Нора Робъртс
Сърцето на океана (13)

Глава 13

Въпреки всичко Тревър прецени, че като цяло нещата се развиват по задоволителен за него начин. Проектът напредваше по график, местните жители го подкрепяха и проявяваха интерес — не минаваше ден, без неколцина от тях да наминат, да коментират, да предложат това-онова или да му разкажат някоя и друга история за роднините му.

Запозна се е няколко свои братовчеди. Оказа се, че двама от тях е наел като строители.

През следващите няколко дни щеше да се наложи да прекарва по-дълго на строежа поради отсъствието на Майк. Но нямаше нищо против. Така умът му щеше да е съсредоточен върху истински важни дела. И по-малко да потъва в мисли за Дарси.

От негова гледна точка в тази връзка също бе оправил нещата. И двамата бяха прекалено разумни, за да се влияят от легенди и от духове, преследващи собствени интереси. Както и от синьото сърце, което постоянно и силно тупти дълбоко в морето.

Отнесе чаша кафе горе в кабинета си с намерението да отхвърли някои делови въпроси: да проведе няколко телефонни разговора, да обсъди договори, да поръча материали. Нямаше излишно време, та да го прахосва по онова, което вижда или не вижда, в което вярва или не вярва. Задълженията му нямаше да го чакат, докато се чуди точно на каква част от ирландските митове вярва и каква част си въобразява.

Докосна диска под ризата си. Истински е, помисли си той. Съвсем истински. Но владее положението.

Хвърли поглед към часовника и прецени, че ще хване баща си у дома, в Ню Йорк. Влезе в малката стая, стресна се и разля горещото кафе по ръката си.

— По дяволите!

— Няма нужда от скверни приказки. — Гуен цъкна леко с език и продължи усърдно да работи с иглата. Седеше на стола пред уютната камина със спретнато прибрани назад коси и спокойно лице, а ръцете й бързо и сръчно бродираха бяло платно. — Сложи нещо върху изгореното.

— О, не е сериозно. — Какво представлява някакво си дребно неудобство в сравнение с появата на призрак? И особено такъв, който да разговаря с теб? — Почти успях да си внуша, че не съществуваш.

— Естествено е да търсиш онова, от което ще се чувстваш най-удобно. Искаш ли да те оставя на мира?

— Не знам какво искам. — Постави чашата на масата и извъртя стола при бюрото, за да е с лице към нея. И както седеше, разсеяно близна изгореното на ръката си. — Сънувах те. Казах ти го вече. Но не ти казах, че когато пристигнах, почти очаквах да те заваря тук. Впрочем, не теб — поправи се той, леко раздразнен, търсейки точната дума. — Някой… — жив му се стори грубо и неучтиво — истински. При това — жена.

Очите й се вдигнаха да го погледнат — бяха нежни и пълни с разбиране.

— Сигурно си очаквал да намериш жената, за която си мечтал.

— Вероятно. Не че я търся особено настойчиво — добави той, — но може би.

— Понякога човек се влюбва в собствената си мечта. Става лесно — не изисква никакво усилие, не е нужно да се трудиш, не създава проблеми. Но и не носи истинска радост, ако сме точни. Ти предпочиташ да се потрудиш, за да получиш нещо, нали? Това е част от същността ти.

— Така е, предполагам.

— А жената, с която се срещна, изисква доста усилия и труд, създава и проблеми. Кажи, Тревър, носи ли ти радост?

— Дарси ли имаш предвид?

— Че с коя друга се виждаш? — Гуен вдигна вежди. — За Дарси Галахър говоря, разбира се. Красива, интересна жена, с глас на… — Замълча, поклати леко глава и се засмя. — Щях да кажа на ангел, но малко неща у нея са ангелски. Не. Тя има глас на истинска жена: наситен, богат и изкусителен за един мъж. Изкушава те.

— Тя е в състояние да изкуши и мъртвец. Не го приемай като обида.

— Няма. Чудя се, Тревър, не смяташ ли, че тя е онова, което търсиш?

— Нищо не търся. Нито някоя.

— Всички търсим. Щастливите намират. — Тя спря да шие и отпусна ръце върху платното с избродираните ярки мотиви. — Умните приемат. Аз имах щастието, но не се оказах умна. Няма ли да се поучиш от моята грешка?

— Не я обичам.

— Може да я обичаш, може и да не я обичаш. — Гуен отново се захвана с иглата. — Но не си отворил сърцето си, за да поемеш риска. Много ревностно пазиш тази част от себе си, Тревър.

