Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Южняшки истории (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Promise Me Forever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 46 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)

Издание:

Джанел Тейлър. Бъди моя завинаги

ИК „Бард“, София, 1994

Редактор: Камелия Вълова

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Във вторник, шести април, Рейчъл и Дан наеха карета, която ги отведе по „Броуд Стрийт“ до река Оконе и Оръжейната компания в Атина, чиито собственици бяха Харисън Клементс и Филип Маккандлис.

Преди да почукат на вратата на кабинета, Рейчъл припомни на Дан:

— Не забравяйте какво ви казах на закуска. Хари е хитър и с особен характер, така че с него трябва да се действа много по-бавно и внимателно, отколкото с Джордж.

Дан я погледна.

— Не го харесвате много, нали?

— Не го познавам добре, но впечатленията ми не са от най-добрите. Има остър ум на бизнесмен, но в него има нещо, което ме притеснява. Сигурна съм, че ще разберете какво имам предвид. Нещо в очите. Присвива ги и повдига едната си вежда по един особен, объркващ начин. Никога не се чувствам спокойна в негово присъствие. Ще видим дали и на вас ще направи същото впечатление. Филип твърди, че това са глупости.

Дан кимна с глава.

— Не съм забелязал да говорите глупости, Рейчъл. Ще го наблюдавам внимателно. Сигурен съм, че сте права. Навярно той таи нещо в себе си, иначе едва ли би възбудил подозренията ви.

— Благодаря ви за доверието. Хайде да влезем в леговището на лъва — пошегува се тя с усмивка.

Дан чу, че вътре разговарят и не почука. Отвори направо с намерение да изненада съдружника на Филип неподготвен. Разтвори широко вратата и отстъпи назад, за да влезе първо Рейчъл.

Мъжът, който се бе отпуснал на стола и опънал нозе на бюрото, скочи пъргаво на крака. Другите двама мъже се извъртяха на местата си, без да стават, за да видят какво беше предизвикало тази необичайна реакция у събеседника им.

— Рейчъл Маккандлис! Какво правите тук? — попита Харисън Клементс така, сякаш се обръщаше към досадна натрапница.

— Хари, толкова се радвам да ви видя отново — каза Рейчъл провлечено по южняшки, с нежен глас. Усмихна се и бавно пристъпи към бюрото му. — Искрено се надявам, че не прекъсвам важен разговор, господа.

— Не толкова важен — отговори мъжът с гъста и остра руса коса. Светлосините му очи се присвиха и едната вежда се повдигна въпросително. — Какво правите тук? — повтори той въпроса си, когато тя застана до бюрото му, за да се поздравят.

Предупреждението на Филип: „Недей да играеш двойна игра с Хари и…“ премина бързо през главата й. Напомни си, че трябва да внимава с Хари, който можеше да се окаже нейният неприятел. С престорена живост разказа същата измислена история, която бе поднесла на Джордж, за внезапното делово пътуване на Филип на север и за нейната почивка с „братовчед“ й, когото представи. При споменаване името на Дан, Хари с нищо не показа, че му е познато, забеляза Рейчъл.

— Помислих, че е добре да ви посетим днес и да разгледаме завода, ако не ви притесняваме. Ако сте зает…

— Нека свършим с тези господа и ще ви обърна внимание.

Рейчъл проследи с поглед как Хари отведе двамата мъже до вратата, излезе заедно с тях навън, където продължиха тихо разговора си, след което той се върна в стаята при тях. Тя наблюдаваше квадратното му лице, изсечените черти и дълбоката трапчинка на брадичката му. Изглеждаше като човек, прекарал дълго време на открито. Кожата му бе потъмняла, а косата — нашарена на кичури от слънцето. Личеше, че е напрегнат, като че ли бе ядосан или се тревожеше за нещо. Тя беше убедена, че неочакваното й посещение е причина за особеното му поведение. Забеляза, че не представи нея и Дан на гостите си, което беше противно на обичая.

Хари се присъедини към двамата в кабинета си в оръжейния завод край река Оконе. Изучи лицето на Рейчъл с леденостудения си поглед и попита:

— И тъй, каква е причината Филип да замине на север?

Тя направи невинна физиономия и сви рамене.

— Тръгна по работа веднага след вашето посещение — отговори с най-непринуден тон. — Каза, че ще отсъства шест-седем седмици. Първо замина за Балтимор, но сигурно вече не е там. Този мой непослушен съпруг дори не ми се е обадил още.

Хари не отместваше погледа си от лицето й.

