Томас Харис
Ханибал (26)

Глава 26

Църквата „Санта Кроче“, седалище на францисканците. В огромната й вътрешност кънтят осем езика, докато ордите туристи се нижат след ярките чадъри на гидовете си и търсят в сумрака по двеста лири, за да платят осветяването — само за една безценна минута в живота си — на величествените фрески в параклисите, за да ги разгледат.

Ромула влезе през вратата и трябваше да спре край гроба на Микеланджело, докато очите й привикнат към сумрака. Когато установи, че е стъпила върху гроба на пода, прошепна: „Mi dispiace!“^[1] и бързо слезе от плочата. За Ромула тълпата от мъртъвци долу беше също толкова истинска, колкото и хората горе, може би дори по-влиятелна. Беше дъщеря и внучка на гледачки и медиуми, виждаше хората на пода и хората под пода като две групи, разделени от равнината на смъртта. Онези долу, бидейки по-умни и по-стари, имаха всички преимущества според нея.

Озърна се, за да разбере дали не я е видял клисарят — човек с големи предубеждения към циганите, и се прикри край първата колона под закрилата на „Кърмещата Мадона“ на Роселино, докато бебето сучеше от гърдата й. Паци, който дебнеше край гроба на Галилей, я откри там.

Посочи й с брадичка задната част на църквата от другата страна на нефа, където прожектори и забранени фотосветкавици прорязваха като мълнии тъмнината, докато тиктакащите автомати изяждаха монетите от по двеста лири и от време на време по някой австралийски четвърт долар.

Отново и отново Христос се раждаше, предаваха го и гвоздеите се забиваха, когато великите фрески се появяваха в ярката светлина и след това отново потъваха в задушната гъста тъмнина пред бавно пристъпващите поклонници с пътеводители, които не можеха да четат в мрака, а миризмата на пот и тамян се издигаше нагоре, за да се спече в горещината на прожекторите.

Доктор Фел работеше в лявата част на нефа в параклиса Капони. Величественият параклис Капони е в църквата „Санта Феличита“. Този тук, пресъздаден през деветнайсети век, интересуваше доктор Фел, защото чрез реставрацията можеше да надзърне в миналото. Сваляше графитен отпечатък на един надпис върху камък, който беше толкова изтрит, че не се виждаше ясно дори при косо осветление.

Докато го наблюдаваше през малкия си далекоглед, Паци разбра защо докторът е излязъл само с чантата за пазар — държеше инструментите си зад олтара на параклиса. За миг се замисли дали да не освободи Ромула — може би щеше да открие отпечатък по нещата му. Не, докторът беше с памучни ръкавици, за да предпази ръцете си от въглена.

Щеше да е трудно, в най-добрия случай. Техниката на Ромула беше предназначена за улицата, на открито. Циганката биеше на очи и един закоравял престъпник никога не би се изплашил от нея. Докторът най-малко от нея би хукнал да бяга. Не. Ако я хванеше, най-вероятно щеше да я предаде на клисаря, а Паци можеше да се намеси по-късно.

Този човек беше психопат. Ами ако я убие? Ако убие бебето? Паци си зададе два въпроса: щеше ли да се сбие с доктора, ако животът на Ромула е в опасност? Да. А беше ли готов да изложи циганката и детето и на по-малка опасност, за да получи парите? Да.

Просто трябваше да почакат, докато доктор Фел свали ръкавиците си и излезе да обядва. Докато се движеха из нефа, имаха време да разговарят шепнешком. Паци забеляза едно лице сред тълпата.

— Кой те следи, Ромула? По-добре ми кажи. Виждал съм тази физиономия в затвора.

— Това е приятелят ми. Ще му препречи пътя, ако се наложи да бягам. Не знае нищо. И за теб е по-добре. Няма да има нужда да се цапаш.

За да убият времето, се молиха в няколко от параклисите. Ромула шепнеше на език, който Риналдо Паци не разбираше, а той имаше да се моли за ужасно много неща, сред които брега на залива Чесапийк и нещо друго, за което не бива да се мисли в църква.

Над шумотевицата се разнесе нежното пеене на репетиращия хор.

Звън на камбана и стана време да затворят църквата за обяд. Появиха се клисари с ключове, за да опразнят пълните с монети каси.

Доктор Фел остави работата си и излезе иззад Пиетата на Андреоти в параклиса, свали ръкавиците и си облече сакото. Голяма група японци стояха озадачено пред светилището, останали без монети, все още неразбрали, че трябва да напуснат.

Паци сбута Ромула, без да има нужда. Тя разбра, че е време. Наведе се и целуна бебето по челото, както беше подпряно на дървената ръка.

Докторът приближаваше. Тълпата щеше да го принуди да мине близо до нея и циганката направи три големи крачки, за да го пресрещне, застана пред него, протегна ръка в полезрението му, за да привлече погледа му, целуна върховете на пръстите си и се приготви да остави целувката на бузата му, готова да действа със скритата си ръка.

Светлините блеснаха, защото някой бе намерил монета от двеста лири, и в момента, в който докосна доктор Фел, Ромула погледна лицето му, почувства се засмукана от червените точки в очите му, усети как мощният леден вакуум изсмуква сърцето й и ръката й изведнъж се отдръпна от неговото лице, за да прикрие лицето на бебето, и чу собствения си глас да казва:

— Perdonami, perdonami, signore.^[2] — Обърна се и избяга, а докторът остана загледан в нея продължително, докато светлините изгаснаха и той се превърна в силует на фона на свещите от параклиса. После излезе с бързи, леки крачки.

Паци, пребледнял от гняв, завари Ромула, опряна на купела да мие лицето на бебето със светена вода, да мие очите му, защото може би бяха видели доктор Фел. Злостните ругатни останаха неизречени, защото видя ужаса, изписан на лицето й.

В мрака очите й изглеждаха огромни.

— Това е Дяволът — рече тя. — Синът на утрото. Видях го.

— Ще те закарам обратно в затвора — каза Паци.

Ромула погледна лицето на бебето и въздъхна, въздишка толкова дълбока и примирена, че беше ужасно да я чуеш. Свали голямата сребърна гривна и я изми със светената вода.

— Още не — каза след малко.