Сандра Браун
Фантазия (2)

Втора глава

— Олеле, мамо, очите ти изглеждат странно.

Пискливият глас на Мат изкара Елизабет от моментното вцепенение, в което бе изпаднала. Нервно притисна дланта си към гърлото, където болезнено усещаше лудото биене на сърцето си.

— А-а-а, ъ-ъ-ъ, предполагам, че изкачването на дървото бе доста по-страшно, отколкото си го представях — свенливо призна тя. — Как е Бейби?

— Доста по-добре — отвърна Меган. Котенцето се бе сгушило към малката гръд на момичето. — Сега мърка.

Елизабет знаеше това чувство. Тя също мъркаше. Тананикаше си. Както и да е. Не се бе чувствала така от… Беше доста отдавна. Дори й беше трудно да си спомни. Доста отдавна не се бе докосвала до мъж.

Опита се да не поглежда повече към съседа си, но погледът и неволно срещна този на Тед Рандолф. Сините му очи искряха невероятно и сякаш пробиваха вечерния мрак. Веждите му бяха дебели и черни въпреки сивата му коса. Елизабет едва успя да преглътне.

— Благодаря ви, че ми помогнахте да сляза от дървото, господин Рандолф.

Той се усмихна. Имаше красиви зъби. Тя забеляза, че са бели и правилни.

— Няма защо. Но моля ви, наричайте ме Тед.

Тя отново видя отражението си в очите му. Косата й беше разчорлена, но в очите му тя изглеждаше като ореол. Блузата й беше безнадеждно мръсна. На брадичката й имаше голямо прашно петно. Изглеждаше направо страшна. Сякаш сама се правеше на глупачка. Без съмнение той щеше да разправя на приятелите си историята за откачената вдовица, която живее в къщата зад неговата. Когато стигнеше до онази част с дантелената й фустанела и това, което Мат бе казал, той щеше да се усмихне неприлично, намеквайки, че историята започва едва тук, но благоприличието го спира да разкаже за случилото се надълго и нашироко.

— Хайде, деца — рече тя внезапно. Гласът й звучеше строго. — Става тъмно. Време е да се прибираме. Мат, моля те, върни стълбата в гаража.

— Защо пак аз? — възпротиви се той. — Аз донесох стълбата. Накарай сега Меган да я занесе обратно.

— Аз се грижа за Бейби — протестираше Меган.

— Сега е мой ред да се грижа за Бейби. Да не си мислиш, че е само твое коте?

— Само попитах дали може да я гледаме в къщата, но тя си е моя.

— Да, да, също и моя!

— Най̀ вече моя.

— Да, да! Принадлежи и на двама ни, нали така, мамо?

Елизабет бе привикнала към този вид разправии и обикновено не им обръщаше никакво внимание. Тази вечер обаче търпението й се беше изчерпало.

— Вие двамата спрете да се карате и правете каквото ви казвам.

Като че ли това, че се бе изложила на дървото, не стигаше. Сега и децата се държаха по най-ужасния начин пред съседа й.

— Преди да се приберете, бих искал да ви покажа нещо — каза той.

И тримата се обърнаха, като чуха плътния и умиротворителен глас на Тед Рандолф.

— В гаража ми е — каза той с усмивка към Елизабет. — Нещо, което децата ще се радват да видят.

— Кученцата? — попита Меган, като се стараеше да говори тихо. — Родиха ли се вече?

— Вчера вечерта. Родиха се четири.

— О, мамо, може ли да отидем да ги видим?

Елизабет се чувстваше като в капан. Въпреки че харесваше начина, по който Тед успяваше да ги укроти, не й се нравеше фактът, че той се месеше в семейна разправия. Но да откаже на децата да видят новородените й се струваше немислимо. Дори и майките не можеха да бъдат толкова жестоки.

— Можете да отидете да ги видите веднага щом приберете стълбата отново в гаража.

Ето, тя не се бе предала безусловно.

Мат се втурна, влачейки стълбата към гаража. Колкото и невероятно да изглеждаше, Меган отиде с него и му помагаше, като държеше вратата отворена.

— Нямате нищо против, нали?

Елизабет се обърна към Тед.

— Разбира се, че не. Вече от доста време ми разправят, че вашият сетер ще си има кученца.

Досега никога не бе забелязала, че той е толкова висок. Върхът на главата й едва стигаше до брадичката му.

— Само се опасявам да не безпокоят майката — продължи Елизабет.

— Пени е най-кроткото куче, което някога съм имал. И тя обожава децата ви.

Елизабет нервно сложи ръце на кръста.

— Надявам се, че те не ви безпокоят. Сякаш непрекъснато са във вашия двор. Постоянно им повтарям да не влизат там, но…

— Съвсем не ме безпокоят. Дори бих казал, че ми е много приятно, като ги гледам как си играят.

