Кони Мейсън
Последният женкар (3)

2

Сейнт Айвс, Корнуол

Люк се събуди от воя на вятъра през цепнатините на скалата, на която беше кацнала къщичката му. Говореше се, че Корнуол е най-дивият бряг на света, и Люк вярваше, че е така. Все едно беше дошъл на края на света, където „ръката“ на Корнуол се вдаваше в неверните морски води.

Вече цял месец той слушаше воплите на вятъра в нощта, страхувайки се, че къщичката ще се вдигне от основите си и ще рухне долу в беснеещото море. Но тя беше солидна и здраво изградена от камък, очевидно предназначена да издържи прословутите корнуолски вихри.

Но въпреки яростните нощни бури Люк обикновено се будеше от слънчевата светлина, която струеше през прозорците от небеса, толкова сини и безоблачни, каквито никога не беше виждал. Теренът беше различен от всичко, което познаваше досега. Под скалите, които се извисяваха над близките заливчета, се простираха дълги брегови ивици, целите обрасли с високи треви.

Имаше някаква сурова, абсолютна красота в тази негостоприемна земя, която Люк се беше научил да оцелява през първия месец от самоналожената си изолация. Самотата беше най-лошият му враг. Имаше нощи, когато бродеше из селото, не можейки да заспи, а тялото му тръпнеше от сексуално напрежение. В такива нощи отиваше в заливчето, слизаше по стръмната пътека към брега и се хвърляше в ледената вода.

Люк почти не поддържаше контакти с жителите на селото. Беше ходил там един-два пъти, но не беше казвал почти нищо за себе си. За жителите на Сейнт Айвс той беше просто господин Уестмор, човек, който търси самота.

В кръчмата „Чайка и гъска“ беше питал за човек, който да пожелае да работи на половин ден за него — да готви и да поддържа домакинството. След два дни вдовицата Пиджън се появи на прага му. Люк я нае веднага. Тя идваше рано всяка сутрин да почисти, да изпере и да сготви достатъчно храна за целия ден. На обед се връщаше в дома си.

Дотук уговорката беше задоволителна и за двамата. Мълчаливата вдовица беше точно човекът, от когото Люк имаше нужда. Докато тя се занимаваше с къщичката, той обикновено бродеше по скалите или долу на брега, изразходвайки във вървене сексуалната си енергия.

Точно по време на една такава разходка покрай скалите той я видя. Тя стоеше на ръба на една варовикова скала, взирайки се напрегнато във вълните, които се разбиваха долу на тясната брегова ивица и в морето отвъд тях.

Беше висока за жена. Вятърът, идващ от морето, полепваше полите на роклята й около дълги крака и притискаше корсажа й до заоблените гърди, които така му се искаше да погали, че би дал дясната си ръка за това. Дългата й черна коса се вееше зад нея като знаме, дърпана от вятъра. Профилът й поразяваше със съвършенството си. Пълни устни, изящно извити вежди, високи скули и малък прав нос. Люк се опита да отгатне възрастта й и й даде малко над двадесет години.

Очарован, той наблюдаваше как жената оглежда заливчето, засланяйки с ръка очите си от слънцето. Усети как се втвърдява под стегнатите си панталони, и лек стон се изплъзна от устните му. Не беше съзнавал, че отказът от секс може да бъде толкова труден… или болезнен.

Люк стоеше на известно разстояние, отчасти прикрит зад едно дърво, тихо я наблюдаваше и чакаше. Нима непознатата се канеше да скочи? Ако пристъпеше още една стъпка към ръба, той бе готов да действа. Но засега тя не издаваше какви са намеренията й, и той се задоволяваше само да я гледа. Жената със сигурност бе приятна гледка за очите му.

Вятърът подхвана развяващите се поли на роклята й и ги вдигна нагоре, разголвайки стройните й глезени и изящните прасци. Люк преглътна мъчително. Членът му пулсираше и кръвта препускаше гореща по вените му.

Почти си пожела жената да пристъпи към ръба, защото тогава щеше да разбере какво е да я държи в ръцете си, докато я отнася на безопасно място. Но за негово огорчение тя се обърна рязко и се отдалечи. Необходима му беше цялата сила на волята, за да не я последва.

