Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кланът Отори (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Across the Nightingale Floor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Лиан Хърн (Lian Hearn) е псевдоним на авторката Джилиан Рубинщайн (Gillian Rubinstein)

 

Издание:

Лиан Хърн. Заговорът

Серия Кланът Отори, №1

Първо издание

Редактор: Милена Трандева

Коректор: Юлия Шопова

Технически редактор: Станислав Иванов

ИК „Труд“, 2006 г.

 

© 2002 Лиан Хърн

© 2006 Людмила Левкова, превод от английски

 

Lian Hearn

Across the Nightingale Floor, 2002

Tales of the Otori, №1

 

ISBN 10: 954-528-585-0

ISBN 13: 978-954-528-585-1

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Навремето мама заплашваше да ме разкъса на парченца, ако обърнех ведрото с вода или се правех, че не я чувам, когато ме викаше да се прибирам привечер под жуженето на цикадите. И досега сякаш чувам гласа й, дрезгав и свиреп, кънтящ из пустата долина. „Къде е това проклето момче? Ще му откъсна ушите, само да ми се прибере!“ Но озовях ли се у дома, целият в кал от спусканията по хълма, насинен от битки, а веднъж и с пукната глава, от която шуртеше кръв (белегът стои и до днес — малко сребристо петънце!), там ме очакваха бумтящото огнище, ароматът на супа и мамините ръце, които съвсем не ме разкъсваха, а се опитваха да ме прегърнат, да почистят лицето ми и да оправят косите ми, докато се извивах като гущер, мъчейки се да се измъкна от крепките й обятия. От неспирната тежка работа бе станала доста силна, макар да бе още толкова млада — беше ме родила, преди да навърши седемнайсет. Когато успяваше да ме задържи, виждах, че кожата ни е една и съща, макар че в други отношения не си приличахме особено — тя имаше широки благи черти, докато моите, както ми бяха казвали (тъй като в затънтеното планинско селце Мино нямахме огледала), бяха по-остри, като на ястреб. Боричкането обикновено приключваше с победа за нея, увенчана с прегръдка, от която бях безсилен да се изтръгна. И тогава гласът й шепнеше в ушите ми благославящите слова на Скритите, пастрокът ми роптаеше кротко, че тя ме разглезва, а доведените ми невръстни сестри подскачаха около нас в очакване да получат своя дял от ласки и благословия.

Тогава смятах, че това е просто начин на изразяване. Мино бе мирно селце, твърде уединено и недосегаемо за жестоките битки между клановете. Никога не си бях представял, че мъже и жени наистина могат да бъдат разкъсани, а силните им ръце и нозе с цвят на мед — изтръгнати и хвърлени на прегладнелите кучета. Отгледан и възпитан сред Скритите, с тяхната грижа и благост, дори не подозирах, че хората са способни да си причиняват подобни неща.

Станах на петнайсет и мама започна да губи в нашите състезания по борба. За една година пораснах с половин педя и когато навърших шестнайсет, вече бях надминал по ръст пастрока си. Той все по-често роптаеше, че трябва да се усмиря, да престана да бродя из планините като дива маймуна и да си намеря невеста от някоя местна фамилия. Аз нямах нищо против да се оженя за някое от момичетата, с които бях израснал, и същото лято работех по-усърдно редом с него, готов да заема своето място сред мъжете на селото. Но от време на време не можех да устоя на изкусителния зов на планината и в края на деня се измъквах скришом, шмугвах се в бамбуковата горичка сред високите гладки стволове и зеленикавата, падаща косо светлина, поемах нагоре по скалистата пътека покрай светилището на планинското божество, където селяните оставяха приношения от просо и портокали, и се озовавах сред гората от брезови и кедрови дървета, от чиито клони се носеха призивните трели на кукувицата и славея; наблюдавах елени, кошути и лисици и чувах меланхоличния зов на виещите се в небето ястреби.

Онази привечер отново бях отишъл в планината на едно място, където растяха най-хубавите гъби. Вече бях напълнил цяла кърпа с тях — по-малките бяха бели, тънки като нишки, а по-големите — тъмнооранжеви и наподобяваха ветрила. Представях си колко доволна ще е мама и как при вида им пастрокът ми ще престане да гълчи. Даже усещах вкуса им върху езика си. Прекосих тичешком бамбуковата горичка и когато излязох насред оризовите ниви, където червените есенни кремове вече бяха нацъфтели, имах чувството, че вятърът довява до мен аромат на вкусна гозба.

Селските кучета лаеха както често в края на деня. Мирисът се засили и стана по-лют. Не се уплаших, тогава все още не, но сърцето ми заби учестено от някакво предчувствие. Там пред мен се виеха пламъци.

В селото често избухваха пожари — почти всичко, което притежавахме, бе от дърво или слама. Но сега не чувах викове, нито потракване на предавани от ръка на ръка ведра; липсваха обичайните крясъци или ругатни. Цикадите цвърчаха по-пронизително от всякога; откъм оризищата квакаха жаби. В далечината над планината отекна гръмотевица. Въздухът бе тежък и влажен.

Бях се запотил и капките по челото ми изведнъж изстинаха. Прескочих рова на последната, оформена на тераси оризова нива и погледнах надолу към мястото, където винаги се бе намирал домът ми. Къщата я нямаше.

Приближих се. По почернелите греди продължаваха да се вият и да пълзят пламъци. От мама и сестрите ми нямаше и следа. Опитах се да извикам, но езикът ми внезапно бе станал твърде голям за устата ми, а димът ме давеше и замъгляваше погледа ми; смъдеше ми на очите и по страните ми се затъркаляха сълзи. Цялото село бе обгърнато от пламъци. Но къде бяха всички?

И тогава се разнесоха писъците. Идваха откъм светилището, около което бяха скупчени повечето къщурки. Сякаш куче виеше от болка, само дето кучето не можеше да изрича човешки слова и да крещи в агония. Стори ми се, че разпознах молитвите на Скритите. Целият настръхнах, побиха ме тръпки. Запромъквах се като призрак между горящите къщи и поех по посока на звука.

Селото бе безлюдно. Нямах представа, къде бяха отишли всички. Казах си, че сигурно са избягали — мама вероятно бе отвела сестрите ми на безопасно разстояние в гората. Щях да тръгна да ги търся веднага щом разберях чии са тези писъци. Изоставих пътечката и когато се озовах на главната улица, видях проснати на земята двама мъже. Започваше да ръми и те изглеждаха странно — с изкривени, изненадани лица, сякаш недоумяваха защо лежат там под дъжда. Повече никога нямаше да станат и беше без значение, че дрехите им подгизват.

Единият от тях бе пастрокът ми.

В този миг светът за мен се промени безвъзвратно. Някаква мъгла падна пред очите ми и когато се разнесе, вече нищо не ми изглеждаше действително. Сякаш бях преминал в друг свят — онзи, от сънищата. Пастрокът ми бе облечен в най-хубавите си дрехи. Индиговият им плат бе потъмнял от дъжд и кръв. Съжалих, че бяха съсипани — той толкова се гордееше с тях.

Пристъпих покрай телата, минах през портата и влязох в светилището. Дъждовните капки по лицето ми бяха студени. Писъците внезапно секнаха.

В двора се суетяха непознати мъже, които изглеждаха така, сякаш изпълняваха някакъв тържествен ритуал. Около главите си имаха вързани кърпи; бяха свалили горните си дрехи и ръцете им лъщяха от пот и дъжд. Дишаха тежко и ръмжаха свирепо, сякаш убиването си беше тежка работа, също като събирането на оризовата реколта.

От водохранилището на тънка струйка течеше чиста вода, с която хората си миеха ръцете и устата, за да се пречистят на влизане в светилището. По-рано, в онзи предишен свят, някой вероятно бе запалил тамян в огромния казан. Сега из двора се носеха последни остатъци от него, прикривайки горчивия мирис на кръв и смърт.