Хиляди въпроси изникнаха в съзнанието й — дали той има деца? Ако ли не, защо? Ако пък има, дали живеят с бившата му съпруга? Има ли бивша съпруга? Или може би и той като нея е вдовец?

Дори и да имаше възможност да зададе тези въпроси и да задоволи любопитството си, не би го направила. Но сега тя и нямаше тази възможност. Мат и Меган се върнаха задъхани, с оживени очички и зачервени бузи.

— Ще оставя Бейби в къщата, за да не уплаши кученцата — каза Меган.

— Хайде, да тръгваме.

Тед се запъти към гаража. Всички къщи в квартала бяха строени през трийсетте. Беше станало модно преди около десет години млади семейства да купуват тези къщи и да ги обновяват. Това бяха направили и Джон и Елизабет Бърк. Двете деца затичаха по тревата, която свързваше дворовете.

— Внимавайте и недейте да пипате кученцата! — извика Елизабет след тях. — И веднага след това се върнете.

— Вие няма ли да дойдете? — попита Тед, като спря и се обърна назад.

— Аз… ъ-ъ-ъ… трябва ли? — започна да заеква тя. — Имам предвид, аз също ли съм поканена?

— Разбира се. Хайде. Кой може да устои на чара на кошница малки кученца?

„И коя жена можеше да устои на погледа му?“ — запита се Елизабет.

Той подаде ръката си, но тя не я пое. Вместо това тръгна рамо до рамо с него, като припряно се опитваше да прибере няколко немирни кичура обратно в кока си.

Цялата тази история бе станала доста странна. Тя още не беше обула обувките си и вървеше боса. Тревата бе влажна и студена при допира до ходилата й. Миналата седмица за първи път имаше слана и листата започнаха да капят. От време на време тя стъпваше на някое от тях и то прошумоляваше под краката й. Слънцето се бе скрило зад хоризонта. Дворовете бяха потънали в лилава светлина. Искаше й се да подхване някакъв разговор, но й беше трудно да намери тема. Най-накрая се сети.

— Много ми харесва цветът, в който сте боядисали первазите на къщата си.

— Благодаря ви. Отне ми доста време да ги боядисам всичките — поясни той.

— Имате доста первази.

— Мразя да боядисвам.

— За ваш късмет, къщата бе подновена, когато се нанесохте — отбеляза Елизабет.

Той беше се нанесъл преди шест месеца или може би малко повече. Не си спомняше кога точно бе купил къщата.

— Иначе нямаше да я купя.

Стигнаха до задната врата на гаража му. Той я отвори и отстъпи крачка встрани, за да й даде път да влезе първа. Когато минаваше, полата й се допря до панталоните му.

В гаража беше доста тъмно, защото голямата врата откъм улицата беше затворена. Само една слаба крушка осветяваше леглото, което Тед бе поставил за своя ирландски сетер и нейните малки кученца. Вътре миришеше на мускус и мухъл. Елизабет неволно се пренесе мислено в обора от своите фантазии.

Въпреки заръките й да не пипат малките кученца от страх, че това няма да хареса на майката, децата се блъскаха около купчината одеяла. Те галеха както кученцата, така и майката. Елизабет се страхуваше, че в радостта си Меган и Мат ще наранят някое от кученцата. Отново им нареди да бъдат по-внимателни.

— Те са в безопасност — успокои я Тед.

Той я подтикна с ръката си по лакътя да отиде по-напред.

— Може ли да гушнем по едно, мамо? Моля ти се — умоляваше Меган.

— Не знам — отвърна тя нерешително.

Сетерът изглеждаше доста кротък, но майките можеха да стават невероятно агресивни.

— Не мисля, че Пени ще има нещо против, ако сте внимателни — намеси се Тед.

Децата взеха по едно кученце в ръце. Бяха много внимателни, но не можеха да сдържат охканията и ахканията си. Елизабет се усети, че прави същото. Тед беше прав. Кой може да устои на новородено кученце?

— Ох, колко са милички, нали? — шепнеше тя, като коленичи да ги огледа по-отблизо.

Ирландският сетер Пени се наслаждаваше на тяхното внимание и изобщо не изглеждаше раздразнена от децата.

— Искаш ли да подържиш едно?

Елизабет погледна към Тед от купчината стари одеяла, където лежеше новото семейство. Той коленичи. Единствената лампа в помещението оставяше в сянка едната страна на лицето му, но осветяваше няколко кичура от косата му — особено сивите. По чертите на лицето му се четеше, че той има доста житейски опит, но самото то беше красиво и силно. По изражението му си личеше, че е човек на принципите. Не би предизвикал физическа разправа, но и не би предложил другата си страна, ако го удареха.

Имаше следи от мъка по лицето му. Четеше се чувствеността му… и чувствителността му. Особено около красиво оформената му уста. Всичко останало беше невероятно мъжествено.