— Ами ако тази част от мен не съществува? Била е откъсната още по време на предците ми в Ардмор, преди да се родя. Вероятно не съм в състояние да обичам по начина, за който говориш.

— Глупости.

— Вече нараних една жена, защото не я обичах.

— И, ако питаш мен, тогава си наранил и себе си. Бил си обзет от съмнения в себе си. Но чуй, обещавам ти сега и двамата не само да оцелеете, но и да се чувствате по-добре, ако направите опит. Престани да мислиш за сърцето си като за оръжие. Гледай на него като на дар и ще откриеш каквото търсиш.

— Тук сърцето ми не е на първо място. Приоритет има залата.

Тя издаде звук, който би могъл да се приеме за съгласие.

— Хубаво е да се строи, и то така, че да трае. Тази къщурка, така както е простичка, е издържала не един и два живота. О, да, тук-там са подобрявани някои неща, добавени са стаи, но сърцевината й е останала. Както дворецът на феите отдолу, със сребърните кули и синята река.

— Ти си избрала къщурката над двореца — напомни й той.

— Да. Така постъпих. По погрешни причини. Но не съжалявам нито за децата си, нито за мъжа, който ме дари с тях. Защото Карик никога няма да разбере тази част от сърцето ми. А аз вече проумях, че е грешка от моя страна да искам да го стори. Сърцата могат да се сливат, а хората, на които принадлежат, да са такива, каквито са. Любовта го приема. Тя приема всичко.

Видя какво бродира върху платното — сребърния дворец с ярките кули, блестящата като скъпоценни камъни синя река, натежалите със златни плодове дървета. А на моста между двата бряга стояха две още незавършени фигури.

Самата тя, разпозна Тревър, с протегнати ръце към Карик.

— Самотна си без него.

— Има… — тя прокара нежно пръст по изображението — … една празнина у мен. Кътче, което чака. Както аз чакам.

— Какво ще стане с теб, ако магията не бъде развалена?

Тя отново вдигна глава. Очите й бяха тъмни, меки и спокойни.

— Ще остана тук и ще го виждам единствено в сърцето си.

— Колко дълго?

— Колкото време има. Ти разполагаш с избор, Тревър, точно както аз някога. Трябва само да го направиш.

— Не е същото — подхвана той, но образът й избледня като омара. — Не е същото — повтори той в празната стая.

Макар че завъртя стола към бюрото, мина известно време, преди да вземе телефона и да се залови с деловите задачи.

Първо се обади на баща си и връзката — макар и само звукова — успокои нервите му. Възвърнал ритъма си, той се потопи в обичайните задачи: свърза се с Найджъл в Лондон и с колегата му в Лос Анджелис. Провери отново колко е часът — оказа се почти полунощ. Значи седем в Ню Йорк, пресметна той и позвъни на Финкъл, на когото винаги можеше да се разчита.

По бюрото му имаше разхвърляни листове, компютърът бе включен, с рамо придържаше към ухото си слушалката, в която се носеше напевният глас на Финкъл. И тогава чу шум от приближаваща се кола. Тревър се размърда и застана така, че да вижда през прозореца.

И се загледа как Дарси влиза през градинската порта. Напълно беше забравил за виното.

Тя се поколеба дали да почука, но видя светлината от прозореца на кабинета му. Работи, така ли? С лукав блясък в очите влезе през входната врата. Тръгна нагоре по стълбите и й мина през ума, че скоро ще сложи край на тази му дейност.

Спря пред вратата на кабинета му и откри, че е и раздразнена, и доволна, когато той продължи с телефонния си разговор, но й направи знак с малкото си пръстче да влезе.

Раздразнена, защото той нямаше вид да я е чакал със затаен дъх. Доволна, защото си представи как съвсем скоро ще го накара да диша учестено като кученце, очакващо лакомство.

— Искам доклада преди приключването на работния ден в Ню Йорк утре. — Тревър драсна някакви бележки и кимна. — Да. Ако до края на деня не приемат предложението, го оттеглям. Да, точно така искам да им поставиш въпроса. Следващата точка: не съм доволен от офертите за проекта „Дреслер“. Дай им да разберат, че ако не доставят от точно уговорения дървен материал, ще потърсим други източници.

Погледна разсеяно наоколо и отпи от кафето, докато Дарси разкопчаваше палтото си. В следващия миг почти се задави.

