Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Irish Gypsy [=Entised], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 62 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
ina-t (2010)
Допълнителна корекция
hrUssI (2012)

Издание:

Вирджиния Хенли. Ирландска циганка

ИК „БАРД“, София, 1996

Преводач: Диана Кутева, Стамен Стойчев, 1996

Редактор: Анелия Христова

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ina-t

Глава осемнадесета

Внезапно застудя. Дойде краят на лятото. От север задуха свиреп вятър. Почти всяка нощ валеше неспирно. Ревнивата есен сякаш искаше да си отмъсти на хората заради любовта им към слънчевото лято и обрули хиляди листа от клоните на дърветата.

Кити се загърна във вълнената си наметка и излезе на „Кадогън скуеър“. С бързи крачки тръгна към Найтсбридж. Зави покрай ъгъла на Хайд парк и едва не се блъсна в един минувач, с нисък ръст, нахлупил шапка от стар брой на „Таймс“, понесъл плакат с укорителния призив: „Не яжте месо! Въздържайте се от похотливи страсти!“. Въпреки пронизващия вятър Кити се спря, за да прочете надписа. Кой знае защо проповедниците приравняваха употребата на месо към греховете и пороците и призоваваха хората да се ограничават с плодове и зеленчуци, за да се пречистят и да заслужат Божията благодат. Младата жена леко се усмихна, прикри устата си с ръка, облечена в лъскава кожена ръкавица, и забърза надолу по „Пикадили“. Зави по „Халфмуун стрийт“, която й напомни за вълнуващите мигове с Патрик, а после прекоси „Шепърдс маркит“. Спомни си, че някъде наблизо имаше прилична аптека. Щом отвори вратата, над главата й издрънча звънче и към нея се насочи елегантен джентълмен. Заговори я с изискано произношение, което можеше да чуе единствено в Мейфеър.

В първия миг Кити реши да го попита за някакво безобидно лекарство — първото, което й хрумне — и бързо да се измъкне навън, но сетне събра смелост и попита за препарата „Пени Роял“. Не можа обаче да предотврати издайническата червенина, плъзнала по страните й, когато джентълменът кимна разбиращо, с леко надменно снизхождение, след което изчезна някъде в задните помещения на аптеката. Наложи й се дълго да чака. По едно време дори се примири с неуспеха и се приготви да си тръгва, когато аптекарят най-после се появи, понесъл внушителен куп пакетчета с лечебни прахове.

Ирландският й нрав едва понасяше мудните, пипкави движения на мъжа, който прекалено бавно отмери дозата, внимавайки да не изцапа скъпия си костюм. Най-сетне й подаде едно пликче и я помоли за дванадесет гвинеи[1]. Кити никому не бе прощавала опитите да я третират като глупачка, но този път гордостта я спря да не избухне или да се впусне в пазарлък. Само изгледа подигравателно оплешивялата му глава и рече с присвити устни:

— Казаха ми, че това лекарство било полезно за ограничаване на косопада при мъжете.

След това, невъзмутима и доволна от себе си, се завъртя грациозно и си тръгна.

 

 

— Искам да останем само няколко минути насаме, Джулия. Нека да отидем в стаята на Патрик. Там никой няма да ни подслушва.

Заинтригувана от предложението й, Джулия я последва по стълбите.

— Само те моля, Джулия, да не ме прекъсваш, преди да свърша. Сега не съм настроена за спор. Ще замина за Америка, при Патрик. Надявам се да отплавам с някой кораб още тази седмица. Вече съм вдовица и не виждам защо трябва да чакам завръщането му в Англия. Не искам да губя месеци в самота и страдания.

Джулия се опита да се намеси, но Кити бързо пресече опита й.

— Моля те, не си прави труда да ме разубеждаваш.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да ти пожелая успех — любезно се усмихна Джулия.

— А пък аз трябва да ти съобщя, че имам подарък за теб. — Кити измъкна пакетчето от чантата си. Очите на зълва й се разшириха, когато разбра какъв е подаръкът на Кити. Накрая дори изпод миглите й се процедиха сълзи на облекчение и благодарност. — Наскоро научих, че се продава това средство за предпазване от забременяване и го поръчах специално за теб.

В стаята се втурна Барбара, възбудена и запъхтяна.

— Ох, Кити, Терънс току-що ми каза. Мисля, че в целия свят няма по-смела жена от теб!