Върху мокрите камъни лежеше разчленен мъжки труп. Едва успях да различа чертите върху отсечената глава. Беше Исао, старейшината на Скритите. Устата му все още зееше, застинала в последна болезнена гримаса.

Убийците бяха оставили връхните си дрехи в прилежен куп до една колона. Различих съвсем ясно герба, изобразяващ троен дъбов лист — явно доказателство за принадлежността им към фамилията Тохан, главния клан на Инуяма. Спомних си странника, който бе минал през селото ни в края на седмия месец. Бе пренощувал в нашата къща и когато преди вечеря мама бе подхванала обичайната молитва, той се бе опитал да я спре с думите: „Не знаеш ли, че Тохан мразят Скритите и замислят да ни нападнат? Владетелят Ийда се е заклел да ни унищожи.“ На следващия ден родителите ми бяха отишли при Исао, за да му го кажат, но той не им бе повярвал. Живеехме далеч от столицата и борбите за власт между клановете не ни бяха засягали. В селото ние, Скритите, живеехме в сговор с всички останали, изглеждахме и се държахме като тях, само молитвите ни бяха различни. Защо някой би пожелал да ни причини зло? Звучеше немислимо.

И все още ми се струваше така, докато стоях вцепенен до казана. Водата продължаваше да тече на тънка струйка; обзе ме желание да взема малко в шепа, да отмия кръвта от лицето на Исао и внимателно да му затворя устата, само че не можех да помръдна. Знаех, че всеки миг мъжете от клана Тохан ще се обърнат, ще ме забележат и ще ме посекат. Нямаше да имат ни жалост, ни милост. Вече бяха осквернени от смъртта, след като бяха убили човек в самото светилище.

В далечината с кристална яснота чух тропот на препускащ кон. Докато ударите на копитата все повече приближаваха, изпитах онова чувство за вече преживяно, което понякога ни обзема в сънищата. Знаех кого ще видя очертан от портата на светилището. Не го бях виждал никога през живота си, но мама, когато искаше да ни сплаши или да ни накара да станем послушни, ни го описваше като някакъв великан или човекоядец. Затова сега го познах без затруднение. Беше Ийда Садаму, главата на клана Тохан. Конят му се изправи на задните си крака и изцвили, доловил мириса на кръв. Ийда седеше на седлото неподвижен, сякаш бе излят от желязо. Бе облечен в черни доспехи от глава до пети, шлемът му бе увенчан с еленови рога. Жестоките му устни бяха обрамчени от къса черна брада. Очите му искряха като на погнал дивеч ловец.

Именно тези искрящи очи срещнаха моите. Тутакси разбрах за него две неща — първо, че не се страхува от нищо нито на този, нито на онзи свят, и, второ, че обича да убива заради самото убийство. Сега, след като вече ме бе видял, нямаше надежда да оцелея. Мечът бе в ръката му. Единственото, което ме спаси, бе неохотата на коня да мине през портата. Животното отново се изправи на задните си крака и отскочи назад. Ийда извика. Мъжете в светилището се обърнаха, видяха ме и се разкрещяха на грубия си тохански диалект. Аз грабнах остатъка от тамяна, без дори да забелязвам, че ми пърли ръката, и хукнах навън през портата. Когато конят се хвърли към мен, тикнах тамяна в хълбока му. Животното се извиси на задни крака, размахвайки копита досами лицето ми. Чух как мечът изсвистя, разсичайки въздуха. Давах си сметка, че бях обграден отвсякъде. Изглеждаше невъзможно Тохан да ме изпуснат, но имах чувството, че се бях раздвоил. Видях меча на Ийда да се стоварва отгоре ми, но въпреки това останах невредим. Отново смушках коня с тамяна. Той изпръхтя от болка и заподскача диво, хвърляйки яростни къчове. Загубил равновесие от замаха с меча, който по някаква причина бе пропуснал целта си, Ийда политна напред, преметна се през главата на коня и се строполи на земята. Връхлетя ме ужас, а после — неистова паника. Бях съборил от седлото предводителя на клана Тохан. Нямаше да има граница за мъченията и болката, които да изкупят подобна постъпка. Би трябвало да се хвърля на земята и да пожелая смъртта си. Но аз знаех, че не искам да се разделя с живота си. Нещо се раздвижи в кръвта ми, подсказвайки ми, че няма да умра преди Ийда. Първо щях да го видя мъртъв.

Не знаех нищо за войните между клановете, за суровия кодекс, на който се подчиняваха, за кръвните вражди помежду им. Бях прекарал живота си сред Скритите, на които бе забранено да убиват и които бяха възпитавани да си прощават един другиму. Но в този миг отмъщението ме спечели за свой ученик. Разпознах го незабавно и тутакси усвоих първия му урок. То бе онова, което желаех; то щеше да ме спаси от чувството, че съм жив призрак. В тази част от секундата го приех в сърцето си. Сритах най-близкостоящия мъж, целейки го в слабините, впих зъби в нечия ръка, сграбчила китката ми, изтръгнах се от тях и се втурнах към гората.

Трима от враговете ми хукнаха след мен. Бяха по-едри и тичаха по-бързо, но аз познавах околността, а вече падаше здрач. Дъждът продължаваше да вали и дори се беше усилил, от което стръмните планински пътеки бяха станали хлъзгави и коварни. Двама от преследвачите ми не преставаха да крещят след мен, описвайки ми какво ще ми сторят, когато ме докопат, ругаеха ме с думи, за чието значение можех само да се досещам, но третият тичаше безмълвно и точно той ме изпълваше със страх. След известно време другите двама сигурно щяха да се откажат и да се върнат при своята царевична ракия или която и да било там противна течност, с която обичаха да се напиват в клана Тохан, твърдейки, че са ме изгубили в планината, но третият нямаше да се откаже никога. Щеше да ме преследва докрай, докато ме убие.

Когато в близост до водопада пътеката стана по-стръмна, двамината шумни преследвачи поизостанаха, но третият даже ускори своя бяг. Пътеката свиваше леко покрай ствола на огромен кедър и както тичах с окаменели нозе и свистящ дъх, внезапно от сянката му изникна човешка фигура и препречи пътя ми. Връхлетях отгоре й. Непознатият изохка, все едно му бях изкарал въздуха, но тутакси ме сграбчи. Взря се в лицето ми и аз видях как в очите му проблесна нещо неясно — може би изненада, разпознаване. Каквото и да бе, то го накара да ме стисне още по-здраво. Този път нямаше измъкване. Чух първо как мълчаливият преследвач се спря, а после стихна и трополенето на другите двама, които дотърчаха след него.

— Господине — каза твърдо оня, от когото се страхувах. — Вие заловихте престъпника, когото преследвахме. Благодаря ви.

Мъжът, който ме бе хванал, ме обърна с лице към преследвачите ми. Искаше ми се да му извикам, да го помоля да ме пусне, но знаех, че няма смисъл. Усещах меката тъкан на дрехите му, гладкостта на ръцете му. Без съмнение бе някакъв господар, също като Ийда. Те всички бяха една порода. Нямаше да стори нищо, за да ми помогне. Останах безмълвен, мислех си за молитвите, на които ме бе научила мама.

— И какво е сторил този престъпник? — попита господарят.

Мъжът пред мен имаше удължено лице, подобно на вълча муцуна.

— Простете — рече той, вече не толкова вежливо, — но това не е ваша работа. Въпросът засяга единствено Ийда Садаму и клана Тохан.

— Хм! — изсумтя господарят. — Значи така? А кой си ти, че да ми казваш кое е моя и кое не е моя работа?

— Просто ми го предайте! — изръмжа гневно човекът вълк, изоставил всякаква любезност.

