Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Женкари (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Rogue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 111 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Слава (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)

Издание:

Кони Мейсън. Последният женкар

ИК „Ирис“, София, 2004

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–455–064–7

История

  1. — Добавяне

13

Стресната от внезапното нахлуване в спалнята й, Блис изпусна книгата, която четеше. Когато видя Люк, пак вдигна книгата от скута си, прекалено сърдита, за да даде знак, че го е забелязала, а още повече пък — за да говори с него.

Люк влезе в стаята с амплоа на герой завоевател.

— Върнах се — обяви той величествено.

— Да — отвърна Блис без ентусиазъм.

— Вечеряла ли си?

— Преди няколко часа.

— Гладен съм.

— Вечерята е в девет часа — отговори Блис, повтаряйки собствените му думи.

Люк пристъпи към камината и протегна ръце към огъня.

— Не се ли радваш да ме видиш?

Блис остави внимателно книгата на скута си, отправяйки най-накрая цялото си внимание към него.

— Не особено. Трябва ли? Какво стана, че днес си се върнал толкова рано? Да не би някоя от любовниците ти да те е отблъснала?

— Ти ме доведе у дома, Блис — призна плахо Люк. — Исках да се любя със съпругата си.

Блис се прозя.

— Нямам желание.

Да бъде на негово разположение всеки път, когато му се прище да се люби със собствената си съпруга — това не беше нейната представа за щастлив брак.

Неумолимото изражение на лицето на Люк накара сърцето й да се разтупти ускорено. Въпреки раздразнението й мисълта за любенето с него изпрати тръпки на възбуда по цялото й тяло. Но нямаше да отстъпи, без да получи поне формално извинение за арогантното му поведение.

— Нямаш желание ли? — повтори той, несъмнено развеселен. — Но ти си ми съпруга!

Веждите на Блис се вдигнаха.

— Колко умно от твоя страна да си го спомниш. Чаках те, часът за вечеря дойде и отмина. Каза, че ще си дойдеш.

— Не съм казал, че непременно ще си дойда. Не съм свикнал да бъда вързан за престилката на някоя жена. Обичам да излизам и да се връщам, когато ми хареса.

— На мен пък ми харесва да спя сама — възрази Блис.

— Ще помогне ли, ако се извиня, че те оставих сама тази вечер?

Погледът на Блис се вдигна към неговия, вече смекчен.

— Сериозно ли говориш?

Люк осъзна, че желае това от дъното на сърцето си. Докосна я нежно, върховете на пръстите му минаха по очертанията на кадифената й буза.

— Да, напълно сериозно.

Блис не протестира, когато той я накара да се изправи. Главата му се наклони, за да завладее устата й. Сладостта на нейния вкус го вдъхнови да разтвори устните й с език и да направи целувката по-дълбока. Никога не се уморяваше да я целува. Реакцията й беше свободна, страстта й учудваща въпреки липсата й на опит, за разлика от някои предишни негови любовници, които се преструваха, че усещат това, което не усещаха.

У Блис нямаше преструвка. Емоциите й бяха откровени и прости. Той продължи да я целува, докато не я усети как се топи срещу него, докато не почувства как краката й се подгъват.

— Съблечи се за мен — прошепна той, когато прекъсна целувката.

Отдели се на една стъпка от нея. Протегна ръце, за да я подхване, когато тя се олюля, после отстъпи.

Тя се поколеба за един дълъг, бездиханен момент, преди да започне да се съблича много бавно, предизвикателните й движения го дразнеха, изкушаваха го. Той беше съвършено омаян. Тя разкопча роклята си и смъкна корсажа надолу. Той простена. Тогава, още по-бавно, тя свали обувките и чорапите си. Направи пауза, стиснала ръба на ризата си, и погледът й се впи в очите на Люк.

— Всичко, Блис.

Той усети несигурността си, докато тя вдигаше ризата и я събличаше. Посегна към нея, но тя умело му се изплъзна.

— Още не — рече Блис игриво.

Ръцете на Люк се отпуснаха, разочарованието накара гласът му да прозвучи сурово.

— Какво правиш? Не ми харесва да ме дразнят.

— Така ли? Свали си дрехите!

Веждите му се вдигнаха.

— Заповядваш ли ми, любов моя?

Тя му отправи съблазнителна усмивка, която едва не отдели кожата от костите му.