Елизабет си пое дълбоко въздух. Устата й пресъхна. Кимна утвърдително в отговор на въпроса му. Тед много внимателно взе с едната си ръка едно от кученцата от гърдите на майката. То изджафка тънко, при което всички се засмяха. След това Тед постави малката пухкава топчица в очакващите ръце на Елизабет.

Тя повдигна кученцето към лицето си и го потърка.

— Той е толкова… Това е той, нали?

Тед се засмя и кимна.

— Така мисля — три мъжки и едно женско.

— Можеш да разбереш, ако погледнеш коремчетата им — каза Мат, уверен в своите познания. — Мъжките имат пениси.

— О, мръсник! — потрепери Меган.

Тя повдигна кученцето, което държеше, и го погледна от едната страна. Доволна, че държи женското, го целуна нежно и продължи да го гушка в скута си.

Елизабет шумно се изкашля. Чувстваше присмехулния поглед на Тед върху себе си.

— Толкова е мекичко — каза тя, като продължаваше да търка малкото кученце към бузата си.

— Харесваш ли ги, мамо? — попита Мат.

— Разбира се, че ми харесват. Толкова са красиви — отвърна Елизабет.

— Може ли да си вземем едно?

— Матю!

Не беше ли научила сина си да се държи по-прилично?

— Моля те?!

— Може ли, мамо? — присъедини се и Меган.

— Не!

— Но защо?

— Защото отскоро имаме Бейби. Стига толкова животинки — отсече Елизабет.

— Ще се грижим за него, обещаваме, мамо!

— Казах не.

— Но, мамо…

— Ей, Мат — прекъсна го Тед. — Вече съм обещал кученцата.

— Всичките ли? — попита тъжно Мат.

— Да, съжалявам, приятелю.

— Няма нищо — каза Мат, като продължаваше да държи главата си наведена.

Тед постави пръста си под отчаяната брадичка на момчето и я повдигна нагоре.

— Може би когато Пени роди пак, ще успеем да убедим майка ви да приеме едно. Разбрано, нали?

Лицето на момчето светна от щастие.

— Добре тогава!

Той върна кученцето, което държеше в ръцете си, на майка му.

— Ще отида да кажа на Тим, че първо трябва да огледам малките и следващия път, когато Пени има деца, ще си взема едно.

Мат беше нетърпелив да се похвали на приятелите си.

— Почакай ме — извика Меган след него.

Тя постави женското кученце до майка му и двамата се втурнаха през отворената врата на гаража.

— Оглеждайте се за коли, когато пресичате улицата — извика Елизабет. — И да сте вкъщи след пет минути. Време е вече за вечеря.

— Добре, мамо.

Вратата се тресна зад гърба им. Елизабет погледна към Тед и безпомощно се усмихна.

— Къде сгреших?

Той се усмихна на тъжното й изражение.

— Никъде не си сгрешила. Те са страхотни деца. Просто са много енергични.

Тед продължи да се усмихва и погали главата на Пени. Кучето прокара благодарно език по опакото на ръката му.

Трясъкът на вратата имаше въздействието на гръмотевица, която остави трепкаща тишина в помещението. Гаражът изведнъж се превърна в тиха интимна крепост. Спокойствието накара Елизабет да се почувства неловко. С изключение на няколко реплики, разменени от разстояние, те бяха непознати. Да стои сама с този мъж беше най-малкото неудобно.

— По-добре е да се прибирам вкъщи, за да приготвя вечерята — каза тя.

После се наведе и внимателно постави малкото до майка му. Кученцето измърка и си намери удобно място за сучене.

Елизабет точно отдръпваше ръцете си, когато Тед я изненада. Той хвана китките й и ги обърна към светлината.

— Какво е станало с дланите ти?

Изненадата от неговия неочакван допир бе толкова голяма, че тя едва не онемя.

— Дървото. Одрасках ги на кората — успя да каже най-накрая.

— Още щом се прибереш вкъщи, трябва веднага да ги намажеш с дезинфекционна течност или крем.

— Да, непременно ще го направя.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Кой съм аз, че да давам съвети за първа помощ на майка с две деца?

Тя също се усмихна, но отдръпна ръцете си. Надяваше се да не изглежда, сякаш бърза да го направи. Но тя наистина бързаше. Едва се сдържа да не пъхне китките си под мишниците. Срамуваше се от тях, сякаш бяха направили грях. Почти не ги чувстваше, толкова бяха изтръпнали. Едва ли обаче това се дължеше само на одраскванията.

Изправи се и той я последва. Двамата се запътиха към вратата.

— Не знаех, че имаш мотор — каза тя, доволна от възможността да наруши тишината.

Моторът беше паркиран в едната половина на двойния гараж.

— Да, купих го, когато се върнах от Нам. Нямам много време да карам, само през уикендите, но ми доставя голямо удоволствие, когато ми се удаде възможност.

