Лиан Хърн
Заговорът (7)

Пета глава

Снегът се стопи и къщата и градината отново запяха с потоците. Живеех в Хаги от шест месеца. Бях се научил да чета, да пиша и да рисувам. Бях овладял умението да се убива по множество различни начини, макар че тепърва ми предстоеше да го прилагам. Имах чувството, че мога да чуя намеренията в сърцата на хората, бях овладял и други полезни умения, които обаче не ми бяха преподадени от Кенджи, а по-скоро сякаш се бяха таили в мен и сега се проявяваха. Можех да се озова на две места едновременно и да стана невидим, можех да накарам кучетата да замлъкнат с един-единствен поглед, от който те тутакси потъваха в сън. Този номер го бях открил сам и го пазех в тайна от Кенджи, тъй като наред с всичко останало той ме учеше и на неискреност.

Използвах тези умения, когато ми омръзваше от ограниченията в къщата и от безпощадния и неизменен ред на учене, упражнение и покорство пред двамата ми безмилостни учители. Беше ми като игра да отклоня вниманието на стражите, да приспя кучетата и да се измъкна незабелязано през портата. Дори Ичиро и Кенджи неведнъж бяха убедени, че си седя някъде кротко в къщата с мастило и четка в ръка, а в това време аз бях навън с Фумио. Двамата изследвахме задните улички около пристанището, плувахме в реката, слушахме разговорите на моряците и на рибарите, вдишвайки замайващата смесица от миризми на солен въздух, конопени въжета и мрежи, както и на морска храна във всичките й форми — сурова, задушена, печена, в кнедли или на яхния, от които стомасите ни почваха да куркат от глад. Хващах различните диалекти — от Западната провинция, от островите и дори от главния остров, слушах разговори, за които никой не предполагаше, че може да бъдат чути, като неизменно научавах нещо ново за живота на хората, за техните страхове и желания.

Понякога излизах навън сам, прекосявах реката или край рибния яз, или плувайки. Изследвах земите от другата страна, навлизах навътре в планината, където земеделците притежаваха тайни ниви, скрити между дърветата и по тази причина необлагани с данъци. Виждах новите листа, раззеленили шубраците, чувах как кестеновите горички оживяват от жуженето на насекоми, които търсеха полени по златистите им реси. Чувах как стопаните жужаха като насекоми, вечно недоволстващи срещу владетелите Отори и постоянно растящото бреме на данъците. От време на време се споменаваше името на владетеля Шигеру и аз научих от стаената горчивина на по-голямата част от населението, че в замъка са неговите чичовци, но той самият — не. Това бе предателство, за което се говореше само през нощта или навътре в гората, когато освен мен не можеше да чуе никой, а аз пазех това в пълна тайна.

Пролетта настъпи и заля пейзажа с ярки багри; въздухът бе топъл, цялата земя се изпълни с живителна сила. Бях обзет от безпокойство, което не проумявах. Кенджи ме заведе в квартала на удоволствията и там спах с момичета, без да му казвам, че вече съм посещавал тези места с Фумио, намирайки само кратко успокоение за необяснимия си копнеж. Момичетата ме изпълваха колкото със страстно желание, толкова и с жалост. Напомняха ми за онези, с които бях израсъл в Мино. По всяка вероятност произхождаха от подобни семейства и гладуващите им родители ги бяха продали за проститутки. Някои от тях току-що се бяха разделили с детството и аз оглеждах лицата им в опит да открия чертите на сестрите си. Често ме заливаше срам, но не оставах безучастен.

Настъпиха пролетните празненства и изпълниха с тълпи от хора улици и храмове. Всяка нощ кънтяха барабани; на светлината на фенерите лицата и ръцете на биещите ги, които не знаеха умора, лъщяха от пот. Не бях способен да устоя на треската на тържествата, на необуздания екстаз на тълпите. Една нощ бях навън с Фумио сред тълпа вилнеещи екзалтирани мъже. Току-що се бях сбогувал с него, когато се блъснах в някого и почти го прегазих. Той се обърна към мен и аз го познах — беше странникът, който бе отседнал в нашата къща и се бе опитал да ни предупреди за гоненията, организирани от Ийда. Нисък набит мъж с лукаво грозно лице, той бе нещо като търговец и понякога идваше в Мино. Преди да успея да се обърна, видях по очите му, че ме е познал. Съзрях в погледа му и съжаление. Той изкрещя, за да извиси глас над шума на тълпата:

— Томасу!

Аз поклатих глава с непроницаемо изражение и празен поглед, но той бе настоятелен. Опита се да ме издърпа вън от навалицата в един проход.

— Томасу, ти си момчето от Мино, нали?

— Грешиш — отвърнах. — Не познавам никакъв Томасу…

— Всички те смятаха за мъртъв!

— Не знам за какво говориш — изсмях се аз, все едно бях чул страхотна шега, след което се опитах да си проправя път обратно през тълпата. Той ме сграбчи за ръката, за да ме задържи, и когато отвори уста, вече знаех какво ще каже.

— Майка ти е мъртва. Убиха я. Убиха всички! Ти си единственият оцелял! Как успя да се измъкнеш? — дръпна ме към себе си и лицето му се озова досами моето. Усетих тежкия му дъх и миризмата на потта му.

— Пиян си, старче! — рекох. — Майка ми си е жива и здрава в Хофу, както чух последно — отблъснах го и се пресегнах за ножа си. — Аз съм от клана Отори — този път смехът ми преднамерено отстъпи място на нарастващ гняв.

Той се отдръпна.

— Простете, господарю. Грешка. Сега виждам, че не сте този, за когото ви мислех, — беше леко пиян, но страхът бързо го отрезвяваше.