— Размяната е честна игра.

Той отвърна на усмивката й.

— Така е, стига накрая и двамата да получим това, което искаме.

Златистите й очи заблещукаха дяволито.

— Гарантирам ти го.

Пръстите му задърпаха копчетата на ризата, смъквайки дрехите в трескаво усилие. Беше се втвърдил толкова много, че се страхуваше, че панталоните му се разкопчаха сами.

— Чакай!

— По дяволите, сега пък какво има?

Тя се приближи към него с небрежна грациозност. Надигна се на пръсти, потърка гърди о голия му торс. Дъхът му спря, той се втвърди още повече. Болеше го.

— Какво си намислила, Блис?

Тя отправи многозначителен поглед към члена му.

— Какво сте намислили вие, милорд?

— Много повече от вас, милейди, как ни приютяваш?

— Давам на двама ни това, което и двамата искаме. Но най-напред…

Люк веднага разбра, че това „най-напред“ няма да му хареса.

— Какво искаш, дрехи, бижута? Само кажи и е твое — в разумни граници, разбира се.

— Не е толкова просто, Люк. Това, което искам, е повече внимание от тебе. Ти се промени от мига, в който стигнахме Лондон. Знам, че съм нежелана съпруга, но не можеш ли поне да се направиш, че има нещо у мене, което ти харесва?

Устните й затрепериха, сякаш се боеше, че следващите й думи ще отблъснат Люк, вместо да го приближат към нея. Но тревогата й като че ли не промени решимостта й.

— Искам да ми обещаеш, че ще ми останеш верен шест месеца. Можеш ли да дадеш толкова от себе си за това кратко време?

Люк се намръщи.

— Само шест месеца? Какво ще стане след това?

Защо обсъждаше разписанието й? Може би защото тя те иска за не повече от шест месеца, предупреди го един глас вътре в него.

— Ти решаваш.

Ръцете й се обвиха около врата му, устата й беше толкова близо до неговата, че дъхът й стопляше устните му.

Ръцете му се стегнаха около нея. Жаждата му беше толкова силна, че би се съгласил на всичко. Да остане верен шест месеца не би трябвало да представлява изпитание, защото Блис беше единствената жена, която желаеше… точно сега. Колко щеше да трае пристрастяването му към нея? Най-малко шест месеца. Не виждаше никакъв проблем да се съгласи с молбата й.

Грабна я на ръце и я отнесе в леглото. Тя се помъчи да седне.

— Това означава ли, че ще спиш само с мен през тези шест месеца?

— Тук съм, нали? Ако не бях съгласен, щях да изляза още сега. Ще ме имаш изцяло за себе си за шест месеца. Това харесва ли ти?

— Невероятно много. О, Люк, няма да съжаляваш.

— Как да съжалявам за нещо, което и двамата искаме? Той свали обувките си, смъкна и панталоните и ги хвърли настрана. Членът му изскочи освободен, стърчейки нагоре като че ли със свой собствен живот.

Блис не можеше да отвърне поглед. Устата й пресъхна, докато оценяващият й поглед се спускаше по него. Златистокестеняви косми покриваха гърдите и слабините му. Ръцете му преливаха от изпъкнали мускули, коремът му беше плосък и стегнат. Набъбналата му плът се раздуваше още повече, докато погледът й бродеше по него. Дюшекът хлътна, когато той се отпусна до нея.

Тръпка премина през тялото й, когато една силна мъжка ръка обхвана едната й гърда, поемайки зърното между пръстите, за да го погали нежно. Тръпка на наслада пролази по кожата й, докато той облизваше гърдите й, а после долчинката между тях. Устата му засмука зърното, тя усета как чувствителната пъпка се стяга под езика му.

Устата му полека започна да се спуска надолу, грапавият му език оставяше огнена следа, докато той целуваше и облизваше плътта й. Изсумтя пресипнало, когато Блис го отблъсна и после се хвърли върху него.

— Това — каза тя, покривайки плоското му мъжко зърно с устата си.

Той се изви нагоре, търсейки топлината на устата й.

— По дяволите!

Без да обръща внимание на избухването му, Блис се премести на другото зърно, дразнейки го с върха на езика си. Люк изруга отново и се опита да я отмести.

Блис вдигна глава.

— Не искам да съжаляваш за шестте месеца любовни наслади, които ще откажеш на любовниците си.