Отпускайки се срещу дървото, Люк си остави един миг, за да се съвземе. Проклятие, не беше очаквал да намери привлекателна жена в това отдалечено село. И сега, след като знаеше, че тук има такава жена, как, по дяволите, да се държи далече от нея?

Докато вървеше обратно към къщичката си, той се питаше: какво е довело тази жена на скалите. Защо се беше взирала така напрегнато в широките простори на синьото море? Коя беше тя?

През останалата част от деня мислите на Люк непрекъснато се връщаха към тайнствената жена. Беше му необходима много воля, за да не отиде в „Чайка и гъска“, за да разпитва за нея, или пък да не засипе с въпроси вдовицата Пиджън, когато тя пристигна на следващата сутрин. Но колкото и да искаше да научи коя е мистериозната жена, не забравяше обета си за целомъдрие, нито пък защо го е дал.

Все пак на следващата сутрин той се върна на мястото, където беше видял жената, идвайки почти по същото време, както и вчера. Почувства се разочарован, когато не я видя там. Тъкмо щеше да се върне и да продължи разходката си в друга посока, когато тя внезапно се появи. Омаян, Люк се приближи и впери поглед в нея.

Тя беше толкова прелестна, колкото си я спомняше. Слънцето се отразяваше в косата й, разкривайки златисти кичури сред тъмните. Люк се напрегна, когато тя доближи ръба на скалата, готов да се намеси, ако тя се опита да скочи. Надяваше се обаче да не стане нужда, защото възбудата му щеше да му попречи да се хвърли достатъчно бързо.

Облекчението му беше огромно, когато след малко жената се обърна и изчезна по пътеката, водеща към селото. Люк се приближи към ръба на скалата и погледна надолу. Оттатък тънкия полумесец на брега нямаше нищо друго, освен вода. Какво търси тя?

Люк се върна на това място на следващия ден и на по-следващия, без да разкрива присъствието си. На четвъртия ден жената се приближи твърде близо до ръба на скалата. Сърцето на Люк се качи в гърлото му. Само безразсъден глупак би опитал нещо толкова безумно, очакваше я сигурна смърт, ако загуби равновесие. Тя като че ли не съзнаваше опасността. Наклонът на главата й подсказваше, че се взира право напред. В какво?

— Стой! — извика той, тичайки към нея.

Стресната, жената отскочи назад, притиснала ръка към гърлото си. Когато Люк стигна до нея, я сграбчи и я дръпна към себе си и по-далече от пропастта.

Тя се вцепени в ръцете му.

— Пуснете ме! Какво правите?

— Успокойте се, няма да ви сторя нито лошо. Само искам да помогна. Нима не ви е мил животът?

— За какво говорите?

— Наблюдавах ви. Знаех, че смятате да се хвърлите, още от първия ден, когато се натъкнах на вас.

— Глупости! — извика тя и го бутна. — Бях си съвсем добре, преди да се нахвърлите върху ми като луд. Пуснете ме.

— Не и преди да обещаете, че няма да скочите.

— Глупак такъв! Не съм искала да скачам.

— Така ми изглеждате. Защо идвате тук всеки ден, ако не за да съберете достатъчно смелост, та да се хвърлите?

Дръзката й брадичка се вирна нагоре.

— Това, господине, си е моя работа. Кой сте вие?

— Аз съм Лукас Уестмор. Наех къщичката на Бийтън в края на селото. — Вгледа се в лицето й, откривайки, че отблизо то е още по-красиво. — А коя сте вие?

След дълго мълчание тя каза:

— Блис.

Люк не можа да сподави стона си. Блис! Името й означаваше Блаженство. Как можа съдбата да бъде толкова лоша да го срещне с жена на име Блаженство? Името й вдъхновяваше за безброй сексуални фантазии. Желанието бушуваше у него като горски пожар.

Очите й, които му напомняха най-чист кехлибар, се присвиха в подозрение.

— Какво правите в Сейнт Айвс?

Люк вдигна рамене.

— Търся самота. Имах нужда да си почина от суетнята на Лондон.

Изражението й беше пълно с неверие.

— Трябва да вървя.

— Чакай, Блис! Не си отивай.

Молбата му изчезна заедно с вятъра, когато Блис се обърна и избяга.

