Нора Робъртс
Сърцето на океана (19)

Глава 19

Въздухът бе като жив. И сякаш ядосан. Шибаше го и го зашеметяваше. С тънки стъклени остриета дъждът проникваше през дрехите и бодеше голата плът. Мраморни камъчета градушка биеха по тревата, поваляха цветята и правеха пътеката коварна.

Светкавиците не преставаха да проблясват — раздираха небесата, следвани от силен гръмотевичен тътен.

Тревър остана без дъх. Преди да стигне до колата, бе мокър до кости.

Рационалната част от съзнанието му го предупреждаваше, че е лудост да излезе в подобна нощ. Много по-разумно бе да изчака бурята да премине, а да не шофира сред оголените й зъби. Но вече завърташе ключа в стартера.

Вятърът виеше зловещо, нахвърляше се върху живия плет, късаше оттам цветя и листа и ги разпиляваше из въздуха като полудели буболечки. Готов бе да се закълне, че вятърът притежава ръце и юмруци. Светлината на фаровете му едва проникваше през талазите дъжд. Пребори се да овладее автомобила по пътя, който бързо се превръщаше в кална река. При първия завой потрепери — небето направо се разтвори и Тревър остана заслепен от поредната светкавица. Силата на последвалия тътен надмина въображението му.

И зад всичко се долавяше отчаяното, печално ридание на жена.

Намали газта. Макар и с леко занасяне, преодоля следващия завой. В далечината видя разпръснати светлинни — по прозорците на Ардмор блещукаха свещи и газени лампи. А в някои от къщите сигурно имат генератори, помисли си той. Също и в кръчмата. Дарси е в безопасност — закътана на топло и сухо. Няма защо да шофира като луд — всичко е наред.

Но чувството за тревога, суровата потребност да бърза, не го напусна. Вкопчен във волана, взе и следващия завой; оттам тръгваше пътят към хълма с кулата. И там колата угасна.

— Какво, по дяволите, става? — Отчаян и вбесен, завъртя ключа, натисна нетърпеливо педала на газта. В отговор обаче чу само едно слабо, подигравателно клик.

Ругаейки, затършува из жабката и сграбчи фенера, който държеше там. При появата на лъча изпита мрачно удовлетворение.

Излезе от колата, но поредният мощен талаз на вятъра почти го събори. Определено искаше да го направи. Приведен, Тревър започна да си проправи път към портата. Успа да я отвори въпреки дъжда, който не преставаше да го облива. Ще отиде пеша и така ще съкрати пътя.

Размекнатата земя засмукваше краката му, пречеше му да напредва, а на него му идеше да се втурне тичешком напред. Надгробните камъни стърчаха като оголени зъби на диво животно, а на височина до коленете се стелеше мъгла, каквато нямаше никъде наоколо.

Карик, помисли си Тревър възмутен и бесен. Поставя всевъзможни спънки по пътя.

Отново проблесна светкавица и окъпа в синя светлина гроба на отдавна починалия Джон Магий.

Цветя ли? Задъхан, Тревър спря на място и се вторачи в килима шарени цветя, разцъфнали като дъга. Докато бурята бе слегнала и прекършила тревата наоколо, крехките цветчета се извисяваха отворени и съвършени. Вятърът не преставаше да го шиба свирепо, а тях само полюляваше леко. Никаква мъгла не ги покриваше.

Вълшебство, помисли си той и погледна морето — видя как вълни с бели гребени се разбиват в сушата. Вълшебството невинаги е ярко и красиво. Тази нощ бе изпълнена с гняв.

Извърна се от гроба и бързо продължи по пътя си.

Подхлъзваше се, залиташе надолу по хълма, удари се силно в ствола на дърво, изникнало сякаш изневиделица. Дъждът биеше по раменете му диво — дали пък не се опитваше да следва ритъма на сърцето му? При всяко загубване на равновесие, при всяко залитане към дола встрани от каменистия път, изпитваше чувството сякаш вятърът му помага да не падне.

По-късно щеше да си мисли, че само по себе си това бе чудо.

Стъпил на твърда земя, хукна и преодоля последния завой. Вече виждаше кръчмата — ето я топлата й, приканваща светлина, която бликаше от прозорците.