— Защо е заминал? По каква работа? — въпросите му бяха зададени със заповеднически тон.

Рейчъл забеляза, че е изненадан и подозрителен.

— Нямам никаква представа, Хари. Филип каза, че нещо неочаквано и спешно налага заминаването му. Каза, че трябва да уреди въпроса на място и това може да му отнеме повече време.

— Това означава, че ще се върне през първата или втората седмица на май.

След като Хари още веднъж сви вежди и присви очи, Рейчъл попита:

— Има ли някакъв проблем? Филип не е споменал нищо повече преди спешното си заминаване.

— Не. Просто държах да се срещнем преди четиринадесети следващия месец.

Хари седна, но не предложи същото да направят Рейчъл и Дан. Изглеждаше сериозно притеснен и тя предположи причината за това. Ако Филип провалеше тайната им сделка, щеше да загуби голяма печалба. Сигурно съжаляваше, че не е водил той преговорите и не е получил аванса. Навярно е сърдит на Филип, че е скрил парите и може би е отказал да ги предаде на компанията или на него.

— Може ли да седнем? — попита тя.

— Разбира се. Извинявайте, но днес едновременно мисля за много неща.

Не изглеждаше искрен, но Рейчъл се направи, че не забелязва.

— Току-що пристигаме от Огаста, където прекарахме чудесно в компанията на Джордж и Моли Сю. Разгледахме града и те организираха най-разнообразни забавления за нас тези шест дни. Толкова са мили и гостоприемни, но, разбира се, вие ги познавате добре и знаете това. Джордж спомена за някаква голяма сделка с оръжие и амуниции, която двете компании изпълняват съвместно. Затова ли сте така загрижен, Хари? Знам, че Филип е ваш партньор и в момента отсъства, но той обикновено не движи кой знае колко неща в компаниите. Повечето работа е оставил на вас и Джордж.

Харисън Клементс я оглеждаше и се взираше в очите й с намерението да разбере дали тя не крие някаква тайна.

— Нямаме проблеми с нито един от договорите, Рейчъл — отговори той. — Исках само да обсъдя с него едно разширение, което планирам за началото на лятото. Просто се чудех, защо Филип не спомена за това пътуване, когато се видяхме на двадесет и пети.

Вероятно си задава въпроса, дали аз знам нещо, разсъждаваше Рейчъл. Дали Филип не ме е изпратил тук да събера информация? Какво означава тайното пътуване на Филип? Рейчъл бързо изпъди тези мисли и каза:

— Не знам. Освен… — сякаш внезапно й хрумна предположението и лицето й засия в усмивка, — защото не е знаел за пътуването, когато сте се видели. Рано сутринта в петък пристигна телеграма и той тръгна почти веднага след като вие заминахте с влака. Ако телеграмата бе пристигнала няколко часа по-рано, щеше да ви завари в града.

Хари се наведе напред.

— Телеграма? От кого? Откъде?

Рейчъл усети прилив на силна възбуда, докато заблуждаваше този неприятен мъж.

— Не ми каза. Само заяви, че се налага да отплава за Балтимор за шест-седем седмици във връзка с някаква нова инвестиция, нещо неочаквано и спешно. Сигурен ли сте, че няма никакъв проблем? Изглежда тази новина не ви хареса.

Хари се изправи.

— Аз нямам никакви проблеми, Рейчъл. Просто ми трябва съгласието му преди четиринадесети май, за да започна едно разширение. Трябва да подпиша договор и да възложа строежа. По това време на годината строителните фирми получават много поръчки. Когато се свържете с Филип, кажете му веднага да ми се обади. Може би това спешно пътуване е било причината за мрачното му настроение по време на посещението ми.

На Рейчъл й направи впечатление, че той не й каза да помоли Филип, а направо й нареди да му каже. Не й убягна и саркастичния му тон при последните му думи. С възможно най-милия си глас тя отговори:

— Не съм забелязала да е бил в някаква особено настроение преди и след посещението ви. Изглеждаше преуморен, но не и объркан. Познавате Филип. Никога не споделя притесненията си. Цялото му внимание беше ангажирано с някакви нови проекти. Каза, че ще ме изненада с добри новини, когато се върне. Изгарям от любопитство да разбера с какво се занимава сега. Той се чувства добре само тогава, когато е претрупан с работа.

— Само му кажете да ми телеграфира по най-бързия начин.

— Ще му предам — тя промени темата. — Можем ли да разгледаме завода? За мен и Дан ще бъде интересно да видим как се произвеждат оръжията.

