Нора Робъртс
Сърцето на океана (2)

Глава 2

Дарси Галахър сънуваше Париж. През прекрасното пролетно утро се разхождаше по левия бряг на Сена — въздухът ухаеше на цветя, а над главата й се ширеше безоблачно синьо небе. И несъмнено се чувстваше отлично, усещайки тежестта на пълните с покупки торби в ръцете си.

В сънищата си имаше чувството, че Париж й принадлежи — не за кратка едноседмична ваканция, а докато му се насити. Спокойно спираше да прекара час-два в кафене на открито, пиеше прекрасното бяло вино и наблюдаваше света, защото й се струваше, че целият свят минава пред нея.

Дългокраки елегантни жени, тъмноок мъж, който им хвърля възхитен поглед, жена на червено колело, с подаващи се от пакета багети; стройни редици деца в спретнатите си ученически униформи, които прекосяваха улицата.

Всичко това й принадлежеше, точно както оживеното шумно улично движение беше нейно, както отрупаната с цветя сергия на ъгъла. Нямаше нужда да се качва на върха на Айфеловата кула, за да види Париж в краката си.

Докато седеше и опитваше виното и отлично узрялото сирене, се вслушваше в града. Долови музика в гукането на гълъбите, в размахването на крилете им, когато политаха, в постоянното бибипкане на клаксоните, в чаткането на високи токчета по тротоара, в смеха на влюбени двойки…

Точно въздъхваше, неимоверно щастлива, когато се чу гръмотевичен тътен. Вдигна поглед нагоре и видя задаващите се от запад облаци. Бяха тъмни и плътни. Дрезгав здрач, предшестващ бурята, измести ярката слънчева светлина. Тътенът ставаше по-силен. Тя скочи на крака, докато другите около нея продължаваха да седят, да бъбрят и да се разхождат, сякаш не чуваха и не виждаха нищо нередно.

Грабна пакетите си и се накани да побегне, да намери подслон, да потърси безопасно място. Нажежена искрящо синя светкавица се стовари на земята до краката й.

Събуди се стресната. Кръвта пулсираше в главата й, дишаше учестено.

Намираше се в жилището си над кръчмата, а не насред страховита буря в Париж. Този факт, както и познатите стени и меката светлина й подействаха утешително. Почувства се още по-спокойна, когато, седнала в леглото, огледа разхвърляните из стаята дрехи и дрънкулки, купени от нея в Париж.

Е, отново е в реалния свят, помисли си тя, но поне донесе у дома няколко торби трофеи.

Прекара чудесна седмица и си направи незабравим подарък за рождения ден. Е, малко разточително, призна тя, защото по време на пътуването похарчи голяма част от спестяванията си. Но пък за какво заделяш по нещо, ако не можеш да отпразнуваш първия четвърт век от живота си по незабравим начин?

Отново ще приведе в ред финансите си. Сега, когато за пръв път вкуси какво значи истинско пътуване, възнамерява да го прави по-често. Догодина Рим или Флоренция. Или Ню Йорк. Всяко място е чудесно. Още днес ще сложи началото на фонд „Пътувания на Дарси Галахър“.

Желанието й да замине бе непреодолимо. Да види нещо — каквото и да е, — което не я заобикаля всеки ден. Бе привикнала с нетърпението. Дори харесваше това си чувство. Но напоследък в душата й сякаш се бе стаила пантера — крачеше напред-назад, готова да я разкъса с нокти и да се нахвърли върху най-обичните й хора.

Прецени, че е най-добре да замине. И за нея, и — бе напълно убедена — за онези, които са най-близо до нея. Нетърпението продължаваше да се таи в душата й, винаги щеше да е там. Ала пантерата поне спря да нервничи и да ръмжи.

Върна се у дома доволна — бързаше да види близките и приятелите си, всичко, което й бе скъпо. И нямаше търпение да разкаже на целия свят впечатленията си от фантастичните седем дни.

