Лиан Хърн
Заговорът (8)

Шеста глава

Каеде напусна замъка на Ногучи без съжаление и с оскъдни надежди за бъдещето, но тъй като почти никога не се бе озовавала отвъд стените му в осемте години, които бе прекарала като заложница на Ногучи, и тъй като бе само на петнайсет, тя не можеше да устои на обаянието на всичко, което виждаше. Първите няколко километра тя и владетелката Маруяма изминаха в паланкини, чиито носачи се сменяха периодично, но от полюляването й призля и щом спряха за почивка, Каеде настоя да слезе и да продължи пеша, съпровождана от Шизука. Лятото беше в разгара си; слънцето прежуряше. Шизука й сложи широкопола шапка и разпъна над главата й слънчобран.

— Господарката Ширакава не може да се появи пред съпруга си загоряла като мен — изкиска се тя.

Пътуваха до пладне, отдъхнаха в една странноприемница и продължиха още седем-осем километра до вечерта. Когато спряха, на Каеде вече й се виеше свят от всичко, което бе видяла — искрящата зеленина на оризовите ниви, гладки и тучни като козина на животно; пенливите реки, които течаха покрай пътя, планините, които се издигаха пред тях, хребет след хребет, пременени в зелените си летни одежди, окичени с ярките червени багри на дивите азалии. Както и от хората, които срещаха по пътя, тъй разнообразни по вид и описание — воини в доспехи, препасали мечове и яхнали буйни коне, земеделци, понесли какви ли не неща, които тя изобщо не бе виждала, волски коли и катъри, просяци и улични търговци.

Не беше редно Каеде да се втренчва в тях, а те пък трябваше да останат с опряно в земята чело, докато шествието отминеше, но истината бе, че, неспособна да устои на изкушението, тя често им хвърляше скришни погледи, както и те на нея.

Съпровождаха ги васалите на владетелката Маруяма. Главният сред тях — Сугита, се държеше към господарката със сърдечната непринуденост на роднина. Каеде установи, че го харесва.

— Когато бях на твоята възраст, обичах да ходя — каза владетелката Маруяма, докато вечеряха заедно. — И все още го предпочитам, честно казано, но ме е страх от слънцето.

Тя се взря в гладката кожа на Каеде. През целия ден беше мила с нея, но девойката не можеше да забрави първото си впечатление, че по-възрастната жена не я хареса и че по някакъв начин се бе почувствала засегната.

— Не яздите ли? — попита Каеде. Изпитваше искрена завист, като гледаше мъжете, яхнали своите коне — изглеждаха й тъй силни и волни.

— Понякога — отвърна владетелката Маруяма. — Но когато съм просто една бедна и беззащитна жена, която прекосява земите на Тохан, мога да пътувам само в паланкин.

Каеде я погледна въпросително.

— Но за господарката Маруяма се говори, че е много силна — възрази тя тихо.

— Само че в обкръжението на мъже съм принудена да крия силата си — отвърна тя, — в противен случай те няма да се поколебаят да ме смажат.

— Не съм се качвала на кон от дете — призна Каеде.

— Но всички дъщери на воини трябва да бъдат обучени да яздят! — възкликна владетелката Маруяма. — Ногучи не го ли е сторил?

— Те изобщо не са ме обучавали — каза Каеде с горчивина.

— А на бой с меч, с нож? На стрелба с лък?

— Дори не знам, че жените усвояват такива неща.

— В Западната провинция го правят — настъпи кратко мълчание. За първи път истински гладна, Каеде си взе още малко ориз.

— Ногучи държаха ли се добре с теб? — попита господарката.

— В началото не — Каеде се почувства раздвоена между обичайната си сдържаност към всички, които й задаваха въпроси, и силното желание да се довери на тази жена, която принадлежеше към същата класа като нея и която й бе равна. Двете бяха сами в стаята, ако не се смятаха Шизука и Сачие, доверената прислужница на владетелката Маруяма. Ала двете слугини седяха тъй тихо, че Каеде почти не усещаше присъствието им. — След произшествието с пазача бях преместена в личната им резиденция.

