Томас Харис
Ханибал (24)

Глава 24

Картончето с пръстовите отпечатъци на доктор Ханибал Лектър е куриоз и почти култов предмет. Оригиналът е поставен в рамка и окачен на стената в секцията по идентифициране на ФБР. Както и при другите картончета на хора с повече от пет пръста, палецът и четирите поредни пръста са на предната страна, а шестият пръст е отзад.

Копия на това картонче обиколиха земята, когато докторът избяга, а отпечатъкът на палеца му се вижда, увеличен, на плаката на Мейсън Върджър с достатъчно подробности, за да може всеки дори минимално подготвен дактилоскопист да го идентифицира.

Свалянето на пръстови отпечатъци не е трудна работа и Паци знаеше как става това. Би могъл също така да направи грубо сравнение за собствено успокоение. Мейсън Върджър обаче искаше отпечатъци върху предмет, така че негови експерти да могат да ги изследват самостоятелно. Мейсън вече го бяха мамили с отпечатъци, взети преди години от старите места на ранните престъпления на доктор Лектър.

Но да вземе отпечатък на доктор Лектър, без той да се усети? Най-важното сега беше да не допусне докторът да се усъмни в каквото и да било. Този човек умееше да изчезва безследно и Паци щеше да остане на сухо.

Докторът рядко излизаше от Палацо Капони, а следващото заседание на комисията по изящните изкуства щеше да е чак след месец. Не можеше да чака толкова дълго, за да остави чаша вода пред него, пред всички членове, защото комисията обикновено не предлагаше такива глезотии.

След като беше решил да продаде Ханибал Лектър на Мейсън Върджър, трябваше да действа съвършено сам. Не можеше да си позволи да насочи вниманието на Квестурата към доктор Фел, като поиска официално разрешение да влезе в двореца, а сградата беше твърде добре защитена с алармени инсталации, за да успее да проникне в нея.

Кофата за боклук на доктор Фел беше значително по-чиста и по-запазена от останалите в околността. Паци купи нова кофа и посред нощ смени капака й с оригиналния капак от кофата на Палацо Капони. Галванизираната повърхност не беше най-подходяща за целта и след цяла нощ усилия успя да извлече кошмарна плетеница от отпечатъци, която по никакъв начин не би могъл да разплете.

На следващата сутрин се появи на Понте Векио със зачервени очи. В един магазин за бижута на стария мост купи широка, много лъскава сребърна гривна и покритата с кадифе стойка, която я придържаше на витрината. След това отиде в занаятчийския квартал южно от реката и накара друг бижутер да заличи името на производителя от гривната. Бижутерът му предложи да покрие среброто със специално вещество срещу потъмняване, но Паци отказа.

Кошмарният флорентински затвор „Солициано“, по пътя към Прато.

На втория етаж на женското отделение Ромула Ческу, приведена над голяма мивка за пране, изми гърдите си със сапун, после внимателно се подсуши и облече чиста, широка памучна риза. Друга циганка, която се връщаше от стаята за свиждане, мина покрай нея и й каза нещо на ромски. Между очите на Ромула се появи бръчица. Хубавото й лице запази невъзмутимото си изражение.

Позволиха й да слезе от етажа в осем и половина, както винаги, но когато приближи стаята за свиждане, една надзирателка я пресрещна и я отведе в уединена стая за разпити на партерния етаж. Вътре вместо медицинската сестра, която идваше обикновено, видя малкия си син в ръцете на Риналдо Паци.

— Здравей, Ромула — поздрави я той.

Тя веднага се приближи до високия полицай и той й подаде детето. То искаше да сучи и започна да се притиска към нея.

Паци посочи паравана в ъгъла.

— Отзад има стол. Можем да говорим, докато го кърмиш.

— Да говорим за какво, Dottore? — Италианският на Ромула беше поносим, също като нейния френски, английски, испански и ромски. Говореше спокойно — нелошите й актьорски данни не бяха успели да предотвратят тримесечната присъда за джебчийство.

Отиде зад паравана. В пелените на бебето беше скрит найлонов плик с четирийсет цигари и шейсет и пет хиляди лири — малко повече от четирийсет и един долара, в изпомачкани банкноти. Трябваше да вземе решение. Ако полицаят беше претърсил бебето, можеше да я спипа, когато прибира контрабандата, и да отмени всичките й привилегии в затвора. Замисли се за миг, загледана в тавана, докато бебето сучеше. Защо му е да го прави? И без това всичко беше на негова страна. Измъкна плика и го скри в бельото си.

— Тук само създаваш главоболия, Ромула — долетя гласът му от другата страна на паравана. — Кърмачките в затвора са само загуба на време и усилия. Има предостатъчно истински болни хора, за които да се грижат медицинските сестри, и без твоето бебе. Не ти ли става мъчно, когато свърши времето за свиждане?

Какво ли иска? Знаеше кой е — шеф, Pezzo da novanta, копеле деветдесети калибър.

Работата на Ромула беше да разчита всеки знак на улицата, а джебчийството беше последствие. Беше на трийсет и пет, свикнала с несгодите, сетивата й бяха като пипалцата на голяма нощна пеперуда. Този полицай — изучаваше го през паравана — изглежда спретнат, брачна халка, лъснати обувки, живее с жена си, но има добра прислужница — пластмасовата пластинка беше пъхната в яката на ризата му след като е била изгладена. Портфейл в джоба на сакото, ключове в десния преден джоб на панталона, пари в предния ляв, прилежно сгънати, вероятно стегнати с ластик. Онази му работа по средата. Слаб и мъжествен, с леко смачкано ухо и белег на челото от удар. Няма да иска секс — ако това е било намерението му, нямаше да й донесе бебето. Не е кой знае какво, но не е и изпаднал дотам, че да иска секс от затворнички. По-добре да не гледа пълните му с горчивина черни очи, докато бебето суче. Защо изобщо го беше донесъл? Защото иска да й демонстрира силата си, да й покаже, че може да й го отнеме. Какво иска? Информация? Беше готова да му разкаже всичко, което иска да чуе, за петнайсет цигани, които никога не са съществували. Добре, какво ще получа аз? Ще видим. Нека му покажем малко гола плът.

Тя излезе иззад паравана, без да сваля бебето от гърдата си.

— Горещо е — каза. — Ще отвориш ли прозореца?

— Мога да направя нещо повече, Ромула. Мога да отворя вратата. Знаеш го.

Тишина. Отвън се чуват постоянните шумове на Солициано, като непрекъснато тъпо главоболие.

— Кажи ми какво искаш. Някои неща бих направила с удоволствие, но не всичко. — Инстинктът й подсказваше безпогрешно, че ще я уважава повече след това предупреждение.

— Ще правиш, каквото правиш винаги — отвърна Паци. — Този път обаче искам да те хванат.