Устните й запърхаха по корема му. Той трепна от пеперудения допир на устата й. Тя не спираше — беше твърде близо до целта си. Езикът й намери секса му и тя с изненада откри капка влага на кадифената главичка. Облиза я и обгърна с уста горещия заоблен връх.

Той издаде нисък стон.

— Блис, имай милост!

Членът му беше като покрито с кадифе желязо. Зъбите й се спуснаха по цялата му дължина, после тя пое колкото можа от него в устата си, вкусвайки мускусния аромат на възбудата му.

Изстена одобрително, когато хълбоците му започнаха да се движат под нежните й засмуквания. За няколко дълги мига тя му доставяше удоволствие и го възбуждаше, докато той не започна да се гърчи и да се извива под ласките й.

— Ако не спреш, всичко ще свърши много скоро — предупреди я той с грубо изръмжаване.

— Още не.

Тя продължи нежното изтезание, устата й си играеше с него, докато той не започна да ругае и подскочи нагоре, Блис отскочи и падна по гръб. Люк се хвърли върху нея, подпря се на лакти, за да не отпуска цялата си тежест върху й, и й отправи възхитително дяволита усмивка.

— Къде научи това? — запита той.

— От теб.

Блис затаи дъх, когато ръката му се спусна между телата им и раздели нежните гънки между бедрата й. Тя усети пръста му да се пъхва в нея, после още един, а палецът му дразнеше чувствителната пъпка. Нежно изръмжаване от удоволствие се изтръгна от гърдите й.

Докосването, близостта, интимността изглеждаха невероятно естествени, сякаш двамата се познаваха от цял живот, а не само от няколко седмици. Тя проследи вдлъбнатинките по гърдите му, всеки познат мускул, всяка хлътнатина, всяка великолепна равнина. Тогава мислите й се пръснаха, когато той се разположи пред входа й и я изпълни.

Стиснал здраво ханша й, той я залюля полека срещу себе си, а после с все по-нарастваща сила. Тръпнейки под мощта на тласъците му, тя се загърчи в отчаян копнеж. Ръмжене отекна в ушите й, когато натискът се усили. Диво мятайки глава, тя притискаше хълбоците си към неговите в трескава страст.

Когато сведе глава и засмука зърното й, тя се изви и изкрещя името му. Неизразимото удоволствие се виеше в нея нагоре, навътре, на приливи и отливи… докато… И тогава се случи. Тя се вкопчи в него, докато се изкачваше на върха на насладата. Конвулсиите я разтърсваха, докато той продължаваше с тласъците. После и той експлодира, обливайки я с горещото си семе.

Блис люлееше главата му към гърдите си, където я беше положил. Би могла да остане завинаги така. Само ако Люк чувстваше подобно нещо, животът щеше да бъде идеален. Но тя щеше да го има за себе си поне шест месеца. Въздъхна. Ако бракът им можеше да бъде толкова хубав като физическото им общуване, щяха блажено да доживеят края на дните си.

Блис знаеше, че това са фантазии, че Люк не беше склонен да се установи при една жена, но мечтите бяха евтини и не нараняваха никого. Разсеяно се запита дали го обича. Можете ли да се наслаждава на интимността с мъж, когото не обича? Не мислеше така. Имаше нужда да вярва, че помежду им има любов.

Люк си пое дълбоко дъх, когато през него пробяга силна тръпка. Тя я усети как минава по тялото му. Той вдигна глава и я целуна по устата, преди да се търкулне настрани до нея. Тогава я прегърна и я задържа плътно до себе си. Това беше последното, което Блис си спомняше, преди да заспи.

Когато се събуди на следващата сутрин, Люк все още спеше до нея. Тя беше толкова щастлива, че той не си е отишъл от леглото й в своето, че искаше да се засмее на висок глас и да запляска с ръце.

 

 

Люк се събуди полека. Когато протегна ръце и крака, за да прогони схванатостта, почувства топлината на друго тяло, сгушено до него. Очите му се отвориха. Блис го гледаше, очите й се присвиваха от сдържана радост. Това го порази като гръм. Беше прекарал нощта в леглото на Блис! По дяволите, не това беше възнамерявал.