Коя беше тя? Какво търсеше? Щеше ли да я види отново? Макар съвестта му да го предупреждаваше да си гледа собствените работи, тялото вървеше под ритъма на друг барабанчик.

 

 

Блис побърза по пътеката, страхувайки се, че непознатият ще я последва. Кой беше той? С каква цел беше дошъл в Сейнт Айвс? Защо такъв красив мъж като Лукас Уестмор ще напусне Лондон и развлеченията, които той предлага, заради съмнителния чар на Сейнт Айвс? Той със сигурност не изглеждате като човек, обичащ самотата. Красивият непознат вероятно беше повече на мястото си из лондонските салони, отколкото в мирното село, където Блис живееше, откакто се беше родила.

Може би семейството на господин Уестмор го е прогонило заради някоя постъпка, помисли тя. Външни хора не бяха добре дошли в Сейнт Айвс, и то поради основателни причини. Селото имаше тайни, любопитството не се толерираше.

Блис трябваше да признае, че господин Уестмор е най-красивият мъж, когото беше виждала някога… и по-изтънчен от грубите рибари от Сейнт Айвс. Господи, начинът, по който изпълваше дрехите си, й отнемаше дъха. Беше висок и мускулест, раменете му със сигурност нямаха нужда от подплънки, нито пък някоя друга част от него. Но беше непознат и следователно не можеше да му се вярва.

Това, че той я беше наблюдавал, я тревожеше. Наистина ли беше този, който казваше? Тя трябваше да разбере, преди той да е причинил трагедия на цялото село.

Пазарният ден в Сейнт Айвс беше оживен и хората поздравяваха Блис. Тук всички се познаваха от край време. Сейнт Айвс беше рибарско село, неговите жители бяха здрави, смели и твърди. Живееха на края на земята и оцеляваха сред суровите стихии и в крайна бедност само със силата на волята си, Блис обичаше тези хора и те я обичаха. Баща й беше местният земевладелец, добродушен човек, уважаван от всички.

Но Блис имаше да мисли за прекалено много неща, за да се спира да бъбри. Отиваше към къщичката на вдовицата Пиджън. Като икономка на Уестмор тя би могла да знае какво прави той в селото.

Блис намери вдовицата Пиджън на двора да простира прането си под поривите на вятъра. Поздрави жената, докато се приближаваше към бялата ограда.

— Как си днес, Блис? — запита вдовицата Пиджън. — Някакви новини? Това ще бъде първият път за моя Били.

— Още не — каза Блис, понижавайки глас. — Били ще узнае, когато дойде времето. Разбрах, че работиш за непознатия, който е наел старата къщичка на Бийтън в края на улицата.

— Да, готвя, чистя и си гледам своите работи.

Блис въздъхна.

— Нищо ли не можеш да ми кажеш за Лукас Уестмор? Знаеш ли защо е избрал нашето село, за да се усамоти? Не изглежда като човек, който ще се задоволи със селски живот. Можем ли да очакваме скоро да си замине?

— Той не казва повече от една-две думи за поздрав, когато вляза в къщата. Излиза скоро след това. Смятам, че прави дълги разходки. Обикновено ме няма, когато се връща. Но каза, че е наел къщичката за една година. Защо питаш?

— Запознах се с него тази сутрин. Наблюдавал ме от няколко дни. Мислел, че искам да скоча от скалата.

Вдовицата Пиджън се изсмя.

— Ама че глупост. — Челото й се набръчка и изражението й стана тревожно. — Не е видял нищо, нали?

— Не, нямаше какво да види.

— Слава богу. Говори ли с Брейди за него?

— Още не.

— Може би трябва, а можеш да помолиш отец Браунлий да се отбие при господин Уестмор. Вероятно ще научи повече, отколкото ти или аз.

— Добра идея — съгласи се Блис. — Лукас Уестмор може да означава неприятности за всички ни. Междувременно си дръж очите и ушите отворени.

Викарият Браунлий, закръглен човечец с весело лице, поздрави излиятелно Блис, щом я видя.

— Какво мога да направя за тебе, Блис? Да не би баща ти да отива на зле? Може би едно посещение ще го поободри.

— Татко още е слаб и съм сигурна, че много ще ви се зарадва, отче, но не затова съм дошла. Знаете ли, че един непознат се е нанесъл в старата къщичка на Бийтън в края на улицата?