Но сега е най-добре да стане и да приведе жилището си в ред. Снощи се прибра късно и само отвори багажа, колкото да се наслади на новите си вещи. Сега ще ги прибере, ще извади подаръците, защото е жена, която не търпи дълго време безпорядък.

Семейството определено й липсваше. Дори когато изпитваше невероятната наслада да гледа, да прави каквото иска, да е просто в Париж, усещаше липсата им през цялото време. Запита се дали не е срамно, че не го беше очаквала.

Не твърдеше, че работата й бе липсвала: да разнася тежки подноси и поредната халба бира. Къде-къде по-приятно беше да я обслужват. И все пак бързаше да слезе и да види как са се справяли в кръчмата без нея. Дори това да означава, че ще прекара остатъка от деня на крак.

Протегна се, вдигна високо ръце и като отпусна глава назад, се наслади на удоволствието, което тялото й изпита от това движение. Тя бе жена, която нито губи здравия си разум, нито харчи небрежно парите си.

Едва когато стана от леглото, си даде сметка, че несекващият тътен отвън не е от гръмотевици.

Строежът, сети се тя. Има да слуша този гръм и трясък доста време. Грабна роба и отиде до прозореца да види колко са напреднали в нейно отсъствие.

Нищо не разбираше от строителство, но гледката през прозореца й се стори пълна неразбория, плод на екип малоумни шегаджии. Виждаха се купища отломки и отпадъци, дупки и ями, над земята се издигаше дебела бетонна плоча, а от нея стърчаха метални пръти; грозен сив камион вдигаше кошмарно стържещ шум.

Повечето мъже, в груби дрехи и мръсни ботуши, сякаш целяха да предизвикат още по-голям хаос наоколо.

Зърна Брена с накривено кепе и неизменните при работа боти, крачолите на панталоните й бяха изцапани почти до коленете. При вида на приятелката си, сега вече нейна снаха, Дарси изпита истинско удоволствие.

Засрами се и все още се чувстваше гузна, защото част от причината за непреодолимото й желание да замине бе сватбата на Брена и Шон, както и щастливите планове, които по-големият й брат Ейдан и съпругата му крояха за бебето — то щеше да се появи до края на лятото. О, тя се радваше за всички и бе страшно доволна, че са се открили един друг. Но колкото по-щастливи изглеждаха те, толкова по-недоволна и нещастна се чувстваше тя.

Идеше й да свие ръце в юмруци, да ги размаха и да попита: Къде е моето? Кога ще получа своя дял щастие?

Егоистично е, помисли си, и грешно, но не успяваше да го преодолее.

Е, сега се бе завърнала и се надяваше да го е превъзмогнала.

Видя как приятелката й направи няколко крачки и помогна на един от работниците. Тук тя плува в свои води, помисли си Дарси. Доволна като кутре, за което е целият кокал. Дали да не отвори прозореца и да извика: „Здравей“? Но тозчас се запита как ли ще подейства на строителите появата на жена по роба на прозореца.

Мисълта да създаде известно вълнение й допадна и Дарси посегна към дръжката. И тогава зърна мъжа, който я гледаше.

Висок е, забеляза тя. Имаше особена слабост към високите мъже. Не носеше шапка и вятърът чорлеше косите му с цвят на мед. Грубите работни дрехи му стояха по-добре отколкото на мнозина други. Вероятно причината бе в стройното жилаво тяло, но й хрумна, че е също и въпрос на самоувереност. Или на арогантност, прецени тя, защото той решително не откъсваше очи от нея.

Не представляваше проблем да се справи с арогантността — нали самата тя я притежаваше в изобилие.

О, с това привлекателно лице и дързък поглед може да се окаже приятно развлечение, помисли си. Ако смогне да навърже няколко думи в стройно изречение, сигурно ще заслужи част от времето й. Разбира се ако не е женен.

Женен или не, малък флирт няма да навреди, продължи да крои тя планове, но само толкова, защото не възнамерява да се забърква с мъж, който най-вероятно живее от заплата до заплата.