Палтото се свлече на пода и той видя, че отдолу е гола, като се изключи неговата гривна и обувките с висок ток, а по лицето й грееше много ехидна усмивка.

— Идеална си — успя да изрече той. — Господи, направо идеална.

Гласът на Финкъл продължаваше да жужи в ухото му и той просто затвори.

— Да разбирам ли, че работното ти време свърши?

— Да.

Огледа стаята, наклони глава.

— Не виждам чашата си с вино.

Той откри, че за един мъж е невъзможно да говори, щом сърцето му се намира в гърлото.

— Забравих го. — Тръгвайки към нея, дишането му вече бе нарушено. По-късно ще го донеса.

Тя наклони глава назад и се загледа в очите му. Видя онова, което желаеше да види: неподправен и оголен като прясна рана копнеж.

— Изпитвам силна жажда.

— По-късно — успя единствено да промълви, преди устните му да се впият в нейните.

Обсеби я. С бързи, решителни ръце и нетърпеливи устни поемаше предлаганото от нея. И й даваше каквото тя иска. Отчаяна жажда — това желаеше тя от него, както и потребност, която да бъде толкова опасна, колкото и примитивна. Дойде при него разголена и безсрамна, за да пробуди звяра.

Беше невъздържан и груб и това придаваше тънък нюанс на вълнение. Никакъв контрол в момента, нямаше нужда от него. И тя се потопи в онова, което сама предизвика.

Притисна я към стената, наслади се на шията й, опияняваше се от вкуса на напарфюмираната женска плът. Ръцете му стискаха нейните, натъртваха я, жадно изследваха извивките, формите, женските тайни.

Гореща, влажна, вибрираща.

Пръстите му се плъзваха по нея, в нея, възбуждаха я. Когато усети тялото й да потреперва, когато долови силата на разтърсващия я оргазъм, той я погледна в очите. В притъмнялото и замъглено синьо му се стори, че долавя триумфален блясък.

Вероятно в този момент би успял да се отдръпне, да прочисти глава и да си възвърне изтънчеността, но тя се отърка в него бавно и протяжно, а обгърналите го силни ръце му се сториха като кадифени окови.

— Още — измърка тя. — Дай ми още, а и ти вземи още. — Гризна леко устната му. — Сега.

Дори да бе вещица, изричаща в момента най-зловещи заклинания, не би бил по-замаян. Бе готов да се закълне, че долавя мириса на огньовете в ада, когато устните й отново плениха неговите.

Последва истинска лудост — трескава и величествена. Тя изпита триумф от усещането за задоволство, че мъж е в състояние да подивее така. И му го позволи. Копнееше точно за това.

Кръвта й гореше също като неговата, ръцете й не се спираха, бяха настойчиви и груби, като тези, които не се откъсваха от нея нито за миг.

Разкъса ризата му — едва дочу острия звук на раздиращ се памук. Зъбите й се впиха в рамото му, когато той отново я доведе до края.

Гъста червена мъгла замрежи очите му. Ноктите й се забиваха в гърба му и му доставяха сладостна болка. Кръвта пулсираше с примитивен ритъм в главата, сърцето, слабините му. Проникна в нея както бяха прави, нахлу жадно и попречи на стона й да изпълни стаята.

Всяко проникване бе поредната крачка върху тънката жица, опъната между рая и ада. Накъдето и да се отправеха, то не можеше да бъде спряно. Съзнавайки го, той придърпа главата й назад и без да отпуска стиснатите в юмрука му коси, впи очи в лицето й.

— Искам да видя… — промълви той задъхано. — Искам да видя как ме усещаш.

— Не усещам нищо, освен теб, Тревър.

Тя падна от жицата и увлече и него. Политайки заедно с нея, той не даваше пет пари къде ще се приземят.

Бореше се за въздух, да не загуби разсъдъка си. Прилепналото му към нейното тяло я държеше изправена и той постави ръка на стената, за да запази равновесие.

Беше скована — той вече знаеше, че й се случва, след като се е любила. Обеща си да намери енергия — само след минута — да отведе и двамата в леглото.

— Не мога да стоя така — прошепна тя, заровила лице в рамото му.

— Знам. Само секунда…

— Защо не се свлечем за малко направо на пода. И без това краката не ме държат. Караш главата ми да се замайва, Тревър.

Той се засмя. Извърна глава и зарови лице в косите й.