Кити прихна да се смее. Всъщност тя бе готова да се обзаложи, че в момента бе най-изплашената личност в цял Лондон. Повдигаше й се само от мисълта за мъчителното прекосяване на океана. Към тази тревога се прибавяше и мисълта за детето. А за опасността Патрик да се отметне от обещанието си да се ожени за нея — о, за това дори не смееше да помисли! Едно незаконно дете във викторианска Англия се считаше за непростим грях, чието позорно клеймо се влачеше до гроба. А освен това се страхуваше до смърт от раждането. Майка й бе умряла при раждането на брат й Тери. При този спомен гърлото й пресъхваше и коленете й се подкосяваха.

— Искам да ми помогнеш да си подбера дрехи за пътуването. След това може да обядваме в онзи новооткрит изискан ресторант, но след като затворят магазините. Според мен Джулия не се чувства много добре и ще бъде разумно да я оставим в къщата да си отпочине.

Кити си избра кадифена рокля с кехлибарен оттенък, с квадратно изрязано деколте и буфан ръкави. В следващия магазин си хареса една бледозелена рокля с дълги ръкави и наметка от тъмнозелено кадифе с плътна подплата. Тази мода беше въвела кралица Виктория, за да прикрива обезформяването на тялото си по време на многобройните си бременности. Кити остана доволна от дебелите поли, с които след няколко месеца щеше да й се наложи да прикрива наедрелия си корем.

 

 

Барбара и Кити се завърнаха на „Кадогън скуеър“ чак в осем вечерта. Кити остави пакетите с покупките в стаята си и побърза да се отбие в спалнята на Джулия.

— Може ли да вляза за малко при теб, Джулия?

— Струва ми се, че това лекарство ще свърши работа, Кити, но да не ти описвам какви болки изтърпях днес следобед — изохка Джулия. — Но може би най-лошото вече е зад гърба ми, макар че още ме присвива стомахът.

— Ако до утре болките в корема ти не престанат, ще се наложи да повикаме лекар. Не трябва да рискуваме.

— Но нали лекарят ще разбере, че съм бременна! — извика Джулия.

— Естествено е да се усъмни, но нямаме друг изход, нали?

— Ами ако отиде при Джефри и му разкаже всичко?

— Най-добре ще е аз да отида при съпруга ти и да му обясня, че не си разположена и че сме повикали лекар. Той веднага ще зареже приятелите си в клуба и ще се втурне към „Кадогън скуеър“, изпълнен с чувство на вина, че те е изоставил в този драматичен момент.

— Винаги съм се удивлявала на умението ти да се справяш с мъжете — прошепна Джулия и изгледа приятелката си с възхищение.

— Така ли? — изненада се Кити.

— Моля те, слез долу и кажи на бавачката да сложи бебето да спи, без да ме чака да го целуна за лека нощ, а след това дай тази бележка на Терънс да я отнесе на Джефри в клуба.

Докато помагаше на бавачката да изкъпе и приготви бебето за лягане, Кити го огледа внимателно. Детето приличаше на мъжете от рода О’Райли. Точно така си представяше и бебето, което искаше да има от Патрик — с прелестни тъмни къдрици, с малки розови устни, които се свиваха много смешно и при смях, и при плач. Беше здраво, пълно бебе, с добре познатите й ирландски очи и по нищо не приличаше на изнежените аристократи от рода на Джефри. Тя отправи гореща молитва към Бога: „Господи, дано и моето дете да бъде така красиво!“.

 

 

На следващата сутрин Кити спря един фиакър на улицата и помоли кочияша да я отведе до „Лъд Лейн“, където се намираше сградата на компанията за междуградски превози „Суан“. Цената за един пътник на капрата до кочияша беше три пенса за миля, докато мястото на закрито в кабината беше пет пенса. Тази компания притежаваше шестдесет дилижанса и около хиляда коне за смяна, разпределени по пощенските станции в цяла Англия. Духаше студен вятър и Кити без колебание плати за място вътре в кабината. Пътуването от Лондон до Болтън траеше двадесет и осем часа, с преспиване в Лейчестър. Кочияшът взимаше бакшиш не по-малко от един шилинг, а носачът — половин крона. Кити набързо пресметна разходите и разбра, че ще й трябват още пет лири за пътуването. Парите, които Патрик така щедро й бе оставил, сега бяха на привършване и Кити с угризение си припомни колко лекомислено ги бе похарчила из претрупаните със стоки магазини по „Пикадили“ и „Риджънт стрийт“. Въодушевлението от пътуването постепенно се стопи и се замени с умора и нетърпение час по-скоро да свърши това изпитание. Седалките бяха твърди и неудобни, а пътниците бяха седнали толкова нагъсто един до друг, че не можеше да се диша. След дъждовете пътищата бяха в ужасно състояние и пътниците трябваше да слизат при всеки баир, защото конете не можеха да изтеглят тежката карета. Въпреки дебелата пелерина, роклята, обувките и чорапите й се намокриха.