Нам!? Дали е бил войник?

— Не изглеждаш от типа мъже, които си падат по мотоциклети.

Той спря с ръка на дръжката на вратата.

— Типът мъже?! Не си от онези консервативни жени, които считат, че всеки на мотоциклет е дегенерат, нали?

— Разбира се, че не.

— Добре тогава. Може би ще е хубаво да те повозя някой път. Ако не възразяваш естествено?

— О, не смятам, че е добра идея — побърза да възрази тя, като погледна към мотора. — Не мисля, че ми се иска да се кача на това.

Доста време изтече между двете й изречения, за да може любопитството да се породи и изгрее в очите му. За миг сините му очи срещнаха нейните.

— Не отказвай, преди да си опитала.

Тя изучи изражението на лицето му. Ако думите му имаха наистина двусмисленото значение, което тя им придаваше, то беше по-добре да се направи, че нищо не е чула.

— Децата ще ме търсят — каза неловко Елизабет.

Той отвори вратата и й даде път. Тя излезе навън. Въздухът бе станал доста студен и това помогна да овладее вълнението си. Главата й се проясни. Тя скръсти ръце на гърдите си, за да се стопли.

— Харесват ми онези дантелени неща, които носиш под полата си.

— Моля?

Едва не се препъна.

Обърна се и го погледна. Той се усмихваше невинно.

— Не мисля, че са обикновени „неща“ — просто цитирах Мат.

Той я оглеждаше от горе до долу с онзи арогантен мъжки поглед, с който Адам е гледал Ева в Райската градина и който едва ли някой закон може да забрани.

— Харесват ми истински женствените дрехи. Обожавам да гледам жена, която се облича като такава.

— Благодаря.

— Винаги ли се обличаш така? — попита я и погледът му се спря на набъбналите й гърди.

Тя навлажни устните си и каза:

— Обичам да нося женствени дрехи. Освен това работата ми го изисква.

— Точно така. Продаваш бельо в магазина си, нали?

Изражението на лицето й бе толкова учудено, че той се видя принуден да обясни:

— Един ден, когато бях в „Каванот“, те видях през витрината на „Фантазия“.

— О!

Първата й реакция бе, че той знае за нейната работа. Втората бе любопитството: какво точно го е довело в хотел „Каванот“. Третата бе да се смъмри, че е толкова наивна.

Стаите на хотела бяха заети всеки ден за дискретни афери. Какво друго можеше да прави посред бял ден във фоайето на „Каванот“ един мъж, привлекателен като Тед Рандолф? Сигурно е било през деня, защото тя затваряше рано. Ресторантите в хотела бяха добри, но имаше и други, които не бяха толкова скъпи. Вероятността да е задоволявал други нужди беше доста голяма.

— Преди да науча за магазина, винаги се чудех какво точно означава надписът на регистрационната ти табела.

— Това бе идея на сестра ми — каза Елизабет разсеяно.

Дали жената, с която той се е срещнал в „Каванот“, е била наета само за следобеда? Дали пък не беше нещастна съпруга, безнадеждно влюбена в него? Може би бе някоя делова жена, която търси разтуха от напрегнатата работа.

Каква разлика имаше за нея? Увлечена от любопитството си, каза:

— Следващия път, когато имаш работа в хотела, намини покрай магазина и се обади.

— Благодаря. Непременно ще намина. Дори мога да купя нещо. Нещата, които продаваш, изглеждат доста… интересни?

Дали това бе визуална измама, дължаща се на мъждукащата светлина, или погледът му наистина падна отново върху гърдите й, тя не можеше да каже.

— Е, благодаря отново, че ми помогна да сляза от дървото.

— Удоволствието беше изцяло мое — каза той с очарователна усмивка.

Думите му отново предизвикаха топла вълна през цялото й тяло. Затова тя се постара да запази дистанцията със студеното си обръщение:

— Лека нощ, господин Рандолф.

— Лека нощ, Елизабет.

Нарочно използва първото й име, след като тя бе избегнала да използва неговото. Елизабет рязко кимна и побърза да прекоси двора между къщите им. Когато мина покрай дървото, видя обувките си под него. Не си направи труда обаче да ги обува. Грабна ги в ръка по пътя си към задната врата. Едва когато я бе залостила добре, въздъхна с облекчение. Но спокойствието й не продължи дълго. Чу децата да влизат през предната врата.

— Мамо!

— Ето тук.

Пусна обувките си на пода и тръгна към хладилника. За щастие госпожа Алдер се бе сетила да извади половин килограм говежда кайма от камерата. Беше напълно размразена.

— Какво има за вечеря? — попита Меган още щом влезе в кухнята.

— Хамбургери.

— Мога ли аз да запаля скарата този път? — побърза да попита Мат.

— Не, тази вечер ще изпържа месото.

