Сандра Браун
Фантазия (9)

Девета глава

Изглеждаха доста невинни, когато Мат и Меган влязоха със сънливи очи в кухнята и ги намериха да седят заедно на масата. Бяха се втренчили очи в очи и дори бяха забравили, че пият кафе.

— Тед, тук ли прекара нощта?

След всички усилия да се разбуди, това бе първото нещо, което Мат каза. За голямо учудване на децата, Тед и майка им прихнаха да се смеят.

— Не, не спах тук. Само на вас така ви изглежда — поясни Тед. — Майка ви ме покани на закуска.

— Странно, помислих си, че ти се самопокани — каза Елизабет с крайчеца на устата си, докато стана, за да налее на децата обичайните им чаши портокалов сок.

— Тед каза ли ти, че изкъпахме Бейби? — попита Меган.

Елизабет кимна с глава в знак на отрицание.

— Той ни остави да я изкъпем. Котетата не обичали водата. Знаеше ли това, мамо? Но ние я изкъпахме въпреки това. Стана наистина чиста и пухкава, но направихме цяло наводнение.

— Само че Тед ни помогна да я изчистим или — как беше, Тед? Както в армията?

— Чистка.

— Да, направихме чистка на банята. Каза ли ти това, мамо?

— Не, забравил е да спомене.

Погледна мъжа, който седеше на масата й на закуска. Изглеждаше страхотно. Беше добър и мил.

— Доколкото си спомням, имахме по-хубави неща да си кажем.

Той я погледна чувствено и тя едва не се разтопи под силата на този поглед.

— И дори ни позволи да поръчаме пица по телефона на човека, който ги носи по къщите.

— Ние казахме на Тед, че ти си казала, че този вид пици са пълен боклук.

— Но той каза, че ти не си тук и че той се разпорежда, и че той обича точно такава пица — обясни Меган.

— Може ли пак да повикаме човека с пиците друг път, мамо? Тя не беше боклук. Честно.

Елизабет сложи ръце на кръста си и се обърна към Тед.

— Благодаря ти много. Само за няколко часа успя да разрушиш градени с години навици за хранене.

Той изглеждаше изключително разтревожен от бележката й.

— Какво има за закуска? — попита я.

— Извара — отвърна Елизабет.

Децата се превиха от смях. За да ги накара да се поуспокоят, Тед им предложи да подредят масата, докато майка им приготвя закуската.

— Хей, вие, заведението е на самообслужване — извика Тед на децата, когато се запътиха към телевизора, след като приключиха със закуската си.

Те не се възпротивиха, както обикновено правеха, когато Елизабет им направеше забележка. Сега ги гледаше с отворена от изумление уста как се върнаха безропотно към масата, събраха мръсните си чинии и отидоха да ги поставят в мивката.

— Как успя да постигнеш това? — попита смаяна Елизабет.

— Подкупи.

Тед измъкна два пакета дъвки от джоба си.

— Дъвка без захар — каза на Елизабет, докато подаваше по едно пакетче на всяко от децата.

Те благодариха — нещо, което много се хареса на майка им.

— И какво получава готвачът?

— Готвачът получава една голяма целувка — отвърна Тед.

Меган и Мат се спряха рязко по пътя си за вратата и се обърнаха едновременно и точно навреме, за да видят как Тед прегръща майка им през кръста. Той наклони главата си на една страна и я целуна по устата.

— Тед целува мама! — възкликна Меган.

— Ох, нахалник! — това дойде от Мат.

Още щом Елизабет и Тед разделиха устните си, децата ги обкръжиха и нападнаха, както индианци — влак. Викаха, свиреха, скачаха наоколо и размахваха ръцете си на всички посоки. Облекчени и доволни, че нещата се развиха в тази посока, Тед и Елизабет започнаха да се смеят на лудориите им. Децата всъщност по-скоро ги насърчаваха, отколкото укоряваха.

Както обикновено, вълнението на Мат стана неконтролируемо. Колкото повече Тед и майка му се смееха, толкова повече той се мяташе, докато в един момент не можа да запази равновесие и падна върху шкафа с порцелановите съдове. Всички чинии се строшиха на земята. Една дървена фруктиера се обърна. Ябълки и портокали започнаха да се търкалят по земята във всички посоки. Един домат се размаза на плочките. Няколко листа от тетрадка се разхвърчаха и полетяха надолу като пухени перца.

Мат замръзна на мястото си и погледна към майка си, за да разбере реакцията й.

— Не го направих нарочно — каза той виновно.

— Такава си беля — каза му Меган, която сега изглеждаше доста по-пораснала и разумна.