— А преди това?

— Живеех при прислугата в кухнята.

— Безобразие! — възкликна владетелката Маруяма; този път в гласа й прозвуча горчивина. — Как смеят тези Ногучи? Та ти си Ширакава… — после сведе поглед и добави: — Много се страхувам за дъщеря си, която е заложница при Ийда.

— Докато бях дете, не беше толкова зле — каза Каеде. — Слугините ме съжаляваха. Но с настъпването на пролетта вече не бях нито дете, нито жена и тогава никой не ме закриляше. Докато не се наложи един мъж да умре… — за учудване на самата нея гласът й секна. Внезапен прилив на емоции изпълни очите й със сълзи. Споменът я връхлетя отново — ръцете на онзи мъж, набъбналият му член, притиснат в нея, ножът в ръката й, кръвта, смъртта му пред собствените й очи. — Простете — прошепна тя.

Владетелката Маруяма се пресегна и хвана ръката й.

— Бедното дете! — промълви и погали пръстите й. — Горките деца, горките дъщери, само ако можех да освободя всички ви!

Каеде изпита неистово желание да се разридае сърцераздирателно. Помъчи се да се овладее.

— После ме преместиха в тяхната къща. Дадоха ми собствена прислужница. Първо Джунко, а после Шизука. Там животът ми доста се подобри. Трябваше да ме омъжат за някакъв старец, но той умря и аз бях щастлива. Само че после хората взеха да говорят, че, който се сближи с мен, който ме пожелае, е обречен на смърт… — тя чу как другата жена си пое рязко дъх. И двете, млъкнаха за момент. — Не искам да причинявам смъртта на никой мъж — добави Каеде, снишила глас. — Страхувам се от брака. Не искам владетелят Отори да умре заради мен.

Когато владетелката Маруяма реагира, гласът й бе изтънял.

— Не бива да говориш така, не бива дори да си го мислиш! — Каеде я погледна. Върху лицето й, съвсем бледо на оскъдната светлина, внезапно се изписа тревога. — Много съм уморена — продължи господарката. — Прости ми, ако не съм особено разговорлива тази вечер. Предстоят ни още много дни на път заедно… — тя извика Сачие. Подносите с храна бяха отнесени, а постелите — приготвени за лягане.

Шизука придружи Каеде до тоалетната, след което изми ръцете й.

— Какво казах, че я обидих? — прошепна Каеде. — Не я разбирам — в един момент е тъй дружелюбна, а после изведнъж така се втренчва в мен, все едно съм й отрова.

— Въобразявате си — възрази Шизука безгрижно. — Владетелката Маруяма много ви харесва. Освен всичко друго след дъщеря й вие сте й най-близката родственица.

— Така ли? — възкликна Каеде в отговор и когато Шизука закима енергично, попита: — А това толкова ли е важно?

— Ако нещо се случи с тях, единствената наследница на Маруяма сте вие. Никой не ви го е казал, защото Тохан все още се надяват да се сдобият с нейните земи. Това е една от причините, поради която Ийда е настоявал да станете заложница на Ногучи — тъй като Каеде не каза нищо, Шизука продължи: — Моята господарка е много по-важна, отколкото изобщо е предполагала!

— Не ме дразни! Чувствам се загубена в този свят. Все едно не знам абсолютно нищо!

Каеде си легна със замаяна от мисли глава. През нощта усети колко неспокойна е владетелката Маруяма, а на сутринта красивото лице на владетелката изглеждаше уморено и изпито. Въпреки това с Каеде разговаряше мило и когато трябваше отново да поемат на път, нареди да й дадат един спокоен кафяв кон. Сугита я повдигна и й помогна да се настани на седлото. Първоначално един от мъжете го водеше за юздите. Каеде си спомни понитата, които бе яздила като дете, и уменията й почнаха да се възвръщат. Шизука не искаше да я остави да язди цял ден, убеждавайки я, че мускулите ще я заболят и че ще се измори твърде много, но на нея ужасно й хареса и нямаше търпение отново да се озове на седлото. Ритъмът, с който се движеше конят, я поуспокои и й помогна да си събере мислите. Чувстваше се отвратително, че няма никакво образование и че е невежа за света, в който навлизаше. Бе само жалка пионка върху дъската на владетелите воини, които участваха в тази грандиозна игра, но изгаряше от желание да стане нещо повече, да разбира ходовете й и да се научи да я играе.

