Кони Мейсън
Последният женкар (19)

18

Фред Денди стана, когато Люк и Блис влязоха в стаята за закуска. Беше облечен в груби рибарски дрехи и видимо се чувстваше неудобно в тази среда. Блис видя, че Партридж му е сипал обилно ядене и че Денди е погълнал по-голямата част от него.

— Какво те носи в Лондон, Денди? — запита Люк без никакъв увод. — Далече си от дома.

— Да, милорд — каза Денди, хвърляйки кос поглед към Блис. — Благодаря за закуската, милорд и поздравления за брака ви.

Погледът му намери Блис Изражението му беше напрегнато, сякаш се опитваше да предаде безмълвно послание. На Блис не й трябваше много време, за да разбере, че Фред Денди иска да говори с нея насаме, но нямаше представа как да стане това.

— Благодаря и за двете — каза Люк. — С какво мога да ти помогна?

— Търся Мили — изрече Денди, мачкайки шапката в ръцете си. — Дойдох в Лондон, за да я намеря. Помолих я да се омъжи за мен преди известно време, но тя искаше да отиде в Лондон, да види повече от живота. Помислих, че може градът вече да й е омръзнал, и дойдох да я прибера у дома.

— Не сме я виждали, Фред — каза Блис. — И ние самите се чудехме какво ли е станало с нея. Негово благородие й даде достатъчно златни гвинеи, за да й стигнат за дълго време, ако бъде пестелива, така че не мисля, че е в беда.

— Посъветвах я да намери приятеля ми Батхърст, когато пристигне в Лондон — обясни Люк. — Казах й, че ще й помогне, но Батхърст още не се беше върнал в града. Нямам представа къде би могла да бъде.

— Нима да се откажа — настоя Денди.

— Лондон с голям. Може да е на най-невероятно място.

— Вече го разбирам, милорд. Но съм решил твърдо. Знам, че ви е навредила, но сигурно се разкайва.

— Наистина — каза Люк. — Няма да бъде лесно да я намериш. Дори да я намериш, не можеше да я върнеш в Сейнт Айвс. Капитан Скилингтън и хората му още ли са в района?

Погледът на Денди отново намери Блис, после се зарея настрани.

— Идват в Сейнт Айвс по-често, отколкото ни се харесва.

— Сложихте край на контрабандата, нали? — запита остро Люк.

Денди се изчерви и отвърна поглед.

— Ами, не съвсем, милорд. Брейди Бристъл реши, че не можем да си позволим да се откажем от толкова доходна работа. Сметна, че ако внимаваме, бихме могли да продължим с контрабандата, без да ни хванат.

Люк изригна проклятие.

— Какво казва баща ми за това? — запита Блис. — Обеща да държи селяните далече от неприятност.

— Това е другата причина, поради която съм тук. Джени ме помоли да ви кажа, че ескуайърът пак се разболя.

Блис пребледня.

— Много ли е зле?

— Да. Но той не иска да си идвате. Казва, че е прекалено опасно.

— О, не! Веднага заминавам. — Тя се обърна към Люк. — Може ли да взема каретата за пътуването?

— Никъде няма да ходиш — каза твърдо Люк.

— Не можеш да ме спреш.

— Мога и ще те спра. Чу Денди. Селяните не послушаха предупреждението ми и все още се занимават с контрабанда.

— Но татко…

— Ще уредя да бъде докаран в Лондон.

— Може да е твърде късно.

— Това е най-доброто, което можем да направим, любов моя. Твърде рисковано е за теб да се връщаш в Сейнт Айвс. — Той се обърна към Денди. — Ако намериш Мили, ще трябва да се установите другаде. Може би един ден ще бъде безопасно да се върнете в Сейнт Айвс, но сега не е. Мили ще бъде арестувана и накарана да свидетелства срещу теб и другите. Тя знае прекалено много за дейността ви.

Денди потърка брадичката си.

— Не съм мислил за това. Не мога да си изкарвам прехраната в Лондон, Аз съм рибар, това е всичко, която мога да правя. Ако Мили се съгласи, ще намеря друг дом, някъде по крайбрежието, където да мога да работя по моя занаят.

— Сигурно много я обичаш — каза Блис.

— Така е — отвърна Денди. — Няма да си тръгна, докато не я намеря.

— Щом си така решен — каза Люк, — ще наема частни детективи да я намерят. Ела след няколко дни и може би ще имам информация за тебе.