Мат коленичи. Пазеше се от размазания домат, но успя да събере разпилените листове. Занесе ги на майка си и каза:

— Ето, мамо. Листовете ти не се измърсиха. Не сме ги изцапали и с пицата. Тед ги премести от масата и ги сложи на шкафчето, така че да не се загубят. Каза, че може да са важни.

Елизабет взе ръкописните страници от сина си, който кукна отново на земята, за да събере разпилените плодове.

— Остави това, Мат.

Гласът на Елизабет беше тънък и обтегнат като ластик, разтегнат до предела си.

— Ще почистя всичко по-късно. Двамата с Меган идете горе и оправете леглата си — продължи тя със същия напрегнат глас.

С тънкия си детски усет те усетиха, че напрежението в стаята се бе покачило драстично, и то не заради пакостта на Мат. Нещо, което не можеха да разберат, се бе случило. То бе променило лицето на майка им от розово и усмихнато на бледо и мъртвешко. Широката й усмивка сега бе отстъпила място на една тънка ивица, която едва мърдаше, когато говореше. Двамата излязоха от кухнята през летящата врата, като се стараеха да правят колкото се може по-малко резки движения. Чувстваха, че положението е на ръба да стане непоносимо, а не искаха да поемат вината за това.

Елизабет внимателно подреди страниците по последователност, преди да фокусира конкретните думи. Знаеше прекалено добре какво представляваха, разбира се. Беше ги писала, докато киснеше във ваната. Всяко изречение й беше познато.

Там беше нейният пират, висок и страховит. Там беше и пленницата му, трепереща от страх. Носеше само една тънка нощница. Тя прокара поглед през страниците. Да, ето и частта, в която той разкъсва нощницата й и целува гърдите й. Ето и абзаца, в който, очарована от мъжествената му сила, пленницата се отдава доброволно.

Хвърли страниците на кухненската маса и му обърна бързо гръб. Сетне скръсти ръце на гърдите си и ги потърка, въпреки че кухнята беше доста топла за есенна сутрин.

— Прочел си ги, нали?

— Слушай, Елизабет…

Тя се завъртя на петите си и повтори натъртено:

— Нали?

Гръдният кош на Тед се повдигна нагоре и се отпусна отново с въздишка.

— Да — каза той.

Очите й се напълниха със сълзи. Изведнъж болезнено почувства унижението си. Покри треперещите устни със студената си изтръпнала ръка и пак му обърна гръб. Не можеше да го погледне в очите заради неудобството си, което изпитваше, заради измамата му. Сама не знаеше кое от двете й причинява повече болка.

С успокояващ топъл тон, с който докторите съобщават лошите новини на семейството, той каза:

— Не знаех какво точно представлява, когато го видях за първи път. Помислих си, че си оставила някое недовършено писмо. Но тогава в очите ми се набиха няколко думи от текста.

Тя се обърна към него. По изражението на лицето й се четеше бясна омраза:

— Набиха ти се в очите?! Не можеше ли да измислиш нещо по-правдоподобно?

Поне прояви благоразумието да се направи на натъжен.

— Не ти ли се е случвало да прелистваш някоя книга в книжарницата и да забележиш интересна дума, която да те накара да прочетеш два-три абзаца? И ако се окаже чувствен или романтичен откъс, да продължиш да четеш още няколко страници? Преди да си се усетила, ще си прочела пет-шест страници права между щандовете. Ако това никога не ти се е случвало, значи не си нормална.

— Не говорим за мен. Говорим за един подъл манипулатор, който ме използва по най-долния, най-низкия, най-отвратителен начин. Как можа да го направиш? — крещеше тя.

— Нищо не направих, което да не желаеше и ти — оправда се той.

Тя сви ръцете си в юмруци и затвори очи.

— Знаех си, че нещо отвратително ще излезе от всичко това. Никога не биваше да се вслушвам в Лайла. Не трябваше да й позволявам да ме убеждава — говореше Елизабет сама на себе си.

Той изглеждаше доста объркан.

— Лайла ли те накара да измислиш тази история? — изненада се той.

— Не да я измисля, а да я напиша. Тя предава фантазиите ми на един издател.

— Тогава защо си толкова засрамена от нея? Прочетох я и си помислих, че е наистина страхотна.

Тя отвори широко очи и се втренчи в него. Злобата бе задълбочила цвета на очите й по подобие на неговите.

— Добре, прочел си я, но защо я използва по такъв начин върху мен? Защо не се сетих какво става, когато ми скъса нощницата? Беше толкова необичайно за теб. Ти изобщо не си такъв.

— Откъде знаеш? — предизвика я Тед. — Никога не сме се любили преди. Бях достатъчно ревнив и луд, и пиян, за да стана малко груб. — Приближи се една крачка и с тих глас добави: — И ти го хареса.