Дари го с усмивка. Бавна, топла и определено прелъстителна. После докосна устни с пръст и му изпрати въздушна целувка. Преди да се отдалечи от прозореца, видя как й се усмихва признателно.

Дарси споделяше гледището, че е най-добре да оставиш един мъж не само да иска още, но и да бъде озадачен.

 

 

Ето жена, която направо те зашеметява, тръсна глава Тревър. Ако това бе Дарси Галахър, а предполагаше, че е тя, разбра защо щом се споменеше името й, обикновено строгият Финкъл загубваше дар слово, а очите му заблестяваха.

Определено е красавица и той с радост би я погледнал отблизо. В момента бе видял една още сънена красавица, с разбъркани тъмни коси, бяла кожа и нежни черти. Никаква фалшива скромност, помисли си той. Посрещна погледа му, без да трепне, неприкрито го бе преценявала, както и той нея. Небрежно изпратената целувка несъмнено засили впечатлението.

Мина му през ума, че би било интересно да прекара с нея свободното си време, докато е в Ардмор.

Взе няколко тухли и ги отнесе до мястото, където работеше Брена.

— Сместа добра ли е според теб?

Той кимна към хоросановата каша.

— Да, да. Добра е. Изразходваме я доста бързо, но засега ще ни стигне.

— Ако прецениш, че не е достатъчно, поръчвай колкото е необходимо. Изглежда, че приятелката ти се е върнала от ваканцията.

— Аха… — промърмори разсеяно Брена, заета да почиства ръцете си от хоросана. В следващия миг вдигна глава. — Дарси ли? — С радостно изражение погледна към прозореца.

— Гъсти тъмни коси, самоуверена усмивка. Страхотна красавица.

— Да, това е Дарси.

— Зърнах я… преди минута на прозореца там горе. Ако искаш да отскочиш да я видиш, спокойно можеш да си дадеш почивка.

— С удоволствие. — Огледа мръсните си боти. — Но в този ми вид тя направо ще залости вратата. Дарси много държи на реда в жилището си и няма да е доволна, ако го изцапам. Ще я видя по обяд. — С професионална вещина Брена разстла хоросан и пое следващата тухла. Длъжна съм да те предупредя, Тревър, че скоро мъжете от екипа ти ще бъдат с разбити сърца. Малцина се сблъскват с нашата Дарси и отминават, без да са поразени.

— Стига да се придържаме към графика, сърцата на строителите са си тяхна грижа.

— О, определено ще ги държа в график заради теб, а Дарси ще ги захранва с щастливи, пък било то и неосъществими сънища. И понеже стана въпрос за графици, си мислех към края на седмицата да прокараме в този сектор част от водопровода. Тази сутрин обаче тръбите не пристигнаха, както бе предвидено. Искаш ли аз или татко да проверим какво става, когато свършим тук?

— Не. Аз ще се заема и то веднага.

— Искрено се надявам да им дадеш да разберат. Използвай телефона в кръчмата. Сутринта отключих задната врата. Телефонният номер е в тефтера ми.

— И аз го имам. Ще получиш тръбите до довечера.

— Не се и съмнявам — промърмори Брена, докато той се отправяше към вратата на кухнята.

Помещението блестеше от чистота. А Тревър не само забелязваше чистотата, но и държеше на нея във всяко начинание, с което имаше нещо общо. Вероятно членовете на семейство Галахър не го смятаха за съсобственик на заведението, но от негова гледна точка техният бизнес сега представляваше неразривна част от неговия.

През петте минути, необходими да стигне до най-важния началник, зърна кутията с бисквити. От няколкото дни, прекарани сред домакинството на Галахърови, знаеше, че вътре има бисквити, и то домашно приготвени. И фантастични.

Започна да гризе една с мед и овесени ядки, голяма колкото юмрука му, докато правеше доставчика на бъз и коприва, без дори да повишава тон. Записа си името, в случай че се наложи да получи обезщетение. Отсреща му дадоха персонална гаранция, че въпросните тръби ще бъдат доставени на строежа до обяд.