Свещеникът кимна.

— Вижда ми се подозрителен — довери му се Блис.

— Мислиш, че е…

— Не знам. Надявах се да го посетите и проучите. Човек като Лукас Уестмор не се заселва в отдалечен край като нашия без някаква цел. Това не ми харесва, отче Браунлий. Защо е дошъл в Сейнт Айвс?

— Ще направя каквото мога, Блис. Така и така възнамерявах да го посетя.

— Благодаря. Сега по-добре да вървя. Ако се забавя повече, татко ще усети, че ме няма.

— Ще ти кажа, ако науча нещо важно — каза отец Браунлий.

— Не споменавайте за опасенията ми, ако посетите татко — предупреди го Блис.

— Той още ли не подозира?

— Така е най-добре. Не искам да го тревожа. Той е твърде болен, за да се интересува от онова, което става наоколо му, и слава богу. Иначе щеше да му сложи край, а тогава какво щяха да правят селяните?

— Наистина.

Блис се сбогува и се върна в голямата каменна къща близо до селския мегдан, където семейство Хартли живееше от десетилетия.

— Къде беше, дъще? — запита Оуен Хартли, когато Блис влезе в спалнята му.

— Бях на разходка, татко. Джени остана тук, за да се грижи за тебе, иначе нямаше да изляза.

— Прости ми, Блис — каза Оуен. — Не исках да прозвучи капризно или неблагодарно, но толкова съм уморен от това легло и от тази стая.

— Скоро ще те заведа в Лондон да те види специалист — поклати глава Блис.

— Това са само мечти и ти го знаеш много добре, Блис. Пътуването до Лондон е много скъпо, а и ненужно.

— Не се тревожи, татко — рече Блис, пресмятайки наум.

Нямаше да мине много време и щеше да събере парите за лекаря, от когото имаше нужда баща й.

На следващия ден Люк се върна в заливчето, където най-напред беше видял Блис, но вместо нея на скалата стоеше здрав момък на около осемнадесет години. Заинтригуван, Люк се приближи към младежа.

— Какво гледаш? — запита го той.

— Нищо особено — отговори момъкът. — Вие сигурно сте човекът, за когото работи майка ми.

— Ти си синът на вдовицата Пиджън?

— Да, аз съм Били.

— Къде е Блис днес?

Били трепна силно.

— Познавате Блис Хартли?

— Запознах се с нея преди два дни.

Били не каза нищо.

— Хората от Сейнт Айвс са доста потайни — забеляза Люк.

— Не ни харесва непознати да се месят в работите ни.

— Уверявам ви, че тук търся самота и нищо повече. Не бих си и помислил да си пъхам носа в живота на хората. Имам си достатъчно собствени проблеми.

— Тогава ви пожелавам приятен ден, сър — каза Били, отдалечавайки се от скалата.

Закачливата мелодия, която си подсвиркваше, дълго се чуваше след него, докато се отдалечаваше към селцето.

Разочарован от отсъствието на Блис, Люк се върна у дома. Любопитството го убиваше. Тя беше ли омъжена? Със сигурност бе достатъчно възрастна, за да има мъж и едно-две деца. Беше ли дошла на скалата, за да се спаси от жесток съпруг? Въпреки решението си да се въздържа от секс цяла година, Люк трябваше да узнае повече за прелестната и тайнствена Блис Хартли.

Тази нощ еротичните сънища измъкнаха Люк от леглото в малките часове на утринта. Тялото му пламтеше от възбуда, гореща кръв пулсираше във вените му. Както беше правил толкова много нощи, откакто беше напуснат Лондон, той навлече панталоните си, слезе по стръмната пътека към брега и се гмурна в студената вода. Плува до пълно изтощение, после се върна на брега. Задъхан и разтреперан, седна на един камък, за да си поеме дъх, преди да се върне и къщичката.

Проклет да е неукротимият му член, изруга той безмълвно, докато си представяше Блис с рокля, прилепнала към тялото й и с коса, развявана от вятъра. Безизкусната й красота превъзхождаше тази на всички лондонски дами в техните натруфени премени. Желаеше Блис така, както не беше желал никоя друга жена. По дяволите! Кой да помисли, че ще намери създание като нея на края на света?