— Не знам какво да кажа, милорд — изрече с благодарност Денди. — Не съм бил винаги любезен към вас, както би трябвало, но вие доказахте, че сте добър приятел на хората от Сейнт Айвс. Благодаря ви.

— Иска ми се Бристъл да споделяше чувствата ти. Той излага цялото село на опасност.

— Брейди ли сега е Сянката? — запита Блис.

— Да.

Тя се обърна към Люк, възбудата й беше осезаема.

— Ако Брейди се нарича Сянката, в такъв случай не съм в опасност. Отивам у дома.

— Ще го обсъдим по-късно — изрече Люк през зъби.

Денди, изглежда прие това като намек.

— Най-добре да тръгвам.

— Не забравяй, ела след няколко дни и ще видим какво са намерили детективите.

— Ще те изпратя — каза Блис. — Люк, помоли Партридж да поднесе закуската след петнадесет минути.

Денди последва Блис до предната врата.

— Разбрах, че искаш да поговорим насаме — каза тя тихо. — Какво не можеш да ми кажеш в присъствието на съпруга ми?

— Джени каза, че ескуайърът бързо отпада и трябва да си дойдеш у дома веднага, ако искаш да го завариш жив. Не знаех как ще реагира съпругът ти на посланието на Джени.

— Видя как реагира. Не иска да заминавам.

— Какво ще правиш?

— Ще си ида у дома, разбира се. Благодаря ти, че ми каза, Фред, и късмет в намирането на Мили.

Люк сипваше храна пред бюфета. Тя взе чинията си и се присъедини към него.

— Люк…

— Никъде няма да заминаваш, Блис. Ще взема мерки да докарам баща ти в Лондон. Той ще получи тук най-доброто лечение.

— Може да е твърде слаб да пътува. Пътят до Лондон е дълъг.

— Просто трябва да се молим да не бъде прекалено слаб. Знаеш защо не можеш да се върнеш. Обичам те, Блис. Не мога да те загубя.

— Няма да ме загубиш, Люк. Сигурна съм, че връщането ми няма да предизвика голямо внимание. Сега има друга Сянка.

— Иска ми се да му извия врата на Бристъл — измърмори Люк. — Сигурен съм, че Скилингтън знае какво става. — Последва продължително мълчание. — Имам работа, която изисква вниманието ми.

— Не си го споменавал. Отскоро ли е?

— Не съвсем. Сделката беше в ход, когато напуснах Лондон. С Бракстън и Батхърст възнамеряваме да купим една нефункционираща транспортна компания. Смятаме, че можем да я направим печеливша. Дай ми няколко дни да уредя нещата и после лично ще те заведа в Сейнт Айвс.

— Колко дни?

— Не съм сигурен. Тези неща отнемат време. Ако тръгнем да купуваме, ще трябва да имаме работа с банка и адвокати. Собственикът на флотилията живее в Портсмут, затова трябва да замина за няколко дни.

— Кога тръгваш?

Люк я изгледа любопитно.

— Толкова ли бързаш да се отървеш от мене?

— Знаеш, че не е така.

— Смятаме да заминем вдругиден. Това е чудесна възможност. Говорим от известно време за това начинание. Когато заминах от Лондон, Батхърст и Бракстън решиха да изчакат да се върна, за да огледаме корабите и да довършим сделката.

— Обещаваш ли да ме заведеш у дома като се върнеш?

— Имаш думата ми. — Изпи остатъка от кафето си и стана.

— Е, излизам. Трябва да се срещнем с Бракстън в „Уайтс“.

Целуна я леко по устните и излезе.

Блис забарабани с пръсти по масата. Колко време нямаше да го има Люк? Няма значение, не можеше да чака толкова много. Баща й можеше да умре, преди да си е отишла. Щом Люк замине, и тя ще замине. Знаеше, че той ще се разсърди, но ако я обичаше, ще й прости.

Тя веднага започна да се готви за пътуването. Напълни една торба с най-необходими неща и я пъхна под леглото, докато се приготви и тя. Нямаше нужда от много багаж, защото повечето й вещи бяха останали у дома, когато беше задържана и отведена. Следващото й решение, извънредно важно, беше да избере как да се придвижи. Можеше да отиде с обществен транспорт, пощенската карета спираше два пъти седмично в Сейнт Айвс. Да, помисли тя, така щеше да стане добре.