Тя се отдръпна отвратена.

— Снощи ми каза, че си мислиш, че заслужавам много повече от… — Просто не можеше да каже думите. — Очевидно, след като си прочел фантазията ми, си променил мнението си — каза тя, като посочи ръкописа. — Сигурно си си помислил, че копнея за сексуален партньор. Или може би си си помислил, че имам много такива. Да не би тази фантазия да те е превърнала от добрия съсед Сам в Казанова, защото си си мислел, че точно това искам? — крещеше тя, вече извън себе си.

— Не, Елизабет, нищо подобно не се е случило. Всеки си има второ аз. Дори не само едно. Твоето се проявява във фантазиите ти. Моето изплува вчера вечерта. Дори не се бях сетил за фантазията ти, когато влязох в стаята ти.

— Ох, моля те — каза тя със саркастично недоверие. — Изигра я дума по дума!

— Може би подсъзнателно. Бях ядосан, ревнувах. Бях готов на всичко, за да се харесам на жената, която бях луд да вкарам в леглото си. Когато прочетох фантазията ти, се развълнувах, вярно. Но и много се ядосах. Направо полудях, като видях Каванот в ролята на пирата. Всичко, което ти описваше с възбуждаща подробност, си представях, че правиш в момента с него.

— Е, не го направих. Защото той не е мошеник и лъжец и… — Още по-лоша мисъл влезе в главата й. — Само тази ли прочете?

Той я погледна с учудване, което бе прекалено силно, за да не бъде истинско.

— Не, нали? — продължи недоверчиво тя. — Прочел си и тази за пилота и за момичето от фермата, нали? Ето защо, когато дойдох у вас и те намерих болен…

Тя плесна с ръце по зачервените си бузи. Изведнъж бе осъзнала положението. Интересът му към нея бе започнал по същото време, когато тя бе започнала да пише фантазиите си. Винаги изхвърляше черновата.

— Какво си правил? Да не си ровил из кофата ми за боклук всяка сутрин като улична котка? Всеки път си чакал нов материал?

Колко ли чернови бе изхвърлила? Колко ли от тях бе прочел той? На колко ли се е подсмихвал подло?

— Учудвам се, че си се сетил за хамака. Не съм имала подобна фантазия все още — продължи да го атакува тя.

Накрая той постави ръце на кръста си и зае сериозна мъжествена поза. Елизабет я ненавиждаше, защото тя показваше, че недоверието й бе глупаво и безпочвено.

— Нямам и най-малката представа за какво говориш — каза той. — Какво е това с пилота? И това, че съм бил болен? Да не мислиш, че съм симулирал температура от тридесет и осем и осем градуса?

— Вече нищо не ме интересува. — Изля цялата си злоба към него в следните думи: — Веднага напусни къщата ми.

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Няма да те напусна, докато си ядосана. Не, преди да уредим това недоразумение.

— Вече всичко уредихме. Не искам да те виждам никога повече. Дори не мисля, че ще понеса мисълта, че все още ще трябва да живееш в къщата зад моята.

— Всичко ще свърши просто ей така ли? — каза той и щракна с пръсти.

— Да, просто ей така.

— След всичко, което се случи снощи?

— Нищо, което се случи, не бе истинско — отвърна Елизабет.

— Напротив, всичко бе истинско — каза той с лека усмивка. — Погледни белезите по тялото си за доказателство.

Лицето й пламна, като си спомни за червенините, които бе забелязала по гърдите и бедрата си, докато се къпеше. Само преди час бе се гордяла с тях. Оприличаваше ги на подписа на художник върху негова творба. Сега се срамуваше дори да си помисли как устните му й бяха причинили това.

— Слушай, Елизабет — каза Тед, като очевидно губеше търпение. — Не те виня, че си ядосана. Дори не ти се сърдя, че правиш погрешно заключение. Прочетох нещо, до което не ми бе позволено да се докосвам. Държах се прекалено фамилиарно. Натрапих се в твоя личен живот, като си позволих да хвърля поглед върху листовете. Но… — той се спря, за да подчертае думите си — единственият начин, по който това промени мнението ми за теб, бе, че оттогава те смятам за още по-загадъчна и интересна.

Елизабет насочи заканително пръст към купчината листове на масата:

— Аз не съм отвлеченото момиче, както и ти не си пиратът. Тя е плод на моето въображение. Не е никой, когото познавам. Измислена е.

Той опроверга думите й с бавно поклащане на глава.