Той пристъпи напред и в този миг вече знаех, че господарят не възнамерява да ме предаде. С едно-единствено рязко движение той ме извъртя зад гърба си и ме пусна. За втори път през живота си чух свистенето на нанасящ удар воински меч. Човекът вълк измъкна нож. Другите двама държаха сопи. Господарят вдигна меча си с две ръце, отстъпи леко встрани, с един-единствен замах отсече главата на мъжа, който размахваше тоягата си, после замахна към човека вълк и стовари острието върху дясната му ръка, която все още стискаше ножа.

Всичко се случи за миг и въпреки това сякаш отне цяла вечност. Стана в последните отблясъци на деня, в дъжда, но затворя ли очи, и досега виждам всичко до най-малката подробност.

Обезглавеното тяло рухна на земята сред фонтан от кръв, а главата се търкулна надолу по склона. Третият хвърли сопата си и се втурна обратно, крещейки за помощ. Човекът вълк бе паднал на колене и се опитваше да спре кръвта от отсечената си до лакътя ръка. Нито стенеше, нито говореше.

Господарят избърса меча си и го прибра обратно в окачената на колана му ножница.

— Хайде — обърна се той към мен.

Стоях треперещ, без да мога да помръдна. Спасителят ми се бе появил изневиделица. Бе убил пред очите ми, без да трепне. Паднах на земята пред него, като се опитвах да намеря думи, за да изразя благодарността си.

— Ставай — каза той. — След миг останалите ще бъдат по петите ни.

— Не мога — успях да промълвя. — Трябва да намеря мама.

— Не сега. Сега трябва да бягаме! — той ме дръпна да се изправя на крака и ме подкани да поемем бързо нагоре по склона. — Какво се случи там долу?

— Опожариха селото и убиха… — споменът за пастрока ми отново нахлу в съзнанието ми и аз не бях способен да продължа.

— Скритите?

— Да — прошепнах.

— Същото става из цялата провинция. Ийда навсякъде разпалва омраза към тях. Предполагам, че си един от тях?

— Да — не спирах да треперя. Макар че все още бе късно лято и дъждът бе топъл, никога не бях усещал такъв студ. — Но те ме преследваха и за друго. Аз съборих владетеля Ийда от коня му.

За мое учудване господарят прихна.

— Струвало си е да се види! Но постъпката ти те изправя пред двойно по-голяма опасност. Нанесъл си му обида, за която трябва да отмъсти. При все това сега си под моя закрила. Няма да позволя на Ийда да те вземе от мен.

— Вие ми спасихте живота. От този ден нататък той ви принадлежи.

По някаква причина непознатият прихна отново.

— Чака ни дълъг път на празен стомах и с подгизнали одежди. Трябва да прехвърлим хребета преди зазоряване, когато ще се втурнат да ни преследват — той крачеше бързо, а аз подтичвах след него, като се мъчех да овладея треперенето на нозете си и тракането на зъбите си. Дори не знаех името му, но исках той да се гордее с мен и никога да не изпита съжаление, че ми е спасил живота. Сякаш усетил мислите ми, непознатият добави: — Аз съм Отори Шигеру, от клана Отори, в Хаги. Но докато съм на път, не използвам това име, затова и ти недей… — Хаги за мен бе далеч колкото Луната и макар че бях чувал за клана Отори, не знаех нищо за тях, освен че са били победени от Тохан в грандиозна битка преди десет години в долината Яегахара. — А твоето име как е?

— Томасу.

— Хм… Често срещано име сред Скритите. По-добре се отърви от него — той мълча известно време, а после отсече в тъмното: — Отсега нататък ще се казваш Такео.

И така между водопада и върха на планината аз загубих името си, придобих нова самоличност и свързах съдбата си с клана Отори.

Зората ни завари измръзнали и гладни в село Хиноде, известно с горещите си извори. Вече се намирах по-далеч от дома си, отколкото когато и да било през целия ми живот. За Хиноде знаех само онова, което разправяха момчетата от моето село — че мъжете там са измамни, а жените — горещи като изворите и биха си легнали с теб за цената на чаша вино. Не ми се удаде възможност да проверя дали което и да е от тези две твърдения бе истина. Никой не смееше да измами владетеля Отори, а единствената жена, която видях, бе съпругата на ханджията, която ни сервира храната.

Срамувах се от това, как изглеждах — в износените си дрехи, които мама бе кърпила толкова често, че вече бе невъзможно да се разпознае първоначалният им цвят. Освен това бяха мръсни и осеяни с кървави петна. Не можех да повярвам, че господарят очакваше да спя в странноприемницата заедно с него. Мислех, че ще остана в конюшните. Но той явно не искаше да ме губи за дълго от поглед. Нареди на жената да изпере дрехите ми и да ме проводи до горещия извор да се измия. Когато се върнах почти заспал след безсънната нощ и въздействието на банята закуската ни бе поднесена в стаята и той вече ядеше. Покани ме с жест да се присъединя към него. Аз коленичих на пода и казах молитвата, която винаги произнасяхме преди първото ядене за деня.

— Не можеш повече да правиш това — заяви владетелят Отори с уста, пълна с ориз и мариновани зеленчуци. — Дори когато си сам. Ако искаш да живееш, трябва да забравиш тази част от живота си. С нея е свършено завинаги — той преглътна и лапна нова хапка. — Има по-добри неща, за които си заслужава да умреш.

Предполагам, че един истински вярващ по никакъв начин не би се отказал от молитвите. Запитах се как ли биха постъпили мъртвите мъже от селото ми. Спомних си погледа в безжизнените им очи — празен и в същото време недоумяващ. Престанах да се моля. Вече не чувствах глад.

— Яж — подкани ме господарят, макар и не грубо. — Не искам да те нося през целия път до Хаги.

Насилих се да хапна малко, за да не предизвикам презрението му. После той ме прати да кажа на жената да приготви постелите. Почувствах се неловко да й нареждам не само защото смятах, че тя ще ми се изсмее и ще ме попита къде са ми ръцете, но и защото нещо ставаше с гласа ми. Чувствах как глъхне, сякаш думите бяха твърде слаби, за да предадат онова, което бяха видели очите ми. Все едно, след като схвана онова, което исках да й кажа, тя се поклони почти толкова ниско, колкото и на владетеля Отори, и побърза да се подчини.

Господарят Отори легна и затвори очи. Изглежда, заспа незабавно. Очаквах, че и аз ще потъна в сън веднага, но мислите ми блуждаеха трескави, стъписани и изтощени. Изгорената ми ръка туптеше, а аз чувах всичко наоколо с необичайна и малко тревожна яснота — всяка изречена в кухнята дума, всеки звук откъм града. Отново и отново мислите ми се връщаха към мама и момичетата. Казвах си, че всъщност не съм ги видял мъртви. Вероятно бяха избягали; надявах се да са в безопасност. Всички в селото ни харесваха мама. Тя не би избрала смъртта. Макар че бе родена сред Скритите, не бе фанатична. Палеше тамян в светилището и оставяше приношения за божеството на планината. Не бе възможно мама, с нейното широко лице, загрубели ръце и медна кожа, да е мъртва и да лежи някъде под небето редом с телата на своите дъщери, а иначе зорките й очи да са пусти, изпълнени с недоумение!

Собствените ми очи не бяха празни — за мой срам бяха пълни със сълзи. Зарових лице в постелята и се опитах с усилие на волята да ги спра. Раменете ми се тресяха, дъхът ми излизаше на пресекливи ридания — бях безсилен да се овладея. След малко усетих нечия ръка на рамото си и господарят Отори каза тихо:

— Смъртта идва внезапно, а животът е крехък и кратък. Никой не може да промени това нито с молитви, нито със заклинания. Децата плачат, но жените и мъжете — не. Те трябва да го понесат.

На последната дума собственият му глас секна. Също като мен владетелят Отори бе обладан от скръб. Лицето му бе неподвижно, но от очите му се стичаха сълзи. Не смеех да го попитам той пък за кого плаче.