В съзнанието ми проблеснаха няколко мисли едновременно, като най-настоятелната бе, че сега ще ми се наложи да убия този човек, този безобиден уличен търговец, който се бе опитал да предупреди семейството ми. Видях съвсем точно как щеше да стане — щях да го заведа по-навътре в пасажа, да го бутна така, че да загуби равновесие, да забия ножа в артерията във врата му, да дръпна острието нагоре, после да оставя нещастника да се свлече на земята, да си лежи, все едно е пиян, и кръвта му да изтича, докато умре. Дори и някой да ме видеше, нямаше да посмее да ме задържи.

Тълпата се вълнуваше покрай нас, ножът бе в ръката ми. Той се свлече на земята, заби глава в праха и взе да се моли несвързано да му пощадя живота.

„Не мога да го убия“, помислих си. „Няма нужда да го убивам. Той вече е решил, че не съм Томасу, а и дори все още да има своите съмнения, никога няма да посмее да ги сподели с друг. Все пак нали и той е един от Скритите.“

Отстъпих назад и се оставих тълпата да ме отнесе към портите на светилището. После се промъкнах през навалицата до пътеката покрай речния бряг. Тук бе тъмно и пусто, но все още чувах крясъците на празнуващите, припяването на свещениците и глухия звън на храмовата камбана. Реката тихо се плискаше край лодките, кейовете, тръстиките. Спомних си първата нощ, която бях прекарал в дома на владетеля Шигеру. „Реката винаги е тук, край прага. А светът — неизменно там, отвън. И ние трябва да живеем в него.“

Кучетата, сънени и хрисими, ме проследиха с поглед, когато минах през портата, но пазачите изобщо не ме видяха. Понякога в такива случаи се промъквах в стражницата и ги стрясках, но тази вечер нямах никакво желание за шеги. Мислех си колко са мудни и лишени от бдителност, колко лесно би било за друг член на Племето да проникне тук, както го бе сторил и наемният убиец. После ме обзе погнуса към този свят на прикритост, двуличие и интриги, в които толкова се бях усъвършенствал. Изпитах копнеж да стана отново Томасу, тичащ надолу по планинския склон към майчиния дом.

Ъгълчетата на очите ми пламтяха. Градината бе изпълнена с ароматите и звуците на пролетта. На лунната светлина ранните цветове проблясваха с крехка белота. Чистотата им прониза сърцето ми. Как бе възможно светът да е тъй красив и в същото време тъй жесток?

Фенерите на верандата примигваха и се поклащаха на топлия ветрец. В сянката седеше Кенджи, който викна към мен:

— Владетелят Шигеру скастри Ичиро, че те е изпуснал. А аз му казах: Човек може да примами една лисица, но не може да я превърне в дворно куче!

Когато се появих на светлото, той видя лицето ми и попита:

— Какво се е случило?

— Майка ми е мъртва — а наум си припомних: „Само децата плачат. Мъжете и жените понасят.“ В сърцето ми детето Томасу ридаеше, но очите на Такео бяха сухи.

Кенджи ме придърпа към себе си и прошепна:

— Кой ти каза?

— Един човек, когото познавам от Мино, беше в светилището…

— И той те позна?

— Така си помисли. Успях да го убедя, че греши. Но докато все още смяташе, че съм Томасу, ми каза за смъртта на мама.

— Съжалявам — рече Кенджи дежурно. — Убил си го, надявам се.

Не отвърнах нищо. Нямаше защо. Още докато ми задаваше въпроса, Кенджи вече знаеше отговора. Удари ме гневно по гърба, както правеше Ичиро, когато пропусках някоя чертичка в йероглифа, който упражнявах.

— Ти си глупак, Такео!

— Той беше без оръжие, съвсем безобиден. Познаваше семейството ми.

— Точно от това се страхувах. Оставяш жалостта да спре ръката ти. Нима не знаеш, че човекът, чийто живот си пощадил, ще те ненавижда вечно? По този начин само си го убедил, че наистина си Томасу.

— Защо той трябва да умира заради моята съдба? Каква полза би принесла смъртта му? Никаква!

— Тревожи ме онова, което животът му и оцелелият му език може да причинят — отвърна Кенджи и влезе вътре, за да съобщи на владетеля Шигеру.

Изпаднах в немилост в къщата и ми бе забранено да скитам сам из града. Кенджи гледаше да не ме изпуска от поглед и за мен бе почти невъзможно да му избягам. Това обаче не ме възпираше да опитвам. Както винаги, достатъчно бе да бъда изправен пред някакво препятствие — и тутакси започвах да търся начини да го преодолея. Вбесявах Кенджи със своята непокорност, но уменията ми ставаха все по-изкусни и доверието ми в тях нарастваше.

Владетелят Шигеру разговаря с мен за смъртта на мама, след като Кенджи му бе разказал за моя провал като убиец.

— Ти плака за нея първата вечер, когато пристигнахме тук. Сега не бива да даваш никакъв израз на скръб. Не знаеш кой те наблюдава.

Така че скръбта ми остана неизразена, скрита дълбоко в сърцето ми. През нощта безмълвно редях молитвите на Скритите за душите на мама и на сестрите ми. Но не изрекох молитвите за прошка, на които ме бе научила. Нямах никакво намерение да обичам враговете си. Оставих мъката да подхранва желанието ми за отмъщение.

Това бе нощта, в която за последен път видях Фумио. Когато успях да се измъкна от надзора на Кенджи и да се добера за пореден път до пристанището, лодките бяха изчезнали. Научих от другите рибари, че една нощ отплавали, най-накрая тласнати към изгнаничество от високите данъци и несправедливите разпоредби. Според слуховете били избягали в Ошима, откъдето бил коренът на фамилията. На този отдалечен остров бе почти сигурно, че ще се отдадат на пиратство.

Горе-долу по същото време, преди да почнат проливните дъждове, владетелят Шигеру взе да проявява силен интерес към строителство и се зае с плановете си да изгради помещение за чаена церемония в единия край на къщата. Аз отидох с него да избере дървения материал, кедровите стволове, които щяха да поддържат пода и покрива, както и кипарисовите дъски за стените. Мирисът на прясно избичено дърво ми напомни за планината, а дърводелците притежаваха чертите на мъжете от моето село — през повечето време мълчаливи, но винаги готови внезапно да избухнат в гръмък смях, предизвикан от някоя от безкрайните им шеги. Улових се, че неволно съм започнал да говоря постарому, използвайки думи от село, които не бях изричал от месеци. На моменти диалектът ми дори ги разсмиваше.