Другото съображение бяха парите. Люк й беше дал джобни пари, от които беше похарчила малко. Но можеше да не й стигнат. Тя обаче знаеше къде държи Люк парите за домашни разходи. Партридж често вземаше оттам, за да плаща на търговците. Тя се съмняваше, че някой ще разбере, че липсват няколко гвинеи.

Блис имаше усещането, че предава Люк, когато той се върна за вечеря същата вечер и я поздрави сладко. Изглеждаше уморен. Но след енергичната им игра в леглото предната вечер тя не беше изненадана. Нареди да поднесат вечерята в стаята им и го последва горе. Помогна му да се изкъпе и му предложи да облече халата си, след като щяха да вечерят неформално.

— Само ако и ти си облечеш халат и се присъединиш към мене.

Тя се съгласи, събличайки се полека заради него, докато той сипваше на двама им, но едно малко бренди. Те се отпуснаха в столовете пред камината, очаквайки да пристигне вечерята им.

— Срещна ли се с Бракстън? — запита Блис.

Люк въздъхна.

— Трябва ли да говорим за работа? Имах ужасен ден.

— Просто исках да знам какви са плановете ти.

— Много добре, ако наистина се интересуваш, ще ти кажа. Първо, наех частни детективи да търсят Мили. После се срещнахме с Бракстън и отидохме у Батхърст. Нахвърляхме плановете за съвместното предприятие, докато обядвахме. Имаше да се обсъждат много детайли, за които сега няма да говоря, преди да се отиде в Плимут.

— Трябва ли да отиваш?

— Не искам, но трябва. Батхърст няма да ни придружава. Повикаха го в имението му, затова оставаме ние с Бракстън. Оливия те кани да гостуваш при нея и близнаците, докато отсъствам.

— Ще си помисля.

— Ще ми липсваш — каза Люк. — Мислиш ли, че имаме време преди вечеря да…

Въпросът остана без отговор, когато на вратата се почука дискретно.

— Вечерята ни — каза Блис със силно разочарован глас. Усмихна му се. — Със сигурност ще имаме време след това.

Тя отвори вратата, върволица прислужници влязоха с подноси в ръце. Госпожа Дънбар си излезе последна, след като се увери, че всичко е наредено на масата точно така, както трябва да бъде.

Храната изглеждаше възхитително, но апетитите им като че ли вървяха в друга посока. Вечерята изстина, докато те лудуваха голи в леглото.

— Не искам да те оставям — прошепна Люк срещу ухото й, докато се забиваше в нея. — Не и когато нещата са толкова хубави за нас.

По някакъв начин Блис събра пръснатите си мисли, за да отговори, макар да беше трудно, когато Люк се движеше дълбоко в нея.

— Кога заминаваш?

— Вдругиден.

Това беше последната дума, изречена по тази тема или по която и да било друга… за много дълго време. Любенето им беше бавно и продължително. Никакви думи не бяха необходими, за да изразят чувствата им, а и никакви думи не бяха изречени. Вече си бяха изяснили това.

Когато най-накрая се върнаха към храната си, я намериха изстинала и не особено привлекателна. Но вместо да поръчат нещо ново, то се върнаха в омачканото легло, за да продължат любенето си.

Люк остана буден дълго след като Блис беше заспала в ръцете му. Имаше лошо предчувствие за пътуването. Това беше първият път, когато се отделяше от Блис след прибързания им брак, и Люк никак не искаше да я оставя сама. Но пътуването не можеше да бъде отложено. Ако той и неговите приятели не действаха бързо, можеше да им грабнат бизнеса преди сделката да бъде сключена.

Всичко щеше да бъде наред, каза си той. Какво би могло да се обърка? Сподави една усмивка. Всичко можеше да се обърка, като знаеше склонността на Блис да се забърква в бели.

От друга страна, детективите бяха постигнали успех. Бяха намерили Мили да работи в почтен хан в Източен Лондон. Когато Денди пристигнеше утре, щеше да му даде адреса й и да остави ухажването на грижите на рибаря.

 

 

Мястото на Люк беше празно, когато Блис се събуди на следващата сутрин. Тя се измъкна от леглото и повика Бърди. Когато момичето пристигна, Блис поръча вана.

— Негово благородие каза, че ще искате вана — каза Бърди. — Водата се топли и ваната ще пристигне ей сега.