С пламнали гърди се концентрира върху нея. Ала нещо привлече погледа му настрани и нагоре. Нашепване сред вятъра ли бе доловил? И май ридание. На горния прозорец на Галахъровата къщата стоеше жена. Светлите й коси сияеха в тъмнината, а зелените й очи го пронизваха.

Не трябва да е така, мина му през ума и видението изчезна. Зад стъклото се забелязваше слаба светлина и никакво движение.

Не трябва да е така, повтори си той. Нещо не бе наред. Извърна се от кръчмата и борейки се с вятъра, се насочи към вратата. Отвори я със замах — вътре нахлу бесен вятър и развихрилият се дъжд. Преди да успее да извика, видя Джуд, седнала на най-горното стъпало. Лицето й бе бледо като платно, косите разчорлени, а нощницата й подгизнала от пот.

— Слава Богу! О, слава Богу! Не мога да сляза. — Сепнато си пое дъх и положи ръка върху корема си. — Бебето… Бебето идва.

Безмилостно прогони надигащата се у него паника и като взимаше по две стъпала наведнъж, се устреми към нея, за да улови ръката й. Тя я стисна така силно, сякаш имаше намерение да я счупи.

— Дишай. Вдишвай и издишвай дълбоко. Хайде, прави като мен.

— Да… Добре… Да… — Огромните й, подивели от болка очи не се откъсваха от неговите, докато траеше контракцията. — О, Господи! То е огромно!

— Да, да. Знам, скъпа. Не спирай да дишаш. Ето, след малко ще свърши.

— Да. Ето, минава, но… Не очаквах… Всичко стана толкова бързо. — Пое си малко по-спокойно дъх, защото жестоката болка бе поотслабнала. Вдигна разтреперана ръка, за да отметне кичур от челото си. — Пиех чай в леглото. Говорих с Ейдан и му казах, че си лягам. А после токът спря и всичко започна едновременно.

— Ще те закарам до болницата. Всичко ще бъде наред.

— Тревър, прекалено късно е. Няма да успея да стигна дотам.

Паниката отново бе на път да го завладее, но той пак я прогони, преди да докосне Джуд.

— Цялата тази работа обикновено отнема известно време. На какви интервали са контракциите ти?

— Не погледнах часовника при последните. Телефонът не работи. Не успях да се обадя нито в кръчмата, нито на лекар. Мислех, че ако успея да сляза долу… Не успях. Преди бяха на често. На две минути. А сега идват все по-бързо и по-бързо.

Господи! Милостиви Боже!

— Изтече ли ти водата?

— Да. Не е редно да става така бързо. Всички курсове, книги… Това трябва да трае часове. Доведи Ейдан, моля те… О, Господи, ето пак.

Помогна й да я понесе, като се грижеше гласът му да звучи спокойно, но умът му препускаше. Контракциите следваха прекалено начесто, бяха прекалено силни. Три пъти е бил свидетел на такова събитие — достатъчно, за да знае, че Джуд е права. Няма да стигнат до болницата навреме.

— Хайде да легнеш в леглото. Прегърни ме през врата. Точно така.

— Нужен ми е Ейдан.

Страшно желаеше да се разридае. За да потисне писъците с плач.

— Знам. Отивам да го доведа. Ти стой спокойно, Джуд. Стискай зъби. — Положи я в леглото и се огледа бързо наоколо. Беше запалила две свещи. Е, трябва да стигнат. — Когато дойде следващата, не забравяй да дишаш дълбоко. Ей сега ще се върна.

— Ще се оправя. — Облегна глава назад, където той бе подредил възглавници. Трябва да успее. Всичко на този свят зависи от това. — Жените са раждали векове наред без лекари и болници. — Насили се да се усмихне. Само дето, по дяволите, никоя от тях не съм била аз. Побързай.

Не искаше да мисли колко контракции ще й се наложи да изтърпи сама, колко изплашена изглежда в леглото, осветена единствено от свещи, не искаше да мисли, че нещо може да не е наред.