Потапянето в ледената вода беше дало желаните резултати и той се приготви да се върне у дома. Когато се обърна да тръгне, му се стори, че вижда корабни светлини да се люшкат над водата в заливчето. Когато светлините премигаха и угаснаха, реши, че му се е привидяло. Вдигайки рамене, престана да мисли за това и се върна в къщичката.

На следващата сутрин поздрави вдовицата Пиджън по-сърдечно от друг път.

— Запознах се с Били вчера сутринта. Приятно момче. Като че ли се интересуваше много от залива.

— Били обича да наблюдава морето — каза вдовицата, без да вдигне очи.

— И Блис ли обича да гледа морето?

Главата на вдовицата се вдигна рязко.

— Попитайте нея.

И тя се отдалечи така бързо, че Люк не можа да каже нищо повече.

По-късно същия ден неутолимото му любопитство го отведе по пътеката към центъра на селцето. Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха тук, в Сейнт Айвс. На непознатите се гледаше с подозрение, поздравяваха ги сдържано. Макар че той докосваше шапката си и се усмихваше, дружелюбието му не намери отговор.

Люк влезе в „Чайка и гъска“ посред същинска какофония.

Мъже седяха край масите, смееха се и пиеха бира, но в мига, в който той прекрачи прага, оживените разговори спряха изведнъж.

— Господа — каза той, сваляйки шапка.

Един мъж изсумтя в отговор, после вече никой не му обръщаше внимание и разговорите продължиха. Люк пристъпи към бара и си поръча една бира.

Кръчмарят го изгледа от горе до долу.

— Не изглеждате като човек, който харесва тихия ни живот тук, в Сейнт Айвс.

— Външността може да заблуждава — отвърна Люк.

Кръчмарят напълни една чаша и я побутна към него.

— Наех къщичката на Бийтън за една година. Тъй като възнамерявам да поостана, помислих, че трябва да се запозная със съседите си. Аз съм Лукас Уестмор. Вече се запознах с Били Пиджън и Блис Хартли.

— Запознали сте се с дъщерята на ескуайъра?

— Значи е дъщеря на ескуайъра — каза Люк, доволен, че е получил поне малко информация. — Омъжена ли е?

Докато говореше с кръчмаря, Люк не усети, че кръчмата е притихнала и другите се вслушват в разговора им.

— Не, не е омъжена, но Брейди Бристъл смята да промени това в скоро време.

— Говориш прекалено много, Ал — намеси се един здравеняк, примъквайки се към Люк. — Сигурен съм, че нашата Блис щеше да разкаже на непознатия историята си, ако беше поискала той да я узнае. — Ал кимна на Люк и се отдалечи. — Устата на Ал работи по-бързо от краката му. Не му обръщайте внимание.

Люк огледа мъжа, който го беше заговорил. Видът му беше заплашителен.

— Кой сте вие? — запита Люк.

— Фред Денди.

— Тук ли живеете и работите, в Сейнт Айвс?

— Да, рибар съм, както и повечето мъже в селото.

— Говорите така, сякаш познавате Блис много добре.

— Защо се интересувате от нашата Блис?

Люк замря. Пак същото. Нашата Блис. Да не би да е местната курва?

— Много е красива — каза Люк.

Няколко мъже се надигната от столовете си. По знак на Фред Денди си седнаха обратно.

— Не си въобразявайте нищо за нея — каза Фред. — Тя не е като вашите лондонски жени. Ние си пазим нашите.

Люк разпознаваше предупрежденията веднага. Всички в кръчмата изглеждаха невероятно решени да защитават Блис. Вместо да остави тази тема, той залюбопитства още повече. Какво криеха тези хора? Какво криеше Блис? Люк се усмихна. Трябваше да признае, че задоволяването на любопитството му щеше да бъде по-възбуждащо от това, да не прави нищо цял ден. Сейнт Айвс можеше да се окаже интересно място.

Той се върна у дома замислен. Едва беше затворил вратата зад себе си, когато дойде неочакван гост. Люк долови, че човекът е духовно лице, и го покани да влезе.

— Простете, че не ви приветствах с добре дошъл в селото, когато пристигнахте. Аз съм викарий Браунлий.