Сигурно съм заспал, защото сънувах, че съм си у дома и вечерям от купата, която ми бе позната като собствените ми ръце. В супата имаше черен рак, който изскочи навън и избяга в гората. Аз хукнах след него и след известно време вече не знаех къде се намирам. Опитах се да извикам „Изгубих се!“, но ракът ми бе отнел гласа. Събудих се и видях, че господарят Отори ме разтърсва.

— Ставай!

Дъждът навън бе престанал. Светлината ми подсказваше, че е пладне. Стаята ми се стори задушна и лепкава, въздухът бе тежък и неподвижен. От сламената рогозка се носеше миризма на възкисело.

— Не искам Ийда да ме погне със стотина свои войници само защото някакво момче го е съборило от коня му — изръмжа владетелят Отори добродушно. — Трябва да потегляме незабавно — аз не казах нищо. Дрехите ми, изпрани и изсушени, лежаха на пода. Облякох се безмълвно. Той ме погледна и добави: — Макар че как ли си посмял да се опълчиш срещу Садаму, след като толкова те е страх от мен, че не смееш да ми пророниш и дума…

Онова, което той внушаваше у мен, не бе точно страх — по-скоро бях обзет от благоговение. Сякаш някой ангел господен, горски дух или древен герой внезапно бе изникнал пред мен и ме бе взел под закрилата си. В онзи момент едва ли бих могъл да кажа как изглежда, защото дори не смеех да вдигна очи към него. Когато все пак го погледнах крадешком, лицето му в покой излъчваше невъзмутимост… не бе точно непреклонно, а по-скоро безизразно. Тогава още не знаех как се променяше, когато се усмихнеше. Вероятно бе трийсетинагодишен или малко по-млад, значително над среден ръст, широкоплещест. Ръцете му бяха светли, почти бели, добре оформени, с дълги неспокойни пръсти, сякаш създадени да се сключват около дръжката на меча.

И сега го сториха, вдигайки оръжието от мястото, където лежеше върху рогозката. При вида му ме побиха тръпки. Предположих, че този меч бе познал плътта и кръвта на мнозина, бе чул техния последен вик, което ме ужаси и очарова.

— Джато — каза владетелят Отори, забелязвайки погледа ми. Засмя се и потупа протърканата черна ножница. — В пътни одежди също като мен. У дома и двамата се обличаме по-елегантно!

„Джато“, повторих беззвучно. Мечът змия, който бе спасил живота ми, отнемайки живот.

Напуснахме странноприемницата и продължихме пътя си покрай пръскащите мирис на сяра горещи извори на Хиноде и нагоре към следващия връх. Оризовите ниви отстъпиха място на бамбукови горички точно като онези около родното ми село; после дойде ред на кестенови, кленови и кедрови дървета. От топлината гората издишаше пара, но бе тъй гъста, че до нас не проникваха почти никакви слънчеви лъчи. На два пъти на пътеката ни изпълзяваха змии — едната бе малка черна пепелянка, а другата — по-голяма, с цвят на чай. Тя се търколи подобно на обръч и се шмугна в храстите, все едно знаеше, че Джато може да й отсече главата. Цикадите цвърчаха пронизително, а щурците мин-мин стенеха с натрапчива до болка монотонност.

Въпреки горещината крачехме бързо. Понякога владетелят Отори ме задминаваше и аз се катерех с мъка по пътеката, сякаш бях съвсем сам, чувайки единствено стъпките му пред себе си. Застигнах го едва при върха на прохода и пред погледа ми се откри неизбродната планина отвъд с издигащи се пред нас нови и нови върхове и простираща се наоколо непроходима гора.

Той, изглежда, познаваше добре пътя през тази дива местност. Вървяхме дълги дни и спяхме само по няколко часа през нощта, веднъж в някоя самотна селска къща, друг път в безлюдна планинска хижа. Освен по местата, където спирахме, по този усамотен път рядко срещахме хора — случаен дървар, две момичета, които беряха гъби и щом ни видяха, избягаха тутакси, монах, поел към далечен храм. След няколко дни прекосихме билото на планината. Пред нас все още се изпречваха стръмни хълмове, които изкачвахме, но през повечето време се спускахме. Появи се морето — в началото само като далечен отблясък, който после се превърна в гладка като коприна водна шир, насред която островите стърчаха като удавени планини. Никога не бях го виждал и не можех да откъсна поглед от него. Понякога ми изглеждаше като висока стена, която всеки миг щеше да се срути върху сушата.

Раната от изгореното заздравяваше бавно и постепенно се превърна в сребрист белег върху дясната ми длан.

Селата ставаха все по-големи; накрая спряхме да пренощуваме в населено място, което можеше да се нарече само град. Намираше се на високия път между Инуяма и брега и в него имаше куп странноприемници и гостилници. Все още бяхме на територията на клана Тохан и гербът с тройния дъбов лист можеше да се види навсякъде, поради което се страхувах да изляза на улицата, но въпреки това усещах, че по някакъв начин хората в странноприемницата разпознават владетеля Отори. Обичайното уважение, което му засвидетелстваха, съдържаше и нещо повече, някаква отколешна вярност, която трябваше да остане скрита. Към мен се отнасяха мило, макар че аз изобщо не разговарях с тях. Дни наред не бях проронвал и дума, дори на владетеля Отори. Това обаче не го безпокоеше особено. Той самият бе мълчалив човек, потънал в собствените си мисли, но от време на време го поглеждах крадешком и виждах, че ме изучава с изражение, което би могло да бъде жалост. В такива моменти сякаш се канеше да каже нещо, но после само изсумтяваше и промърморваше: „Все едно, нещата и бездруго не могат да се променят.“

Слугите постоянно си разменяха клюки и аз обичах да ги слушам. Сега проявяваха жив интерес към една жена, която бе пристигнала предишната вечер и щеше да остане и следващата. Пътуваше сама към Инуяма, очевидно за да се срещне със самия владетел Ийда; имаше си прислуга, разбира се, но не я придружаваше нито съпруг, нито брат или баща. Беше много красива, макар и доста възрастна, най-малко на трийсет, много мила и вежлива към всички, но… пътуваше сама! Каква загадка! Готвачът твърдеше, че наскоро била овдовяла и отивала при сина си в столицата, но главната прислужница каза, че това били глупости — тази жена изобщо нямала деца и никога не се била омъжвала; младият коняр пък, както поглъщаше лакомо вечерята си, заяви, че доколкото разбрал от носачите на паланкина й, тя имала две деца — момче, което се било споминало, и момиче, заложница в Инуяма. С въздишка прислужниците отбелязаха приглушено, че дори богатството и знатният произход не могат да предпазят човек от съдбата, а конярят каза:

— Момичето поне е живо, тъй като те са от клана Маруяма, а при тях наследниците са по женска линия.

Тази вест развълнува и изненада слушателите, изпълни ги с разбиране и възобновено любопитство към господарката Маруяма, която бе неоспорима собственичка на земята си — единственото владение, което се предаваше не на синовете, а на дъщерите.

— Нищо чудно, че е дръзнала да пътува сама — отбеляза готвачът.

Насърчен от успеха си, младият коняр продължи:

— Но владетелят Ийда намира това за оскърбително. Той търси начин да сложи ръка на земята й или със сила, или, както говорят, чрез брак…

Готвачът го перна по ухото.

— Внимавай какви ги дрънкаш! Никога не знаеш кой подслушва!

— Били сме Отори преди време и отново ще бъдем! — изропта момъкът.

Главната прислужница ме видя да се мотая при вратата и ми махна да вляза.

— Закъде пътуваш? Вероятно идваш отдалеч!

Аз се усмихнах и поклатих глава. Една от прислужниците, която тръгна към помещенията за гости, ме потупа по ръката и каза:

— Той не говори. Жалко, нали?

— Какво се е случило? — попита готвачът. — Някой ти е хвърлил прах в устата?

Другите подеха шегата и ме взеха на подбив, но не грубо. В този миг прислужницата се върна, придружена от някакъв мъж. Разбрах, че е един от слугите на Маруяма, тъй като на дрехата си носеше герба на планината, оградена в кръг. За моя изненада той се обърна към мен вежливо:

— Господарката ми желае да говори с теб.