Изхвърча отново сред бурята. Вятърът се бе променил и сега го биеше в гърба, буташе го напред, сякаш го подканваше да бърза. Въпреки това му се стори, че е пробягал километри, преди ръката му да докосне дръжката на вратата на кръчмата.

Нахълта и попадна сред топлина, музика и смях.

Дарси се извърна сияйно усмихната.

— Я виж ти, кого довя бурята. — Не продължи, защото забеляза изражението в очите му. — Какво има? Ранен ли си?

Поклати глава и я стисна за рамото, докато се обръщаше към Ейдан.

— Става въпрос за Джуд.

— За Джуд? — Тревър никога небе виждал кръвта да се дръпва така бързо от лицето на мъж. — Какво има?

Още докато задаваше въпроса, Ейдан вдигна подвижната преграда на плота.

— Бебето идва. Сега.

— Позвънете на лекаря — извика Ейдан и хукна през вратата.

— Сега — повтори Тревър на Дарси. — Ражда се в момента. Няма време за доктори, а и телефоните не работят.

— О, милостива Света майко! — Наложи си да преодолее надигащия се страх. — Хайде да бързаме тогава. Джак. Джак Бренан, поеми бара. Някой да каже на Шон и Брена. Тим Рейли, ще отидеш ли да кажеш на Моли О’Тул? Тя знае какво трябва да се прави.

От бързане забрави сакото си на закачалката и излезе на дъжда.

— Как я намери?

Тя крещеше, но вятърът почти отнесе думите й, а тътенът на разбиващите се вълни ги заглуши.

— Идвах надолу. Къщата беше тъмна. Хрумна ми, че нещо не е наред.

— Не, не. Искам да кажа — как е тя? Държи ли се?

— Беше сама. — Тревър никога нямаше да забрави как изглеждаше Джуд, нито че му се наложи да я остави. — Беше изплашена. И очевидно я болеше.

Тръпки на страх пробягаха по гърба на Дарси.

— Жилава е нашата Джуд Франсис. Ще издържи. А ние просто трябва да видим какво сме в състояние да направим. — Втурвайки се в къщата, Дарси отметна полепналите по лицето си кичури. — Може и да не се качваш. Сигурно е трудно за мъж.

— Ще се кача.

Джуд седеше в леглото. Стискаше здраво ръцете на Ейдан и дишаше учестено. Очите му гледаха диво, но гласът му звучеше напевно.

— Точно така, скъпа, точно така. Почти свърши вече. Почти.

Тя се отпусна назад, по лицето й се стичаше пот.

— Стават по-силни.

— Каза, че ще ражда тук. — Ейдан се изправи, но продължи да стиска ръката на Джуд. — Каза, че ще го роди тук. Не може да ражда тук. Обясних й, но не ще и да чуе.

— Разбира се, че може да роди тук. — Дарси говореше весело, стараеше се ужасът в гласа й да не се забелязва. Знаеше, че ако Ейдан се паникьоса, положението ще стане неконтролируемо. — Я колко е уютно. Каква нощ избра само, Джуд, за да поднесеш на света следващия Галахър. Направо е дива. — Без да спира да говори, застана до леглото и с края на чаршафа избърса челото на Джуд. Какво да прави? Какво се очаква да направи? Господи, загуби способност да мисли. Не. Трябва да мисли! — Хайде, нали посещава толкова много курсове. Защо не ни кажеш какво да направим, за да ти помогнем в цялата тази работа?

— Не знам. Никой не ме предупреди, че ще бъде така. Господи, толкова съм жадна.

— Ще ти донеса вода.

— Лед. — Тревър бе пристъпил напред. — Може да получи само ледени кубчета. Ейдан, тя вероятно ще се чувства по-удобно, ако легнеш в леглото зад нея, да подпираш гърба й. Най-добре е да е леко седнала. Аз поддържах гърба на сестра си и при трите й раждания.

Това, разбира се, бе малко на шега, спомни си той. Всичко ставаше в хубава, чиста и весела самостоятелна родилна стая: зет му се суетеше и наблюдаваше раждането в присъствието на лекар и медицинска сестра.

— Ето — усмихна се Дарси широко. — Мъж е опит. Точно това ни трябва. Ще ти донеса влажна кърпа, мила, и няколко кубчета лед.