Блис облече халат и се загледа през прозореца, докато се приготвяше ваната й. Имаше толкова неща да прави днес, че не знаеше откъде да започне. Най-напред в списъка й беше да купи билет за първата пощенска карета, излизаща от града в деня, след като Люк заминеше. Щом той се върнеше и научеше какво е направила, знаеше, че ще я последва. Запита се дали да му остави бележка и реши, че няма да оставя. Той щеше да знае къде е отишла и защо е заминала.

След банята Блис се облече и слезе да закуси. Намери Люк в стаята за закуска. Фред Денди беше с него. Бяха приключили с яденето и оживено разговаряха.

— Точно навреме идваш — каза Люк, когато Блис влезе в стаята.

— Добро утро, Фред — каза Блис, докато си сипваше храна от бюфета.

— Добро утро, милейди — отговори Фред. — Точно казвах на лорд Уестмор колко съм му благодарен за всичко, което направи за мене.

Блис донесе напълнената си чиния на масата, Люк я настани на мястото й.

— Какво е направил?

— Забравих да спомена това вчера. — Люк се засмя. — Нещо ме разсея. Детективите са намерили Мили. Тъкмо казвах на Фред къде може да я намери.

— Колко хубаво! — възкликна Блис. — Предполагам, че веднага ще отидеш да я видиш.

— Да. Но със сигурност ще послушам съвета на негово благородие. Ако Мили се съгласи да се омъжи за мене, ще си създадем дом в друго село, където пак ще мога да работя като рибар. Щом се установим, ще се върна в Сейнт Айвс за лодката си. Докато мога да правя това, което знам най-добре, ще се справяме.

— Ела в кабинета ми да ти дам нещо, с което да започнеш както трябва.

— Вече направихте достатъчно, милорд.

— Може би, но в полза на Блис е да държиш Мили далече от Скилингтън. Сигурен съм, че съзнаваш това.

Люк стана, после отиде до мястото, където седеше Блис. Наведе се и докосна с устни устата й.

— Веднага щом изпратя Денди, ще изляза. Има много да се върши, преди да замина утре. Ще се видим на вечеря.

— Довиждане, Блис… ъ-ъ… милейди — каза Фред.

— Предай на Мили много поздрави и й кажи, че й прощавам.

Блис довърши закуската си сама. Когато излезе от стаята за закуска, Люк и Фред Денди бяха завършили работата си и бяха тръгнали.

Блис излезе след няколко минути, осведомявайки Партридж, че отива да се поразходи в парка и че няма нужда от компания. Излезе навън, преди икономът да успее да изрази неодобрението си.

Трябваха й два часа, преди да свърши работата си. За нейна радост разписанието на пощенската карета беше удобно за плановете й. Тя купи билет и се върна у дома, без да събуди подозрението на Партридж.

Тази вечер двамата с Люк вечеряха в трапезарията и се върнаха в спалнята си веднага след това. Люк започна да я съблича в мига, когато вратата се затвори зад него.

Смеейки се на бързането му, Блис изрече:

— Имаме цяла нощ, Люк.

— Знам, но мислех за това цял ден. Ще минат няколко дни, преди отново да можем да се любим. — Засмя се. — Както се любим често, изненадан съм, че не си забременяла.

— Рано е да се каже — възрази Блис.

Интуицията й казваше, че е бременна, но тя не можеше да мисли за това точно сега. Не и когато заминаваше, без той да знае или да й е позволил.

— Може би точно тази нощ ще ти дам дете — прошепна той, докато я отнасяше в леглото, смъкваше дрехите си и се присъединяваше към нея.

Любиха се свирепо, без задръжки или ограничения. Блис галеше, целуваше и облизваше тялото му, а после го пое в устата си. Нежните изтезания не траяха дълго, както й се искаше.

— Стига толкова — изръмжа той, после я вдигна и я напъха под себе си.

Отвърна й със същото, устата и езикът му дразнеха набъбналите листчета на секса й, разпалвайки страстта й.

Тогава се заби в нея, започна да навлиза и да излиза, чудесното триене отвеждаше и двама им към кулминацията. След това заспаха, но се събудиха в най-тъмната част на нощта, за да се любят отново.

На следващата сутрин, докато Люк се обличаше, запита Блис дали е решила да гостува на Оливия.