— Ще ми се да те отнеса до леглото, но в никакъв случай няма да успея и така ще разруша представата за мъжествена сила. Ти ме караш да се чувствам слаб, Дарси.

— Няма как да разрушиш представата след онова, което току-що се случи.

— Е, тогава да опитам.

Подпъхна ръка под коленете й и я вдигна. Косите й бяха разчорлени, а очите — сънени и удовлетворени.

Тя напипа сребърния диск, провесен на верижката и го стисна с пръсти. Понечи да отвърне на усмивката му, но в следващия миг почувства как сърцето й се просва в краката му.

— Какво има? — Разтревожен от изражението в очите й и от внезапното й пребледняване, той бързо прекоси стаята и я положи на леглото. — Нараних ли те?

— Не. — Господи! Милостива Света майко! — Малко съм замаяна, както споменах. Сега вече съм по-добре, но продължавам да съм жадна. С удоволствие бих пийнала вино, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. — Не съвсем убеден, прокара пръсти по бузата й. — Постой тук. Ей сега се връщам.

Щом той напусна стаята, тя сграбчи възглавница и яростно я удари с юмрук. По дяволите! Оплете се в собственоръчно изплетената паяжина. Този мъж трябваше да е омаян от нея, заинтригуван, развълнуван, удовлетворен, загубил разсъдък и готов да се превърне в неин роб, преди да е приключила е него.

А сега внезапно разбра, че самата тя се е влюбила в него.

Въобще не биваше да става така. Отново удари възглавницата, после я притисна към себе си, защото стомахът й болезнено се сви. Как ще завърти един мъж около малкото си пръстче, когато той вече я е завъртял около своето?

А планът й всъщност бе толкова добър. Щеше да използва хитрини, примамки, чар, хубост и всичко, с което разполага. После, когато той е заловен — не се съмняваше, че ще бъде така — тя щеше да разполага със свободата да го откъсне или да го задържи. Дотогава щеше да е имала достатъчно време на разположение, за да реши кое е най-добре за нея.

Е, това е Божие наказание, предположи. Шега на съдбата. Беше абсолютно уверена в способността си да контролира сърцето си, докато реши да се влюби ли или не. А сега не разполагаше с никакъв избор.

За пръв път през живота й сърцето й не й принадлежеше. Чувството бе ужасяващо.

Разтревожена, захапа кокалчетата на ръката си. Какво ще прави сега? Как да мисли точно в този момент?

Всичко бе наред, когато бе само игра. Но сега… Възможно ли бе мъж като Тревър да има сериозни намерения към жена като нея? Сега това имаше огромно значение.

И я вбесяваше.

Защото, помисли си, докато раздразнението й отново се надигаше и успяваше отчасти да прогони паниката, ако той си въобразява, че може да я захвърли само защото има добро образование, собственост, както и купища пари, то сериозно греши по въпроса.

Негодник!

Беше влюбена в него, което означаваше, че ще го има. Веднага щом измисли най-добрия начин как да го оплете.

Главата й се вдигна гордо. Дарси бе на път да заприлича на вълчица, готова да оголи зъби, когато го чу да се качва по стълбите. Нуждаеше се от целия си самоконтрол, от всичките си умения, за да потуши този инстинкт, да прикрие раздразнението си и да го посрещне със сияйна усмивка.

— Добре ли си вече?

Приближи я и й подаде чаша вино.

Пое я и деликатно отпи.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отвърна тя и потупа леглото. — Ела седни при мен, скъпи, и ми разкажи как мина денят ти.

Захаросаният й тон го накара да вдигне вежди, но той все пак седна и чукна чаша в нейната.

— Краят му бе най-прекрасната част.

Тя се засмя и прокара пръст по бедрото му.

— А кой казва, че краят му е настъпил?

 

 

Брена не бе никак доволна да й прекъснат работата в девет сутринта. Спори, руга и се цупи, докато Дарси я влачеше нагоре по хълма към къщата на Галахърови през дъжда, който само сгъстяваше мъглата.

— Тревър има право да ме уволни за това.

— Няма да те уволни. — Дарси стисна ръката й по-силно. — А и ти се полага кратка почивка, нали? И без това си на работа от шест и половина. Нужни са ми двадесет минути от скъпоценното ти време.

— Щях да ти ги отделя, докато работя.

— Става въпрос за нещо лично, а не мога да накарам Джуд да се доклатушка до строежа, и то в дъжда, нали?

— Поне ми обясни.