Хари погледна непознатия придружител на Рейчъл.

— Трябва да стане бързо и без много шум. Хората са натоварени и не искам да се разсейват. Грешките в производството струват пари, а понякога и човешки живот. Последвайте ме — нареди той.

Тръгнаха след него. Дан й намигна и кимна с глава, че одобрява поведението й.

Рейчъл му отговори с топла усмивка на благодарност. Той мълча през цялото време, но бе следил разговора й с Хари много внимателно. Оценяваше помощта му.

Хари ги заведе в завода, където много работници произвеждаха или сглобяваха отделните части. Спираха за миг-два в различните цехове, но без никакви разяснения. Хари им казваше каква конструкция се използва и им назоваваше отделните части. Показа им как се задейства задната част на цевта на пушка с въртящ се барабан и бързо се премести на следващия участък, където сглобяваха пушки с лост и им обясни как се манипулира с нея.

Рейчъл наблюдаваше и задаваше по някой елементарен и обикновен въпрос, сякаш не разбираше абсолютно нищо от производството на оръжия. В същото време разглеждаше внимателно схемите, които използваха мъжете и така направи невероятно откритие. Разгледа внимателно модела на един пистолет — беше марка на стария Хенри, който по-късно бе подобрен от Уинчестър. Когато Хари им показа следващия модел, тя веднага разпозна, че е на Спенсър — пушка с лост и пружинен механизъм, който задържаше патроните в… Знаеше тези неща от учебниците, които Филип й бе дал да прочете.

— Освен това произвеждаме и продаваме ремъци, винтовки и мерници. Извън града имаме опитен полигон. Предимно аз ходя там. Стрелбата с пушка истински ме забавлява. Извинете, Рейчъл, това означава да се нагласи мерника, така че да се избегнат отклоненията в ляво, в дясно, нагоре или надолу, след като куршумът се изстреля.

Експерт по пушките, както злодея, който стреля по мен?

— Колко интересно? Сигурно сте отличен стрелец?

— Да, такъв съм — потвърди без никаква скромност той.

Рейчъл недоумяваше как Хари и Филип си бяха позволили да използват регистрирани модели. Дали бяха откупили правата, за да ги ползват или ги бяха откраднали и сега произвеждаха незаконно? Реши, че е най-добре да не задава никакви въпроси, докато са тук, защото така щеше да се издаде, че има познания в тази област. Ако производството не беше законно и това се разбереше, компанията щеше да загине. Не разбираше защо Филип, ако е знаел това, е позволил да го замесят в незаконна дейност. Дали не беше сбъркала в преценката си за него, както се бе случило с Крейг? Каквато и да бе истината, тя трябваше да изчака и по-късно да анализира внимателно фактите.

На излизане от завода Хари отбеляза:

— Правехме оръжия за Уинчестър и Ремингтън, когато те бяха претоварени с поръчки. След сглобяването ги транспортирахме с кораби до техните заводи, за да поставят тяхната търговската марка на нашите превъзходни изделия. Когато се разшириха, вече нямаха нужда от нашата помощ. Съжалявам, че загубихме тези печеливши договори, но в бизнеса е така.

Рейчъл си спомни как се е разпродавало свръх произведеното оръжие след войната. Сигурно не е било трудно за един опитен майстор на пушки да си набави определени модели, да ги разглоби, да види схемата им и да конструира свои собствени модели. Няма значение, че това е начин да откраднеш идеята на изобретателя, която се защитава от закона. Филип никога не й бе споменавал, че е купувал лиценз за използването на тези патенти. След като той я бе научил на всичко това, не можеше да не догледа този факт. Но все пак, възможно ли е Хари да извърши това долно дело без знанието и съгласието на Филип?

— Ще вечеряме заедно тримата в петък — каза Хари. — Ще ви оставя съобщение къде да се срещнем. Пак сте отседнали в „Нютън Хауз“, нали?

Рейчъл се усмихна престорено.

— Да, там сме. И благодаря за поканата.

— Е, сега, ако нямате нищо против, ви оставям, защото имам много напрегната работа следобеда.

Не е от най-учтивите оправдания, скара му се тя на ум.

— Благодаря ви, че отделихте време да ни разведете. До петък вечерта.

— Казахте, че възнамерявате да разгледате града? — попита Хари.

— Да, точно това ще направим — отговори Дан. — Беше ми приятно да се запознаем и благодаря за обиколката. Не бях виждал досега оръжеен завод. Интересна работа.

— Убеден съм, че ще прекарате добре с братовчедка си тази седмица. Ако имате нужда от нещо, пратете съобщение.