Искаше да се люби с нея снощи, това поне беше истина. Мисълта да се люби с нея беше развалила излизането му предната вечер. Докато се беше опитвал да се развлича с обиколка на старите любими места, си беше представял Блис точно като беше сега, с коса, спускаща се по раменете, със зачервена кожа и устни, подути от целувките му. Видението беше пропъдило удоволствието от вечерта. Като прилежен съпруг се беше върнал у дома и като прилежен съпруг беше попаднал под магията на Блис.

Стана рязко и събра разхвърляните си дрехи.

Блис се надигна на лакът.

— Излизаш ли?

— Плъмб вероятно ме чака, за да ме обръсне и да ми помогне да се облека. Предстои ни голям ден, Блис. Трябва да прекараме поне пет или шест часа с мадам Било, затова бих искал да започнем отрано.

— Коя е мадам Било?

— Една от най-добрите модистки в Лондон. Предлагам да позвъниш за камериерката си. Ще се видим в стаята за закуска след един час.

Люк знаеше, че е нарочно рязък, но се беше стреснал, че се събужда в леглото на Блис. Беше очаквал страстта му към нея да отслабне, след като се люби с нея, но вместо това беше я прегърнал, след като се бяха любили, и не беше искал да я пусне. Дяволите да ги вземат! Нещо странно ставаше с него и той не беше сигурен, че му харесва. Беше започнало в деня, когато се ожени за Блис.

Или може би не.

Може би беше започнало в деня, когато я беше видял да стои на ръба на скалата.

Люк повика камериера си и започна да се готви за предстоящия ден. Появи се в трапезарията точно един час след като беше излязъл от стаята на Блис. Тя още не беше дошла, затова той напълни чинията си, взе вестника и започна да го преглежда, докато се хранеше.

Блис дойде след няколко минути.

— Доволна ли си от новата си камериерка? — запита Люк, докато сгъваше вестника и го слагаше до чинията си.

Блис отиде към бюфета, разгледа поднесените храни, избра от тях и си сипа в чинията.

— Бърди изглежда достатъчно способна — Уилям я настани на мястото й, сипа й чай и бързо се оттегли. — Млада е, но удивително добра в подреждането на косата.

Погледът на Люк преброди над нея, от акуратно подредената й черна коса до гърдите й. Износената от пътуване рокля беше виждала и по-добри дни, но той щеше да поправи това положение. Искаше да облече съпругата си по последна мода и да се похвали с нея пред обществото. Замръзна с вилицата на половината път до устата му. Откъде беше дошла тази мисъл?

Хранеха се почти мълчаливо. Апетитът на Блис беше почти толкова добър, колкото и неговият, отбеляза Люк и се запита как тялото й остава толкова стройно. Усмивка потрепна на устните му. Снощната усърдна гимнастика в леглото сигурно я беше оставила толкова гладна, колкото и него. Той довърши закуската си и остави настрана салфетката.

— Готов съм, когато и ти бъдеш.

Блис стана.

— Само ми дай минутка да си взема наметалото.

Люк я последва на излизане от трапезарията. Той беше наредил да приготвят отрано двуколката му и настани Блис в нея, вземайки лично юздите.

— Колко далече е ателието на мадам Било?

— Не е много далече. Тя е най-добрата в Лондон.

— Сигурно е и доста скъпа — измърмори Блис.

— Наистина. Но трябва да бъдеш облечена по модата, ако очакваш одобрението на обществото.

Блис изсумтя.

— И точно колко добре облечена предполагаш, че трябва да бъде една контрабандистка?

Той я изгледа неодобрително.

— Вече никога не споменавай това. Ти си ми съпруга, миналото вече няма значение.

Люк се съсредоточи върху пътя, опитвайки се да не обръща внимание на трепета, който думите на Блис бяха предизвикали у него. Ами ако Скилингтън намери ново доказателство и дойде да я преследва? Ако Батхърст е в провинцията и не е могъл да помогне на Мили, какво е станало с нея? Скилингтън беше ли я проследил до Лондон?

— Сърдит си — каза Блис, изтръгвайки го от мислите му. — Откакто пристигнахме в Лондон, единственото време, когато си говорим, е в леглото. Какво направих сега?

Люк я изгледа сурово.

— Когато споменаваш противозаконната си дейност, това ме плаши. Ожених се за тебе, за да те спася от палача, и не искам усилията ми да пропаднат.

Блис изфуча.

— Знам точно защо се ожени за мене, Люк. Няма защо да ми го напомняш.