Владетелят Шигеру проявяваше жив интерес към всички етапи на строителството — от сеченето на дървета в гората до подготовката на дъските и различните начини за изработване на подова настилка. Посетихме многократно склада за дървен материал, придружавани от главния дърводелец Широ — човек, направен сякаш от същия материал като дървото, което обичаше толкова много, брат на кедъра и кипариса. Той говореше за характера и духа на всяко дърво и какво внася то от гората в дома.

— Всяко дърво има свой собствен звук — обясняваше той. — Всяка къща има своя собствена песен…

Мислех си, че само аз знам как може да пее една къща. От месеци слушах песента на дома на владетеля Шигеру, бях чувал как мелодията стихва и преминава в зимна музика, бях слушал тоновете на гредите и стените, когато къщата се притискаше по-силно към земята под тежестта на снега, замръзваше и се топеше, свиваше се и се разширяваше. Сега тя отново пееше с гласа на водата.

Широ ме гледаше така, сякаш знаеше за какво си мисля.

— Чувал съм, че владетелят Ийда е поръчал под, който да пее като славей — рече той. — Но защо някой трябва да кара един под да пее като птица, когато той вече си има собствена песен?

— Каква е целта на един такъв под? — попита владетелят Шигеру уж между другото.

— Страхува се, че може да бъде убит. Това е още едно средство за защита. Никой не може да прекоси този под, без той или васалите му да го чуят, защото подът мигом започва да чурулика.

— И как се прави такъв под?

Възрастният мъж взе едно парче полуготова настилка и обясни как се поставят напречните греди така, че дъските да скърцат.

— Казаха ми, че имали такива в столицата. Повечето хора искат безшумни подове. Няма да харесат такъв, дето издава шумове, веднага ще те накарат да го пренаредиш. Но Ийда не може да спи нощем. Страхува се, че някой ще пропълзи вътре и ще скочи върху него… и сега лежи буден от страх, че подът му ще запее! — той се изкиска на себе си.

— Можеш ли да изработиш такъв под? — попита владетелят Шигеру.

Широ се усмихна към мен.

— Мога да направя под, тъй тих, че дори Такео да не може да го чуе. Значи мога да направя и пеещ под.

— Такео ще ти помогне — обяви господарят. — Той трябва да научи как точно се сглобява.

Не посмях да попитам защо. Вече имах някаква смътна идея, но не исках да я формулирам на глас. Обсъждането се насочи към помещението за чаена церемония и докато ръководеше изработването му, Широ направи и малък пеещ под — дъсчена пътека, която замени верандите на къщата, а аз внимателно наблюдавах поставянето на всяка греда, на всяка дъска и клин.

Известно време Чийо се оплакваше, че писукането й причинява главоболие и че наподобява повече църкане на мишка, отколкото птичи трели. Но накрая домочадието свикна с него и шумовете се превърнаха в част от ежедневната песен на къщата.

Подът се стори на Кенджи много забавен — той смяташе, че ще ме принуди да стоя вътре. Владетелят Шигеру не каза нищо повече относно причината, поради която трябваше да науча как се прави този под, но си мисля, че е знаел отлично по какъв начин ще ми въздейства. Слушах го по цял ден. Знаех кой точно върви по него, разпознавах го по стъпките. Можех да подскажа следващия тон от песента на пода. Опитвах се да ходя по него, без да събуждам птиците. Беше трудно — Широ си бе свършил добре работата, — но не невъзможно. Бях наблюдавал как го правят. Знаех, че в него няма нищо загадъчно. Беше просто въпрос на време, докато се усъвършенствам. С почти фанатично търпение, което знаех, че е черта на Племето, неуморно се упражнявах да вървя по него.

Дъждовете започнаха. Една нощ въздухът бе тъй горещ и влажен, че не можех да заспя. Отидох да пийна вода от водохранилището и после застанах на прага, вперил поглед в пода пред себе си. Знаех, че ще мина по него, без да събудя никого. Движех се бързо, нозете ми знаеха точно откъде да минат и с каква сила да стъпят. Птичките останаха безгласни. Без да се възгордявам, изпитах дълбоката наслада, която носи овладяването на уменията на Племето. Внезапно долових звука от нечие дихание, обърнах се и видях владетеля Шигеру, който ме наблюдаваше.

— Чули сте ме — отбелязах аз с разочарование.

— Не, вече бях буден. Можеш ли да го направиш отново?

За момент останах приклекнал на мястото си, оттегляйки се отново в себе си по начина на Племето, оставяйки всичко да изтече от мен, съхранявайки единствено съзнанието за шумовете в нощта. После се втурнах обратно по славеевия под. Птичките продължаваха своя сън.

Помислих си за Ийда, лежащ буден в Инуяма, напрегнат да чуе птичата песен. Представих си как пълзя по пода към него, без да издавам нито звук, напълно безшумно.

И да си мислеше същото, владетелят Шигеру не го изрази. Единственото, което каза, бе:

— Разочарован съм от Широ. Мислех си, че неговият под ще те надхитри.

Никой от нас не каза: „А дали този на Ийда ще успее?“ При все това въпросът увисна помежду ни в тежкия нощен въздух на шестия месец.

Помещението за чаена церемония също бе завършено и привечер често пиехме там чай, което ми напомняше за първия път, когато бях опитал тази драгоценна зелена напитка, приготвена от владетелката Маруяма. Чувствах, че владетелят Шигеру е изградил стаята с мисълта за нея, макар че нито веднъж не я спомена. На прага на помещението за чаена церемония растеше двустъбла камелия; може би този символ на брачната любов подтикна всички да говорят за това, колко желан е един нов брак. Самият Ичиро караше господаря да започне да си търси нова съпруга.

