Томас Харис
Ханибал (54)

Глава 54

Аксиома на поведенческите науки е, че вампирите са териториални, докато канибалите кръстосват цялата страна.

Номадското съществуване никак не привличаше доктор Лектър. Това, че толкова дълго успяваше да се крие от властите, до голяма степен се дължеше на качеството на дългосрочните фалшиви самоличности, на грижливостта, с която ги поддържаше, и на това, че разполагаше с пари. Хаотичните и чести придвижвания нямаха нищо общо с това.

С две отдавна установени самоличности, всяка с отличен кредитен рейтинг, плюс още една за управление на превозни средства, за него не бе никак трудно да си обзаведе гнездо в Съединените щати само седмица след пристигането си.

Беше избрал щата Мериленд, на около час с кола от ферма „Мъскрат“, имението на Мейсън Върджър, и на разумно разстояние от музиката и театрите на Вашингтон и Ню Йорк.

Нищо от това, с което видимо се занимаваше, не привличаше вниманието и двете му основни самоличности можеха да издържат на рутинна проверка. След като посети единия от двата си сейфа в Маями, нае за една година от един германски лобист приятна усамотена къща на брега на залива Чесапийк.

С помощта на два телефонни поста, които прехвърляха разговорите в евтин апартамент във Филаделфия, беше в състояние да си осигури блестящи препоръки винаги когато се нуждаеше от такива, без да напуска удобното си ново жилище.

Бързо се сдобиваше от спекулантите с първокласни билети за всички концерти, балетни и оперни постановки, които го интересуваха, като винаги плащаше в брой.

Сред желаните качества на новия му дом беше двойният гараж с работилница и солидна, спускаща се отгоре врата. В него доктор Лектър държеше двете си возила — пикап шевролет на шест години, с рамка от тръби над каросерията и монтирано менгеме, който бе купил от един бояджия и водопроводчик, и ягуар с четири врата, със свръхкомпресия, на изплащане от една холдингова компания в щата Делауеър. Пикапът даваше възможност за промяна на вида всеки ден. В каросерията или върху тръбната рамка можеше да сложи стълба, тръби от ПВЦ, газова бутилка, скара за барбекю.

След като уреди новия си дом, той си почерпи душата с една седмица музика и музеи в Ню Йорк и изпрати каталози на най-интересните изложби на братовчед си, големия художник Балтюс във Франция.

От „Сотби“ в Ню Йорк си купи два чудесни музикални инструмента — и двата голяма рядкост. Първият беше фламандски клавесин от края на осемнайсети век, почти копие на инструмента от 1745 година в Смитсоновия институт, с горна поставка за Бах, достоен заместник на чембалото, с което бе разполагал във Флоренция. Другата му покупка беше ранен електронен инструмент, теремин, създаден през трийсетте години от самия професор Теремин. Тереминът отдавна вълнуваше доктор Лектър. Като малък сам си беше измайсторил един. Свири се с движения на празни ръце в електронно поле. С жестове се събужда гласът му.

Сега, след като се беше установил, можеше да се забавлява…

След прекараната в гората сутрин доктор Лектър се прибра в комфортното си убежище на мерилендския бряг. Гледката — Кларис Старлинг бяга по горската пътека, застлана с нападали листа — вече е напълно запазена в двореца на паметта му. За него тя е източник на удоволствие, до който можеше да стигне за по-малко от секунда, веднага след фоайето. Вижда как Старлинг бяга и — толкова качествена беше зрителната му памет — може да търси в гледката нови подробности, да чува топуркането на сърните нагоре по склона, да вижда загрубелите им стави, стръкчетата трева, полепнали по корема на най-близкото животно. Тази гледка е съхранена възможно най-далече от малкото ранено еленче…

Отново у дома, отново у дома. Вратата на гаража се спуска с леко бръмчене след пикапа му.

Когато вратата се отвори още веднъж към обяд, от гаража излезе черния ягуар. Докторът беше облечен за града.

Доктор Лектър много обичаше да пазарува. Отиде направо в „Хамакър Шлемър“, доставчици на луксозни домашни и спортни аксесоари, както и на готварски пособия, и прекара там дълго време. Все още в горско настроение, измери с рулетка три големи кошници за пикник — плетени, лакирани, със зашити кожени каиши и месингови орнаменти. Най-накрая се спря на средната по размер, защото трябваше да побере прибори само за един човек.