Кити съжаляваше конете и се дразнеше от оплакванията на останалите пътници. За нейно учудване и презрение мъжете се оплакваха много повече от жените. Когато пристигнаха в Лейчестър небето бе оловносиво, но бе престанало да вали. На другия ден, когато кочияшът най-после спря каретата пред хотел „Пекхорс“ в Болтън, дрехите й все още бяха влажни, цялото й тяло бе схванато и Кити едва пристъпваше. Взе пътната си чанта и пое по калните, мръсни улици към „Спейк Хейзи“. Вече се бе стъмнило, но лампите бяха запалени и хвърляха жълтеникавата си светлина върху изкъртения паваж на тесните, криволичещи улички.

Кити седеше пред огнището, бъбреше и се смееше с дядо си и с Ада и се чувстваше така, сякаш никога не бе напускала Болтън. Всичко си беше същото, с изключение на това, че Ада бе родила още едно дете. След като Ада и децата си легнаха, Кити и Суоди най-после останаха сами.

— Е, моя красавице, значи си решила да заминеш за Америка?

— Патрик обеща да се ожени за мен и аз не виждам защо трябва да чакам още няколко месеца, докато се върне у дома. Какво мислиш?

— Хм — примигна Суоди, — ако той наистина иска да се ожени за теб, трябваше да ти даде годежен пръстен.

— О, дядо, моля те, не ме упреквай. Обичам Патрик още откакто бях дете.

— Не беше ли щастлива с онзи млад мъж, за когото се омъжи?

— Не, страхувам се, че не бях. Той се ожени за мен само защото беше влюбен в Тери.

— Тогава е заслужавал да умре. Запомни от мен, красавице: ти нямаш никаква вина!

Преди да си легне, Кити му даде десет лири.

— Благодаря, скъпа. Грижи се за себе си, момичето ми. Ти винаги се забъркваш в някакви неприятности.

— Патрик ще се грижи за мен — засмя се тя.

Старецът замислено поклати глава.

— Един мъж трябва да има желязна ръка, за да се справи с теб, момичето ми.

 

 

На другия ден Кити отиде в луксозния хотел „Аделфи“ в Ливърпул. В просторната зала на хотелския ресторант сновяха сервитьори с бели ръкавици и черни рединготи, понесли подноси със сандвичи и салати към масите, край които бяха насядали изискано облечени посетители — отдалеч си личеше, че принадлежаха към елита на Ливърпул. В ъгъла свиреше оркестър от двадесет и пет музиканти, прикрит зад стена от декоративни цветя. Кити едва намери свободна маса. Седна и си поръча парче пай.

Ливърпул беше пълен с моряци от всички краища на света — индийци, негри и араби. Кити видя името на Айзък Болт в големия списък на стената във фоайето на „Лайвър Билдинг“ и разбра къде е кантората му.

Почука и влезе. Един от чиновниците я попита с какво може да й бъде полезен и тя отвърна, че иска да се срещне с мистър Айзък Болт.

— Страхувам се, мадам, че в момента е зает. — Мъжът се поколеба, преди да продължи: — Дъщерите му са при него.

— Сигурна съм, че ако му съобщите за сестрата на партньора му, мистър Патрик О’Райли, той веднага ще ме приеме.

— О, радвам се да се запозная с вас, мадам. Ние всички познаваме и ценим мистър О’Райли. Ще съобщя на мистър Болт за вас.

Въведоха я в кабинет, обзаведен с големи и грозни мебели.

Айзък Болт се оказа шестдесетгодишен, с посивели слепоочия. По-голямата му дъщеря беше доста красива, но малката бе грозновата, с изпъкнали очи. Кити веднага разбра, че тя е много умна и проницателна.

— Аз съм Барбара, сестрата на Патрик, мистър Болт — усмихна се Кити и му протегна ръка.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас. Това са двете ми дъщери. По-красивата е Алис, а другата е Мод. Тя не е красавица, за разлика от сестра си, но Бог я е надарил с голям ум. — Той се усмихна сърдечно, а Мод се изправи на пръсти и му прошепна нещо на ухото. — Точно така, точно така, Мод. С какво мога да ви бъда полезен, мис О’Райли?