— Смъртта на майка ви и на Такеши известно време ви служеха за извинение. Но живеете без съпруга вече близо десет години, нямате и деца. Това е нечувано!

Слугите сплетничеха по въпроса, забравяйки, че ги чувам съвсем ясно от всички краища на къщата. Общото мнение помежду им всъщност бе близко до истината, макар че те самите не го вярваха. Решиха, че владетелят Шигеру най-вероятно е влюбен в някоя неподходяща или недостъпна жена. „Сигурно са си дали клетва един на друг“, въздишаха момичетата, тъй като за тяхно съжаление той не бе поканил нито една от тях да сподели ложето му. По-възрастните жени, вече здраво стъпили на земята, изтъкваха, че тези неща може и да се случват в песните, но нямат нищо общо с ежедневието на класата на воините.

— Може пък да предпочита момчета — предположи Харука, най-дръзката от девойките, добавяйки с кикот: — Попитайте Такео! — при което Чийо заяви, че предпочитанието към момчета е едно, а бракът — съвсем друго. Двете нямали нищо общо помежду си.

Владетелят Шигеру избягваше всички тези въпроси за брак с оправданието, че е по-загрижен за процедурата по моето осиновяване. Вече месеци наред нямаше никакви вести от клана, единствено се знаеше, че въпросът все още се разисква. Членовете на клана Отори имаха по-неотложни грижи. Ийда бе започнал своите летни набези на Изток и феодалните имения в тази провинция едно след друго или се присъединяваха към Тохан, или биваха завземани и унищожавани. Скоро той отново щеше да насочи вниманието си към Средната провинция. Отори бяха свикнали с мира. Чичовците на владетеля Шигеру не бяха склонни да се противопоставят на Ийда и отново да въвличат имението във война. При все това идеята да се подчинят на Тохан не даваше мира на по-голямата част от клана.

Хаги гъмжеше от слухове, напрежението растеше непрестанно. Кенджи бе неспокоен. Наблюдаваше ме непрестанно, а това ме изнервяше.

— С всяка изминала седмица шпионите на Тохан в града стават все повече — каза той. — Рано или късно някой ще разпознае Такео. Позволи ми да го отведа.

— Щом веднъж бъде законно осиновен и под закрилата на клана, Ийда добре ще си помисли, преди да го докосне — отвърна господарят Шигеру.

— Мисля, че го подценяваш. Той не би се спрял пред нищо!

— На Изток може би, но не и в Средната провинция.

Двамата често спореха по този въпрос. Кенджи настояваше господарят да ме пусне да замина с него, а владетелят Шигеру го отклоняваше, отказвайки да приеме сериозно опасността, с твърдението, че след като ме осинови, аз ще бъда в по-голяма безопасност в Хаги, отколкото където и да било другаде.

Разбирах притесненията на Кенджи. Бях нащрек през цялото време, винаги бдителен, винаги на пост. Намирах покой единствено когато се отдавах на усвояването на нови умения. Бях се вманиачил относно усъвършенстването на дарбите си.

Най-после в края на седмия месец съобщението пристигна — на другия ден господарят Шигеру трябваше да ме отведе в крепостта, където чичовците му щяха да ме приемат и да обявят решението си.

Чийо ме изтърка, изми и среса косите ми, след което ми донесе дрехи, които бяха нови, но в убит цвят. За кой ли път Ичиро повтори изискваните от етикета любезности, наблегна на езика, който трябваше да използвам, и на начина, по който трябваше да се кланям.

— Внимавай да не ни изложиш — изсъска ми той на тръгване. — След всичко, което господарят Шигеру направи за теб, гледай да не го разочароваш!

Кенджи не дойде с нас, но каза, че ще ни изпрати до портите на крепостта.

— Просто си дръж очите и ушите отворени — предупреди ме той. Сякаш бе възможно да правя нещо друго.

Яздех Раку — бледосивия жребец с черна грива и опашка. Господарят Шигеру се движеше пред мен на своя черен кон Кю, съпровождан от петима-шестима свои васали. Щом наближихме, усетих, че ме връхлита паника. Замъкът се извисяваше пред нас и мощта му, пълното му господство над града ме изпълниха със смут. Какво правех аз, представях се за господар, за воин? Владетелите от клана Отори само с един поглед щяха да установят онова, което всъщност бях — син на обикновена селска жена и наемен убиец. И още по-лошо — чувствах се ужасно, изложен на показ, яздейки през гъмжащите улици. Имах чувството, че всички ме гледат.

Раку усети паниката ми и се напрегна. Внезапно движение откъм тълпата го накара леко да отскочи назад. Без да мисля, забавих дишането си и отпуснах тяло. Раку веднага се успокои. Но в резултат на постъпката му се бяхме завъртели и докато го връщах в първоначалното му положение, откроих сред множеството на улицата един мъж. Зърнах лицето му само за миг, но го разпознах незабавно. Видях празния ръкав от дясната му страна. Бях го описал на господаря Шигеру и Кенджи. Това бе мъжът, който ме бе преследвал нагоре по планинската пътека и чиято ръка Джато бе отсякъл.

На пръв поглед той не ме наблюдаваше и аз нямаше как да разбера дали също ме е разпознал. Обърнах коня и продължих да яздя напред. Струваше ми се, че по никакъв начин не се съм издал, че съм го забелязал. Целият епизод продължи не повече от минута. Колкото и да е странно, това ме успокои. „Всичко е действителност“, помислих си. Не е игра. „Може и да се преструвам на нещо, което не съм, но проваля ли се, това означава смърт.“ И после добавих мислено: „Аз съм Кикута. Принадлежа към Племето. Мога да си съпернича с всеки.“

Докато прекосявахме рова, зърнах сред множеството Кенджи — невзрачен старец в извехтяла роба. После главните порти се отвориха пред нас и ние влязохме в първия обширен вътрешен двор. Тук слязохме от седлата. Мъжете останаха при конете, а господарят Шигеру и аз бяхме посрещнати от възрастен мъж, иконома, който ни поведе към резиденцията.