Не бях сигурен дали трябва да отида с него, но той имаше лице на честен човек, а аз бях любопитен да видя лично тази загадъчна жена. Последвах го през прохода, след което двамата прекосихме двора. Той се качи на верандата и коленичи на прага на стаята. Каза нещо кратко, след което се обърна към мен и ми направи знак да вляза.

Аз хвърлих бърз поглед към нея, после паднах на колене и се поклоних, свеждайки глава до пода. Бях сигурен, че се намирам в присъствието на принцеса. Косите й стигаха до земята подобно на пищни дипли черна коприна. Кожата й бе бяла като сняг. Носеше роба в преливащи нюанси на кремаво, слонова кост и гълъбовосиво, с извезани червени и розови божури. Бе обгърната от безмълвие и покой, под въздействието на които първо си помислих за дълбоките планински езера, а после изведнъж за калената стомана на Джато — меча змия.

— Казаха ми, че не говориш — рече тя с глас, тих и бистър като вода. Почувствах състраданието в погледа й, от което кръвта нахлу в лицето ми. — С мен можеш да разговаряш — продължи тя. Пресегна се, хвана ръката ми и с пръст начерта знака на Скритите върху дланта ми. Това ме накара да изтръпна, все едно бях ужилен от коприва. Не можах да се сдържа и рязко дръпнах ръката си. — Кажи ми какво си видял — подкани ме тя. Гласът й звучеше все така нежно, но настоятелно. Когато не й отвърнах, прошепна: — Беше Ийда Садаму, нали?

Вперих поглед в нея почти несъзнателно. Тя се усмихваше, но скръбно.

— А ти си от Скритите — добави тя.

Владетелят Отори ме бе предупредил да не издавам кой съм. Смятах, че съм погребал своето доскорошно аз заедно с името си Томасу. Но пред тази жена бях безпомощен. Вече щях да кимна, когато чух стъпките на господаря Отори, който прекосяваше двора. Дадох си сметка, че съм го разпознал по вървежа, и знаех, че го следва жена, както и мъжът, който бе разговарял с мен. И после осъзнах, че ако се съсредоточа, чувам всичко, което ставаше из странноприемницата. Чух как младият коняр стана и излезе от кухнята. Чувах бъбренето на прислужниците и разпознавах всяка от тях само по гласа. Тази острота на слуха, която бях овладявал постепенно, откакто бях престанал да говоря, сега ме връхлетя като приливна вълна от звуци. Беше почти непоносимо, сякаш имах силна треска. Запитах се дали господарката пред мен не бе вълшебница, която ме бе омагьосала. Не смеех да я излъжа, но не можех да отроня нито дума.

Спаси ме прислужницата, която влезе в стаята. Тя коленичи пред господарката Маруяма и каза тихо:

— Негово благородие търси момчето.

— Покани го да влезе — отвърна господарката. — И ако обичаш, Сачие, донеси ни съдините за чай.

Владетелят Отори влезе в стаята и двамата с господарката Маруяма си засвидетелстваха взаимно уважение с дълбок поклон. Говореха си като непознати и тя не спомена неговото име, но въпреки това аз останах с усещането, че двамата се познават много добре. Между тях съществуваше напрежение, което щях да проумея след време, но в онзи момент то само ме накара да се чувствам още по-неловко.

— Слугите ми споменаха за момчето, което пътува с вас — каза тя. — Исках да го видя лично.

— Да, водя го в Хаги. Той е единственият оцелял от жестокото клане. Не исках да го оставя на Садаму — не изглеждаше склонен да каже нещо повече, но след малко добави: — Нарекох го Такео.

При споменаването на името тя се усмихна топло.

— Радвам се — отбеляза. — Прилича малко на него.

— Мислите ли? И аз имах това чувство.

Прислужницата се върна с поднос, чайник и купа. Виждах ги съвсем ясно, докато ги подреждаше върху рогозката на равнището на очите ми. Глечта на купата бе запечатала зеленината на гората и синевата на небето.

— Някой ден ще дойдете в Маруяма, в чайната на моята баба — каза господарката. — Там ще изпълним цялата церемония, както подобава. Сега ще се задоволим с наличното — тя сипа горещата вода и от купата се разнесе горчиво-сладък мирис. — Седни, Такео — покани ме тя.

Взе да бие чая, докато накрая течността се превърна в зелена пяна. Поднесе купата на владетеля Отори. Той я пое с две ръце, завъртя я три пъти, отпи от нея, избърса ръба с палец и я върна с поклон на господарката Маруяма. Тя я напълни отново и я поднесе на мен. Аз внимателно повторих всички действия на владетеля Отори, след което отпих от пенливата течност. Вкусът й бе тръпчив, но освежителен за главата. Посъвзех се. В Мино никога не бяхме вкусвали нещо подобно — нашият чай се правеше от клонки и планински билки.

Избърсах мястото, от което бях отпил, и подадох купата обратно на господарката Маруяма, като се поклоних непохватно. Страхувах се, че владетелят Отори ще забележи и ще изпита срам заради мен, но когато го погледнах, очите му бяха вперени в господарката.

После и тя отпи от чая. Тримата мълчахме. Атмосферата в стаята се изпълни с нещо свято, все едно току-що бяхме участвали в ритуално хранене на Скритите. Заля ме вълна на копнеж към родния дом, към семейството, към предишния ми живот, но въпреки че в очите ми нахлуха парещи сълзи, не си позволих да се разплача. Вече се учех да понасям болката.

Върху дланта си все още чувствах допира от пръстите на господарката Маруяма.

Странноприемницата бе доста по-голяма и луксозна от другите места, в които бяхме отсядали по време на устремното си пътуване през планината, а храната, с която ни нагостиха онази нощ, бе нещо, което не бях вкусвал през целия си живот. Ядохме змиорка в пикантен сос и сладка риба от местните потоци, много порции ориз, по-бял от всичко в Мино, където на трапезата ни се появяваше ориз три пъти годишно, и то ако имахме късмет. За пръв път пих оризово вино. Владетелят Отори бе в приповдигнато настроение, мълчанието и скръбта му се разсеяха; и аз изпитах върху себе си развеселяващото магическо въздействие на виното.

Когато приключихме с храната, господарят ми каза да си лягам; той възнамерявал да се разходи навън, за да си проясни главата. Прислужниците дойдоха и приготвиха стаята. Аз си легнах и се заслушах в звуците на нощта. Змиорката или виното ме бяха напрегнали и слухът ми се бе изострил още повече. Всеки шум, колкото и да бе далечен, ме стряскаше и будеше. От време на време чувах лая на кучетата в града — най-напред се обаждаше едно, после към него се присъединяваха и останалите. След известно време вече чувствах, че мога да ги разпознавам по лаенето. Замислих се за кучетата — как спят, помръдвайки уши, и как само някои определени шумове ги стряскат. Трябваше да се науча да бъда като тях, иначе повече никога нямаше да мога да заспя.

Когато храмовите камбани удариха полунощ, станах и отидох до тоалетната. Звукът от собствената ми урина бе като водопад. Измих си ръцете на водохранилището в двора и за миг застинах, заслушан в шумовете.

Нощта бе тиха и мека, настъпваше пълнолунието на осмия месец. Странноприемницата бе потънала в покой — всички си бяха легнали и спяха. Откъм реката и оризовите ниви долиташе квакане на жаби, веднъж-дваж долових глухия зов на кукумявка. Качих се тихо на верандата и изведнъж чух гласа на владетеля Отори. За момент си помислих, че се е върнал в стаята и говори на мен, но в този момент му отвърна женски глас — господарката Маруяма.

Знаех, че не бива да подслушвам. Това бе разговор шепнешком, който не би чул никой освен мен. Влязох в стаята и затворих вратата, след което легнах на постелята и се помъчих да заспя. Но няма да отричам, че ушите ми копнееха да доловят приглушените звуци и всеки от тях се открояваше съвсем отчетливо.