— Много мил и внимателен сте, Хари.

 

 

Рейчъл и Дан спряха да си починат на върха на хълма в пети район, на три пресечки от хотела.

— Дори не ни предложи да ни разведе из града, нито пък някакво развлечение вечерта, след като свърши работа. Вероятно не иска да се навъртаме около него. Сигурна съм, че ви направи впечатление колко набързо и без желание ни показа завода. Няма нищо общо със спокойната и продължителна обиколка, която Джордж организира. Мисля, че е грубо от страна и на двамата мъже, че не ме представиха на работниците. Аз съм съпруга на техния съдружник. И това глупаво извинение за разширението! Лъжеше и с това се опитваше да скрие, че иска да се свърже с Филип възможно по-скоро. Сигурно се притеснява да не би чрез мен Филип да проверява него и сделките му.

— Защо не ми казахте, че Филип току-що е бил отплавал, когато пристигнах?

Рейчъл се изплаши от въпроса му. Тя очакваше, че ще коментират неговите впечатления от Хари.

— Вие не ме попитахте кога точно е тръгнал. Това има ли значение?

— Не, но просто помислих, дали не е имало причина да не ми кажете.

— Филип замина същата сутрин, когато сте пристигнал в града. За малко сте се разминали — бързо остави тази неудобна тема. — Хари ни показа завода толкова бързо, че не успях нито да науча нещо ново, нито да видя това, което разбирам. Но едно е ясно — имат много работа за завод, който няма високи печалби.

— Сигурно работят по изпълнението на големия договор, за който всички говорите.

— И аз така предполагам. Радвам се, че решихте да изчакате няколко дена, преди да направите своята поръчка. Това ще ни даде възможност още един път да посетим завода, тъй като съм сигурна, че Хари сам няма да ни покани. Този човек може да бъде толкова груб.

— Забелязах — съгласи се той. — Струва ми се, че мнението ви за него е правилно. Обяснявам си защо Филип харесва и работи с Джордж Ледърс, но Харисън Клементс не е типа съдружник за Филип. Това приятелство ме озадачава.

Докато вървяха към хотела Дан каза:

— Вие се приберете и си починете до вечерта. Аз ще отида до пощата да изпратя телеграма до Люк Корнър, моя първи помощник. Искам да го уведомя, че сме вече в Атина в случай, че му се наложи да ме свърже с мен. Освен това ще потърся и студента, за да се уговоря с него да ни разведе из града следващите няколко дни.

Рейчъл го погледна с недоумение и Дан й обясни:

— Защото Харисън Клементс ми направи впечатление на умен и предпазлив човек. Няма да се изненадам, ако разбера, че ни следи какво правим. Ако не играем ролята на любознателни екскурзианти, той ще се усъмни в нас. За няколко дена ще го заблудим и обезоръжим и в петък вечер ще го обработим. Това добре ли е според вас?

Тя беше доволна от Дан. Неговата съобразителност й направи впечатление.

— Вие сте умен, Даниел Слейд, много умен. Радвам се, че сте до мен и ме предпазвате от грешки. Толкова сте различни с Филип, а сте добри приятели.

— Преди не бяхме различни. Отскоро започвам да мисля, че и двамата сме се променили.

— Сигурно.

 

 

Рейчъл и Дан се наслаждаваха на късната закуска, докато чакаха екскурзовода си да дойде да ги вземе след заниманията си в университета. Тед Джекобс пристигна малко след единадесет, зареден с енергия и ентусиазъм. Кестенявият младеж с бяла кожа беше строен и имаше светлокафяви очи. Каза, че ще започнат обиколката с Университета от другата страна на улицата, защото разполагат само с два свободни часа между лекциите. Двойката последва жизнерадостния младеж. Пресякоха прашната улица и се озоваха на отсрещния тротоар.

— Чугунената арка е направена, по образец на щатския печат на Джорджия — поясни той. — Само студентите от горните курсове и завършилите имат право да минават под нея. Другите студенти и посетителите използват тези каменни стъпала. Последвайте ме, ако обичате.

Рейчъл и Дан покорно изкачиха стълбището оттатък желязната ограда. Започнаха от библиотеката и Айви Билдинг. Тед им разказа кога са построени и за какво се използват. Продължиха към Демостеновата палата[1], зад която беше разположен Муър Колидж за селскостопански и технически науки — две области от важно значение за този земеделски и промишлен район.

Тед ги спря, за да им съобщи, че обществото на Демостените е основано през 1803 година.