— Тя и ти сте едно и също нещо. Тя мисли това, което и ти. Имате едно мнение за сексуалността. Чрез нейните думи изричаш вижданията си за любовта, това, което винаги си мечтала в леглото, но никога не ще посмееш да поискаш. Ние, хората, сме точно като луната. Едната ни страна остава винаги тъмна. Нея светът никога не вижда. Тя е някъде зад маската, която всички слагаме. Това е факт и няма защо да се срамуваш от него.

Бе отстъпвала крачка по крачка, докато той говореше, и накрая опря барплота.

— Не, аз не съм такава — повтори тя и поклати инатливо глава.

— Не — на пръв поглед. Видимо, всичко в теб е женствено. Не разбираш ли, че именно това те прави толкова привлекателна, толкова очарователна? — Тонът му омекна. Стана по-ласкателен. — Елизабет, защо мислиш, че поисках да спя с теб снощи?

Думите му относно жената, с която би искал да се събужда всяка сутрин в едно легло, окупираха цялото й съзнание. Струваха й се като подигравка със самата нея. Не, тя нямаше да му повярва. Нямаше да позволи отново да я направят на глупачка.

— Значи можеше да продължиш да злоупотребяваш с мен, докато най-накрая не се хванех на въдицата.

Той събра нетърпеливо вежди. Обгърна я с ръце през кръста и се наведе над нея. Сетне я накара да отметне главата си назад.

— Не си ядосана, защото съм прочел това, което си написала. Писала си го с ясното съзнание, че то ще бъде четено. Разстроена си, защото аз не съм просто един непознат. Ти не си анонимна. Вече открих твоята тайна. Сега знам, че зад хладнокръвното ти обикновено държане се крие една топла, огнена жена.

Думите му изсвистяха като студени капки вода върху нагорещен тиган. Ръката на Елизабет се залепи на бузата му с трясък.

И двамата не можеха да повярват, че тя е извършила подобно нещо. Очите му се присвиха страховито. Той се отдръпна от нея и изправи гърба си.

На Елизабет й се бе случвало да напляска децата си само в изключителни случаи. И тогава тя плачеше повече от тях след това. Лошото дете в семейството бе Лайла, никога кака й. Елизабет винаги бе предпочитала да отстъпи, вместо да предизвика някаква физическа разправа.

А сега бе ударила шамар на мъж, поне четиридесет килограма по-тежък, който стърчеше като кула над главата й.

Шокът от шамара не намали ни най-малко яростта й. Нямаше никога да му прости за безобразния начин, по който я бе накарал да легне с него. Ставаше й лошо само като си помислеше, че всичките му думи и действия не бяха продиктувани от сърцето му, а от безнравственото му любопитство.

Не направи нищо, за да го спре, когато той се обърна и закрачи нервно към вратата. А тя едва не хвръкна от пантите си, когато той я отвори. За какво ти е толкова нервно? — искаше й се да изкрещи. Беше получил повече, отколкото заслужаваше.

Елизабет не каза нищо. Гласните й струни се бяха вдървили. Буца от вълнение бе заседнала на гърлото й.

Тя се отпусна на най-близкия стол, подпря глава на масата и се отдаде на сърцераздирателния си плач.

 

 

Нещата не се оправиха с времето.

През следващите няколко дни настроението й бе мрачно. Бе толкова избухлива с децата си, че те отреагираха, като се държаха още по-лошо.

Един следобед ги хвана, че си играят с кученцата в хамака на Тед. Изкрещя им да се приберат вкъщи веднага. Те започнаха жално да вият, като искаха да знаят защо изведнъж бе толкова наложително да се прибират. Елизабет не можеше да измисли никакъв убедителен довод. Така и не им каза причината. Те се цупиха през останалата част на вечерта. Когато Меган й каза, че предпочита да живеят с някой по-забавен — като Тед например, Елизабет й заповяда да отиде веднага в стаята си и да остане наказана там до края на вечерта.

Лайла се обади по телефона да я попита за срещата й с Адам Каванот. Елизабет се държеше почти невъзпитано и несправедливо обвиняваше сестра си за всичките си злополуки.

— Господи! — бе казала Лайла след няколко безуспешни опита да я успокои. — Приличаш на експлозив. Ще ти се обадя отново, когато започнеш да се държиш по-човешки.

Отвратителното й поведение я бе отдалечило от всички в живота й. За момент всичко й се струваше идеално. Не й се разговаряше с никого. Суетеше се над нещастието си, както вещицата — над казана си с отрова. Добавяше нови подправки всеки ден, разбъркваше, наблюдаваше как става все по-мътна и по-мътна.

Постепенно обаче намрази самотата си повече, отколкото компанията на други хора. Дори се зарадва на Адам Каванот, когато го видя да наднича през витрината й една сутрин.