Двамата говореха за любовта си един към друг, за редките си срещи, за плановете си относно бъдещето. Много от казаното бе предпазливо и кратко, много от думите им тогава за мен бяха непонятни. Разбрах, че господарката Маруяма бе на път за столицата, за да види дъщеря си. Опасяваше се, че Ийда ще настоява за брак помежду им. Настоящата му съпруга била болна и едва ли щяла да живее още дълго. Единственият му син от нея — също болнав — бил истинско разочарование за бащата.

— Ще се омъжиш за мен и за никого другиго — прошепна владетелят Отори.

Тя отвърна:

— Това е единственото ми желание и ти го знаеш.

Тогава той й се закле, че няма да си вземе друга съпруга, нито ще си легне с друга жена освен нея, и спомена, че си имал стратегия, но не обясни каква. Чух собственото си име и подразбрах, че по някакъв начин плановете му бяха свързани и с мен. Дадох си сметка, че двамата с Ийда се намират в отколешна вражда, която води началото си още от битката при Яегахара.

— А сетне ще умрем в един и същ ден — каза й той. — Не мога да живея в свят, в който теб те няма.

После шепотът премина в по-различни звуци, като онези, които изразяват страстта между мъж и жена. Запуших си ушите. Знаех за желанието, бях задоволявал своето собствено заедно с другите момчета от моето село или с момичета от публичния дом, но не знаех нищо за любовта. Независимо от чутото си дадох клетва, че никога няма да проговоря за него. Щях да пазя тайната така ревностно, както Скритите пазеха своите. Изпитах признателност, че гласът ми бе изчезнал.

Повече не видях господарката. Тръгнахме рано на другата сутрин, някъде около час след изгрев-слънце. Вече беше топло; монаси поръсваха с вода манастирските дворове и във въздуха се долавяше мирис на прах. Преди да поемем на път, прислужниците от странноприемницата ни донесоха чай, ориз и супа. Едната едва успя да сдържи прозявката си, докато слагаше чиниите пред мен, а после се извини и се засмя. Това бе момичето, което ме бе потупало по ръката предишния ден. Когато тръгвахме, тя излезе навън и извика:

— Късмет, млади господарю! Лек път! Не ни забравяйте!

Щеше ми се да бяхме останали още една нощ. Господарят се изсмя на това мое желание и се пошегува с мен, че явно ще трябва да ме брани от момичетата в Хаги. Едва ли бе спал предишната нощ, но приповдигнатото му настроение все още си личеше. Крачеше по-енергично от обичайното. Мислех си, че ще поемем по пощенския път към Ямагата, но тръгнахме през града, покрай една река, доста по-малка от другата, която течеше успоредно на главния път. Прекосихме я при една теснина, където тя се виеше устремно между облите камъни, и отново се отправихме нагоре по страничния склон на планината.

Бяхме си взели храна от странноприемницата за цял ден ходене, тъй като, щом се озовахме зад малките селца покрай реката, нататък вече не се виждаше жива душа. Пътеката вървеше тясна и безлюдна и криволичеше нагоре стръмна и трудна за катерене. Когато стигнахме върха, спряхме и похапнахме. Беше късен следобед и слънцето хвърляше коси сенки върху равнината под нас. Отвъд нея в източна посока се редяха един след друг планински хребети, които сега потъваха във виолетово-сини и стоманеносиви багри.

— Ето там е столицата — каза владетелят Отори, проследявайки погледа ми. Помислих, че говори за Инуяма, и се озадачих. Той видя недоумението ми и продължи: — Не, истинската столица, на цялата страна… където живее императорът. Отвъд най-далечния планински хребет. Инуяма се намира на югоизток — той махна назад в посоката, от която бяхме дошли. — И тъй като сме толкова далеч от столицата, а императорът е тъй слаб, войнстващи владетели, като Ийда, могат да правят каквото си искат — лицето му отново помръкна. — А под нас е бойното поле, където кланът Отори е претърпял своето най-тежко поражение. Баща ми бе убит там. Това е Яегахара. Отори бяха предадени от Ногучи, които минаха на страната на Ийда. Загинаха повече от десет хиляди воини — погледна ме и добави: — Знам какво е да видиш най-близките си посечени. Не бях кой знае колко по-голям от теб.

Аз се взрях в пустата равнина. Не можех да си представя битката, която се бе състояла тук. Помислих си за кръвта на десетте хиляди души, която бе попила в земята на Яегахара. Във влажната мараня слънцето ставаше алено, сякаш бе изсмукало пролятата на бойното поле кръв. Под нас със скръбен зов се виеха ястреби.

— Не искам да ходим в Ямагата — каза владетелят Отори, щом почнахме да се спускаме надолу по пътеката. — Отчасти защото там ме знаят твърде добре, а и по други причини. Някой ден ще ти ги кажа. Но това означава, че тази вечер ще трябва да спим на открито, тревата ще ни е възглавие, тъй като наблизо няма друг град, в който можем да отседнем. Ще прекосим границата на владението по един таен път, който знам, и ще се озовем на територията на клана Отори, на безопасно разстояние от Садаму.

Не исках да прекараме нощта в тази самотна равнина. Страхувах се от десетте хиляди призрака, от великаните и таласъмите, които обитаваха гората около нея. Ромонът на някакъв поток ми звучеше като гласа на водния дух и всеки път, когато изписукаше лисугер или забухаше бухал, се будех с биещо до пръсване сърце. В един миг самата земя потрепери едва доловимо, от което дърветата зашумоляха, а някъде в далечината по склона надолу се затъркаляха камъни. Имах чувството, че чувам гласовете на мъртвите, които зовяха за отмъщение. Опитах се да се помоля, но единственото, което изпитвах, бе необятна пустота. Тайното божество, на което се кланяха Скритите, си бе отишло заедно със семейството ми. Откъснат от тях, аз вече нямах връзка с него.

До мен владетелят Отори спеше спокойно, все едно си беше в странноприемницата. При все това знаех, че дори повече от мен осъзнава исканията на мъртвите. Мислех си с трепет и безпокойство за света, в който навлизах — един непознат за мен свят, света на клановете с техните строги правила и сурови забрани. Щях да се озова в него по прищявката на този владетел, чийто меч бе обезглавил човек пред очите ми и който сега ме притежаваше. Потръпнах във влажния нощен въздух.

Станахме преди зазоряване, когато небето едва сивееше. Прекосихме реката, представляваща границата на владенията на клана Отори.

След Яегахара Отори, които преди това управлявали цялата Средна провинция, били изтикани от Тохан в тясната ивица земя между последната планинска верига и северното море. На главния пощенски път бариерата се охранявала от хора на Ийда, но тази дива и отдалечена местност предоставяла много възможности да се прекосява границата незабелязано. Освен това повечето селяни и чифликчии и досега се смятали за Отори и не хранели особена любов към клана Тохан. Владетелят Отори ми разказа всичко това, докато вървяхме. Движехме се така, че морето винаги да се пада от дясната ни страна. Обясни ми и за живота в областта, разправи ми за начините, използвани за обработка на земята, за напоителните канали, за рибарските мрежи, за метода, по който се извлича сол от морето. Интересуваше се от всичко и знаеше всичко. Постепенно пътеката се превърна в път, който взе да става все по-оживен. По него вече се движеха земеделци, поели към тържището в следващото село, понесли гулии и зеленчуци, яйца и сушени гъби, корени от лотос и бамбук. Спряхме на пазара и си купихме нови сламени сандали, защото нашите вече се разпадаха.