Тя представляваше внушителна елегантна сграда в разположената към морето част на крепостта и защитена с по-малка външна стена. Отвсякъде, чак до крайбрежната дига, я заобикаляше ров, а отвъд него следваше просторна, красиво подредена градина. Зад замъка се издигаше малък, гъсто залесен хълм; над дърветата се открояваше извитият покрив на светилище.

Слънцето се бе показало за кратко, но настана жега и от камъните взе да се издига пара. Усетих как по челото и под мишниците ми избива пот. Чувах как морето се плиска там долу в скалите под стената. Изпитах желание да се гмурна в прохладните му води.

Свалихме сандалите си и прислужници донесоха вода да измият нозете ни. Икономът ни въведе в къщата. Стори ми се огромна — стая след стая, просторни и пищно обзаведени със скъпа мебелировка. Накрая стигнахме до едно преддверие, където икономът ни помоли да изчакаме. Седнахме на пода и останахме там дълго, както ми се стори, най-малко час. В началото се вбесих — заради оскърблението към господаря Шигеру, заради екстравагантния разкош на къщата, който знаех, че идва от наложените на земеделците данъци. Исках да кажа на господаря Шигеру за човека на Ийда, когото бях зърнал в Хаги, но не посмях да заговоря. Той изглеждаше вглъбен в рисунката върху вратите — сива чапла, застанала в синьо-сива река и устремила поглед към планина в розово и златисто.

Накрая си спомних съвета на Кенджи и прекарах остатъка от времето, заслушан в шумовете на къщата. Тя не пееше за реката както домът на господаря Шигеру, а звучеше с по-дълбок и тържествен тон, усилван от постоянния прибой на морските вълни. Преброих различните стъпки, които успях да доловя, и реших, че вътре има петдесет и трима души. Чух три деца в градината, които си играеха с две кученца. Подслушах дамите да си говорят за излет с лодка, който се надяваха да направят, ако времето остане хубаво.

После във вътрешността на къщата долових тихия разговор на двама мъже. Чух да споменават името на Шигеру. Осъзнах, че слушам чичовците му да си разменят думи, които не биха позволили никой друг да чуе.

— Главното е да накараме Шигеру да се съгласи на този брак — каза единият. Гласът му ми звучеше по-възрастен, по-силен и по-самоуверен. Смръщих се недоумяващ какво ли имаха предвид. Не бяхме ли дошли да обсъждаме осиновяването ми?

— Той винаги е отказвал да се ожени повторно — рече другият с известна почтителност. Най-вероятно бе по-млад. — А да сключи брак, за да скрепи съюза с клана Тохан, след като винаги е бил против него… Не ми се вярва да има такива намерения…

— Времената са много опасни — поде отново по-възрастният. — Вчера пристигнаха вести за положението в Западната провинция. Изглежда, кланът Сейшуу се готви да се опълчи срещу Ийда. Араи, владетелят на Кумамото, се смята за засегнат от фамилията Ногучи и събира армия, за да воюва с тях и с Тохан преди зимата.

— Шигеру поддържа ли връзка с него? Това би могло да му предостави възможността, от която се нуждае…

— Няма защо да го изричаш гласно — отвърна брат му. — Знам отлично колко популярен е Шигеру в клана. Ако се съюзи с Араи, двамата могат да победят Ийда.

— Освен ако ние… да речем, го обезоръжим.

— Този брак ще свърши отлична работа. Ще отведе Шигеру в Инуяма, където известно време Ийда ще го държи под око. А момичето, за което става дума, Ширакава Каеде, има репутация, която със сигурност ще ни бъде от полза.

— За какво намекваш?

— Заради нея вече са умрели двама мъже. Би било жалко, ако Шигеру се окаже третият, но това едва ли ще е по наша вина.

По-младият се засмя тихо по начин, който ме изпълни с желание да го убия. Поех дълбоко въздух, опитвайки се да овладея гнева си.

— Ами ако пак откаже да се ожени? — попита той.

— Ще го поставим като условие за тази негова прищявка по осиновяването. Не виждам как би могло да ни навреди.

— От известно време се опитвам да установя произхода на момчето — изрече по-младият с глас, в който прозвуча педантичната нотка на архивар. — Не виждам как може да е роднина на майката на Шигеру. За него няма нито дума в родословието.

— Предполагам, че е незаконен — каза по-възрастният.

— Чух, че приличал на Такеши.

— Да, външността му затруднява възраженията относно кръвната му връзка с Отори, но ако трябваше да осиновяваме всичките си незаконни деца…

— При нормални обстоятелства не би могло да става и дума. Но в този момент…

— Съгласен съм.

Чух как подът леко изскърца, когато двамата се изправиха.

— Един последен въпрос — добави по-възрастният брат. — Ти ме уверяваше, че Шинтаро няма да се провали. Какво се обърка?

— Точно това се опитвах да разбера. Явно онова момче го е чуло и е събудило Шигеру. И Шинтаро е погълнал отрова.

— Чул го е? Че как? И той ли е от Племето?

— Възможно е. Миналата година в къщата на Шигеру се е появил някакъв си Муто Кенджи. Официалната версия е, че му е личен учител, но според мен обучението му е далеч от обичайното — по-младият брат отново се изсмя, което ме накара да настръхна. В същото време изпитах към тях дълбоко презрение. Бяха уведомени за моя остър слух, но въпреки това не можеха да си представят, че са уязвими тук, в собствения си дом.

Лекото треперене от стъпките им се премести към помещението зад изрисуваните врати. След малко отново се появи възрастният мъж, плъзна внимателно вратите встрани и ни даде знак, че можем да влезем в приемната. Двамата владетели седяха един до друг на ниски столове. От всяка страна на помещението бяха коленичили няколко души. Господарят Шигеру тутакси се поклони доземи и аз сторих същото, но след като хвърлих бърз поглед към тези двама братя, които вече бяха преизпълнили сърцето ми с ненавист.