След като повтори името й два пъти, той се усмихна на стреснатия й поглед.

— Като че ли винаги ми се случва да те заваря, потънала в мисли. Къде се пренасяш, когато оставиш всички ни зад гърба си?

Тя опита да събере мислите си колкото може по-бързо. Не бе го виждала от вечерта, в която я бе изпратил до вратата и я бе целунал скромно по челото. Той поне не злоупотребяваше с жените по начин, по който някои мъже правеха. Като си помислеше само, че именно Тед бе обвинил Адам, че бил плейбой!

— Още от малка придобих този лош навик. Често се замечтавам и отнасям нанякъде — обясни му. — Професионална фантазьорка съм. Сестра ми винаги ми се подиграва с това.

При споменаването на сестра й той се намръщи.

— Какво прави твоята непочтителна сестра? — попита.

— Непочтителна? — повтори Елизабет и се замисли, че е време да оправи отношенията си с Лайла. Не беше виновна сестра й, че Тед Рандолф се оказа такъв долен мошеник.

— Обяд? — попита Адам и я откъсна от мислите й.

— Обяд ли? Ъ-ъ, не, благодаря ти, Адам. Няма кой да се грижи за магазина, ако изляза. Обикновено си купувам нещо и го хапвам тук.

— Затвори за един час. Моля те. Много мислих за вечерята ни. — Гласът му доби загадъчни нотки. — Имам да обсъдя нещо много важно с теб — продължи той.

Само половин час по-късно Елизабет си хапваше от голяма купа със салата. Беше я комбинирала сама от „Градинската стая“ на обедния бюфет. С Адам седяха на една ъглова маса. Непосредствено до тях два огромни прозореца се допираха, откривайки прекрасна гледка над хоризонта на града.

— Е?

— Не знам какво да кажа, Адам. Завари ме напълно неподготвена.

— Не може да не си се досещала за вероятността за подобно предложение.

— Но не съм. — Тя вдигна кристалносините си очи и срещна нетърпеливо питащия му поглед. — Никога не съм се замисляла да отворя още една „Фантазия“. Тази ми отнема достатъчно много време и енергия.

— Оценявам това — каза той и отпи от чашата си с ледена вода. — Взимам под внимание изключителното състояние, в което се намираш. Осъзнавам, че да си вдовица с две деца на главата не е много благоприятно за развиване на бизнес едновременно в няколко гранда. И все пак съм уверен, че ти можеш да се справиш.

Въпреки че идеята да отвори верига от магазини „Фантазия“ бе съвсем изненадваща за нея, Елизабет бе поласкана. Имаше няколко мъгляви задръжки, но предложението я бе улучило точно в една амбициозна частичка, за чието съществуване тя дори и не подозираше.

Адам се наведе напред на стола си и наблегна отново на думите си.

— „Фантазия“ е най-голямата машинка за пари, ако се погледне процентно в сравнение с другите наематели. Това ме впечатли. Ти ме впечатли. Не мога да ти намеря недостатък. Като изключим склонността ти да фантазираш — закачливо подметна той. — Ти откри уникален пазар. Купуваш интуитивно. Хората биха дали по-висока цена за по-високо качество. А статистическите изследвания показват, че хората, които посещават моите хотели, са привикнали единствено към първа класа.

— Но аз…

Той вдигна двете си ръце, за да я накара да замълчи.

— Вече съм ти запазил място във фоайето на новия хотел „Каванот Чикаго“. Скоро искам да прокарам магазините ти и в други градове.

Той продължи въодушевено да я убеждава в изгодата на своя проект. През това време Елизабет получи главоболие и го умоляваше да спре и да й даде време да си помисли.

— По цял час се колебая дали да взема телешко или свинско за вечеря — каза му с усмивка. — Така че, надявам се, не очакваш да ти отговоря още днес.

— Разбира се, че не. Утре ще е достатъчно скоро — успокои я той.

Лицето й пребледня, но скоро се отпусна, като разбра, че той се шегува.

— Не, не очаквам бърз отговор. Времето е на моя страна. Колкото по-дълго мислиш по въпроса, толкова повече ще ти се харесва предложението ми — каза самоуверено Адам.

Стигнаха до прага на „Фантазия“.

— Ще ти изпратя официално предложение — каза й той. — Прегледай го. Виж цифрите. Ще те потърся за отговор след около седмица. Междувременно не се колебай да ми се обадиш, ако имаш някакви въпроси. — Извади визитна картичка от джоба на костюма си. — Номерът, който виждаш, е частна директна линия. Използвай го.