Доволен, затвори телефона. Чудеше се дали да не изяде още една бисквита, когато чу стъпки по стълбището. Този път Тревър си избра бисквита с фъстъчено масло и облягайки се на плота, зачака първата си истинска среща с Дарси Галахър.

Точно като бисквитите на Шон и тя се оказа фантастична.

Озова се в подножието на стълбището и вдигна едната си изящна вежда. Очите й бяха сини като на братята й и грееха на фона на безупречната бяла кожа. Разпуснатите й коси се стелеха примамливо по раменете.

Беше облечена изискано елегантно — нещо, която подхождаше повече за Медисън авеню, отколкото за Ардмор.

— Добро ви утро. Правите пауза, за да изпиете чаша чай ли?

— За да позвъня по телефона.

Отхапа от бисквитата, докато я наблюдаваше. Гласът й, малко дрезгав, напомняше дим и бе не по-малко сексапилен от всичко останало в нея.

— Е, аз ще си направя чай, защото горе съм го свършила, а не обичам да започвам деня без него. Ставам раздразнителна. — Огледа го от глава до пети и тръгна към печката. — Ще изпиете ли една чаша, за да не ви е суха бисквитата, или трябва веднага да се върнете на работа?

— Ще си позволи няколко минути отдих.

— Имате късмет, че работодателят ви не е строг. Чувала съм, че Магий държи здраво юздите.

— Така е.

Докато водата в чайника кипваше, Дарси се захвана със запарката. Отблизо този мъж бе още по-привлекателен. Допадаха й изсечените му черти, малките белези по брадичката. Придаваха му опасен вид, а на нея й бе дошло до гуша от безлични мъже. Няма венчална халка, констатира тя, макар това невинаги да е показателно.

— Дошли сте чак от Америка — продължи тя, — за да работите по тази зала, така ли?

— Да.

— Доста сте далеч от дома. Сигурно е имало възможност да доведете и семейството си.

— Не съм женен.

Разчупи бисквитата и й предложи половината.

Развеселена, тя я пое.

— Тогава не сте затруднен да пътувате по работа. С какво точно се занимавате?

— С каквото изникне.

Така значи, помисли си тя, докато гризеше бисквитата. Доста е опасен.

— Значи сте сръчен работник, който се навърта наоколо.

— Още известно време ще бъда наоколо и по-специално тук. — Изчака я да вземе чайника и да залее запарката. — Бихте ли искали да вечеряме заедно?

Тя му хвърли дълъг кос поглед и добави бегла усмивка.

— От време на време определено обичам да похапвам изискани блюда, и то в интересна компания. Но току-що се връщам от ваканция и скоро няма да имам свободен ден. Брат ми Ейдан е голям тиранин — много държи на работното време.

— Тогава какво ще кажете за закуска?

Тя остави чайника.

— Звучи примамливо. Защо не ме поканите отново след ден-два, когато вляза в обичайния си ритъм?

— Нищо чудно да го направя.

Остана леко изненадана и малко разочарована, че не настоя с поканата. Беше свикнала мъжете да й се молят. Извърна се, извади дебела порцеланова чаша, за да му налее чай, и попита:

— От коя част на Америка сте?

— От Ню Йорк.

— Ню Йорк ли? — Очите й засияха. — Наистина ли е толкова чудесен?

— Голяма част от него — да.

— Сигурно е най-вълнуващият град на света. — Притискайки чашата с две ръце, си го представи, както бе правила безброй пъти. Вероятно не е най-красивият… Според мен Париж е страшно красив — женствен и малко коварен, но същевременно и сексапилен. А Ню Йорк си го представям като мъж — изискващ и безразсъден, но и пълен с енергия, така че постоянно трябва да тичаш, за да го догониш. Развеселена от думите си, му подаде чашата. — Положително не ви въздейства по този начин, след като цял живот живеете там.