По-възрастният — владетелят Отори Шоичи — бе висок, но не особено мускулест. Лицето му бе мършаво и мрачно; имаше малки мустачки и брада, а косите му вече сивееха. По-младият — Масахиро — бе по-нисък и набит. Държеше тялото си много изправено, както правят повечето ниски мъже. Нямаше брада; лицето му бе жълтеникаво и осеяно с големи черни бенки. Косите му бяха все още черни, но редки. Отличителните черти на Отори — изпъкналите скули и орловият нос — и при двамата бяха деформирани от слабости в характера им, вследствие на което братята излъчваха безволие и жестокост.

— Владетелю Шигеру… племеннико… бъди добре дошъл — заяви Шоичи галантно.

Господарят Шигеру се изправи, но аз останах с опряно в пода чело.

— Често спохождаш мислите ни — обади се и Масахиро. — Много се притесняваме за теб. Брат ти се спомина тъй скоро след смъртта на майка ти, а после и това твое заболяване… Струпа ти се твърде много.

Думите звучаха вежливо, но аз знаех, че са изречени лицемерно.

— Благодаря ви за загрижеността — отвърна Шигеру, — но с ваше позволение ще ви поправя за едно. Брат ми не се спомина. Той беше убит.

Изрече го без емоция, все едно просто съобщаваше факт. Никой в помещението не реагира. Последва тежко мълчание. Наруши го владетелят Шоичи, който заяви с престорена веселост:

— А това е младият ти питомец? И той е добре дошъл. Как се казва?

— Наричаме го Такео — отвърна Шигеру.

— Чуваме, че имал много остър слух, вярно ли е? — попита Масахиро, привеждайки се леко напред.

— Нищо по-различно от обичайното — отбеляза Шигеру. — Всички имаме остър слух, когато сме млади.

— Вдигни глава, момко — обърна се към мен Масахиро. Щом се подчиних, той огледа изпитателно лицето ми и после попита: — Кой е в градината?

Аз сбърчих чело, все едно идеята да ги преброя ми бе хрумнала току-що.

— Две деца и едно куче — осмелих се да отвърна. — И един градинар? До зида?

— А колко души според теб наброява домакинството ни?

Свих леко рамене, после реших, че е твърде нелюбезно, и се опитах да го изкарам като поклон.

— Четирийсет и пет… или може би повече? Простете, владетелю Отори, но не се отличавам с големи заложби.

— Колко са, братко? — попита владетелят Шоичи.

— Петдесет и трима, струва ми се.

— Впечатляващо — отбеляза по-възрастният брат, но аз чух как въздъхна с облекчение.

Отново опрях чело в пода и застинах така, чувствайки се в по-голяма безопасност.

— Закъсняхме толкова с разрешаването на проблема по осиновяването, Шигеру, защото не бяхме сигурни в окончателността на решението ти. Скръбта, изглежда, те е направила доста неустойчив.

— Не изпитвам никакво колебание — отвърна Шигеру. — Нямам деца, а сега, когато Такеши е мъртъв, нямам и наследник. Имам задължения към това момче, както и той към мен, и те трябва да бъдат изпълнени. Вече е приет в моя дом и се чувства добре сред нас. Моля това положение да бъде узаконено и той да бъде приет за член на клана Отори.

— Какво казва момчето?

— Говори, Такео — подкани ме господарят Шигеру.

Аз вдигнах глава и преглътнах с мъка, внезапно обзет от дълбоко вълнение. Помислих си за коня, който подскочи така, както сърцето ми подскочи сега.

— Дължа живота си на владетеля Отори. Той не ми дължи нищо. Честта, с която ме удостоява, е твърде висока за мен, но ако това е неговото желание… и желанието на ваше благородие… ще го приема с цялото си сърце. Ще служа вярно на клана Отори до края на дните си.

— Тогава нека бъде така — обяви владетелят Шоичи.

— Документите са готови — добави владетелят Масахиро. — Ще ги подпишем незабавно.

— Моите чичовци са много милостиви и любезни — каза Шигеру. — Благодаря ви.

— Има още един въпрос, Шигеру, във връзка с който се нуждаем от твоето съдействие.

Аз отново опрях чело в пода. Сърцето ми бе заседнало в гърлото. Исках да го предупредя по някакъв начин, но, разбира се, не можех да говоря.

— Ти си наясно с нашите преговори с клана Тохан. Чувстваме, че съюзът е за предпочитане пред войната. Знаем мнението ти. Все още си достатъчно млад, за да си безразсъден…

— Вече съм почти на трийсет — възраст, в която не мога да бъда наричан млад. — Шигеру отново отбеляза факта съвсем спокойно, сякаш всякакви противоречия бяха изключени. — Аз също не желая война заради самата война. Не срещу съюза възразявам. Имам предвид настоящия характер и поведение на клана Тохан.

Чичовците му не реагираха на тази забележка, но атмосферата в стаята охладня чувствително. И Шигеру не добави нищо повече. Той бе изразил становището си достатъчно ясно… даже прекалено ясно, за да се хареса на чичовците му. Владетелят Масахиро даде знак на иконома, който плесна тихо с ръце, и почти веднага се появи прислужница с чай, която може би е била невидима. Тримата владетели Отори отпиха. На мен не ми бе предложено.

— Е, съюзът трябва да се развива — отбеляза накрая господарят Шоичи. — Владетелят Ийда предлага той да бъде скрепен с брак между двата клана. Най-близкият му съюзник — владетелят Ногучи, има повереница. Казва се Ширакава Каеде.

Хванал пред себе си чашката чай, Шигеру я разглеждаше с наслада. После я остави внимателно на постелката пред себе си и остана неподвижен. По лицето му не трепваше нито мускулче.

— Нашето желание е госпожица Ширакава да стане твоя съпруга — обяви владетелят Масахиро.