Джуд леко изпищя, вдигна ръка и сграбчи Дарси.

— Сега! Идва!

— Не, не още. — Планове, приоритети, ред, напомни си Тревър и отметна чаршафа. — Започва разкритието. — Не мислеше за нищо друго, освен какво трябва да се направи. — Не се напъвай още, Джуд. Само дишай. Ейдан?

— Точно така, скъпа. Дишай дълбоко. — Обгърна я през кръста и прокара ръце с кръгови движения по твърдия й като камък корем. — Дишай и така ще попремине болката.

— Глупости, ще попремине! — Контракцията стигна върха си, Джуд се пресегна назад, сграбчи кичур от косата му и го оскуба така силно, че очите му едва не изхвръкнаха. Какво знаеш ти за болката. Какво знаеш, проклетнико?

— Хайде, хайде, измисли нещо по-подходящо — подкани я Дарси, питайки се дали пръстите на Джуд няма да счупят ръката й. — Има къде-къде по-хубави имена, с които да го наречеш в такъв момент.

— Идиот, маймуна, магаре. Негодник! — изкрещя тя, когато болката достигна връхната си сила.

— Всичко това и какво ли още не, скъпа — промълви той, като продължаваше да гали корема й. — Всичко това съм и още много неща. Ето, сега отминава. Пусни, моля те, вече косата ми и остави онова, което не си изтръгнала от главата ми из корен.

— Хайде да се захващаме за работа — подкани Тревър. С всяка изминала секунда времето става все по-малко, прецени той. Чу затръшването на входната врата, трополене на стъпки по стълбището и изпита благодарност, че се появиха още ръце. — Шон — започна да дава нареждания той още щом Шон и Брена нахълтаха в стаята. — Запали камината. Трябва да е топло. Брена, слез долу и донеси кубчета лед. Намери хубави остри ножици и корда. Дарси, чисти чаршафи и пешкири. — Докато се разпръскваха, Тревър погледна Джуд. — Отивам да си измия ръцете. Сестра ми обичаше да има музика, докато ражда. Твърдеше, че я успокоявало.

— Тази вечер в кръчмата щеше да има музика — обади се Ейдан.

Тревър кимна.

— Тогава попей ти — нареди той на Ейдан, преди да излезе от стаята.

Всички работеха сръчно, ефективно и бързо. До десет минути камината бе запалена, а стаята светла. Навън бурята вилнееше в някакъв странен триумф, но и стаята гласовете се виеха в песен.

В леглото Джуд се опираше на Ейдан и се опитваше да си възвърне дишането, пресекнало от контракциите. Всяка частица воля бе съсредоточена върху детето, решило да се роди. В такъв момент нямаше никакво време за свян. Изпитваше единствено благодарност към Тревър, застанал пред сгънатите в коленете й крака.

— Трябва да се напъна вече. Трябва.

— Изчакай само минута. — Тя му бе необходима. — Ще спреш, когато ти кажа, защото трябва да извъртя бебето, за да излезе с главичката и раменете напред. — Ще се справя, увещаваше се той наум. Нали бе наблюдавал процеса. — Добре. При следващата контракция се напъни.

Избърса потта от челото си с ръка. Пое дълбоко въздух, после издиша.

— Започва. Трябва да…

— Напъни се — подкани той.

Точно в този момент вън проблесна светкавица и разпръсна милиони скъпоценни камъни.

За смайване на Тревър бебето изскочи като куршум, попадна в ръцете му и изплака.

— Уау! — Погледна глуповато гърчещия се, беснеещ живот в ръцете си. — Колко само се е разбързала. Момиче е — едва успя да изрече той.

Вдигна поглед и срещна очите на Дарси — бяха пълни със сълзи за трети път откакто я познаваше.

— Джуд. — Прегърнал я силно, Ейдан притисна глава към косите на съпругата си. — Погледни я. Само погледни. Колко е красива.

— Искам… — Думите заседнаха в гърлото и Джуд протегна ръце напред. Тревър положи бебето върху корема й и тя го докосна за първи път, разсмя се. — Прекрасна е. Нали е прекрасна? И вече има коса. Погледнете. Такава прелестна тъмна коса.