Случиха се две неща, които засилиха безпокойството й. Следобед точно бяха спрели за почивка в необичайно време при един кръстопът, когато към тях се присъединиха малка група конници, които идваха от югозапад, все едно срещата бе уговорена предварително. Шизука се втурна да ги поздрави по обичайния си начин, нетърпелива да узнае откъде са и какви клюки биха могли да й разкажат. Докато ги наблюдаваше с безразличие, Каеде я видя да разговаря с единия от мъжете. Както седеше на седлото, той се приведе и каза нещо на слугинята, а тя кимна много сериозно и после тупна коня по хълбока. Той се хвърли напред. Останалите мъже избухнаха в смях, последван от пронизителния кикот на Шизука, но в този момент Каеде имаше чувството, че е забелязала нещо ново в прислужницата — някаква скрита сила, която я озадачи.

През останалата част от деня Шизука се държеше по обичайния си начин — възклицаваше на красивия пейзаж, береше букети диви цветя, разменяше поздрави с всички срещнати, но на мястото, където щяха да пренощуват, Каеде влезе в помещението и я завари да разговаря сериозно с владетелката Маруяма — не като прислужница, а седнала до нея, коляно до коляно, като равна.

Разговорът им веднага премина към времето и ангажиментите им за следващия ден, но Каеде доби усещането, че е предадена. Шизука й бе казала: „Хора като мен всъщност не се запознават с хора като нея.“ Но очевидно между тях съществуваха отношения, за които Каеде не знаеше нищо. Това я изпълни с подозрение и с известна ревност. Вече бе свикнала да разчита на Шизука и не искаше да я дели с други.

Жегата се засилваше и пътуването взе да става все по-тежко. Един ден земята се разтърси няколко пъти, увеличавайки тревогата на Каеде. Тя спеше лошо, обезпокоена колкото от подозренията си, толкова и от бълхи и разни други насекоми. Вече нямаше търпение пътуването да свърши, но в същото време се ужасяваше от пристигането. Всеки ден вземаше решение, че ще попита Шизука, но всяка вечер нещо й попречваше да го стори. Владетелката Маруяма продължаваше да се държи с нея мило и внимателно, но Каеде вече й нямаше доверие и отговаряше предпазливо и сдържано. После пък решаваше, че поведението й е нелюбезно и детинско. Отново загуби всякакъв апетит.

Вечер Шизука й се караше в банята.

— Всичките ви кости стърчат, господарке. Трябва да се храните! Какво ще си помисли съпругът ви?

— Не започвай пак да говориш за съпруга ми! — побърза да я прекъсне Каеде. — Не ме е грижа какво ще си помисли. Може би изобщо няма да ме хареса и ще ме остави на мира!

В следващия миг изпита срам заради детинските си приказки.

Най-накрая стигнаха до планинския градец Цувано, яздейки през тесния проход. В края на деня хребетите вече тъмнееха на фона на залязващото слънце. Вятърът преминаваше над разположените върху тераси оризови ниви подобно на вълна по водна повърхност, лотосите издигаха своите нефритенозелени листа, а около нивята бяха избуяли диви цветя във всевъзможни багри. Последните слънчеви лъчи обливаха белите стени на градчето в розово и златисто.

— Изглежда ми като честито място! — не се сдържа да възкликне Каеде.

Както яздеше пред нея, владетелката Маруяма се обърна на седлото.

— Вече не сме в земите на Тохан. Това е началото на владенията на клана Отори — поясни тя. — Тук ще чакаме владетеля Шигеру.

На следното утро вместо обичайните роби Шизука донесе на Каеде странни одежди.