Той въздъхна. Сигурно объркваше нещата. Не искаше да нарани Блис. Тя наистина не му беше безразлична, иначе нямаше да вземе такива извънредни мерки, за да я спаси от собствената й глупост. Трудностите, които преживяваха, просто доказваха колко непригоден е за брачен живот.

Люк дръпна юздите пред един изящен магазин на Бонд Стрийт и екипажът спря. Широката улица беше обточена с всякакви магазини, а хората, които Блис видя, бяха облечени по най-новата мода. Люк слезе, свали Блис на тротоара и я придружи до вратата.

Дребна женица с искрящи очи и размахани ръце ги посрещна вътре.

— А, лорд Уестмор — изрече тя със силен акцент. — Отдавна не съм имала поръчки от вас. — Хвърли пренебрежителен поглед към Блис. — Какво мога да направя за вас днес?

— Мадам Било, представям ви моята съпруга, виконтеса Уестмор.

Устата на мадам се раздвижи беззвучно, докато очите й се взираха в Блис. След миг тя си възвърна дар словото и си припомни добрите маниери, като направи реверанс.

— Моите най-смирени поздравления за вашия брак, милейди, милорд. С какво мога да ви помогна?

— Лейди Уестмор има нужда от пълен гардероб, мадам. Ще й трябват две рокли с подходящи аксесоари и бельо, незабавно, както и вечерна рокля. По-късно, не след дълго, ще й трябват сутрешни рокли, рокли за разходка и две бални рокли. О, да, и нощници. Нещо прозрачно.

— Люк! — изсъска Блис, смутена.

Но мадам като че ли разбираше, защото се усмихна и кимна. Плесна с ръце и една помощничка се появи иззад завесата.

— Донесете платове и кукли с модели, за да ги разгледа лорд Уестмор — нареди тя.

— Поръчваш прекалено много — оплака се Блис. — Трябват ми само една-две рокли.

— Лондон не е Сейнт Айвс — отговори Люк. — След като те представя пред обществото, ще бъдеш на показ.

Блис пребледня.

— Не може ли да живея тихо и кротко в сянка?

— Страхувам се, че не е възможно. Лейди Бракстън скоро ще те посети. Планира бал в наша чест. Искам да бъдеш облечена по модата за този случай, защото ще те разглеждат много подробно.

Блис изстена. Животът й в Сейнт Айвс не беше и наполовина толкова стресиращ, колкото обещаваше да бъде в Лондон. Животът на контрабандиста беше прост в сравнение с този на дама от висшето общество. Тя нямаше обноските или познанията, за да бъде съпруга на лорд. Не знаеше как да се облича и как да се държи.

Мадам Било я отведе в една малка пробна, където помощничката й вземаше мерки, докато мадам възклицаваше пред косата и фигурата й, явно възхитена от това, с което трябваше да работи.

— Не съм сигурна за цветовете или моделите — каза колебливо Блис.

Мадам махна пренебрежително с ръка.

— Съпругът ви има отличен вкус, милейди. Той ще знае точно какви модели и цветове ви отиват.

— Не искам нищо нескромно — настоя Блис.

Мадам извъртя очи нагоре.

— Днешните модели ще подхождат идеално на стройната ви фигура. Нека съпругът ви реши.

Блис помръкна. Очевидно Люк беше добре познат на мадам, което означаваше, че тя е обличала любовниците му. Мисълта, че той е плащал за тоалетите на чужди жени, беше нетърпима.

След като доста време я мериха, побутваха и обръщаха, й позволиха да се върне при Люк. Намери го обкръжен от платове, каквито никога не беше виждала. Коприна, атлаз, муселин, брокат, кадифе и тънък лен бяха разстлани на една маса, за да може той да ги оглежда.

— Предпочитам оттенъци на скъпоценни камъни за Блис, но мисля, че от тази коприна в цвят шампанско с дантелен ръб ще стане прекрасна бална рокля — каза Люк. Мадам кимна одобрително. — Рубиненият сатен ще бъде много подходящ за втората бална рокля.

Люк издърпваше плат след плат и ги наместваше под брадичката на Блис. Някои одобри за дневни рокли, други за рокли за разходка, някои отхвърли. Когато стигна до нощниците, избра най-прозрачните материи, с които разполагаше мадам. Блис почти нямаше думата в избора. Люк, изглежда, знаеше какво прави, затова тя просто наблюдаваше, макар да не беше сигурна, че одобрява всичко, което е избрал.