— Искам да отида при Патрик в Америка. Бих искала да отплавам за Чарлстън с първия кораб.

— Възхищавам се от смелостта ви, мис О’Райли. Нека да видя разписанието. Да, утре ще отплава корабът на Джим Хардинг, по прякор Големия Джим. Мога още сега да ви дам билет.

— Колко ще струва, мистър Болт?

— Чакайте да видя. Четиридесет лири, но ако желаете самостоятелна каюта и първокласно обслужване, цената е петдесет лири.

— О, това е чудесно! — възкликна Кити и извади петдесет лири от кесията си.

— Сама ли ще пътувате? — учудено повдигна вежди мистър Болт.

— Да. Знаете ли, моята прислужница се разболя и аз я оставих в Болтън — набързо импровизира Кити.

— Разбирам. Моля, почакайте малко, за да подпечатаме билета ви. Можете да отседнете у нас за тази вечер. Тъкмо си тръгвахме. Дъщерите ми ще бъдат възхитени, ако ни гостувате.

— Ами… добре, макар че възнамерявах да си взема стая в хотел „Аделфи“ — излъга Кити, — но съм ви благодарна за поканата. Нали знаете как гледат на жени, които пътуват сами.

— Знам, скъпа.

 

 

Когато седна да вечеря, Кити вътрешно се усмихна. На масата бе сервирано задушено месо, гарнирано с варени картофи и зеле. Слава богу, че не бе капризна по отношение на храната. Не можеше да се начуди на апетита на мистър Болт, който изглежда имаше железен стомах. Когато поднесоха десерта, той радостно възкликна:

— О, пудинг със стафиди!

Кити не издържа и се разсмя.

След вечерята мистър Болт настоя Алис да им попее. Каза на гостенката си, че обожава сантименталните ирландски балади, които дъщеря му изпълняваше със сладникав тънък глас. Баща й я слушаше с грейнало от щастие лице. Кити се отегчаваше до смърт и си каза, че щеше да бъде по-добре, ако бе останала в хотела. Най-после вечерята свърши.

— Утре сутринта ще ви закарам до пристанището с моята карета и ще се погрижа да се настаните удобно. А сега Мод ще ви отведе в стаята за гости. Закуската е точно в седем. Алис, ела с мен.

Когато останаха сами, Мод изгледа Кити.

— Мъчението най-после свърши, нали?

Кити кимна и се усмихна. Мод й харесваше. Водена от неочакван импулс, тя се приближи към девойката и попита:

— Какво прошепнахте на баща си, когато влязох днес в кабинета му?

— Казах му, че ако вие сте сестра на Патрик, то аз съм китайка!

Лицето на Кити се обля в червенина.

— Тогава защо той ми позволи да продължавам с тази измама?

Мод сви рамене.

— Не се тревожете за баща ми. Целият му живот е една голяма измама. — Тя посочи с глава към стълбите и добави: — Той сега е с нея в леглото.

— Искате да кажете, че… че той… със собствената си дъщеря? Не ви вярвам!

Мод се засмя.

— Повярвайте ми! Аз съм най-малката от всичките му двадесет и едно деца от четирите му съпруги. Когато последната му съпруга умря, цялото семейство се събра и реши да му забрани да се жени отново и да създава още деца. Не искахме още наследници и затова Алис се съгласи да се пожертва.

— Но това е нечувано! — извика Кити.

Мод се закиска.

— Да, така е, но въпреки това в живота се случват такива неща. Помислете си и сигурно ще се сетите за някое семейство, в което една от дъщерите замества починалата си майка.

— Само пред обществото — възрази Кити.

— Не само пред обществото, но и в леглото — уточни Мод.

— Патрик знае ли за това?

— Сигурна съм, че не знае, но той едва ли би се заинтересувал дори ако застанем на главите си и запушим хашиш. Той се интересува само от търговията. Всъщност вие доста ме изненадахте. Често съм се питала каква съпруга ще си избере Патрик. Винаги си представях някоя дъщеря на лорд с навирен нос и плоско лице, богата като Крез. Никога не съм очаквала, че мъж като Патрик О’Райли ще се ожени по любов.

— Е — засмя се Кити, — това наистина бе много мил комплимент! Благодаря ви.

— Не бързайте с благодарностите, скъпа. Все още не сте омъжена за него!

Бележки

[1] През XVIII и XIX век 1 гвинея е била равна на 21 шилинга. 1 британска лира (1 фунт стерлинг) е равен на 20 шилинга. — Б.пр.