Както обикновено, Адам я оставяше без дъх и с чувство на тотално физическо безсилие. Завиждаше на самоувереността и целеустремеността му, с които управляваше живота си. Той като че ли винаги знаеше точно какво желае и не оставяше никого да се изпречи на пътя му. Искаше й се и тя да е толкова решителна. Дали предпочиташе да си остане дребен собственик, или да се развие?

Господи, какво знаеше тя, вдовица с две деца и разбито сърце, за големия бизнес?

Разбито сърце ли?

Мислите й замръзнаха. Както в повечето случаи, когато човек се препънеше на нещо, след това се връщаше да види какво го е спънало. Разбито сърце?! Да, точно това беше. Тези две думички се бяха изпречили на потока на мислите й и го бяха прекъснали.

Сърцето й беше разбито. Беше влюбена в Тед Рандолф. Той пък бе привлечен само физически от нея, както и от всички жени, които бе успял да вкара в леглото си.

Как би могла практически да помисли за развиване на бизнеса си или пък какво да сготви за вечеря, когато не можеше да подреди чувствата си спрямо него? Всъщност от каква подредба се нуждаеха те? Чувствата й трябваше да бъдат или черни, или бели, а не чудовищно сиви, както ги усещаше в момента.

Не бе забелязала кога точно яростта й бе преминала в отчаяние. Взе един аспирин, за да успокои главоболието си. Настроението й леко се покачи, като се прибра вкъщи и откри колата на Лайла паркирана в двора. Влезе в къщата и намери сестра си в кухнята да сервира големи купи със сладолед на Меган и Мат.

— Госпожа Алдер си тръгна и леля Лайла каза, че може да си хапнем малко сладолед — израпортува важно Мат.

Той беше коленичил на стола си. Още един надут готованко, помисли си Елизабет.

— Точно преди вечеря ли? — попита Елизабет обидено.

— Знаеш ли, все още не мога да проумея защо мама правеше от това толкова голям проблем — каза Лайла, като размаха лъжицата за сладолед към сестра си. — Каква разлика има дали ще изядеш десерта си преди, или след основното ядене?

— Ти си безнадежден случай — каза Елизабет и се приближи до сестра си.

Лайла ближеше остатъците сладолед от лъжицата. Това бе отвратителен навик, от който Елизабет така старателно се мъчеше да откаже децата си.

— Дали тази бегла усмивчица означава, че ми се прощава какъвто и мъничък грях да съм сторила? — заинтересува се Лайла.

Елизабет я прегърна. Никога не бе успявала да се сърди на Лайла за дълго.

— Простено ти е.

— Благодаря ти, Боже! Вече поканих децата на вечеря. Щеше да е ужасно дълга вечер, ако знаех, че не ми говориш. Какво лошо направих всъщност?

— Нищо. Каква е причината за тази неочаквана покана на вечеря?

— Ето това.

Лайла кимна с глава към един плик, който Елизабет все още не бе забелязала. Разпозна знака в горната част на листа.

— Това е… това е… Не са…

— Напротив, са! В този плик, който аз си позволих да разпечатам, има писмо. В него пише, че са приели две от историите ти за публикация в книгата. Има и чек за петстотин долара. Това е чудесно, нали?

— Великолепно е! — извика Елизабет. — Сега децата могат да имат нови палтенца и ботушки и няма да се налага да ядем риба цяла зима. Остана ли малко сладолед и за мен?

— Сега вече знам, че всичко ми е простено — каза Лайла и се засмя.

Когато децата свършиха със сладоледа си, Елизабет ги изпрати да отидат горе да се преоблекат.

— Ще имаме празненство „само за големи“ тази вечер, след като децата си легнат — каза Лайла. — В хладилника има бутилка шампанско.

— Звучи прекрасно.

Лайла се наведе и погледна в очите на сестра си отблизо. Нищо не беше „прекрасно“, ако се съдеше по изражението на Елизабет.

— Ще ми разкажеш ли какво става с теб, или ще трябва да почакам, докато отидем на летен лагер? Тогава ми бе споделила великата тайна, че вече имаш мензис.

— Какво искаш да ти разкажа?

— Разкажи ми за това, което ти отне радостта от новината за публикацията; това, което кара брадичката ти да трепери; това, което е причина за тъмните кръгове около очите ти.

— Не знаех, че изглеждам толкова зле.

— Като майката на Дракула, след като научила, че кървавата река била пресушена. Какво става с теб? Предполага се, че би трябвало да ти се празнува.

Елизабет разказа на Лайла за обяда си с Адам Каванот и предложението му тя да открие по един магазин „Фантазия“ във всеки от неговите хотели.