— Започвате да се обучавате на бой с меч — обяви тя, показвайки на Каеде как да се облече. Огледа я одобрително. — Ако не беше косата, господарката Каеде спокойно можеше да мине за момче — каза тя, повдигайки тежките й коси в опит да ги завърже с кожена връв.

Каеде прокара ръце по тялото си. Дрехите бяха от груб, боядисан в тъмно коноп и й стояха свободно. Не приличаха на нищо, което бе носила до момента. Скриваха формите й и я караха да се чувства удобно.

— Кой казва, че трябва да уча?

— Господарката Маруяма. Ще останем тук няколко дни, може би цяла седмица, докато пристигнат Отори. Иска да сте заета и да не се ядосвате.

— Много е мила — отвърна Каеде. — Кой ще ме обучава?

Шизука се изкиска и не отговори. Отведе Каеде в една дълга ниска постройка с дървен под от другата страна на улицата. Там двете си събуха сандалите и си сложиха специални обувки. Шизука подаде на Каеде маска, за да си предпазва лицето, и от един рафт на стената взе две дълги дървени тояги.

— Господарката някога учила ли се е да се бие с такива?

— Като дете, разбира се — отвърна Каеде. — Едва бях проходила и започнах.

— Тогава сигурно си спомняте ето това — Шизука подаде едната тояга на Каеде и като стисна другата с две ръце, изпълни серия от неясни бързи движения, при които тоягата така разсичаше въздуха, че бе трудно да се проследи с поглед.

— Чак това не! — призна Каеде удивена. Тя по-скоро би се усъмнила, че Шизука ще може да вдигне тоягата, камо ли да допусне, че ще я върти с такава сила и вещина.

Шизука се изкиска отново и под удивения поглед на Каеде от съсредоточен в действията си воин отново се превърна в лекомислена прислужница.

— Господарката Каеде ще види, че наученото не се забравя! Хайде да започваме.

Въпреки топлото лятно утро Каеде почувства студ.

— Ти ли си учителят?

— О, аз знам съвсем малко, господарке. Сигурно и вие знаете толкова. Едва ли има на какво да ви науча.

Но макар Каеде да установи, че наистина си спомня движенията, както и че притежава известни природни дадености плюс преимуществото на ръста си, Шизука далеч превъзхождаше всичките й умения. Към пладне вече беше грохнала, плувнала в пот и кипяща от емоции. Шизука, която в качеството си на прислужница се стараеше всячески да й угоди, бе абсолютно безпощадна като учител. Всеки удар трябваше да бъде изпълнен безупречно — отново и отново — и когато Каеде най-накрая си мислеше, че вече схваща ритъма, Шизука я спираше и вежливо й показваше, че тежестта е пренесена на неправилния крак или че се е оставила открита за внезапен смъртоносен удар, в случай че се бият с мечове.

Накрая й даде знак, че свършват, остави тоягите обратно на рафта, махна маските от лицата на двете и попи с кърпа потта на Каеде.

— Добре. Господарката Каеде е много способна. Скоро ще наваксаме загубеното през годините.

Физическото натоварване, шокът от разкритите умения на Шизука, топлината на утрото, непривичните дрехи — всичко това накуп срина самообладанието на Каеде. Тя сграбчи кърпата, зарови лице в нея и се разтресе в ридания.

— Господарке — прошепна Шизука, — не плачете. Няма от какво да се страхувате!

— Коя си ти всъщност? — изплака Каеде. — Защо се преструваш на такава, каквато не си? Разправяше, че не познаваш владетелката Маруяма!

— Ще ми се да можех да ви кажа всичко, само че още не бива. Но ролята ми е да ви закрилям. Араи ме изпрати с тази цел.

— Значи познаваш и Араи? А по-рано ми каза само, че си от неговия град…

— Така е, само че сме по-близки. Той ви уважава много, смята, че ви е задължен. Когато владетелят Ногучи го прати в изгнание, беше обезумял от гняв. Чувстваше се оскърбен и от недоверието на Ногучи, и от начина, по който владетелят се е отнасял с вас. Когато научи, че ви пращат в Инуяма, за да ви омъжат, уреди да ви придружавам.