В кошницата имаше термос, чаши, сервиз от здрав порцелан, прибори от неръждаема стомана. Продаваха кошницата само с аксесоарите. Длъжен си да ги купиш.

След това се отби в „Тифани“ и „Кристофъл“ и смени тежките чинии от кошницата с фин френски порцелан, украсен с раздвижени орнаменти с листа и птички. От „Кристофъл“ купи сребърните прибори от деветнайсети век, които предпочиташе, в стил „Кардинал“, със знака на производителя върху лъжиците и стилизираната френска миша опашка на обратната страна на дръжките. Вилиците бяха дълбоко извити, широки, а ножовете тежаха приятно в дланта. Усещането, когато ги държиш, напомняше добър пистолет за дуел. При кристала докторът се поколеба по отношение на големината на чашите си за аперитив и избра заоблени като камбани чаши за коняк, но при винените не хранеше никакви съмнения. Избра „Райдел“, които купи в два размера, и двата достатъчно широки, за да има място за носа.

Пак от „Кристофъл“ купи няколко покривки от сметаненобял лен и красиви салфетки с малка дамаска роза като капка кръв, избродирана в ъгъла. Сториха му се интересни и купи шест, за да има за смяна, докато използваните се перат.

Купи две хубави газови горелки, като тези, които използват в ресторантите, за да готвят край масите, чудесен меден тиган за задушаване и втори, пак меден, универсален, за да приготвя сосове, и двата произведени за фирмата „Деи-лерин“ в Париж, както и две телени бъркалки. Не успя да намери кухненски ножове от въглеродна стомана, които предпочиташе пред тези от неръждаема стомана, нито пък някои от ножовете за специални цели, които бе принуден да остави в Италия.

Най-накрая се отби в една фирма за медицински материали, недалеч от болницата „Мърси“, където успя да купи изгодно почти нов трион за аутопсии „Страйкър“, който идеално се побра в отделението за термоса в кошницата за пикник. Все още беше в гаранционен срок и се продаваше в комплект с две остриета за череп и с ключ за череп, така че той почти изцяло си попълни кухненските принадлежности.

Френските прозорци на доктор Лектър са отворени и пропускат вътре свежия вечерен въздух. Заливът се простира сребристосивкав под луната и движещите се сенки на облаците. Той си е налял вино в кристална чаша от новите и я е оставил на поставката за свещи край клавесина. Букетът на виното се слива със соления въздух и доктор Лектър може да му се наслаждава, без да сваля ръце от клавиатурата.

Беше притежавал виргинали, клавесини и други клавирни инструменти. Предпочита звука на клавесина. Тъй като не е възможно да променяш силата на получаваните с помощта на перце звуци, музиката идва като преживяване, внезапно и цялостно.

Доктор Лектър гледа инструмента, отваря и затваря длани. Пристъпва към новопридобития клавесин като към привлекателна непозната, с лека остроумна забележка — свири „Зелена расте зелениката“, мелодия, написана от Хенри VIII.

Окуражен, опитва „Соната в си бемол мажор“ от Моцарт. Все още не са се сближили с клавесина, но начинът, по който клавишите реагират на пръстите му, подсказва, че скоро ще са заедно. Вятърът се усилва и пламъкът на свещите започва да трепти, но очите на доктор Лектър са затворени за светлината, лицето му е леко повдигнато, докато свири. Сапунени мехури се разхвърчават от ръчичките на Миша, подобни на звезди, когато ги размахва в коритото, и след като се впуска в третата част, Кларис Старлинг бяга, бяга, чува се шумолене в краката й и в оредяващите корони на дърветата и животните се подплашват пред нея, елен и две сърни, и подскачат по пътеката, както сърцето подскача. Изведнъж земята става студена и парцаливите мъже довеждат малкото еленче от гората, в тялото му е забита стрела, животното се дърпа на омотаното около врата му въже, мъжете го теглят, за да не го носят до брадвата, музиката млъква над окървавения сняг, доктор Лектър стиска ръбовете на стола пред клавесина. Диша дълбоко, душа дълбоко, вдига ръце над клавишите, насилва се да изсвири една фраза, после втора, която издрънчава до стихване.

Чуваме от гърлото му да се изтръгва тънък усилващ се крясък, който притихва внезапно като музиката. Седи дълго с наведена над клавишите глава. Става безшумно и излиза от стаята. Не е възможно да разберем къде е в тъмната къща. Вятърът отвън набира сила, гаси свещите с порив, после свири в струните на клавесина в мрака — ту случаен тон, ту писък от далечни времена.