Вечерта пристигнахме в странноприемница, където всички познаваха владетеля Отори. Втурнаха се навън да го поздравяват с радостни възгласи, просвайки се на земята пред него. Приготвиха ни най-хубавите стаи, а на вечеря блюдата се редяха едно след друго, кое от кое по-вкусни. Той сякаш се променяше пред очите ми. Вече знаех за знатното му потекло, но все още нямах представа, кой точно бе или каква роля играеше в йерархията на клана. Постепенно взех да осъзнавам, че най-вероятно е доста високопоставен, и станах още по-срамежлив в негово присъствие. Усещах, че всички ме оглеждат скришом и се питат какво ли правя там.

На другия ден той вече носеше дрехи, които съответстваха на ранга му; навън ни чакаха коне и няколко васали. Размениха си подигравателни усмивки, щом видяха, че си нямам понятие от езда, и не успяха да скрият изненадата си, когато владетелят Отори нареди на един от тях да ме вземе на собствения си кон, макар че, разбира се, никой не посмя да възрази. По време на пътуването пробваха да разговарят с мен — питаха ме откъде съм и как се казвам, — но когато установиха, че съм ням, кой знае защо, решиха, че съм слабоумен или глух. Взеха да ми приказват на висок глас, като използваха най-прости думи, придружавани с жестове и красноречиви знаци.

Не ми харесваше особено, че яздех. Единственият кон, който бях видял отблизо, бе на Ийда, и си мислех, че може би всички коне ми имат зъб заради болката, която бях причинил на онова животно. Освен това не преставах да се питам какво ще правя, когато пристигнем в Хаги. Представях си, че вероятно ще стана нещо като слуга в градината или в конюшните. Но се оказа, че владетелят Отори има за мен съвсем различни планове.

Следобед на третия ден от нощта, прекарана досами Яегахара, пристигнахме в Хаги — града крепост на клана Отори. Бе построен на остров, ограден от две реки и морето. От тънка ивица земя към самия град се простираше най-дългият каменен мост, който бях виждал. Имаше четири арки, през които нахлуваше и се отдръпваше мощният прилив, и стени от плътно прилепнали един до друг камъни. Помислих си, че е дело на вълшебство, и когато конете стъпиха на него, неволно затворих очи. Ревът на реката бе като гръмотевица в ушите ми, но отвъд него долавях и нещо друго — някакви приглушени вопли, които ме накараха да потръпна.

В средата на моста владетелят Отори ме повика. Смъкнах се от гърба на коня и отидох до мястото, където бе спрял. В парапета бе вграден голям объл камък. На него бяха издълбани някакви знаци.

— Можеш ли да четеш, Такео?

Поклатих глава.

— Толкова по-зле за теб, защото ще трябва да се научиш! — засмя се той. — И ми се струва, че учителят ти ще те накара да страдаш! Ще съжалиш, че си изоставил своя див живот в планината — после ми прочете на глас: „Кланът Отори посреща с «добре дошли» преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“ Под надписа бе издълбан гербът с изображение на чапла. Аз минах покрай коня му и отидох до края на моста. — Зидарят е погребан жив под този грамаден камък — отбеляза владетелят Отори безцеремонно, — за да не построи друг мост, който да съперничи на този, и за да охранява навеки своето дело. През нощта човек може да чуе как призракът му говори с реката.

Не само през нощта. Смразих се, като си помислих за печалния дух, зазидан в собственото му великолепно творение, но после вече навлязохме в самия град и шумовете на живите заглушиха мъртвите.

Хаги бе първият истински град, в който се озовавах, и ми се стори необятен и стъписващ. Главата ми кънтеше от звуци — викове на улични търговци, тракане на станове откъм сбитите къщурки, отривисти удари на каменоделци, пронизително стържене на триони и още много други шумове, чиято природа не бях в състояние да определя. Една от улиците бе изпълнена с грънчари и пропита с мирис на глина, а въздухът, който лъхаше от пещта за керамика, ме блъсна в ноздрите. Никога по-рано не бях чувал грънчарско колело, нито бумтене на пещ. Макар и заглушавани от всички други шумове, се долавяха викове, бъбрене, ругатни и смях на човешки същества, а всевъзможните миризми не бяха в състояние да потиснат неизменното зловоние на собствените им отпадъци. Над къщите се извисяваше замъкът, построен с гръб към морето. За момент си помислих, че сме се отправили натам, и сърцето ми се сви — изглеждаше тъй мрачен и зловещ; но ние завихме на изток, следвайки реката Нишигава, към мястото, където се вливаше в Хигашигава. Вляво от нас се простираше район с криволичещи улици и канали, където зидове с керемидени покриви ограждаха множество грамадни къщи, които се забелязваха между дърветата.

Слънцето се бе скрило зад тъмните облаци, а въздухът бе наситен с мирис на дъжд. Конете усилиха ход, сякаш знаеха, че скоро ще се озоват у дома. В края на улицата стоеше отворена широка порта. Пазачите бяха излезли от стражницата до нея и докато минавахме покрай тях, коленичиха и се поклониха ниско.

Конят на владетеля Отори приведе глава и я отърка силно в мен. После изцвили и тутакси в отговор откъм конюшните се разнесе цвиленето на друг кон. Аз хванах юздата и господарят слезе. Васалите поеха конете и ги отведоха.

Владетелят Отори прекоси градината и се отправи към къщата. Аз се спрях за момент, обзет от колебание, без да знам дали да го последвам, или да отида с хората му, но той се обърна, извика името ми и ме подкани с жест да вървя след него.

Градината изобилстваше от дървета и храсти, които растяха съвсем различно от дивите дървета в планината — скупчени и притиснати едно до друго. Тук всяко от тях растеше в свое собствено пространство, опитомено и улегнало. И въпреки това от време на време ми се струваше, че виждам планината, сякаш я бяха пленили и пренесли тук в умален вид.

Градината бе наситена и със звуци — звукът на вода, която се точеше на тънка струйка от тръбите или подскачаше буйно по камъните. Спряхме да си измием ръцете при водохранилището и водата се оттече бълбукайки, все едно бе омагьосана.

Слугите от къщата вече чакаха на верандата да поздравят своя господар. Изненадах се от малкия им брой, но после разбрах, че владетелят Отори живее съвсем скромно. Имаше три млади момичета, една по-възрастна жена и мъж на около петдесет години. След обичайните поклони момичетата се отдръпнаха, а двамата по-възрастни се втренчиха в мен със зле прикрито удивление.

— Толкова прилича на…! — прошепна жената.

— Странно! — съгласи се мъжът, поклащайки глава.

Владетелят Отори се усмихваше, докато изуваше сандалите си. После влезе в къщата.

— Срещнах го в тъмното! Разбрах го едва на следното утро. Случайна прилика, нищо повече.

— Напротив — възрази жената, докато ме въвеждаше в къщата. — Направо му е одрал кожата! — мъжът вървеше след нас, втренчил поглед в мен със стиснати устни, все едно току-що бе отхапал възкисела слива — явно предчувстваше само беди от появата ми в този дом.

— Както и да е, нарекох го Такео — каза господарят през рамо. — Сгорещете вода и му намерете подходящи дрехи.

Мъжът изсумтя удивен.

— Такео! — възкликна жената. — А как ти е истинското име?

Когато не отвърнах нищо, а просто свих рамене и се усмихнах, мъжът избухна:

— Той е слабоумен!

— Не, говори си много добре — отвърна нетърпеливо владетелят Отори. — Чух го да приказва. Само че е видял нещо ужасно, от което временно е онемял. Щом шокът отмине, ще проговори отново.

— Разбира се — каза жената, като ми се усмихваше и ми кимаше. — Ела сега с мен, аз съм Чийо. Ще се погрижа за теб.

— Простете, владетелю Шигеру — рече упорито възрастният мъж. Предположих, че двамата слуги познаваха господаря още от детството му и го бяха отгледали. — Простете, но какви са ви плановете за момчето? Трябва ли да му се намери работа в кухнята… или в градината? Ще се обучава ли на занаят? Има ли някакви умения?

— Смятам да го осиновя — отвърна владетелят Отори. — Можеш да започнеш да действаш по въпроса още от утре, Ичиро.