— О, мамо, толкова по-вкусни стават, когато ги печеш навън.

— Не тази вечер.

— Защо?

Милостиви боже! Щеше ли някога да се отърве от този въпрос?

— Защото аз съм майката тук и аз казвам, че ще е така. А сега идете се измийте, а после се върнете да подредите масата.

Децата излязоха от стаята, като мърмореха и протестираха срещу несправедливостта. Лигите й потичаха само като си помислеше за месо, печено на въглища, но тази вечер не й беше до излизане. Цяло лято Тед Рандолф имаше навика да гледа телевизия до късно, седнал на остъклената си веранда. Елизабет забелязваше това и се чувстваше ужасно неудобно. Всеки път, когато се налагаше да излезе на двора, нещо се бунтуваше в нея. Дали трябваше да му махне за поздрав, както на всички други съседи? Дали пък не трябваше просто да му махне леко с ръка и да види как ще отговори той? Не знаеше какво да прави и това всеки път я караше да се чувства напрегната и нервна.

Ако не я бе видял, не искаше той да си мисли, че се старае да привлече вниманието му. Ако пък я бе видял, не й се искаше да му показва, че знае за това. Така че винаги й се струваше по-разумно да се прави, че не го е забелязала.

В най-добрия случай постъпваше като ученичка, в най-лошия бе доста невъзпитано и грубо от нейна страна. Но като вдовица трябваше да се замисля за репутацията си. С риск да бъде недружелюбна, Елизабет бе винаги недостъпна за другия пол от смъртта на мъжа й насам. Тя го бе загубила преди две години.

Онази сутрин Джон излезе през задната врата. Тя му бе махнала с ръка за довиждане, без изобщо да подозира, че за последен път го вижда жив. Дори бе доста разсеяна заради Меган. Дъщеря й тъкмо си бе спомнила, че се нуждае от парче плат и конци за часа по изкуство в училище. Елизабет дори не бе видяла каква риза и вратовръзка носеше в този ден. Не бе забелязала, че се нуждае от подстригване, докато не бе отишла в моргата да идентифицира тялото. Бяха го измъкнали изпод купчина струпани коли след голяма катастрофа на автомагистралата. Бяха й нужни дни да си спомни последния им разговор. Последната целувка… Последния път, когато бяха правили любов…

Това, което винаги щеше да помни, бяха неговата усмивка и начинът, по който се смееше, добротата и грижовността му, нежността, когато правеше любов с нея, и мечтите му за бъдещето им. Бе разкошен човек, който я бе дарил с две красиви деца и щастлив брачен живот. Смъртта му бе оставила празнина в сърцето й, която тя чувстваше, че никой не ще може да запълни.

Тази открита рана я тормозеше повече от всякога точно тази вечер. Ето защо, след като сложи Меган и Мат в леглата им и ги зави, тя ги прегърна толкова силно, че те започнаха да викат и да се мъчат да се освободят от задушаващата й прегръдка.

Жарките й целувки криеха в себе си нещо повече от любовта й към децата. Те доказваха отчайващата й нужда от човешки допир, от интимност от какъвто и да било вид. Искаше й се отново да бъде обект на нечия любов и милувки. Липсваха й любовта и милувките. Мъжките. Понякога тялото и душата й бяха толкова жадни за нежност, че й се струваше, че ще умре, ако не я получи.

Щом изгаси лампите в къщата, се прибра в спалнята си и запали нощната лампа. Тя стоеше до леглото й на висока метална поставка. Лампионът имаше формата на лотос. Елизабет бе подновила обзавеждането на спалнята преди няколко месеца. Старата навяваше прекалено тъжни спомени.

Сега обзавеждането бе точно по вкуса й, но Елизабет не намираше никаква радост в спалнята. Една красива стая трябваше да бъде споделена. Будоарът й можеше да служи за килия в метох. Лайла бе права. Да водиш монашески живот изобщо не бе лесно, ако не си истинска монахиня. Нямаше нищо привлекателно в това да си лягаш всяка вечер сама. Липсваше й топлината на друго човешко тяло до нейното, докато спеше.

Но какво можеше да иска вдовица с две деца, които следват моралния й пример, да направи за своята самота? Нищо. Противно на това, което Лайла й бе препоръчала, тя не можеше просто да се втурне и да улови някой мъж, който да задоволява биологичните й потребности. Можеше ли да вземе някое хапче, което да изличи сексуалната й страст, както аспиринът помага на главоболието?

Заради налудничавата философия на Лайла днес съзнанието й бе излязло от моралните норми. Тази вечер бе постъпила като пълна глупачка пред Тед… господин Рандолф. Сега той вероятно се надсмиваше на неловкостта й, когато я бе спасил от дървото.