Минутите преминаха в часове. Поднесоха чай и нещо за подкрепяне, докато Люк избираше платове и модели. Накрая той стана и сложи шапката си.

— Мисля, че свършихме добра работа, мадам. Ще искаме две всекидневни рокли за вдругиден и една рокля, подходяща за опера, след не по-късно от една седмица. Ще можете ли да изпълните останалите поръчки за две седмици?

— Да, милорд, както кажете — отвърна модистката.

Вратата се отвори и една модно облечена жена влезе в магазина, придружена от компаньонката си. Спря на място, като видя Люк, и игриво го потупа по гърдите със сгънатото си ветрило.

— Уестмор, лошо момче такова, къде беше? Ужасно ми липсваше.

— Здравей, Лилиан.

Тя протегна ръка. Люк се поклони над нея, без устните му да докосват пръстите й. Блис стоеше малко по-надалече от него, говорейки с мадам, когато чу вратата да се отваря. Женският глас и ниският отговор на Люк привлякоха вниманието й.

— Чух, че си се върнал в Лондон със съпруга — каза Лилиан. — Не мога да повярвам, скъпи. — Потупа с ветрилото по предницата на панталоните му. — Не си могъл да си държиш панталоните закопчани, хм-м? Жалко. Със сигурност не ставаш за баща. Чух, че съпругата ти е от провинцията.

Блис видя Люк да се стяга и се запита дали ще я защити. Той го направи.

— Ще ми бъде приятно, госпожо, да не говорите пренебрежително за съпругата ми. Не знам дали ще бъда добър баща, но когато дойде това време, съм сигурен, че ще бъда достоен за очакванията.

Лилиан се засмя зад ветрилото си.

— Уестмор, ти си ужасно лош. Винаги се оказваш достоен за очакванията. Не знам някога да си се провалял.

Блис реши, че е време да огласи присъствието си.

— Готова съм, Люк. Ще тръгваме ли?

— Лейди Броудмор, може ли да ви представя красивата си съпруга, лейди Уестмор?

Блис протегна ръка. Лилиан я погледна втренчено, като че ли очакваше да я ухапе. Изсумтявайки презрително, тя докосна за миг пръстите на Блис.

— Това ли е съпругата ви, Уестмор? Ами тя е…

— Красива — довърши Люк, изразявайки ясно какво иска да каже. Усмихна се на Блис. — Ще тръгваме ли, любов моя?

Макар да знаеше, че ласкавото обръщение на Люк е заради лейди Броудмор, Блис му се наслади.

— Беше ми приятно, милейди — подхвърли тя през рамо, докато минаваше край Лилиан.

Люк й помогна да се качи в двуколката.

— Това една от твоите любовници ли беше?

Люк вдигна рамене.

— Знаеш, че не съм бил ангел. Признавам, водех живот на грях. Не съм мислил, че ще трябва да отговарям за действията си пред съпруга.

Блис нямаше какво да каже.

— Имаме още няколко спирки, преди да се върнем у дома — каза Люк. — Трябват ти обувки, които да подхождат на роклите, а също ръкавици и шапки.

Блис въздъхна и го последва. Щом обиколката приключи, тя успя да се отпусне и да се огледа наоколо, докато двуколката трополеше из лондонските улици. Гледките бяха толкова различни, че умът й се замайваше. Хората в Сейнт Айвс нямаше да повярват какви неща е видяла по улиците на този огромен град.

Люк се отклони по една тясна улица, за да избегне задръстването, причинено от преобърната каруца насред най-оживеното движение.

— Надявам се да знаеш къде отиваш — каза Блис.

— Познавам Лондон като опакото на ръката си. Тази улица излиза близо до Мейфеър. Неравна е и малко тясна, но може да се мине, ако внимаваш.

Блис чу звука на друго превозно средство, което приближаваше, и се обърна.

— Тази карета върви бързо — предупреди го тя.

— Виждам. Какво, по дяволите, прави? Не вижда ли, че улицата е прекалено тясна за такава скорост?

Очевидно не, защото кочияшът увеличи скоростта, вместо да я намали.

— По дяволите, идва право към нас! Дръж се.