— Защо? Там грози ли ме опасност?

— Инуяма е опасно място. Още повече сега, когато Трите провинции са на прага на войната. След като съюзът с Отори бъде уреден чрез вашия брак, Ийда ще нападне Сейшуу на Запад.

В празното помещение слънчевите лъчи падаха косо, пронизвайки вдигнатия от нозете им прах. Зад обезопасените с решетки прозорци Каеде долавяше звука от течащата в каналите вода, виковете на уличните продавачи, смеха на децата. Този свят изглеждаше тъй прост и открит, чужд на зловещите тайни, които се криеха в нейния собствен свят.

— Аз съм само една пионка на дъската — каза тя горчиво. — И вие бихте ме пожертвали със същата готовност както Тохан.

— Не, Араи и аз сме ваши слуги, господарке. Той е дал клетва да ви закриля и аз се подчинявам на неговите нареждания — тя се усмихна и лицето й внезапно оживя от страст.

„Те са любовници“, помисли си Каеде и отново почувства болезнена ревност, че трябва да дели Шизука с някой друг. Искаше й се да попита: „А владетелката Маруяма? Каква е нейната роля в тази игра? И кой е мъжът, избран за мой съпруг?“ Но се страхуваше от отговорите.

— Твърде горещо е, за да продължаваме днес — каза Шизука, взе кърпата от ръцете й и избърса очите й. — Утре ще ви науча как да използвате кинжала — както бяха застанали една до друга, тя добави: — И не си променяйте поведението към мен. Аз съм само ваша прислужница, нищо повече.

— Дължа ти извинение за времето, в което се държах лошо с теб — рече Каеде с неудобство.

— Няма такова нещо! — засмя се Шизука. — Даже сте прекалено милостива. Ногучи може да не са ви научили на нищо полезно, но поне не сте прихванали от жестокостта им.

— Научих се да бродирам — каза Каеде, — само че не можеш да убиеш човек с игла за шев…

— Напротив — възрази Шизука безцеремонно. — Някой ден ще ви покажа как.

Прекараха една седмица в планинския градец в очакване на Отори. Времето ставаше все по-тежко и знойно. Всяка нощ около върховете се събираха облаци, а в далечината просветваха светкавици, но така и не заваля. Всеки ден Каеде се обучаваше на бой с меч и кинжал, като започваше от зори преди жегата и тренираше три часа непрекъснато така, че от лицето и тялото й се лееше пот. Накрая един ден към пладне, докато си плакнеха лицата със студена вода, над обичайните звуци на улицата се разнесоха тропот на конски копита и лай на кучета.

Шизука направи знак на Каеде да се приближи до прозореца.

— Виж! Те са тук! Отори са тук!

Каеде надникна през решетката. Групата конници се приближаваха в тръс. Повечето от тях носеха шлемове и брони, но отстрани яздеше гологлав младеж, немного по-голям от самата нея. Тя видя извивката на скулите му, копринения блясък на косите му.

— Това ли е владетелят Шигеру?

— Не — засмя се Шизука. — Владетелят Шигеру язди най-отпред. Младежът е неговият повереник, господарят Такео.

Тя иронично наблегна на думата господарят, което Каеде щеше да си спомни по-късно, но в този момент почти не обърна внимание на това, тъй като момъкът, чул името си, извърна глава и погледна към тях. Очите му говореха за дълбочина на емоцията, устата му — за чувственост, а чертите му според нея излъчваха жизненост и в същото време тъга, от които в сърцето й припламна нещо, някакво любопитство, примесено с копнеж — чувство, което не можеше да разпознае.

Мъжете отминаха. Когато младежът се скри от погледа й, тя усети, че е изгубила част от себе си. Последва Шизука обратно към странноприемницата като в сън. Когато пристигнаха, вече трепереше като от треска. Неправилно изтълкувала поведението й, Шизука се опита да я успокои.

— Владетелят Отори е добър човек, господарке. Не бива да се страхувате. Никой няма да ви причини зло — Каеде не каза нищо, дори не посмя да отвори уста, тъй като единствената дума, която искаше да изрече, бе „Такео“.