Вълнуваха я чифт широки рамене и сини очи, които биха били конкуренция и на Пол Нюман. Елизабет се ядоса на себе си, че постъпва като гимназистка. Загаси нервно лампата и легна да спи. Не можеше обаче да устои на изкушението да погледне през щорите, за да види дали неговата лампа все още светеше.

Да! Тя можеше да го види през остъклената врата на верандата му. Тед седеше в люлеещия се стол и се взираше в сребристия мигащ екран на телевизора. Беше сам. Елизабет се чудеше дали Тед сам бе избрал своята самота… или я мразеше колкото и тя.

 

 

— И тогава какво стана?

— И тогава той трябваше да я повдигне на ръце и да я свали от дървото.

— Кой? Господин Рандолф ли?

— Ъхъ. Той си сложи ръцете… ей тук.

— Но това стана, след като тя си скъса фустанелата.

— О, да, бях забравил за това.

— Елизабет си е скъсала фустанелата? Ти пропусна тази част. Върни се и ми разкажи подробно.

— Добро утро.

Три глави се обърнаха при звука на сънливия глас на Елизабет. Лениво завързваше колана на копринения си пеньоар, който отдавна бе надживял времето си. След като хвърли мрачен поглед към сестра си, тя се отправи към чайника с кафе.

— Защо не ме събуди? — попита, докато разбъркваше няколко таблетки „Нутра Суит“ в чашата си със силно турско кафе.

— Защото ми изглеждаше, че се нуждаеш от здрав сън.

Лайла се усмихна лукаво и захапа от печената си филийка с бекон.

— Виждам, че вече сте закусили.

На кухненската маса имаше три чинии, по дъното на които имаше следи от сладко.

— Направих палачинки на децата. Искаш ли и ти? — попита Лайла.

— Не — троснато отвърна Елизабет.

Обикновено бе благодарна на Лайла, когато се отбиваше да приготви по нещо на Мат и Меган. Това й позволяваше да си поспи до по-късно. В съботите отваряше „Фантазия“ само от дванадесет до пет. Това бе единственият й ден в седмицата, в който можеше да си поспи след шест и половина.

— Всички да си свършат задълженията — ядосано каза тя на децата. — Оправете леглата си и сложете мръсните си дрехи в коша.

— После мога ли да отида вън да си играя? — попита Мат притеснено.

— Да.

Елизабет се усмихна за първи път за деня. Като минаваше покрай Мат, го щипна по бузата, а Меган прегърна, за да намекне, че оценява факта, че е по-голяма.

— Много добри деца — забеляза Лайла, когато останаха сами.

— И много приказливи. Особено когато има някой, който да им измъква информацията от устата.

— Не съм измъквала никаква информация — каза Лайла и беше искрена. — Просто попитах какво ново има и те сами ми казаха.

Постави лактите си на масата и се наведе напред. После продължи:

— Мистериозният господин Рандолф наистина ли те спаси от дървото вчера вечерта?

Нямаше нужда да отрича:

— Да, наистина.

— Бинго!

Лайла пляскаше весело с ръце.

— Не е станало нищо толкова необикновено. Ти самата го правиш да изглежда така.

— Бяхме на най-интересната част, когато влезе. Какво беше това със скъсаната ти фустанела? — попита заинтригувана Лайла.

— Нищо. Просто фустанелата ми се закачи на един клон — обясни Елизабет.

— И той я откачи? — Усмивката на Лайла си беше направо цинична.

— Да, но беше доста унизителна сцена. Чувствах се като първата глупачка.

— Как е той? Какво ти каза?

— Забрави го, Лайла. Той е прекалено възрастен.

— Възрастен!?

— Е, ти самата забеляза, че има сива коса. Прекалено е стар за мен.

Лайла се намръщи.

— Колко му е сива косата? На колко години е?

— Не зная. Не попитах — отвърна Елизабет с детска преструвка.

— Хмм! Добре. Поне е някакво начало. Поне привлече вниманието му.

— Не го направих нарочно.

— Резултатът е същият.

— Избий си това от главата. Няма „резултат“.

— Престани да ми крещиш, Елизабет. Мисля единствено за твоето добро.

— Е, тогава недей!

Лайла се тръсна на стола си и въздъхна отчаяно.

— Господи! Много си кисела тази сутрин. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че щеше да си в доста по-добро настроение, ако господин Рандолф беше прекарал повече време да ти оправя фустанелата.

— Лайла! — закани й се Елизабет.

Но сестра й беше неумолима.

— Ето, прочети това, докато измия чиниите.

И тя хвърли едно списание пред Елизабет, преди да започне да раздига масата. Бе популярно месечно издание, което се славеше с широка женска читателска публика.

— Страница десета — продължи Лайла.

Елизабет започна да прелиства страниците, за да намери посочената от сестра й. След като прочете заглавните букви, тя вдигна очи към Лайла, която предпочете да не обръща внимание на погледа й.