Последва дълъг миг на мълчание. Ичиро изглеждаше слисан, но едва ли бе по-изумен от мен. Личеше си, че Чийо едва успява да сдържи усмивката си. После двамата заговориха едновременно. Тя се извини тихо и остави възрастния мъж да се изкаже първи.

— Това е твърде неочаквано — заяви той с раздразнение. — Бяхте ли го замислили, преди да заминете?

— Не, стана случайно. Знаеш за мъката ми след смъртта на брат ми и как напразно дирех утеха, пътувайки. Намерих това момче и оттогава с всеки изминал ден скръбта ми става по-поносима.

Чийо събра ръце в молитва.

— Дар от съдбата. Щом ви погледнах, веднага разбрах, че сте друг… някак оздравял. Разбира се, че никой никога не може да замести господаря Такеши…

Такеши! Значи владетелят Отори ми бе дал име като на мъртвия си брат. И щеше да ме осинови, за да стана член на семейството. Скритите казват, че се прераждат с помощта на водата. Аз бях прероден чрез острието на меча.

— Господарю Шигеру, правите ужасна грешка! — рече троснато Ичиро. — Момчето е никой, от простолюдието… какво ще си помислят членовете на клана? Чичовците ви никога няма да го допуснат. Дори отправянето на подобна молба вече е оскърбление.

— Вижте го — каза господарят Отори. — Които и да са били родителите му, някой в миналото му е имал благородническа кръв. Все едно, аз го отървах от Тохан. Ийда искаше да го види мъртъв. След като съм му спасил живота, той ми принадлежи, тъй че съм длъжен да го осиновя. За да не е застрашен от Тохан, трябва да разполага със закрилата на клана. Заради него убих човек, може би дори двама.

— Висока цена. Да се надяваме, че няма да се вдигне още — отсече Ичиро. — Какво е сторил, та е привлякъл вниманието на Ийда?

— Озовал се е на погрешното място в неподходящото време, нищо повече. Няма защо да задълбаваме в историята му. Може да е далечен роднина на майка ми. Измисли нещо.

— Кланът Тохан са подложили на гонения Скритите — каза Ичиро проницателно. — Кажете ми, че не е един от тях.

— И да е бил доскоро, вече не е — отвърна господарят Отори с въздишка. — Всичко това е минало. Няма смисъл да спорим, Ичиро. Дал съм си дума да закрилям това момче и нищо не може да ме накара да си променя решението. А и се привързах към него.

— От това няма да излезе нищо добро — отбеляза Ичиро.

Възрастният и по-младият за момент втренчиха погледи един в друг. Владетелят Отори направи нетърпелив жест с ръка, а Ичиро сведе поглед и се поклони с неохота. Помислих си колко добре е да си господар — да знаеш, че в края на краищата ще стане на твоята.

Внезапен порив на вятъра блъсна прозорците, капаците изскърцаха и с този звук светът за мен отново загуби реалните си измерения. В главата ми сякаш прозвуча нечий глас: „И ти ще станеш такъв.“ Изпитах отчаяно желание да се върна назад във времето, в онзи ден, преди да отида за гъби в планината — там, в моя предишен живот с мама и с близките ми. Но вече знаех, че детството ми е отминало безвъзвратно. Трябваше да стана мъж и да понасям онова, което ми поднасяше съдбата.

С тези възвишени мисли в главата последвах Чийо към банята. На нея дори не й хрумваше какво решение бях взел — отнасяше се с мен като с дете; накара ме да си сваля дрехите и ме изтърка целия, преди да ме остави да се потопя в пълната с гореща вода вана.

След известно време се върна с лека памучна роба и ми каза да я сложа. Подчиних се безропотно. Какво друго можех да сторя? Тя подсуши косите ми с кърпа и ги среса назад, завързвайки ги в кок на темето ми.

— Ще те обръснем — измърмори и прокара ръка по лицето ми. — Още нямаш много брада. Питам се на колко ли си години? На шестнайсет?

Аз кимнах. Тя поклати глава и въздъхна:

— Господарят Шигеру иска да ядеш с него — после добави тихо: — Надявам се, че няма да му донесеш още скръб.

Предположих, че Ичиро е споделил с нея опасенията си.

Последвах я обратно към къщата, като се опитвах да я огледам до най-малката подробност. Вече бе почти тъмно; лампи в метални стойки хвърляха оранжево сияние в ъглите на стаите, но светлината им не беше достатъчна, за да се вижда добре. Чийо ме отведе при една стълба в ъгъла на главната всекидневна. За пръв път виждах такава — в Мино имахме съвсем обикновени дървени стълби, но никой не притежаваше подобна. Дървото бе тъмно и с разкошна полировка — реших, че е дъб — и щом стъпех отгоре, всяко стъпало издаваше свой собствен, едва доловим звук. И тя ми се стори плод на вълшебство и даже имах чувството, че чувам от вътре гласа на създателя й.

Стаята бе празна, преградите към градината бяха дръпнати встрани. Тъкмо започваше да вали. Чийо ми се поклони — не особено дълбоко, както забелязах — и слезе обратно по стълбата.

Тогава си помислих, че това е най-прекрасната стая, която съм виждал. Отдавна вече съм притежател на моя дял от замъци, дворци и великолепни благороднически имения, но нищо не може да се сравни с начина, по който изглеждаше стаята на горния етаж в имението на владетеля Отори през онази късна вечер на осмия месец с ръмящия в градината дъжд. От пода до тавана в дъното се издигаше стволът на кедрово дърво, полирано така, че да си личат чворовете и влакната на дървесината. Гредите също бяха от кедър, чийто мек червеникавокафяв цвят се открояваше на фона на кремавите стени. Рогозките, с които бе застлан подът, бяха изсветлели до златисто, а ръбовете им бяха свързани с широки ивици от синьо-виолетов плат, в който в бяло бе втъкана чаплата на клана Отори.

В нишата бе окачен свитък с нарисувана върху него малка птичка. Заприлича ми на мухоловеца от моята гора, чиито криле бяха обагрени в зелено и бяло. Изглеждаше като истинска, сякаш всеки миг щеше да отлети. Удиви ме, че някой художник може да познава така добре скромните птички от планината.

Чух стъпки долу и бързо седнах на пода със свити под себе си нозе. През отворените прозорци виждах огромна сиво-бяла чапла, застинала насред едно от декоративните езера в градината. Изведнъж заби клюн във водата и после го извади, стиснала в него малко гърчещо се същество. Миг по-късно се издигна грациозно и отлетя над високия каменен зид.

Владетелят Отори влезе в стаята, следван от две от прислужниците, които носеха подноси с храна. Погледна ме и кимна. Аз се поклоних до пода. Хрумна ми, че Отори Шигеру бе чаплата, а аз — малкото гърчещо се същество, което бе грабнал, гмурвайки се за миг в моя свят сред планините, преди отново да отлети.

Дъждът се бе усилил. Къщата и градината се изпълниха със звънките трели на течаща вода. Тя се изливаше от улуците, стичаше се по улеите в потока, който подскачаше от езеро в езеро, където всеки малък водопад издаваше различен звук. Къщата ми пееше и аз се влюбих в нея. Исках да стане мой дом, бих сторил всичко за това и всичко, което би поискал от мен нейният господар.

Когато свършихме с вечерята и подносите бяха изнесени, двамата седнахме до отворения прозорец, зад който вече се спускаше нощта. На фона на последните отблясъци от угасналия ден владетелят Отори посочи към края на градината. Потокът, който подскачаше през нея, там се шмугваше под един нисък отвор в зида с керемиден покрив и се вливаше в реката отвъд. Тя издаваше монотонен приглушен грохот, а сиво-зеленикавите й води запълваха отвора като изрисувана фреска.

— Хубаво е да се прибереш у дома — каза той тихо. — Но точно както реката винаги е тук край прага, светът е неизменно там отвън. И ние трябва да живеем в него.