— Аз съм Лукас Уестмор — каза Люк, протягайки ръка. — Моля седнете, отче. Мога ли да ви предложа чай? Вдовицата Пиджън остави няколко прекрасни лимонови сладки.

— Благодаря — отвърна свещеникът. — Бих изял една от лимоновите сладки на вдовицата. Никой не ги прави като нея.

Люк разбираше от домакинстване толкова, колкото да запари чай и да сложи няколко лимонови сладки в една чиния. Изчака търпеливо, докато свещеникът изяде всички сладки, с изключение на една и се отпусна на стола, потупвайки закръгления си корем.

— Както казах, позакъснях да ви приветствам — започна викарият, — но от това приветствията ми не са по-малко искрени. От Лондон ли сте?

— Да, домът ми е в Лондон.

— Сигурно ви липсват развлеченията на града.

— Така е — каза Люк, без да издава нищо.

— Какво ви носи в хубавото ни селце, господине?

— Помолих агента си да намери къщичка под наем в отдалечено село и той предложи тази къща. Търсех усамотение и Сейнт Айвс отговаря на нуждите ми.

Свещеникът подръпна ръкава на износения си жакет.

— Младите мъже рядко търсят тишина и спокойствие. Нещо сигурно се е случило и ви е накарало да избягате в провинцията. Можете да ми се доверите, синко. Понякога е добре човек да си излее душата пред някой духовник.

На Люк това му прозвуча, все едно свещеникът иска да му изтръгне някаква информация.

— Няма какво да изповядвам, отче. Достигнах една точка в живота си, когато искам да остана сам и да преосмисля нещата.

Не беше точно истината, но достатъчно близко.

— Не всички млади мъже достигат такава точка в живота си — каза викарият. — Лондон е греховно място. — Той се наведе напред и продължи с нисък глас. — Чувам, че там се допускат всякакви извращения. Похвално е, че сте се отдалечили от изкушението.

Взе последната лимонова сладка и я напъха в устата си.

— Вече, предполагам, сте се уморили от селския живот.

— Ни най-малко — каза Люк. — Наех къщичката за една година и възнамерявам да остана, докато изтече договорът. Тъкмо се запознах с някои от вашите енориаши. Какво можете да ми кажете за Блис Хартли?

Свещеникът като че ли беше смаян от интереса на Люк към Блис. Не се опита да отговори, а вместо това се върна на предшестващата тема.

— Е, да може би ще промените намеренията си и ще заминете, когато ви стане скучно. Това с тихо място, няма никакви развлечения.

Надигна се с мъка от стола.

— Желая ви приятен ден, господине. Ако имате нужда от моите услуги, ще ме намерите в свещеническото жилище до черквата. Винаги съм готов да ви изслушам.

— Благодаря, отче — отвърна Люк. — Ще го запомня. И пак заповядайте.

— Непременно, младежо, непременно — каза викарият на раздяла.

След запознанството Браунлий отиде направо в дома на Блис.

— Научихте ли нещо? — запита тя.

— Не ми каза нищо — отвърна свещеникът, — само това, че възнамерявал да остане тук, докато изтече договорът за къщичката. Честно казано, не виждам от какво трябва да се страхуваме. Не усетих никакъв скрит мотив за идването му в Сейнт Айвс.

— Не му вярвам — каза Блис. — Фред Денди ми каза, че той разпитвал за мен в „Чайка и гъска“.

Свещеникът се засмя и потупа ръката й.

— Какво му е странното, Блис? Ти си красива жена. Трябва да е сляп, за да не го забележи. А сега, ако баща ти иска малко компания, ще го посетя.

— Ще бъде доволен да му правите компания, отче. Но, моля ви, не му казвайте нищо, което да го разстрои.

Блис тъкмо излизаше, за да отиде на пазар, когато Джени, семейната готвачка и икономка, я повика.

— Били е в кухнята, Блис. Носи новини.

— Време беше — каза Блис, минавайки бързо покрай Джени. — Започнах да се притеснявам.

Били седеше на масата в кухнята и лапаше топъл хляб, от който капеше току-що избито масло. Стана, когато Блис влезе, но тя му махна да си седне обратно на стола и се присъедини към него до масата.

— Какви новини носиш, Били?

Били понижи гласа си до шепот.

— Време е.