Люк плесна бича по гърбовете на двата сиви коня, Блис се хвана здраво, докато двуколката подскачаше по калдъръма, и стисна зъби, за да не затракат.

Люк изригна проклятие.

— Какво прави това копеле?

Скъси юздите толкова, колкото прецени, че е възможно. Тръпка на страх премина по гръбнака на Блис.

— Има ли достатъчно място да мине каретата? — Ако няма, сме в голяма беда.

Каретата се изравни с тях. Люк задържа здраво конете си. Третата беше черна, с плътни завеси на прозорците, за да не виждат пътниците. Лицето на кочияша беше скрито с шал. Тогава, за върховен ужас на Люк, той видя през завесите да се подава пистолет.

— Залегни! — извика той в момента, когато пистолетът гръмна.

Почувства парване до ухото и дръпна юздите, оставяйки каретата да мине покрай него. Ако беше сам, щеше да я преследва. Но спря двуколката, защото тревогата му за Блис го накара да забрави всяко друго чувство.

Притегли я в обятията си.

— Добре ли си?

Тя потръпна.

— Аз… струва ми се. Някой стреля ли по нас?

— Страхувам се, че да.

— Защо?

— Проклет да съм, ако знам. Не си ли ранена?

— Не съм. А ти?

— Много съм добре. Да се прибираме у дома.

— Люк, кървиш!

Тя докосна врата му и ръката й се отдръпна окървавена. Блис извади носната си кърпа и попи кръвта.

— Куршумът е одраскал врата ти под ухото, но не изглежда опасно. Имаше късмет.

Със строго изражение Люк плесна юздите и конете потеглиха бързо.

— Кой според теб го направи? — запита Блис.

— Не знам. Напоследък не съм спал с чужди съпруги, не съм и оскърбявал, когото и да било. Нямам и най-малка представа кой може да иска смъртта ми.

— Люк, може би куршумът е бил предназначен за мен — каза тя тихо.

— Това е абсурдно. Кой ще иска да ти навреди?

— Може би някоя от предишните ти любовници. Или може би Скилингтън.

— Скилингтън… малко вероятно. Той е човек на закона, не е убиец. Колкото до предишните ми любовници, ще вдигнат рамене и продължат по-нататък. Така става.

— Защо някой ще иска твоята смърт?

Неясно подозрение започна да се оформя в ума на Люк, но той не можеше да повярва.

— Не знам. Може би имам влиятелен враг, за когото не подозирам.

Стигнаха в къщата на Люк. Блис слезе без негова помощ и побърза да му помогне да излезе от двуколката.

— Не се тревожи, Блис. Това е просто драскотина. — Той свали окървавената кърпа, която държеше до врата си, за да покаже колко незначителна е раната му. — Виж, кървенето вече спря.

— Надявам се госпожа Дънбар да има нещо антисептично под ръка. Инфекцията може да доведе до сериозни последици.

Люк отвори вратата и въведе Блис вътре. Уилям се взря в кръвта, която изтичаше полека от раната на Люк, и се втурна да му помогне.

— Милорд, ранен сте!

— Няма нищо, Уилям. Помоли госпожа Дънбар да донесе леген с гореща вода и малко бренди в стаята ми.

— Веднага, милорд.

Люк се заизкачва по стълбите. Блис го последва.

— Милорд, нека ви помогна!

Люк погледна през рамо, изненадан да види Партридж извън обичайния му достолепен вид как взема стъпалата две по две.

— Наистина, Партридж, това е само драскотина.

— Но кръвта…

— Помогнете на негово благородие да стигне до стаята си — нареди Блис. — Раната не изглежда сериозна, но е загубил кръв.

Люк въздъхна. Блис се тревожеше прекалено много, макар мисълта, че някой го използва, за да се упражнява в стрелба, със сигурност беше тревожна.

Люк тъкмо се беше настанил на един стол, когато госпожа Дънбар нахълта в стаята.

— Няма нищо сериозно, госпожо Дънбар — настоя той. — Само промийте раната и ще се оправя.

Икономката махна окървавения плат, почисти раната от кръвта и я дезинфекцира.

— Да ви бинтовам ли врата?

— Не е необходимо.

— Какво стана, милорд?

— Заблуден куршум — проточи Люк.

— Предлагам да стоите настрани от пътя на куршумите в бъдеще, милорд.