Докато Елизабет четеше дългата обява, Лайла бе изплакнала и подредила чиниите в миялната машина. Върна се на масата. Двете сестри впериха погледи една в друга.

— Е? — попита Лайла накрая.

— Е?

— Какво мислиш за идеята?

— Не говориш сериозно, нали? Нали не очакваш от мен да напиша фантазиите си за публикация?

— Очаквам точно това.

— Ти не си нормална.

— Съвсем нормална съм. А също и ти. Нормални са и фантазиите ти. Въпреки че бих се обзаложила, че твоите са доста по-подробни и романтични от повечето други. Какво лошо има в това да ги напишеш черно на бяло и да ги дадеш за книгата, която този издател подготвя?

— Какво лошо ли? — извика Елизабет. — Лошото е в това, че имам две деца.

— Те не биха си купили точно тази книга или не мислиш така?

— Не се прави на остроумна, Лайла. Идеята ти е абсурдна. Никога не бих се чувствала удобно да напиша подобно нещо. Та аз съм майка. Аз съм вдовица.

— Да, но не си и Баба Яга. Ти си млада, привлекателна жена, чийто мъж за нещастие е умрял малко по-рано от обикновеното. Тук пише, че искат истории от „средностатистически“ жени. Отговаряш на условието. Единственото нещо, което не е средностатистическо при теб, е любовният ти живот, който липсва. Но — побърза да добави, като видя, че Елизабет се готвеше да напусне — това може да е в твоя полза. Ако си лишена от секс, то фантазиите ти трябва наистина да са доста пикантни.

Елизабет вдигна очи към небето.

— Не мога да го направя. Не знам откъде ти е дошло наум, че е възможно аз да направя подобно нещо.

— Виж — каза Лайла и тропна по масата. — Напиши фантазиите си… колкото решиш, че искаш да напишеш. Аз ще направя всичко останало. Ще ги предам под някакъв псевдоним. Ти ще останеш анонимна. Аз ще направя всичко. Само ще прибереш парите, които издателят ще ти изпрати, когато подберат ръкописите.

— Парите?

— Не прочете ли този параграф?

— Не стигнах дотам.

— Ето тук — каза Лайла и посочи тази част на текста. — Плащат двеста и петдесет долара за всяка фантазия, която изберат да включат в книгата, независимо колко дълга или къса е, историческа или съвременна, в първо лице единствено число или някое друго лице.

Въпреки желанието си да не се въвлича в тази налудничава история, вниманието на Елизабет бе някак си привлечено. Почти цялата осигуровка живот на Джон и общите им спестявания бяха отишли за откриването на магазина „Фантазия“. Още от самото начало магазинът във фоайето на хотел „Каванот“ носеше, макар и скромна печалба. Не беше бедна, но не можеше да си позволи никаква екстравагантност. С годините все повече средства бяха необходими за издръжката на децата. Винаги се бе притеснявала за това как ще плати за обучението им в колеж.

От друга страна, да си печели парите, като описва най-интимните си фантазии, не беше най-достойното средство за препитание.

— Не съм писателка.

— Откъде знаеш? Опитвала ли си някога? Винаги си имала шестици по литература. Освен това, доколкото подочух, деветдесет и девет процента от писането било въображението. Ти имаш предостатъчно от него, Лизи — каза Лайла, като трупаше нови козове за каузата си. — Това е нещо, за което си се подготвяла цял живот. Никой не прекарва толкова време в мечтаене и фантазиране. Време е да превърнеш това хоби в занаят.

— Не бих могла.

— Защо не? Това ще си остане нашата малка тайна. Както във времето, когато залепихме обувките на баба за пода на килера.

— Доколкото си спомням, това беше твоята гениална идея. А след това аз си изядох боя, че съм ти била съучастничка.

— Майтапът си заслужаваше тупаника — оправда се Лайла и присви рамене.

Елизабет въздъхна. Знаеше много добре, че Лайла никога не приемаше „не“ като отговор.

— Нямам достатъчно време за писане дори и да исках да го направя.

— С какво друго са заети нощите ти?

Имаше някаква логика в думите на Лайла. Елизабет съзнаваше това. Стана от масата и се запъти към кафеварката на плота.

— Бих се чувствала страшно неудобно, ако знам, че някой чете фантазиите ми.

— Много добре! Това предполага, че те са доста сочни и страстни. Те точно това искат. Чуй: „Недвусмислени и ясни, но интригуващи“ — прочете тя от списанието. — Това означава, че трябва да ги направиш добри и мръсни, но не и груби.

— Мисля, че смисълът малко се загуби в твоята версия за изискванията.

— Е, ще го направиш ли, или не?

— Не, няма да го направя. Щом си толкова вдъхновена от тази идея, защо не вземеш да напишеш ти нещо?

— Защото нямам твоята изобретателност. Когато си играехме на измислени истории, ти винаги измисляше сценариите. Аз само изпълнявах ролите.