— Простете, чичо, но аз нямам желание да се женя отново. Не съм мислил за нов брак.

— За щастие имаш родственици, които ще помислят за това вместо теб. Този брак е особено желан от владетеля Ийда. Всъщност съюзът на двата клана зависи от него.

Владетелят Шигеру се поклони. Отново се възцари тежко мълчание. Чух нечии стъпки, идващи отдалеч — бавната тежка походка на двама души, единият от които носеше нещо. Вратата зад нас се плъзна встрани, покрай мен пристъпи някакъв мъж и падна на колене. След него влезе слуга, който носеше писалище от лаково дърво с мастилница, четка и яркочервен восък за печатите.

— А, документите за осиновяването! — възкликна одобрително владетелят Шоичи. — Донеси ги тук.

Все така на колене секретарят се придвижи напред, а писалището бе сложено пред владетелите. Тогава секретарят прочете на глас споразумението. Макар и формулирано с пищен език, съдържанието бе достатъчно просто — аз получавах правото да нося името Отори и да бъда удостоен с всички привилегии на син на фамилията. В случай че от последващ брак бъдеха родени деца, моите права щяха да бъдат равни с техните, без обаче да ги надвишават. В замяна аз давах съгласието си да действам като син на владетеля Шигеру, да приема неговия авторитет и власт и да се закълна във вярност към клана Отори. В случай че той починеше без друг законен наследник, аз щях да наследя цялата му собственост.

Владетелите хванаха печатите.

— Сватбата ще се състои в деветия месец — каза Масахиро — веднага след края на празника на мъртвите. Владетелят Ийда държи венчавката да стане в самата Инуяма. Фамилията Ногучи изпраща госпожица Ширакава в Цувано. Ти ще я посрещнеш там и ще я съпроводиш до столицата.

Имах чувството, че печатите са увиснали във въздуха, поддържани там от свръхестествена сила. Все още имаше време да се обадя, да откажа да бъда осиновен при такива условия, да предупредя владетеля Шигеру за капана, който му се готвеше. Но не казах нищо. Събитията се развиваха неподвластни на човешки контрол. Сега се намирахме в ръцете на съдбата.

— Да сложим ли печатите, Шигеру? — попита Масахиро с безкрайна вежливост.

Владетелят Шигеру не се поколеба нито за миг.

— Моля, сторете го — отвърна. — Приемам брака и съм щастлив, че мога да ви угодя.

И така, печатите бяха поставени върху документите и аз станах член на клана Отори, осиновен от владетеля Шигеру. Но в този миг и двамата вече знаехме, че те запечатват завинаги собствената му съдба.

Докато се върнем в къщата, новината за осиновяването ми, понесена от вятъра, вече ни бе изпреварила и когато пристигнахме, всичко бе подготвено за празненството. Двамата с владетеля Шигеру имахме своите основания за безпокойство, но каквито и лоши предчувствия да будеше предстоящият брак, господарят вероятно бе успял да ги потисне и изглеждаше искрено въодушевен. Както и всички в къщата. Дадох си сметка, че през месеците, прекарани в този дом, действително бях станал един от тях. Бях засипан с ласки, прегръдки и внимание, поднесоха ми червен ориз и специалния чай на Чийо, приготвен за късмет от солени сливи и водорасли; накрая вече лицето ме болеше от усмивки, а радостта изпълваше очите ми със сълзи, които не бях проливал от скръб.

Сега владетелят Шигеру бе още по-достоен за любовта и верността ми. Предателството на чичовците му ме изпълваше с негодувание, изпитвах възмущение заради проявената към него подлост и в същото време бях ужасен от заговора, който бяха организирали срещу него. Оставаше и проблемът с едноръкия. През цялата вечер чувствах погледа на Кенджи върху себе си — знаех, че очаква да чуе какво съм научил, аз самият изпитвах неистово желание да разкажа всичко както на него, така и на господаря Шигеру. Но когато постелите бяха приготвени и слугите вече си бяха отишли, минаваше полунощ и аз изпитах неохота да разваля празничното настроение с лоши новини. Щях да си легна, без да отроня и дума, но Кенджи, единственият напълно трезвен сред нас, ме спря, докато отивах да угася лампите.

— Първо трябва да ни разкажеш какво си чул и видял.

— Нека да изчакаме до сутринта — опитах се да възразя.

Видях спусналия се зад погледа на Шигеру мрак да се сгъстява. Усетих, че ме залива неимоверна мъка, която тутакси ме отрезви.

— Предполагам, че трябва да научим най-лошото — рече той.

— Какво накара коня да отскочи назад? — попита Кенджи.

— Собственото ми безпокойство. Но когато се завъртя, видях едноръкия.

— Андо. И аз го видях. Не знаех дали си го забелязал в тълпата, не ти пролича.

— Той позна ли Такео? — попита незабавно владетелят Шигеру.

— Огледа и двама ви много внимателно, но в следващия миг се престори, че изобщо не го интересувате. Но самият факт, че е тук, вече предполага, че е чул нещо — отмести поглед към мен и довърши: — Твоят търговец вероятно се е разприказвал!

— Радвам се, че осиновяването вече е законно — рече Шигеру. — Това ти предоставя известна закрила.

Знаех, че трябва да му кажа за разговора, който бях подслушал, но ми бе трудно дори да заговоря за тяхната низост.

— Простете, господарю Отори — започнах, — чух чичовците ви да разговарят насаме…

— Докато броеше… или нарочно бъркаше броя на домочадието, предполагам — отбеляза той сухо. — Брака ли обсъждаха?

— Кой ще се жени? — попита Кенджи.

— Аз вече съм обвързан със споразумение за брак, който да запечата съюза с клана Тохан — отвърна Шигеру. — Въпросната дама е повереница на владетеля Ногучи. Казва се Ширакава — Кенджи повдигна вежди, но остана безмълвен. Шигеру продължи: — Чичовците ми дадоха ясно да се разбере, че осиновяването на Такео зависи от този брак — втренчи се в мрака и добави тихо: — Хванат съм в капан между две задължения. Не мога да изпълня и двете, но не мога и да отхвърля което и да е от тях.