— А и подобаваш глас. — Шон се приближи към леглото и целуна Джуд по бузата. — Взела е твоя нос, Джуд Франсис.

— Така ли? Да, май си прав. — Извърна глава и посрещна устните на Ейдан със своите. — Благодаря ти.

Той успя само да изрече името й и положи глава на рамото й.

— Как ще я наречем? — попита Дарси и изцеди кърпата, навлажнила се отново след поредното избърсване на Джудиното лице. Идеше й да се стовари върху леглото, да плаче и да се смее. Не сега, заповяда си тя. Не още. — Какво име избрахте за нея?

— Айлиш. — Джуд престана да брои пръстите на дъщеричката си. Боже, колко са мънички, съвършени. Погледна Тревър. — Как се казва майка ти, Тревър?

— Моля? — Той не бе помръднал и сега разклати глава, за да я избистри. — Майка ми ли? Каролин.

— Името й е Айлиш Каролин Галахър. А всички вие сте й кръстници.

Известно време никой не забеляза, че бурята е преминала.

 

 

Усещането, че краката му са готови да се подгънат, докато слизаше долу, му бе съвършено непознато. Иначе се чувстваше изпълнен с енергия, със светлина. Не се съмняваше в способността си да пробяга пет километра, без да се задъха. Но краката му биха меки като восък.

Брена и Шон, вече в кухнята, му наляха чаша уиски. Пое я безмълвно и я гаврътна на екс.

— Чудесно, но трябва да изпиеш още едно. — Брена му наля солидна доза. — За тост. В името на Айлиш Каролин Галахър.

Чукнаха се и той отново пи, забравил поради събитието обичайната си предпазливост към алкохола.

— Каква нощ!

— Невероятна беше. — Шон го тупна по гърба. — Бог да те благослови, Тревър. Направо си шампион.

— Без да се засягаш, Трев, но лично аз бих дала медала на Джуд. Надявам се да бъда наполовина толкова издръжлива, когато ми дойде времето.

Тревър вдигна чаша, но улови пълния с блясък поглед, който си размениха.

— Да не би да си бременна?

— Обявихме го тази вечер в кръчмата, затова в чашата ми има чай вместо уиски. Ти не се притеснявай. Няма да родя до февруари, а дотогава ще сме приключили с всичко, освен с детайлите из залата.

— Хубаво е да родиш и нашето бебе у дома, Брена. Беше прекрасно.

— Точно така ще постъпим. Веднага след като се научиш как се помага на родилка.

— Е, честито — поздрави ги Тревър и отново чукна чаша с Шон и Брена. — Но ми направи услуга — не го раждай така светкавично като етърва си. Да се справиш с цялата задача за по-малко от два часа е прекалено изнервящо.

— Но пък финалът беше великолепен. А и ти се представи страхотно.

— Така е — съгласи се Шон. — Е, най-добре да отидем в кръчмата и да съобщим новината. Ако имаш сили, ела и се включи в празненството. Обещавам ти, че до края на живота си няма да платиш за нито едно питие в „Галахър“.

За смайване на Тревър, Шон го хвана за раменете и го целуна с огромен ентусиазъм.

— Бог да те благослови. Хайде да вървим, Брена.

Останал сам в кухнята, Тревър прихна да се смее.

— Каква щастлива вечер — отбеляза влязлата Дарси.

— Шон ме целуна направо по устата.

— Е, няма да позволя брат ми да ме надмине. — Хвърли се и го целуна страстно и продължително. — Така добре ли е? — Но в следващия миг шеговитите пламъчета изчезнаха от очите й. Тя се разнежи и погали бузата му. — Истински герой си. Не, не. Не клати плава. И без теб сигурно щяхме да се оправим някак, но не ми се мисли какво можеше да стане.

— Ти запази хладнокръвие.

— Идеше ми да се разкрещя и да побягна.

— И на мен.

Тя го погледна и премигна.

— Сериозно? Изглеждаше така компетентен, овладян. Даваше нареждания и пое нещата в ръце, сякаш ти е хоби да израждаш деца всяка събота.