— Това звучи страхотно, Лизи! Какъв е тогава проблемът? Освен това, че ще трябва да работиш с него… лично…

— Проблемите са прекалено много, за да могат да бъдат изброени, Лайла. Не мога просто да си стегна куфара и да си развявам шапката от град на град. Имам прекалено много отговорности тук.

— Децата ти ще са вероятно по-добре, ако ги оставяш от време на време да се оправят сами.

— А какво ще кажеш за парите? Не разбирам нищо от финанси. Проумяваш ли каква инвестиция трябва да направя? — подсети я Елизабет.

— Каза, че Каванот ти е предложил да ти отпусне заем за бизнеса. Не мисли за инвестициите! Мисли за печалбите! — подхвърли Лайла със светещи очи. — Изненадана съм, че не си сграбчила тази възможност още в мига, в който Каванот ти я е разкрил.

Елизабет разтри челото си. Аспиринът не бе помогнал много.

— Не знам.

Лайла хвана ръката на Елизабет и я постави на масата.

— Да не би нерешителността ти да има нещо общо с един твой съсед?

Елизабет завъртя очи и после ги насочи към сестра си.

— Не разбирам за какво говориш.

— Лизи — каза Лайла с мек глас, в който звучеше упрек, — децата ми разказаха за несръчността на Мат. За купата с плодовете. „Листчетата на мама се разхвърчаха навсякъде.“

— О!

— Те също ми казаха, че си се „разярила“, че Тед ги е прочел. — Гласът на Лайла омекна още повече. — О тук нататък дори и аз имам достатъчно въображение да си представя какво е пишело на тези листове. Една от твоите фантазии, нали?

— Точно така — каза унесено Елизабет.

— И ти се чувстваш неудобно.

— Сразена… унищожена.

— И затова го избягваш.

— Като чума. Не мога да го погледна в очите, Лайла — призна си Елизабет.

— Само защото е прочел една от твоите фантазии?! Но това е смешно.

Лайла видя свенливия израз по лицето на сестра си. Червенината се бе разляла като неизтриваемо мастило. Елизабет никога не бе успявала да скрива чувствата си.

— Охо, не само прочел, но и приложил в действителност. За това ли става дума?

— Е, нещо подобно — призна си Елизабет.

— Ох, ти, щастливке!

Елизабет погледна сестра си възмутена.

— Щастливка? Но, Лайла, аз бях унижена.

Лайла завъртя очи към небето и прошепна:

— Той е в плен.

— Ох, за бога. Не! Той не е… Не можеш ли да разбереш? Той нарочно изигра моята фантазия, защото си е мислел, че точно това искам.

— Умирам от любопитство да науча всички сладострастни подробности, разбира се, но съзнавам, че ти не би ми казала и след милион години. Дори ако се върнехме на летния лагер. Всичко, което мога да ти кажа, е, че ако някога се влюбя… да, мисля си, че ти си влюбена в него… бих изкупила всички справочници за секс, които мога да намеря на пазара. А след това — продължи Лайла — ще подчертая всички хубави части и ще добавя и илюстрации към текста. Сетне ще ги дам на този фиктивен тип и ще му кажа: „Хей, Чарли, прекалено съм срамежлива, за да обсъждам с теб тайните си сексуални желания… но те подканвам да ми правиш всичко от тези подчертани страници“. Ако Тед е успял да оползотвори добре знанията си за сърцето ти, съзнанието ти, либидото ти, бих казала, че струва в злато толкова, колкото и тежи.

Елизабет погледна нагоре. Искаше й се да я убеждават в това.

— Откъде знаеш?

— Много лесно. Той потъна вдън земя от ревност, като видя Каванот. За мен това бе очебийно, като се има предвид, че не познавам добре този тип. Виж… — каза тя, като се изправи — аз ще отскоча догоре и ще погледна как се справят децата. Ти остани тук и си помисли добре какво точно искаш да направиш с остатъка от живота си. Предложението на Каванот звучи като сбъдната мечта, като истинска фантазия. От друга страна, господин Рандолф е доста очарователен. А също така е и по-близо.

Елизабет стоеше сама на кухненската маса и наистина се питаше какво точно иска. Ако трябваше да си пожелае едно желание в този момент, какво би било то?

Отговорът беше неоспорим. Искаше Тед.

Чувстваше се по-скоро неудобно, отколкото вбесена, че той бе прочел фантазията й. Сега можеше да го признае пред себе си. Всъщност наистина не бе подозирала, че може да се рови из боклука й и да търси някакви си разпилени страници. Той бе прекалено открит и прям, за да направи нещо подобно. Бе прочел наистина историята скришом, но кой би могъл да устои на изкушението.