— И аз се съмнявам, че мислите за Ардмор или за района наоколо като за вълшебно място. — Видя как веждите й се стрелнаха нагоре. — Или като за малко и почти идеално кътче на света, където да попаднеш в миналото или бъдещето — според настроението. А има толкова енергия тук, че се налага да проявиш търпение, а не да тичаш, за да догониш това настроение.

— Интересно е, нали, как хората виждат по различен начин нещо, което е всекидневие за други? Намирам, че мъж, който философства с такава лекота, докато пие чай и яде бисквити, направо пропилява таланта си, редейки тухли.

— Ще го имам предвид. Благодаря за чая. — Тръгна към вратата, мина близо до нея и оцени, че ухае така приятно, както и изглежда. — Ще върна чашата по-късно.

— Непременно. Шон е наясно какво има в кухнята му до последната лъжичка.

— Покажете се на прозореца отново някой път — подхвърли той, отваряйки вратата. — Харесва ми да ви съзерцавам.

След като излезе, тя се усмихна на себе си.

— Е, господин Ню Йорк, това важи и за двете страни — промълви Дарси.

Докато размишляваше как ще му отговори следващия път, когато я покани да излязат, взе чашата си и понечи да тръгне нагоре. В този миг вратата се отвори със замах.

— Върнала си се!

Брена скочи вътре и от нея се разхвърчаха парченца хоросан.

— Стой на разстояние. — Дарси вдигна чашата като щит. — Господи, Брена, по теб има толкова хоросан, колкото и по тухлите.

— Не е точно така. А и не се тревожи — не се готвя да те прегърна.

— Много си права, защото няма да го позволя.

— Но трябва да ти кажа, че ми липсваше.

Макар и трогната, Дарси изсумтя:

— Прекалено си заета да си младоженка, за да съм ти липсвала.

— В състояние съм да изпитвам и двете чувства. Остана ли от чая? Имам десет минути почивка.

— Добре. Но намери стар вестник и го постели на стола, преди да седнеш. И ти ми липсваше — призна Дарси, докато вадеше още една чаша.

— Знаех, че ще е така. И продължавам да твърдя колко смело беше да отидеш сама в Париж. Хареса ли ти? — попита Брена, докато постилаше чинно вестника. — Такъв ли си го представяше?

— Да. Всичко — звуците, ароматите, сградите, магазините и кафенетата. Можех да прекарам цял месец само в гледане. Но пък нямат представа как се прави хубав чай. — Отпи от своя. — За сметка на това виното им ми хареса. Всички се обличат толкова елегантно, дори когато се опитват да изглеждат небрежно. Накупих си някои великолепни дрехи. Продавачите са много надути и се държат сякаш ти правят услуга, като ти прибират парите.

— Радвам се, че си изкарала хубава ваканция. Изглеждаш отпочинала.

— Отпочинала? През цялото време почти не спах. Чувствах се изпълнена с енергия — сподели Дарси. — Тази сутрин възнамерявах да лежа като ленивка, докато не стане време да сляза за работа, но шумът отвън може да събуди и мъртвец.

— Ще се наложи да свикнеш с него. Впрочем, доста бързо напредваме.

— От моя прозорец не изглежда така. Прилича ми на купчини отпадъци с канавки помежду им.

— До края на седмицата основите ще бъдат излети и част от водопроводните тръби положени. Екипът е добър. Онези от Ню Йорк си разбират от работата, а лично аз и татко подбрахме тукашните хора. Магий не търпи кръшкачи. И е наясно с всеки етап от строителството, така че човек трябва да е нащрек.

— Което ми говори, че ти е страшно приятно.

— Страхотно. И най-добре да се връщам на обекта.

— Почакай. Донесла съм ти подарък.

— Знаех, че ще го направиш.

— Ще се кача горе да го донеса. Не искам да сновеш с мръсните си боти из жилището ми.

— И това знаех — промърмори Брена, докато Дарси изприпка нагоре по стълбата.