— Такео трябва да ни разкаже какво са обсъждали владетелите Отори — измърмори Кенджи.

Беше ми по-лесно да говоря на него.

— Бракът е капан. Целта му е да прати господаря Шигеру далеч от Хаги, където популярността му и съпротивата му към съюза с Тохан може да доведат до разцепление в клана. Някой си на име Араи се е опълчил срещу Ийда на Запад. Ако Отори се присъединят към него, Ийда ще бъде притиснат между двамата — гласът ми заглъхна и аз се обърнах към Шигеру. — Господарят знае ли всичко това?

— Поддържам връзка с Араи — отвърна той. — Продължавай!

— Госпожица Ширакава има репутацията на жена, която носи смърт на мъжете. Чичовците ви замислят да…

— Ме убият? — гласът му бе делови и безстрастен.

— Не биваше да ви докладвам нещо толкова срамно — рекох едва чуто с пламнало лице. — Те са платили на Шинтаро.

Отвън се разнесе пронизително цвърчене на цикади. Усетих как челото ми се ороси от пот, нощта бе тъй надвиснала и неподвижна, черен мрак без луна и звезди. Откъм реката се носеше миризма на гнилоч и тиня — извечен мирис, древен като предателството.

— Знаех, че не съм им любимец — каза Шигеру. — Но да пратят Шинтаро срещу мен! Трябва наистина да ме смятат за опасен — той ме тупна по рамото. — Имам много неща, за които да благодаря на Такео. Радвам се, че ще бъде с мен в Инуяма.

— Шегуваш се! — възкликна Кенджи. — Не можеш да отведеш Такео там!

— Както изглежда, трябва да отида, а се чувствам в по-голяма безопасност, ако Такео е с мен. Както и да е, сега той е мой син. Трябва да ме придружава.

— Само се опитайте да ме оставите тук! — намесих се аз.

— Значи възнамеряваш да се ожениш за Ширакава Каеде? — попита Кенджи.

— Ти познаваш ли я?

— Чувал съм за нея. Че кой не е? Едва на петнайсет е, а както говорят, е истинска красавица.

— В такъв случай съжалявам, че не мога да се оженя за нея — гласът на Шигеру бе ведър и почти шеговит. — Но няма лошо, ако всички смятат, че ще го сторя, поне за известно време. Това ще отклони вниманието на Ийда и ще ни предостави още няколко седмици отсрочка.

— А какво ти пречи да се ожениш за нея? — попита Кенджи. — Току-що спомена за двете задължения, в които си впримчен. След като си дал съгласието си за брака, за да се осъществи осиновяването, значи за теб Такео е на първо място. Не си се оженил тайно, нали?

— Нещо подобно — призна Шигеру след кратко мълчание. — Замесен е и друг човек.

— Ще ми кажеш ли кой?

— Пазя го в тайна от толкова време, че вече не съм сигурен, че мога — отвърна Шигеру. — Такео да ти каже, ако знае.

Кенджи се обърна към мен. Аз преглътнах с мъка и прошепнах:

— Владетелката Маруяма…

Шигеру се усмихна.

— От колко време знаеш?

— От нощта, в която срещнахме господарката в онази странноприемница в Чигава.

Откакто го познавах, Кенджи за първи път изглеждаше наистина слисан.

— Жената, за която Ийда копнее неистово и за която иска да се ожени? От колко време продължава това между вас?

— Няма да ми повярваш… — отвърна Шигеру.

— Година? Две?

— Бях двайсетгодишен.

— Това прави близо десет години! — Кенджи изглеждаше впечатлен както от факта, че не е знаел нищо за връзката, така и от самата новина. — Още една причина да ненавиждаш Ийда — той поклати глава удивен.

— И не е само любовта… — тихо добави Шигеру. — Ние сме и съюзници. Двамата с Араи държат под контрол Сейшуу и югозападната част. Ако Отори се присъединят към тях, можем да победим Ийда — той млъкна за момент и после продължи: — Ако Тохан постигнат господство над владенията на Отори, ще станем свидетели на същата жестокост и гонения, от които спасих Такео в Мино. Не мога просто да стоя отстрани и да наблюдавам как Ийда налага волята си на хората ми, как опустошава земите ми и опожарява селата. Чичовците ми… и самият Ийда… знаят, че никога не бих търпял това. Затова възнамеряват да ме отстранят от сцената. Ийда ме кани в неговата бърлога, където най-вероятно възнамерява да организира убийството ми. Смятам да използвам това като свое предимство. Какъв по-добър начин в края на краищата да вляза в Инуяма?

Кенджи се втренчи в него навъсен. Виждах откритата усмивка на Шигеру, проблясваща на светлината на лампите. В него имаше нещо неустоимо. Дръзновението му разпали огън в собственото ми сърце. Разбирах отлично защо хората го обичаха.

— Това са въпроси, които не засягат Племето — заяви накрая Кенджи.

— Бях откровен с теб; вярвам, че това ще си остане между нас. Дъщерята на владетелката Маруяма е заложница при Ийда. Освен това не само че разчитам на дискретността ти, а и ще ти бъда искрено признателен, ако ми помогнеш.

— Никога няма да те предам, Шигеру, но в определени мигове, както ти сам отбеляза, си даваме сметка, че дължим вярност на различни страни. Не мога да се правя пред теб, че не съм един от Племето. Такео е Кикута. Рано или късно те ще си го изискат. Нищо не мога да сторя, за да го предотвратя.

— От Такео зависи да направи своя избор, когато му дойде времето — каза Шигеру.

— Аз съм дал клетва за вярност към клана Отори — заявих. — Никога няма да ви изоставя и ще сторя всичко, което поискате от мен — вече се виждах в Инуяма, където владетелят Ийда Садаму се спотайваше зад своя славеев под.