Все още треперейки от близката среща на Люк със смъртта, Блис от все сърце се съгласи. Нито веднъж в кариерата си на контрабандистка не беше изпитвала такъв страх.

Кой би искал смъртта на Люк?

 

 

Люк не излезе навън тази вечер. След вечерята придружи Блис до нейната врата и се оттегли в стаята си. Не че не искаше да се люби с нея, просто му трябваше малко спокойствие, за да премисли събитията от деня.

Опасността не му беше непозната. Беше опитен воин, който беше използвал хитрост и умения, за да оцелее във войната на Полуострова. Двамата с Батхърст бяха защитавали взаимно гърбовете си и двамата си бяха дошли у дома живи и здрави. Но да бъде използван като мишена от неизвестен стрелец беше подъл начин за воюване. Очевидно врагът му се страхуваше да застане лице в лице с него.

Всички знаеха, че Люк е опитен фехтовач и първокласен стрелец. Знаеше се и че практикува юмручен бой поне веднъж седмично. Очевидно врагът му беше голям страхливец, който не искаше да се изправи лице в лице с него.

Кой го мразеше чак толкова, че да го убие? Какво беше направил, за да си спечели враг?

Люк остана да се разхожда из стаята си до късно през нощта, търсейки отговори. Но нищо не му идваше на ума, макар че някъде дълбоко в душата му се надигаше името на лейди Сибил. Той тръсна глава, за да я проясни. Какво общо, по дяволите, ще има Сибил с нападението над него? Асоциацията нямаше никакъв смисъл. Люк погледна към вратата, отделяща неговата стая от тази на Блис. Стомахът му се сви от жажда за нея. Беше ли късно да влезе при нея? Тя щеше ли да го приеме? Мисълта да се люби с Блис се превърна в силна жажда и членът му реагира подобаващо.

Блис не спеше. Чуваше как Люк се разхожда из стаята си и се питаше дали да не отиде при него, когато чу междинната врата да се отваря. Надигна се, чакайки Люк да прекоси стаята, за да дойде при нея.

— Защо не спиш?

Дрезгавият му шепот беше изпълнен с желание.

— Не ми се спеше. Добре ли си? Чух те да се разхождаш.

Той свали халата си и се плъзна в леглото до нея.

— Опитвам се да разбера какво се случи днес.

Блис се дръпна, за да му направи място.

— Успя ли?

Той погали бузата й.

— Не и се уморих да си блъскам главата. По-скоро бих искал да се любя с тебе.

Тя положи и двете си ръце на твърдите мускули на гърдите му. Кожата му беше гореща и твърда под пръстите й. Тя прокара ръце надолу по тялото му, изследвайки покритите с косми гърди, тънката му талия, плоския корем… твърдата му мъжественост.

Люк изстена.

— Това означава ли, че ти е приятно?

Ръката й се затвори около него. Той се напрегна. Тя нарочно погали твърдата му дължина.

— Съмняваш ли се?

Харесваше й да го усеща, обичаше начина, по които той пулсираше и подскачаше при докосването й, начина, по който се наслаждаваше и насърчаваше набезите й. Просто обичаше всичко у него.

Нетърпеливо изръмжаване избоботи откъм стиснатите зъби на Люк, когато той я обърна върху себе си. Възсядайки кръста му, тя се наведе напред и го целуна.

Впи очи в неговите за няколко бездиханни мига, после се плъзна назад и пое в себе си напрегнатия му член.

Люк пое управлението оттук нататък, извеждайки и нея, и себе си към трескавия връх на желанието, раздухвайки поглъщащите я пламъци със силните си тласъци, които я зашеметяваха и я хвърляха в забрава.

Блис полека се свести, осъзнавайки, че Люк вече не лежи до нея. Надигна се на лакти.

— Оставяш ли ме?

— Ще ти бъде по-удобно, ако не смущавам съня ти. Мисълта ми е толкова разстроена, че вероятно ще се въртя цяла нощ.

Казвайки това, той изчезна през междинната врата. Блис беше разочарована, но го разбираше. Ако някой беше стрелял по нея, и тя сигурно щеше да бъде разстроена. Но се тревожеше, че не може да му предложи успокоението, от което той имаше нужда. Макар да го удовлетворяваше сексуално, очевидно нейното присъствие не беше достатъчно, за да облекчи обезпокоения му дух.