— Добре. Само изчакай още пет минути.

Леко задъхана — Брена бе дребна, но не е лесно да теглиш по стръмен склон жена, която се дърпа — Дарси продължи по алеята между мокрите цветя на Джуд.

Не почука, защото вратата никога не се заключваше, и бутна Брена вътре. Оставиха кални следи по коридора към кухнята.

Джуд и Ейдан изглеждаха така привлекателни, докато закусваха на старата дървена маса, а едрото куче се бе излегнало в очакване под нея. Във въздуха се носеше аромат на препечени филийки, чай и цветя. Дарси леко се сепна и се зачуди защо никога не си е давала сметка какво удовлетворение носят такива спокойни моменти. Колко са интимни всъщност.

— Добро утро. Джуд вдигна глава и — чест й направи — заради приятелството не спомена нищо за калта. — Искате ли да закусите?

— Не — отвърна припряно Дарси, но Брена се пресегна да си вземе препечена филийка. — Не сме дошли да ядем — продължи тя, хвърляйки унищожителен поглед на Брена. — Трябва да поговоря с теб, Джуд. Насаме. Тръгвай, Ейдан.

— Не съм свършил със закуската.

— Ще си доядеш в кръчмата. — Дарси постави останалите резени бекон върху филия, прибави недоизяденото яйце и му ги подаде. — Готово. Хайде, върви. Тук имаме женска работа.

— Чудесно, няма що! Да изгониш мъж от масата в собствения му дом. — Мърморейки, той се надигна и облече якето. — Жените рядко заслужават вниманието, което им се отделя. С изключение на тази — добави той, наведе се и целуна Джуд.

— По-късно ще гукаш и ще се умилкваш — подкани го Дарси. — Брена разполага само с няколко минути.

— Най-добре да тръгваш. — Примирена, Брена взе чаша и се върна при масата, за да изпие и един чай с филийката. — Няма да излезеш на глава с нея в това й настроение.

— Поемам. Но от теб очаквам да дойдеш навреме — подхвърли той на Дарси.

Целуна отново Джуд, като се забави достатъчно, хем да се наслади напълно, хем да ядоса сестра си.

Щракна с пръсти на Фин и изчака кучето да се измъкне.

— Хайде, момчето ми. Не искат такива като нас наоколо. — Тръгна да излиза и Фин го последва по петите. — И да си легнеш след закуска — подвикна той на Джуд, преди вратата да се затръшне.

— Изглеждаш малко уморена — отбеляза Брена, присвила устни, докато изучаваше приятелката си. — Не спиш ли напоследък?

— Снощи бебето доста мърда. — Джуд разтърка бавно корема си и изпита радостна тръпка от нетърпеливите движения под дланите си. — Това ме държа будна. Но всъщност нямам нищо против. Усещането е прекрасно.

— Спи, когато и то спи. — Брена реши да изяде още една филийка, този път намазана с мармалад. — Така съм чувала, че се прави. А ще го правиш и когато бебето се появи на бял свят. Сънят се превръща в скъпоценно нещо. Как вървят часовете по подготовка за раждането?

— О, чудесни са. Прекрасни. И ужасяващи. Последния път…

— Ако не възразявате — прекъсна ги Дарси. — Искам да обсъдя нещо с вас. Надявах се двете ми най-добри приятелки на този свят да проявят известен интерес.

Брена безпомощно вдигна нагоре очи, но Джуд само леко се усмихна и скръсти ръце върху масата.

— Интересуваме се, естествено. За какво става въпрос?

— Ами… — Откри, че думите засядат в гърлото й. Изсумтя, грабна чашата на Брена и отпи от чая въпреки раздразнените протести на приятелката си. — Влюбена съм в Тревър.

— Господи! — Брена си прибра чашата. — За това ли ме довлече тук?

— Брена. — Джуд подхвана тихо, приковала очи към лицето на Дарси. — Тя говори сериозно.

— Това момиче винаги играе представления… — Ала Брена млъкна, след като разгледа внимателно лицето на Дарси. — Охо! Добре. — Засмя се, скочи на крака и целуна напористо Дарси по устните. — Честито.

— Не съм спечелила от лотария! — Възмутена, тя се отпусна на стола. — Защо се получи така? — Преценявайки, че в момента Брена й е безполезна, се обърна умолително към Джуд. — Нямах никакво време да се подготвя или да обмисля нещата. Сякаш някой ми нанесе удар в лицето и се наложи да запазя равновесие, защото няма да позволя на никой мъж да ме събори по гръб.