— Предпочитам да си остана у дома — отговори Блис. — Няма да те има само няколко дни, в пълна безопасност съм тук с прислугата ти. Не че не ми харесва компанията на Ливи, харесвам я. Но е по-скоро глупаво да опаковам и да разопаковам багаж за толкова кратък престой. Тя е само на няколко пресечки оттук, ако имам нужда от нея.

— Както искаш. Не исках да си самичка, докато ме няма, и помислих, че предложението на Оливия е великодушно. Ще я пратя бележка да обясня решението ти. Но винаги можеш да решиш друго. Ще осведомя Партридж за тази възможност.

През цялото време на закуската Блис отбягваше да поглежда Люк. Никак не искаше да го лъже, но се налагаше. Ако баща й умреше, преди тя да стигне при него, никога нямаше да си го прости. И се замоли дано Люк да й прости, че го е измамила.

Тя изкара деня някак си. Имаше усещането, че всеки знае плановете й, и най-вече избягваше Партридж, който беше по-проницателен от другите. Прекара известно време в кабинета, защото там се чувстваше по-близо до Люк. Когато излезе от стаята, от чекмеджето му липсваха няколко златни гвинеи. По-късно се навечеря в стаята си, защото не би могла да понесе да се храни в трапезарията, без Люк да седи срещу нея.

Легна си рано, защото знаеше, че следващите няколко дни ще бъдат тежки. Пътуването с пощенска карета не беше най-удобният начин за придвижване.

Събуди се рано на следващата сутрин и повика Бърди. Още имаше много време, защото пощенската карета нямаше да тръгне преди пладне, а й бяха казали, че обикновено закъснява.

Първата стъпка от пътуването й щеше да започне. Блис си пое дъх, за да се успокои, докато се готвеше да преодолее първото препятствие по пътя си.

— Реших все пак да гостувам на лейди Батхърст — каза тя на Бърди. — Тук ми е доста самотно без лорд Уестмор.

Бърди кимна многозначително.

— Негово благородие каза, че може да решите така. Да ви приготвя ли багажа?

— Вече се погрижих, Бърди. Кажи на Партридж, че ще сляза за закуска след двадесет минути.

— Да ви помогна ли да се облечете и да ви подредя косата?

— Благодаря, няма да ходя далече, затова ще облека нещо простичко. Можеш да ми подредиш косата, след като се върнеш.

Бърди направи реверанс и излезе. След това Блис извади торбата изпод леглото и провери съдържанието й. Щом прибавеше четката за коса, щеше да има всичко необходимо. Когато Бърди се върна, Блис я остави да довърши прическата й.

Щом се приготви, тя слезе по стъпалата. Беше посрещната от Партридж, който изглеждаше осведомен.

— Бърди каза, че сте решили да гостувате на лейди Батхърст, милейди. Лорд Уестмор спомена, че може да решите да приемете поканата на лейди Батхърст.

— Тук е по-скоро тъжно без негово благородие — каза Блис на загрижения иконом. — Лейди Батхърст сигурно също се чувства така, предполагам. Лорд Батхърст замина по работа в имението си. Можем да се развличаме заедно, докато съпрузите ни отсъстват.

— Много добре, милейди — отговори Партридж. — Кога заминавате?

— Веднага щом закуся. Вече приготвих багажа си.

— Ще кажа на Апълби да докара каретата.

— Няма нужда. Не е далече, мога да се поразходя. Тъй като няма да стоя дълго, багажът ми е лек.

— Не мога да го допусна, милейди, нито пък милорд би го допуснал. Апълби ще ви откара до дома на семейство Батхърст. Бърди ще ви придружи ли?

— Не. Прислугата на лейди Батхърст е голяма, сигурна съм, че ще може да ми осигури каквото ми е необходимо. Нека Бърди си отпочине няколко дни.

— Както желаете, милейди.

Блис кимна без ентусиазъм. Трябваше да се досети, че Партридж не би й позволил да излезе самичка. Планът й обаче беше добър и тя нямаше да го изостави само заради налагащото се незначително отклонение.

Партридж се отдръпна, за да може тя да продължи към стаята за закуска. Тя се нахрани добре, дори напъха няколко хлебчета и една ябълка в джоба си, за да не гладува между спирките. След по-малко от един час Партридж и Бърди и махнаха за довиждане, докато Апълби насочваше конете към намиращия се наблизо дом на семейство Батхърст.

Смущението й се засили, когато Апълби спря пред предния вход и спусна стъпалцата. Ами ако Ливи случайно гледа през прозореца и познае каретата на Уестмор? Ако някой слуга ги види?