Шизука се опита да я накара да яде — първо супа, за да я сгрее, а после — студена юфка, за да я разхлади, но девойката не можеше да преглътне нито хапка. Шизука я накара да си легне. Каеде трепереше под завивката, очите й блестяха трескаво, кожата й бе суха, а тялото й се извиваше като змия.

В планината трещяха гръмотевици, а въздухът бе наситен с влага.

Обезпокоена, Шизука прати да повикат владетелката Маруяма, която пристигна, следвана от някакъв старец.

— Чичо! — посрещна го Шизука с радостен възглас.

— Какво се е случило? — попита владетелката Маруяма, коленичи до Каеде и постави ръка на челото й. — Тя гори, вероятно е настинала…

— Тази сутрин тренирахме — обясни Шизука. — Видяхме Отори да пристигат и сякаш тогава я връхлетя внезапна треска.

— Можеш ли да й дадеш нещо, Кенджи? — попита владетелката Маруяма.

— Ужасява се от предстоящия брак — прошепна Шизука.

— Мога да лекувам треска, но точно такава — не — усмихна се възрастният човек. — Ще наредя да й приготвят билкова отвара. Чаят ще я успокои.

Каеде лежеше неподвижно със затворени очи. Чуваше ги съвсем ясно, но сякаш говореха от друг свят — онзи, от който бе изтръгната в мига, в който очите й срещнаха погледа на Такео. Тя се надигна, за да изпие чая, подкрепяна от Шизука, която й придържаше главата като на малко дете. След това потъна в неспокоен сън. Събуди се от отекваща в низината гръмотевица. Бурята най-накрая се бе разразила, дъждът се лееше, плющеше звънко по керемидите и миеше каменната настилка. Беше сънувала в ярки образи, но щом отвори очи, сънят мигом изчезна, оставяйки единствено ясното съзнание, че онова, което чувстваше, е любов.

Заля я удивление, после възторг, а накрая ужас. Първоначално си помисли, че ще умре, ако го види отново, а после, че смъртта й е неизбежна, ако не го стори. Сгълча се гневно — как можа да се влюби в повереника на мъжа, за когото трябваше да се венчае? А после си помисли: „Каква венчавка!“ Не можеше да се омъжи за владетеля Отори. Единственият мъж, когото можеше да приеме за свой съпруг, бе Такео. После се улови, че се смее на собствената си глупост. Сякаш някой се женеше по любов. „Връхлетя ме гибел“, хрумна й в един момент, но в следващия си каза: „Как може това чувство да е гибел?“

Когато Шизука се върна, Каеде заяви настоятелно, че вече е добре. И наистина, треската бе отминала, отстъпвайки място на възбуда, от която очите й искряха, а кожата й сияеше.

— Ти си по-красива от всякога! — възкликна Шизука, докато я къпеше и обличаше в робите, приготвени за годежа й, за първата среща с бъдещия й съпруг.

Владетелката Маруяма я поздрави загрижено, поинтересува се за здравето й и с облекчение установи, че се е възстановила. Но докато я следваше към най-хубавата стая в странноприемницата, приготвена за владетеля Отори, Каеде усещаше напрегнатостта на по-възрастната жена.

Чу вътре мъжете да си говорят, докато слугите отваряха вратите, но щом я зърнаха, всички млъкнаха. Тя се поклони, опирайки чело в пода, с ясното съзнание за втренчените в нея погледи, без да смее да вдигне очи към когото и да било от присъстващите. Сърцето й заби неистово, пулсирайки във всяка фибра на тялото й.

— Това е госпожица Ширакава Каеде — представи я владетелката Маруяма. „Гласът й е тъй студен“, помисли си Каеде и за пореден път се запита какво й бе сторила, та да се чувства толкова засегната. — Госпожице Каеде, представям ви владетеля Отори Шигеру — продължи господарката Маруяма, а гласът й бе тъй немощен, че едва се чуваше.

Каеде вдигна глава и седна.

— Владетелю Отори — изрече тя глухо и вдигна поглед към лицето на мъжа, определен да стане неин съпруг.