— Ти самата си поваляла доста — напомни й Брена. — Май беше крайно време да ти се върне. Аз го харесвам. — Отхапа от филията с мармалад. — Според мен е подходящ за теб.

— Защо?

— Почакайте малко. — Джуд вдигна пръст. — Дарси, той прави ли те щастлива?

— Откъде да знам? — Вдигна безпомощно ръце и стана от масата. — Чувствам прекалено много неща в момента, за да знам дали щастието е едно от тях. О, хич не ме гледайте със самодоволните си усмивки на омъжени жени. — Но самата тя леко се засмя. — Харесва ми компанията му. Никога досега мъж не ми е харесвал толкова много, колкото Тревър. Приятно ми е просто да сме заедно. Бих искала да го виждам дори да нямаше интимни отношения помежду ни, а това не е малко, като се има предвид, че да се любиш с него е фантастично. — Въздъхна. — И снощи, след като се любихме, то просто се случи. Все едно те халосват. Не си в състояние да дишаш, кръвта се оттегля от лицето ти, а крайниците ти омекват. Никога не съм била толкова бясна. Какво право има той да ме накара да се влюбя в него, преди да съм готова, преди да съм решила, че точно това искам?

— О, много невъзпитан човек — подхвърли Брена весело. — Какво нахалство само!

— Млъкни. Трябваше да се сетя, че ще застанеш на негова страна.

— Дарси. — Брена я улови за ръката и макар в очите й да продължаваха да играят весели пламъчета, там имаше и разбиране, което заличи негодуванието на Дарси. — Той въплъщава всичките ти мечти. Привлекателен е, умен и богат.

— Това е част от проблема, нали? — Джуд сложи ръка върху техните сплетени пръсти. — Той е онова, за което винаги си мечтала, или поне си казвала, че мечтаеш. А сега го намери и се питаш дали е истина. И ако е така — дали той ще повярва.

— Представа нямах, че нещата ще станат такива. — Сълзите напираха и тук, пред приятелките си, тя ги остави да потекат на воля. — Мислех, че ще е забавно, на шега. А и лесно. Но не е така. Винаги съм разбирала какво става у един мъж, а с този не успявам. Тревър е хитър и хлъзгав. Господи, колко обичам това у него! — Тя се разплака още по-силно и посегна към салфетката, за да избърше очи. — Господи, колко доволен ще бъде, ако знае в каква развалина ме превърна.

— Сигурно си права — обади се Джуд, — но не по тези причини. Той изпитва чувства към теб. Личи си.

— Да, определено изпитва чувства. — Част от горчивината се върна в тона на Дарси. Опита вкуса й с език, сякаш е лекарство, което цери лудост. — Разговарял е с Карик.

— Знаех си! — Брена възторжено удари с длан по масата. — Сигурна бях, че ти ще си третата. И ти се досещаше, нали, Джуд?

— Логично е. — Джуд отново погледна Дарси. — Но ти не си виждала нито Карик, нито Гуен, нали?

— Явно никой от двамата няма време да разговаря с такива като мен. — Не беше сигурна дали е облекчена, или раздразнена от този факт. — Но намират време за Магий. Сподели, че Карик се цели в нас двамата и искаше да знам — съвсем ясно ми даде да го разбера, че няма никакво намерение да се вписва в легендата. От мен не търси любов или обет за вечност… Определено не. Иска ме — промълви тя, а очите й се присвиха и притъмняха — в леглото и за звукозаписната си компания. В първото вече се представих за взаимно наше удоволствие и вероятно ще се включа и във второто. Но му предстои да открие, че Дарси Галахър не е евтина.

Джуд изпита неясна тревога.

— Какво си намислила?

Очите й може да бяха влажни, но в тях се четеше твърда решителност.

— Ще го накарам да се влачи по корем и тогава ще приключа с него.

— Не си ли си мислила да се срещнете на равна нога?

— Ха! — Дарси отново седна. — След като аз ще съм нещастна, объркана и изплашена до смърт, тогава, за Бога, и той ще изпита същото. Когато се влюби сляпо в мен, на пръста си ще имам венчална халка, преди да си е възвърнал зрението.

— И после? — попита Джуд тихо.

Тази част от плана й бе мъглява, затова Дарси само сви рамене.

— После всичко ще се уреди от само себе си. За мен е важно да се справя с настоящето.