— Не е в кутия — провикна се Дарси. — По-лесно ми бе да го прибера в багажа. Джуд мъдро ме посъветва да взема още един куфар. Но твоят подарък не е кой знае колко обемист.

Върна се с малък пакет, присви очи и погледна мръсните ръце на Брена.

— Ще го извади вместо теб.

Измъкна нещо, увито в тънка хартия, внимателното разгъна и го вдигна. Брена зяпна.

— На Шон страшно ще му хареса — прецени Дарси.

Представляваше къса нощница с тънки презрамки в проблясващо, почти прозрачно зелено.

— Трябва да е пълен малоумник, за да не го оцени — съгласи се Брена, след като си възвърна гласа. — Опитвам се да си представя как ще ми стои. — По устните й бавно се плъзна злорада усмивка, а в очите й заиграха дяволити пламъчета. И на мен страшно ми харесва. Невероятно е красива, Дарси.

— Ще ти я пазя, докато се измиеш и тръгнеш да се прибираш.

— Благодаря. — Брена целуна Дарси по бузата, като внимаваше да не я изцапа. — Няма да кажа, че ще мисля за теб, когато я облека, пък и не допускам, че би искала до го правя.

— Напълно си права.

— Внимавай Шон да не я види — добави Брена вече на път към вратата. — Искам да го изненадам.

 

 

Оказа се съвсем лесно да се върне към рутината. Макар Шон да отказваше да се препира с нея, защото му бе донесла луксозна френска готварска книга от Париж, всичко останало си дойде на мястото. Сякаш, мина й през ума, никога не е заминавала.

За нищо на света Дарси не успяваше да прецени дали това я радва, или дразни.

През обедната смяна беше заета. Освен редовните клиенти имаше и туристи — е напредването на сезона започваха да прииждат на големи групи, а към тях се прибавяха и мъжете, наети на строежа.

Още е едва дванадесет и половина, помисли си Дарси, а в заведението няма нито една свободна маса. Беше благодарна за идеята на Ейдан да наеме Синед като допълнителен чифт ръце. Но Господ й е свидетел, това момиче е по-бавно от охлюв!

— Госпожице, все още чакаме да ни вземат поръчката.

Дарси разпозна тона — английски акцент, частен колеж, раздразнен — и лепна на лицето си най-прелестната си усмивка. Този сектор бе на Синед, но само Бог знаеше къде се е запиляло момичето.

— Извинявайте. Какво ще обичате?

— И двамата искаме специалитета за деня и по халба светла бира.

— Ей сега ще ви донеса напитките.

Проби си път обратно до бара и по пътя прие още три поръчки. Движейки се бързо, мина под подвижната част на барплота, съобщи на Ейдан поръчките за напитки и се шмугна в кухнята.

Грациозна е дори когато е под напрежение, помисли си Тревър. Беше влязъл в кръчмата и се присъедини към двама от работниците си на маса в задната част на помещението. Отлично място, прецени той, от което ще наблюдава как работи изключително красивата госпожица Галахър.

На излизане от кухнята в очите й имаше войнствен поглед, който остана там, независимо колко безгрижно бъбреше с клиентите. Поднасяше напитки и храна, обсипваше постоянните посетители с внимание. Но Тревър забеляза, че острите сини очи непрекъснато шарят напред-назад. И когато попаднаха върху появилата се откъм тоалетните Синед, направо станаха изпепеляващи.

„О, малката — помисли си Тревър, — не ти завиждам. Ще те сдъвче и ще те изплюе.“

Което, прецени той, би направил и той с лентяй, когото е наел.

Даде висока оценка на Дарси, че се въздържа да не избухне, а само се задоволи да хвърли заплашителен поглед към новата сервитьорка и кратко й заповяда да обслужи своите сектори. Претоварена обедна смяна не е подходящо време за разправии. Сигурно Синед щеше да си получи заслуженото по-късно.

После си помисли, че днес е щастливият му ден — Дарси се бе насочила към масата му.