Елизабет усещаше как се предава. Това би била една своеобразна форма на катарзис, нали? Би било добър начин да се освободи от сексуалната си обърканост. Това бе предизвикателство, от което тя се нуждаеше. Нещо, което щеше да създаде тя; нещо, което щеше да бъде само нейно. Нямаше да е нещо, което прави за децата си или за бизнеса си. Щеше да го направи за жената в себе си. Толкова рядко угаждаше на самата себе си.

— Не знам, Лайла — отвърна тя. Не беше още готова да се предаде. — Изглежда толкова… толкова…

Мислите й се объркаха. Погледът й бе привлечен в градината. Тед Рандолф ковеше нещо от дърво и метални жици. Изглеждаше като малка къщичка за кученцата. Мат му помагаше, като държеше пироните, Меган се люлееше на една люлка, която стар наемател на къщата бе провесил на дъба, и оттам даваше съвети.

Това, което бе привлякло вниманието на Елизабет бе мъжът. Ризата му бе разкопчана и разкриваше силните му гърди и стегнатия корем. Някои места бяха покрити с тъмни къдрави косми. Гъвкавите мускули на ръцете се свиваха и отпускаха всеки път, като направеше някакво движение. Кичур мокра от пот коса се бе спуснал над челото му. Смееше се на нещо, което Мат му разправяше. Отмяташе глава назад и откриваше силния си загорял врат. Когато се изправи, за да изтупа дървените стърготини от панталоните си, Елизабет не можеше да не забележи как плътно бяха прилепнали те към бедрата му.

— Какво става?

Лайла се приближи зад гърба й и се загледа през прозореца на мивката. Елизабет чу сестра си да въздиша. За няколко дълги мига двете стояха и мълчаливо наблюдаваха Тед Рандолф. Най-накрая той нарами къщичката и се запъти към гаража. Мат и Меган се впуснаха по петите му.

Елизабет обърна гръб на сестра си и започна съсредоточено да налива нова чаша кафе.

— Възрастен, а? — каза Лайла с лукава усмивка.

— Казах ти, не мога да преценя на колко години е — защити се Елизабет.

— Лизи, мъжете, които изглеждат така, не остаряват. Те узряват. С този външен вид, какво значение има дали е на петдесет или на сто и петдесет?

— За мен наистина няма никакво значение. Това е много важна част, която на теб май ти убягва.

— Какъв цвят са очите му?

— Нещо като синьо.

Нещо като искрящо… мъждукащо… сапфиреносиньо…

— Как си изкарва хляба?

— Той, ъ-ъ-ъ, притежава една циментова компания, мисля. Поне така ми каза един от съседите, когато той се нанесе тук. На едната страна на джипа му има изписано името на фирмата.

Лайла щракна с пръсти.

— Рандолф! Точно така. Как не се сетих по-рано? Камионите му са на всички строителни площадки в града. Сигурно прави добри пари.

— Мама винаги ни учеше, че е невъзпитано да се обсъждат нечии доходи.

Лайла отдавна бе престанала да се тревожи за това какво майка им някога наричаше вулгарно. Без никаква нотка на свенливост или срам се взираше през щорите. Искаше й се да съзре Тед Рандолф още веднъж.

— Забеляза ли начина, по който държеше инструмента? — попита тя.

Елизабет поклати глава и Лайла се закикоти.

— Говорех за чука му, за бога! А ти какво си помисли?

— Всичко, което си въобразяваш, е грешно — каза Елизабет строго.

— И какво е това?

— Това, че се създава някаква връзка между нас. Той е много мил човек. Отделя много време на децата ми.

— Много странно, като се има предвид напредналата му възраст — каза Лайла саркастично. — Не го ли притесняват по време на следобедната му почивка?

Елизабет я погледна право в очите.

— Честно казано, много съм му благодарна за времето, което прекарва най-вече с Мат. Момчето има нужда от мъжко влияние. Но всичко спира дотук, Лайла. Никога не бих могла да бъда привлечена от мъж като господин Рандолф.

— В последно време проверявала ли си пулса си? Ако той не те привлича, тогава ти трябва да си мъртва.

Елизабет въздъхна.

— Той определено не е мой тип. Много е… физически… Много голям…

— Ъ-хъ-ъ-ъ?!

Лайла прехапа устни. Елизабет се опита да не забелязва и този неин жест.

— Никога не бих се захванала с твърдоглав мъж.

Лайла се усмихна лукаво.

— Обзалагам се, че не е толкова твърдоглав — забеляза тя без капчица неудобство.

— О! Защо не отидеш да си купиш някой препарат за почистване на подсъзнанието? — Лайла просто се усмихна. — И можеш също да забравиш за записването на фантазиите ми за публикация. Аз всъщност нямам никакви фантазии!