— Госпожице Каеде — отвърна той галантно. — Разбрахме, че ви е било зле. Оправихте ли се вече?

— Благодаря ви, вече съм добре — тя хареса лицето му, съзирайки благост в погледа му. „Достоен е за репутацията си“, помисли си тя. „Но как да се омъжа за него?“ Почувства, че страните й поруменяват.

— Тези билки винаги помагат — рече мъжът, седнал отляво на владетеля Шигеру. Тя разпозна гласа на възрастния човек, който бе наредил да й приготвят отварата — същият, когото Шизука бе нарекла „чичо“. — Госпожица Ширакава е известна с хубостта си, но действителната й красота далеч надминава очакванията.

Владетелката Маруяма се обади:

— Ласкаеш я, Кенджи. Ако една девойка не е хубава, когато е на петнайсет, тя никога няма да стане красавица.

Каеде усети, че се изчервява още повече.

— Донесли сме дарове за вас — смени темата владетелят Отори. — Те бледнеят пред красотата ви, но, моля, приемете ги в знак на най-искрената ми почит и обичта на клана Отори. Такео!

Стори й се, че той произнася тези думи с безразличие, дори със студенина, и си представи как винаги ще изпитва към нея подобни чувства.

Младежът се изправи. Държеше в ръце красив лакиран поднос, върху който имаше пакетчета, обвити в бледорозов копринен креп с герба на Отори. Коленичи пред Каеде и й ги поднесе. Тя се поклони в израз на благодарност.

— Това е Отори Такео, повереник и осиновен син на владетеля Отори — представи го господарката Маруяма.

Каеде не посмя да го погледне в лицето. Позволи си само да се взре в ръцете му. Бяха с дълги пръсти, ловки и красиво оформени. Цветът на кожата бе нещо средно между мед и чай, а ноктите имаха лек лилав оттенък. Тя почувства напрегнатата му неподвижност, сякаш той непрестанно се вслушваше в нещо.

— Господарю Такео — прошепна тя.

Той все още не беше мъж като онези, които я изпълваха със страх и омраза. Беше неин връстник, косите и кожата му притежаваха същата свежест на младостта. Неудържимото любопитство, което бе изпитала по-рано, я заля отново. Изгаряше от желание да знае всичко за него. Защо го бе осиновил владетелят Отори? Кой бе той всъщност? Каква бе причината за тъгата, която излъчваше? И защо й се струваше, че може да чуе най-съкровените й мисли?

— Госпожице Ширакава — гласът му бе тих, с лек полъх от Изтока.

Налагаше се да го погледне. Вдигна очи и срещна погледа му. Той се взря в нея почти слисан и тя почувства как между тях прескочи нещо, сякаш по някакъв начин се бяха докоснали през пространството, което ги разделяше.

Малко по-рано дъждът бе утихнал, но сега заплющя отново и удави гласовете им в оглушителното си барабанене. Вятърът също се усили, от което пламъчетата на лампите затанцуваха, а по стените заиграха сенки. „Дано остана тук завинаги“, помисли си Каеде.

Господарката Маруяма се обади рязко:

— А това е Муто Кенджи, с него сте се виждали, но не си му представена официално. Той е стар приятел на владетеля Отори и учител на Такео. Ще помага на Шизука да те обучава.

— Господарю — засвидетелства тя уважението си, докато му отправяше поглед през сведените си ресници. Той се бе втренчил в нея с нескрито възхищение, поклащайки глава, сякаш не можеше да повярва на очите си. „Изглежда добър старец“, помисли си Каеде и после се поправи: „Но не е чак толкова стар в края на краищата!“ Чертите на лицето му някак се изплъзваха и се променяха пред очите й.

Тя почувства как подът под нея помръдва и при най-лекото движение. Никой не каза нищо, но отвън някой извика изненадано. После вече се чуваха единствено вятърът и плющящият дъжд.

Прониза я студ. Не биваше да допуска външен израз на което и да е от чувствата си. Нищо не бе такова, каквото изглеждаше.