— Сигурен ли си?

— Да, видях кораба в заливчето.

— Осведоми другите. Тази нощ.

— Да казвам ли на Брейди?

— Не, сама ще му кажа.

— Ами непознатият?

Заставайки веднага нащрек, Блис запита:

— Какво за него? Мислиш ли, че подозира?

— Мама мисли, че той не е никаква опасност за нас. Появи се в заливчето, докато стоях на стража. Мисля, че търсеше тебе.

— Не трябва да правим нищо, с което да предизвикаме подозрението му. Кажи на другите да докарат каруците на брега в полунощ.

Били довърши хляба и побърза да излезе. Джени цъкна неодобрително с език.

— Какво ще каже горкият ти татко?

— Той не бива да знае, Джени. Селото бедстваше, преди да се заемем с това начинание. Сега хората от Сейнт Айвс имат достатъчно храна, имат и пари, за да купуват въглища, дрехи и други необходими неща.

— Кога ще свърши това? Безпокоя се за тебе, момиче. Сигурна съм, че бирниците на краля са по петите ни.

— Още не са ни притеснявали, Джени.

— Слава богу, но не е добре да се отпускаме. Били каза, че непознатият питал за тебе. Мислиш ли, че готви нещо лошо?

— Едва ли. Той се натъкна на мен случайно един ден, докато чаках да се появи корабът. Помислил, че смятам да се хвърля от скалите. Не вярвам да ни мисли злото. Ако съдя по външността му, ще да е от ония разпуснати млади мъже от висшето общество, за които пише в клюкарските колонки. Съмнявам се, че основанието му да дойде в Сейнт Айвс има нещо общо с нашия удар.

Джени се вгледа в лицето й.

— Вдовицата Пиджън казва, че бил много красив и че не е надебелял въпреки хубавия си живот в Лондон.

Блис вдигна рамене.

— Някой може и да го намери красив.

Спомни си начина, по който широките му рамене изпълваха жакета, и как мускулестите му бедра и прасци опъваха панталоните. Мъжът можеше да е лондонско конте, но знаеше как да поддържа тялото си в добра форма. Подозираше, че жените му се лепят и че е спал с безброй. Тази мисъл накара лицето й да се зачерви.

— Ще наглеждаш ли татко, докато ме няма?

— Винаги съм го правила, момиче. Върви си гледай работите, но внимавай.

Блис излезе от къщата и веднага тръгна към брега, където бяха закотвени рибарските лодки. Брейди Бристъл се отдалечи от лодката си и тръгна да я пресрещне. Висок, рус, грубовато красив, той беше сериозен кандидат за ръката й. Но макар Блис да го харесваше, не мислеше да се омъжва за него.

— Били вече се отби — каза Брейди. — И Фред Денди. Мисля, че трябва да си останеш у дома тази нощ. Нека мъжете да вършат работата. Не ми харесва, че в селото има непознат, който си пъха носа в работите ни.

Блис докосна ръката му.

— Знаеш, че не мога да го направя, Брейди.

— Ами ако ти наредя да си останеш у дома?

Блис се засмя.

— Нареди и виж какво ще стане. Трябва да бъда там, Брейди, добре знаеш. Това е толкова мой удар, колкото и твой.

— Това не ми харесва — каза Брейди, посягайки да погали бузата й. — Моята жена трябва да бъде в безопасност.

Блис изфуча.

— Още не съм ти се врекла, Брейди.

— Ще го направиш, Блис, ще го направиш — изрече той уверено.

 

 

Нито Блис, нито Брейди съзнаваха, че мъжът, за когото говореха, ги наблюдава. Люк беше решил да проучи селото и отиде към онази част от брега, където бяха закотвени рибарските лодки. Когато човек е отегчен, дори бедняшките черупки можеха да се окажат интересни.

Това, което видя обаче, беше доста по-интересно от лодките на рибарите.

Блис Хартли разговаряше сериозно е един красив млад рус мъж. Здравенякът, изглежда, беше доста увлечен по атрактивната госпожица Хартли. Дали Блис отвръщаше на чувствата му? Със сигурност изглеждаше така.

Внезапно усещайки се потиснат и без цел, Люк се върна в къщичката си.

Самотата му започваше да му тежи все повече и повече.