищо за секс. Казах, че не ми харесва идеята да ходиш с него в Лондон.

— За Лондон ли заминаваш? — попита Джуд.

Реши да не се меси и да хапне парче препечен хляб.

— Тревър ме покани да го придружа за кратко пътуване. Но излиза, че Ейдан предпочита да правя секс с Тревър тук, а не там. Права ли съм?

— Въобще не искам да правиш секс е него, защото нещата здравата ще се оплетат. — Изпитваше раздразнение и това го караше да вика, а двете жени седяха спокойно и го наблюдаваха. — А и въобще не желая да знам какво всъщност става помежду ви!

— Тогава ще ти спестя подробностите.

Каза го хладно, което отново възпламени гнева му.

— Внимавай къде стъпваш.

— Ти внимавай — сряза го тя. — Личният ми живот, особено тази му част, не е твоя работа. Тревър и аз сме наясно с оплитането, за което спомена, и като разумни хора ще внимаваме да не се препънем в него. — Все още с ледени пламъчета в очите, тя стана и продължи: — Ще звънна на майката на Брена и ще попитам дали Алис Мей е свободна. После ще разговарям с Бетси Клуни. Ще уредя всички подробности, преди да замина. Довиждане, Джуд — добави тя, целуна снаха си по бузата и излезе.

Въздухът в кухнята бе като наелектризиран, докато Джуд небрежно отхапваше от филийката.

— Е, какво ще кажеш по въпроса? — попита Ейдан.

— Нищо.

— Ха! — Напушен, забарабани с пръсти и се намръщи. — Но все пак мислиш нещо.

— Всъщност, не. Дарси каза всичко.

— Ето! — Насочи обвинително пръст към нея. — На нейна страна си.

— Разбира се. — Усмихна му се. — Както и ти.

Той се надигна и закрачи напред-назад. Фин се измъкна изпод масата и тръгна редом с него.

— Тя си въобразява, че е в състояние да се справи с положението. С Магий. Това момиче се смята за изключително опитно и мъдро. Господи, Джуд, била е закриляна цял живот. Не е разполагала нито с времето, нито с възможностите да разбере, че не е неуязвима.

Джуд остави филийката.

— Ейдан, някои се раждат с тази способност.

— Дори и да е така, тя не може да се справи с мъж като Магий. Много е хитър. Според мен е добър и честен, но независимо от това е хитър. Не искам да използва сестра ми.

— По този начин ли виждаш нещата?

— Не ги виждам въобще и това е проблемът. Привлекателен и богат е. Колкото и много Дарси да се е шегувала, че ще си хване точно такъв мъж, той може да й завърти главата. А когато главата й се завърти, как ще види накъде отива?

— Ейдан — обади се Джуд тихо, — защо говориш така?

— Не искам да страда.

— А аз искам.

Смаян, той зяпна съпругата си, преметна ръка през облегалката на стола и най-после успя да си върне дар словото.

— Как можеш да кажеш, че искаш Дарси да бъде наранена?

— Ако той я нарани, значи има значение за нея. Ейдан, никой мъж никога не е имал истинско значение за нея. Имало е, разбира се, игрички, забавления. Не искаш ли тя да открие някого, на когото истински да държи?

— Разбира се. Но не виждам Магий в тази роля. — Раздразнен, отново заснова напред-назад. — Не и когато двамата мислят само с хормоните си. — Поклати глава. — Пътуване до Лондон… Едва се познават, а предприемат пътуване до Лондон.

— През една дъждовна вечер влязох в задимена кръчма и те видях. Животът ми се промени, а дори не знаех кой си.

Той спря. Любов, прекалено голяма, за да бъде премерена, изпълни сърцето му.

— Шанс едно на милион за нас двамата. — Седна и се пресегна да хване ръцете й. — И съдбата изигра известна роля.

— Може би отново се намесва.

Очите му се присвиха.

— Смяташ, че това има нещо общо е легендата ли? Последната й част.

— От семейство Галахър остана един неомъжен представител. Само още едно сърце: недокоснато, непредложено, неполучило отклик. Интересно е… Не направо е възхитително, че Тревър Магий е в Ардмор. Като писателка… — направи пауза, защото все още й се струваше невероятно, че е писателка, — … ми е малко трудно да повярвам в съвпадението. Има стара семейна връзка. По майчина линия Дарси е от рода Фицджералд и братовчедка на Мод. Прачичото на Тревър е бил единствената любов на Мод. Загубили са се един друг както Гуен и Карик.

— Всичко е плод на въображението ти. У теб се обажда романтичната жилка, Джуд Франсис.

— Така ли? — сви рамене. — Е, ще видим.

 

 

Тя не чакаше нищо повече. Алис Мей вече бе на път, а Бетси остана очарована от предложението да поработи два дни извън дома си. Доволна от себе си, Дарси прекоси кухнята и излезе през задната врата.

Леко се стресна, попадайки сред сивите каменни стени и гредите, оформящи топлата връзка между залата и кръчмата. Вече придобива форма, различима дори за нетренирано око, прецени тя. Строителите по скелето размахваха чукове, пробиваха дупки. Господи, само какъв шум!

Някой — очевидно непоправим оптимист — бе пуснал радио. Тя поне чуваше само някакво жужене, което трудно би нарекла музика.

Видя, че покривът ще бъде извит като арка, а гредите естествено преливаха с онези, които държаха кръчмата от поколения.

Сърцето й трепна и тя разпозна чувството на гордост. Галахър предлага корените, а залата представлява клон от дървото.

Прекоси внимателно, прескачайки кабели и жици, проточени по пода. Вече зърна Тревър в далечния край на скелето при разширението на тунела. На кръста му висеше колан с инструменти, а някаква машина бръмчеше в ръката му. Носеше тъмни очила хем да се предпазва от летящите парчета дърво и прах от бетона, предположи тя, хем да защити очите си от слънчевата светлина.

Изглеждаше груб, готов и точно какъвто го искаше в сегашното си настроение.

Спря под него и зачака, като си даде сметка, че мнозина от мъжете я зяпат, без да внимават много-много в работата си. Майк О’Тул мина край нея с греда на рамо.

— Разсейваш работниците ми, красива Дарси.

— Нима да се бавя повече от минута. Как върви, господин О’Тул?

— Той е наясно какво иска и как го иска. И понеже съм напълно съгласен с него, всичко върви отлично.

— Красиво ли ще бъде?

— Да. И ще прави чест на Ардмор. Внимавай къде стъпваш, мила. Тук има в какво да се препънеш.

— Мислила съм за това — промърмори тя. Наистина имаше доста неща, в които да се препъне, ставаше ли въпрос за Тревър Магий.

Майк се отдалечи и тя вдигна очи: сега Тревър чакаше. Така й допадаше повече.

— Искам да разменя няколко думички с теб, господин Магий — подвикна тя.

— Какво мога да направя за теб, госпожице Галахър?

Е, значи няма да си даде труда да слезе. Добре. Отметна коси от раменете си.

— Днес и утре трябва да обуча временна сервитьорка. Но съм на твое разположение от четвъртък, ако те устройва.

Стомахът му се сви от радостно предчувствие, но само кимна.

— Тогава тръгваме в четвъртък сутринта. Ще те взема в шест.

— Доста рано.

— Защо да губим време?

За миг останаха загледани един в друг.

— Наистина — защо?

Тя се извърна и с бавни крачки отиде в кухнята. А когато вратата зад нея се затвори, изпълни кратък буен танц на победата.