Вярно, бе обърнал знанията си в своя полза, но в крайна сметка беше ли лошо? Лайла поне не мислеше така. Според сестра й той бе цяло съкровище заради това, че се бе възползвал от информацията.

Само като си помислеше колко мъже биха си направили труда да задоволяват тайните фантазии на една жена? Толкова чувствителните мъже бяха рядкост. Докато тези от типа здравей-благодаря-чао ги имаше сред път и над път.

Бе чакал търпеливо. Бе я наблюдавал и изучавал. Бе изчакал тя да се почувства готова и чак тогава бе поел инициативата. И накрая — не се ли бе насладил на плодовете на своето търпение? Дори трябваше да му благодари, че се бе държал като толкова толерантен любовник. Наместо това, тя му бе зашлевила шамар.

Като се качваше по стълбите, тя срещна Лайла и децата да топуркат надолу.

— Ние сме готови, но ти явно си се запътила в обратна посока.

— Лайла — каза тя задъхана, — ще ми се обидиш ли, ако пропусна вечерята с вас тази вечер?

— О, мамо!

— Искаме да отидем с леля Лайла. Тя вече ни покани…

— О, вие можете да отидете — успокои ги Елизабет. — Ако естествено леля Лайла не възразява да ви заведе сама.

— Не възразявам, ако причината е наистина добра — каза Лайла и погледна изпитателно сестра си.

Очите на Елизабет искряха.

— Наистина е добра.

Лайла се усмихна закачливо.

— Не, не възразявам да изляза с тях сама. Хайде да тръгваме, деца.

Меган и Мат се втурнаха надолу по стълбите и префучаха през външната врата направо в двора. Бързаха да излязат, преди плановете да са се променили.

— Лайла, не мисля, че ми се пишат повече фантазии. Така че не ме убеждавай да го правя — опитваше се да укроти сестра си Елизабет.

— Защо не?

— Прекалено егоцентрични са. Време е да спра да мечтая за някого, който да ме люби… и… аз да любя някого. Има голяма разлика, разбираш ли?

— Не, не мисля така, но знам, че ти си твърдо убедена в това.

— Някой ден и ти ще го разбереш.

Лайла я погледна недоверчиво, а после се усмихна добродушно.

— Бъди щастлива с него, Лизи. Ти го заслужаваш.

Тя повдигна чантите с нещата, които децата бяха взели, за да пренощуват извън къщата.

— Аз съм оптимистка. Поканих децата да останат у дома и те са вече готови.

Лайла последва децата, като не можеше да спре да се смее през целия път навън.

Елизабет изчака, докато външната врата се затвори. Сетне изтича до банята и запуши ваната. Пусна кранчето и тя започна да прави облаци гъста пяна. Междувременно банята се изпълваше с приятния аромат на гела, който Елизабет бе пуснала вътре. През това време Елизабет бе отворила гардероба си и внимателно изучаваше съдържанието му.

Двадесет минути по-късно бе вече готова. Мина през кухнята да вземе бутилката шампанско от хладилника и излезе през задната врата.

Тед гледаше телевизия в закритата си веранда. Тя почука и забеляза приятно изненаданото от появата й изражение на лицето му.

Само след миг обаче той успешно прикри моментната си реакция и затътри, чак дразнещо бавно, чехли към вратата. За разлика от миналия път, не се трогна да намали телевизора. Отвори вратата, но не каза нищо.

— Мога ли да вляза? — учтиво попита тя.

Той отстъпи крачка, за да й направи път. Във верандата беше топло. Въздухът миришеше точно на него, точно като вълнения пуловер, който носеше над дънките си, точно като одеколона му.

Погледна го и инстинктивно навлажни устните си с език.

— Съжалявам, че ти зашлевих шамар. Бях предизвикана, иначе никога не бих направила подобно нещо.

Замълча, за да си поеме дълбоко въздух. За разлика от сестра си, тя изобщо не бе импулсивна. Не знаеше как да го направи. Ами пък ако не излезеше нищо от всичко това?

— Аз… аз доста мислих в продължение на няколко дни и… мисля, че обвиненията ми са безсмислени. Знам, че не си се ровил из коша ми за боклук или нещо в този дух…

— Елизабет, какво правиш тук? — прекъсна я студено той. — Да не би сърцето ти да се е преобърнало? Да не би да искаш да изпълня още една от фантазиите ти?

Заслужавам си го, помисли си тя. Затова и го остави да си излее всичко върху нея. Този път беше негов ред.

Вместо да контраатакува, Елизабет повдигна очи към неговите. Усмивката й бе толкова съблазнителна, толкова прелъстителна, колкото и тонът й:

— Не, искам аз да изпълнявам твоите.