— Бях направо вцепенен от ужас.

— Тогава те смятам за още по-голям герой.

— Нямаше никакъв героизъм, а само ужас. — Сега вече можеше да признае. — Въобще не беше като при сестра ми. Там само присъствах, държах й ръката, слушах я как хули зет ми и на моменти дишах заедно с нея. Имаше лекари, монитори… апаратура. А сега беше… Господи! Съвсем примитивно. Направо фантастично. — Допи уискито и въздъхна. — Нищо не беше подготвено както трябва. Навън бушуваше страхотна буря. Така могъща, а през това време Джуд роди. Нищо не беше така, както трябваше да бъде и същевременно всичко беше идеално. Все едно така е трябвало да бъде.

— В тази къща всички бяхме заедно. — Докосна ръката му. — Да, точно така трябваше да бъде. Имам чувството, че тази вечер бях част от някакво вълшебство. Бебето, нашата Айлиш, изглежда здрава, нали?

— Изглежда прекрасно, не се тревожи.

— Прав си, разбира си. Така врещеше, след като се появи, а вече суче. Какво може да е по-добре? Джуд направо сияе. Е, хайде да вдигнем тост за нашето идеално, току-що родило се чудо.

Той погледна към шишето уиски.

— Вече пих две с Брена и Шон.

— И какво от това?

Извади още една чаша и си наля.

— Нищо, всъщност. За нашето чудо тогава. За най-новия член на семейство Галахър.

— Slainte. — Поднесе чашата към устните си, отметна глава и я изпи на един дъх по начин, който го задължи да направи същото. — Ще приготвя на младата майка чай, после ще поразтребя. Ще се отбиеш ли в кръчмата?

— Ще те изчакам тук.

— Чудесно. — Извърна се да сложи чайника, но видя на плота вече запарен чай. — Шон ме е изпреварил не само с целувките, но и тук. Седни и си отдъхни — предложи тя и започна да подрежда чаши на таблата. — Като оставим чудесата настрана, израждането на бебе си е изтощителна работа.

— Сякаш не го знам.

Дарси излезе и той понечи да седне, но се почувства гузен. Редно е да се качи горе, да се увери, че всичко е наред, да види дали нямат нужда от нещо. А и без това не бе в състояние да седи на едно място. Преливаше от енергия.

Чу входната врата да се отваря и как Дарси весело посрещна Моли О’Тул.

Благодаря ти, Господи, помисли си Тревър, за пръв път през живота си готов с удоволствие да подаде юздите в ръцете на друг. Започна да снове из кухнята, погледна през тъмните прозорци и точно мислеше да си направи кафе — ако намери такова, когато влезе Ейдан почти танцувайки.

— Ето го героят.

И този път Тревър получи прегръдка и не успя да избегне сърдечната целувка.

— Е, вече получих три — промърмори той. — Започвам да свиквам. Как е Джуд?

— Сияе. Седи в леглото, красива както винаги, пие чай, а Дарси гушка бебето.

— Дарси?

— Направо ме изрита от стаята — поясни Ейдан и извади чаша. — Каза, че трябва да сляза тук и да пия като новоизлюпен баща, а тя щяла да се възползва от привилегиите си на леля да глези бебето.

— Изживява се като леля?

Колкото и да се насилваше, не си представяше Дарси в ролята на леля.

— Моли О’Тул се засуети наоколо и обяви, че ще прекара нощта у нас. Вече облякоха Айлиш в малка нощничка с дантели. Изглежда… — Замълча за миг, наведе се и постави длани върху плота. — Господи! Господи! Какво прави подобно събитие от един мъж. Душата ми трепери, кълна ти се. Не мислех, че съм способен да почувствам нещо повече. Не си представях, че е възможно да обичам толкова и друго същество. Ето я, няма и час на този свят, а вече съм готов да убия заради нея. Да умра. Като си помисля, че щях да изпусна и двете, ако съдбата не бе отворила вратата ми за теб.

Тревър не каза нищо, не бе в състояние да го направи.

— Заради тази вечер съм ти длъжник за цял живот.

— Нищо подобно.