— Да ви изпратя ли до вратата, милейди? — запита Апълби.

— Не е необходимо, Апълби. Мога да намеря пътя, а багажът ми не е тежък.

Апълби като добър служител се усъмни.

— Все пак…

— Наистина, Апълби, всичко е наред. — Тя започваше да се безпокои. — Свободен сте.

Не искаше да говори с този тон, но отчаяно искаше вече да тръгне.

Апълби не протестира, поклони се, качи се на капрата и каретата се отдалечи. В момента, когато тя се скри, Блис тръгна с почти неприлична бързина. Не забави крачка, докато резиденцията на семейство Батхърст не остана далече зад гърба й. Тогава викна един свободен файтон и даде на файтонджията адреса. Стигна до пощенската станция един час по-рано, но чакането тук беше по-добре, отколкото да рискува плановете й да пропаднат заради добросъвестни прислужници.

 

 

Пътуването на Сейнт Айвс не беше лесно, но тя не беше и очаквала да бъде. През повечето време се друсаше заедно с каретата, която подскачаше по изровените пътища. Въртеше се нетърпеливо на многото спирки по пътя за качване и слизане на пътници и доставяне на пощата. Но тя знаеше какви са капаните, свързани с безразсъдното й бягство, и според нея рисковете си струваха.

През привидно безкрайното пътуване из Англия Блис имаше много време да мисли над последиците от безразсъдството си. Ако Люк я обичаше, щеше да й прости, нали? Тя знаеше, че той ще тръгне след нея в мига, когато научи, че е заминала, и мислеше, че има само няколко дни преднина. Ако Люк се върнеше в Лондон по-рано и тръгнеше да я гони на кон, можеше да настигне пощенската карета. Тази мисъл не беше приятна. Не беше готова да се изправи пред него.

 

 

Работата на Люк отне повече време, отколкото беше очаквал. Собственикът на недействащата транспортна компания се колебаеше за предложението на Люк и Рам. Според него не беше достатъчно щедро. Макар Люк и Рам да бяха проучили корабите и да ги бяха сметнали годни за плаване, нямаха интерес да платят за тях повече, отколкото струват. Двамата приятели знаеха, че съпругите им са се разтревожили, когато не се върнаха навреме, затова написаха бележки и ги изпратиха по куриер. Ако сделката не станеше до края на седмицата, щяха да се откажат и да се върнат у дома.

— Фийби няма да се зарадва на отлагането — каза Рам, след като пратиха писмата.

— Предполагам, че и на Блис няма да й хареса. Не искаше да заминавам. Получи съобщение, че баща й е сериозно болен, и искаше да замине веднага, за да се погрижи за възстановяването му. Заплаши, че ще тръгне сама, но отказах да й го позволя. Казах й, че ще дойда с нея, след като свършим работата тук, но на нея не й хареса това отлагане. Опитах се да й внуша, че Сейнт Айвс вече не е безопасно място за нея.

— Беше освободена от всички обвинения, нали?

— Да, но ако отиде там сама, може да се изкуши да възобнови незаконните си занимания.

— Сигурно няма — каза Рам.

— Само трябва да си припомниш приключенията на Оливия като разбойничка, ако се съмняваш на какво е способна Блис.

— Знам какво искаш да кажеш — съгласи се Рам. — Нека приключим тази сделка, за да си идем у дома при съпругите си.

 

 

Разчорлена и уморена от петте дни непрекъснато пътуване, предимно в неспирен дъжд, Блис стигна в родното си село в средата на следобеда, макар почти да не си личеше, че е ден, поради гъстата мъгла, която изяждаше дневната светлина. Никой не я посрещна, когато слезе от каретата с торбата в ръка. Но не беше очаквала никого. Мъжете вероятно бяха в кръчмата и се оплакваха от времето, а жените по домовете готвеха вечеря за семействата си.

Хванала торбата, Блис се заизкачва по склона, който водеше към дома на ескуайъра, с разтуптяно от безпокойство сърце. Какво ще намери, като влезе? Късно ли пристигаше? Или баща й пак се е поправил като по чудо?

Блис се устреми към предната врата и я отвори със замах. Къщата тънеше в мъртва тишина — беше прекалено тихо. Дали най-лошите й страхове се бяха осъществили?

— Джени, дойдох си!