— Какво да ви донеса, прекрасни господа? — Извади бележник и насочи разкошните си очи към Тревър. — Изглеждате гладни.

— Човек няма да сбърка, ако си поръча специалитета на Галахърови — отвърна Тревър.

— Прав сте. Искате ли халба бира към него?

— Чай. Изстуден.

Тя вдигна нагоре очи.

— Това е американският начин да се развали хубавото питие. Но ще изпълним желанието ви. А за вас, господа?

— Много ми харесва как правите рибата с пържени картофи.

Дарси се усмихна на мършавия мъж с приятно добродушно лице.

— Брат ми ще се зарадва. Откъде сте, ако не възразявате, че питам, защото акцентът ви е прекрасен.

— От Джорджия, госпожице. Аз съм Дони Брайм от Макон, щата Джорджия. Но никога не съм чувал някой да говори по-хубаво от вас. И с удоволствие ще изпия един леден чай като шефа.

— А аз точно си мислех, че у вас трябва да има нещо ирландско. А за вас, господине?

— Ще взема пай с месо и порция пържени картофи. — Широкоплещестият мъж с тъмна брада хвърли тъжен поглед към Тревър и добави: — За мен също студен чай.

— Ей сега ще се върна с напитките ви.

— Това… — заговори Дони след дълбока въздишка, докато Дарси се отдалечаваше, — е най-красивото момиче, което съм виждал през живота си. Човек да е доволен, че е мъж, нали, Лу?

Лу се почеса по брадичката.

— Имам петнадесетгодишна дъщеря и ако някой я погледне по начина, по който — предполагам — аз зяпах тази хубавица току-що, ще го убия.

— Съпругата ти и дъщеря ти все още ли възнамеряват да дойдат насам? — попита Тревър.

— Веднага, щом като Джоси свърши училище. След около две седмици.

Тревър се облегна назад, а двамата мъже се разприказваха за семействата си. Никаква жена не го чакаше да се прибере вкъщи, нито пък той броеше с нетърпение дните, когато някоя ще дойде при него. Това не го притесняваше. По-добре да живее сам, отколкото да допусне грешка, както едва не се случи.

Да живее сам означаваше да прави каквото иска, да пристига и заминава според изискванията на бизнеса си. И то без чувство за вина или напрежение, което нескончаемите пътувания биха породили при една връзка. Независимо от силния копнеж на майка му той да се задоми и да я ощастливи с внуци, беше факт, че животът му тече по-продуктивно, когато е сам.

Хвърли поглед към близката маса, където седеше младо семейство. Жената полагаше усилия да успокои разреваното дете, докато мъжът сръчно попиваше току-що разлятата от палавника оранжада.

В това няма нищо продуктивно, прецени Тревър.

Дарси донесе чая, очевидно необезпокоявана от факта, че детето е започнало да плаче.

— Яденето ей сега ще дойде, а ако искате още чай, само ми дайте знак.

Все така усмихната, тя се насочи към съседната маса, подаде на младия баща няколко книжни салфетки и вдигна ръка, за да прекъсне извиненията му.

— О, нищо страшно не е станало, нали, млади момко? — Приклекна, за да е на едно ниво с детето. — Може да се избърше, но такива неща плашат феите. Сигурно отново ще се появят, но вероятно се страхуват, че ще ги удавиш със сълзите си.

— Къде са феите? — попита момченцето с капризния тон на дете, което отчаяно се нуждае да подремне.

— О, сега се крият, но със сигурност ще се появят, щом се убедят, че не искаш да ги нараниш. Няма да се учудя, яко затанцуват около леглото ти, щом отпуснеш глава на възглавницата. Обзалагам се, че сега сестричката ти ги вижда. — Дарси наклони глава към бебето, което вече бе заспало. — Затова се усмихва.

Момченцето се поуспокои и загледа спящата си сестричка със смесица от подозрение и интерес.

Това, помисли си Тревър, докато тя се отправяше към следваща маса, е доста продуктивно.