— Напротив. Ако един ден си благословен със собствено дете, ще разбереш колко много ти дължа. — Ейдан потрепери, реши да се стегне. Още малко в този дух, помисли си той и ще смути ужасно мъжа пред себе си. — Ние, ирландците сме сантиментални. Хайде да пийнем по едно, та да си стъпя отново на краката.

Тревър не въздъхна, но му се искаше. Ако вдигането на тостове продължава с това темпо, не само ще загуби почва под краката си, но направо ще се стовари върху пода по лице. Все пак вдигна чаша заедно с Ейдан за новата майка, а после и за бебето.

Когато Ейдан се върна горе, а Дарси слезе, имаше чувството, че наблюдава света през кехлибарения цвят на уискито. И му се струваше напълно подходящо.

Само един поглед й подсказа какво става — не изглеждаше отпуснат дори когато спеше, а сега косите му бяха разчорлени, по лицето му се бе разляла леко размазана усмивка на хлапак, а тялото му се бе свлякло от стола.

Прииска й се да го вземе в прегръдките точно както доскоро гушкаше племенницата си. Пристъпи и го погали по бузата.

— Май си на път да се понапиеш, скъпи.

— Никога не пия повече от две. Губи се фокусът.

— Разбира се. Но това страхотно правило просто крещи да бъде нарушено в такава нощ.

— Би било обидно да не вдигна тост за бебето.

— Направо непростимо.

— Ще пием ли пак за бебето?

В тона му се долови сладка надежда, която я разсмя.

— Време е да идем в кръчмата, а там ще видим. Хайде да те изправим на крака. Облегни се на мен.

— Мога да стоя прав и сам. — Леко обиден се отблъсна от масата. С изправянето стаята се завъртя пред очите му. — Ох! — Подпря се на масата. — Добре съм. Просто си търся равновесието.

— Е, кажи ми, когато установиш къде е. — Погледна към бутилката и присви очи, когато видя колко е изпито. Представа нямаше, че са налели толкова много в горкия човек. — Решително сме злоупотребили с теб, и то след целия ти героизъм. — Нежно го прегърна през кръста. Да отскочим до заведението да те нахраним. Обзалагам се, че няма да възразиш срещу нещо топло в стомаха.

— Ти. Ти вече си там, както и в главата ми. Навсякъде. Ейдан ме целуна, така че сега е твой ред.

— Постепенно ще стигнем и дотам.

Както го придържаше през кръста, а той се бе облегнал върху раменете й, тръгнаха залитащи по коридора.

— Хайде да отидем да видим бебето. Луд съм по бебета.

На минаване край стълбището се опита да свие нагоре, но тя продължи да го придърпва към вратата.

— Не сега. Ще дойдем да я видим утре сутринта. Айлиш и без това вече спи. Като ангелче. А и Господ е свидетел, че Джуд се нуждае от почивка.

Успя да отвори вратата и да го изведе навън. Свежият въздух го заля като вълна, накара го да залитне.

— Боже, каква нощ.

— Предупреждавам те, че припаднеш ли, ще те оставя на земята.

Но докато го заплашваше, тя го прихвана по-здраво през кръста.

— Няма да припадна. Чувствам се страхотно.

Бяха се появили звезди — хиляди. Проблясваха, намигаха, светеха на фона на тъмното небе. Сякаш не бе имало никаква буря.

— Ей, от кръчмата се чува музика. — Спря и я притисна по-близо до себе си. — Коя е песента? Позната ми е.

Съсредоточи се да се сети, а после за радост на Дарси запя.

Застанали под светлината на звездите, тя подхвана с него припева.

Очите й блестяха — същински диаманти.

Да си помислиш, че е кралица на цялата земя.

Ухили й се и се отмести, за да я обгърне с две ръце.

— Винаги ме кара да си представям теб.

— При сегашните обстоятелства ще го приема като комплимент. Не знаех, че умееш да пееш, Тревър Магий, и че имаш такъв силен и приятен глас. Какви други изненади си ми приготвил?

— Постепенно ще стигнем и дотам.

Тя се засмя, измъкна се от прегръдката му и го побутна да върви.

— Разчитам на това.