— Това е кръжок за дискусии — обясни той, — в който се работи върху оформянето на интелекта и умението да се говори. Аз съм член на това общество. С малко повече практика бих могъл да стана известен политик. Нашите най-големи съперници и конкуренти са Фи Капа. Това отсреща е тяхната палата — посочи в левия ъгъл на квадратния двор. — Фи Капа е създаден, за да поставя пред народа въпроси за размисъл и разрешаване. Имат тайни знаци, и сбирките им са тайни. Любимата им шега е да скъсат обява за наша голяма сбирка.

След това разгледаха университетската църква в стил гръцки ренесанс с шест високи колони и прозорци, които се простираха почти от пода до покрива. Когато камбаната на църквата удари, за да обяви края на лекцията, те се намираха до Ню Колидж. Студентите — младежи и девойки — сновяха навсякъде. Някои се смееха високо и разговаряха оживено, други бяха замислени и мълчаливи. Рейчъл, Дан и Тед изчакаха да отмине това оживление.

Щом отново стана тихо, Тед ги поведе покрай Олд Колидж, най-старата сграда на Университета.

— Някога студентите са слушали лекции под дърветата — каза той. — Някои семейства, особено на богати плантатори и бизнесмени, са се премествали в Атина, за да могат децата им да посещават колежа. Повечето са харесали града и са останали тук. Баща ми има голяма памучна плантация близо до Даниелсвил. Твърде далеч е оттук, за да пътувам всеки ден. Затова съм настанен в пансион. Миналата година плевнята ни се запали и унищожи почти всичкия памук, тъкмо преди да го изнесем на пазара. Работя, за да се издържам през годината, докато приберат и реализират тазгодишната реколта. Много сте любезни, че ме наехте.

Рейчъл забеляза, че младежът се смути от признанието за затрудненото си положение. Тя се усмихна и каза:

— Всеки има трудни периоди в живота си, Тед, когато се нуждае от помощ. Ние също имаме късмет, че си имал нужда от тази работа, защото иначе щяхме да се лутаме сами и нямаше откъде да чуем интересните ти обяснения. Така научаваме повече за града, и то по приятен начин.

— Госпожата е права, Тед — присъедини се и Дан. — Освен това, ще цениш много повече образованието си, ако сам изкарваш парите за него. И сигурно по този начин ще видиш и научиш много повече. Щом проявяваш интерес към политиката, за теб са от голямо значение срещите с много и различни хора.

Тед засия от удоволствие.

— Това е точно така, господине, мадам.

След като разгледаха Философския факултет, тръгнаха към входа на университетския двор. Тед им разказа за две известни личности на Атина — Джо Кено и депутатът Маршал Уилям Шърли.

— Много пъти ще видите и двамата, докато сте в града.

При арката спряха за по-дълъг разговор. Камбаната на църквата удари отново, за да извести края на поредната лекция.

— Сега трябва да вляза в час, но утре съм свободен през целия ден — каза Тед. — Искате ли да продължим обиколката?

— Това е чудесно, Тед. В колко да те чакаме?

— Нека да тръгнем в девет. Така ще имаме предостатъчно време да отидем на много места. Носете храна, за да обядваме на открито. Ако ви е удобно, предлагам да използваме целия ден.

— Идеално. Ще се срещнем в девет часа във фоайето на хотела. Побързай, да не закъснееш за лекцията — подкани го с усмивка Рейчъл, защото видя как студентите притичваха от сграда на сграда с камари книги в ръцете.

— Искате ли да разгледаме по-отблизо обектите, за които ни разказа Тед? — предложи Дан, след като момчето ги остави сами. — Той ни разказа всичко за тях, но — прибави с усмивка — трябва да вършим нещо, защото както подозирах, нас ни следят. Не се оглеждайте — предупреди я Дан — когато тя започна да се озърта. — Аз го държа под око, така че не се притеснявайте. Ще продължим играта на екскурзианти, както сме обявили. Хайде да тръгваме, съучастничке.

Пресякоха улицата и тръгнаха по „Колидж Авеню“. Улицата беше с лек наклон, така че вървяха без усилие под сенките на дърветата. На кръстовището с „Колидж Авеню“ и „Маркет Стрийт“ спряха и разгледаха паметника на Конфедерацията, който се намираше в центъра му. На един от ъглите се издигаше Баптистката църква с висока бяла камбанария.

Канторите и къщите се редуваха и допълваха една друга с прекрасната си архитектура и изчистените линии на фасадите. Свиха по „Маркет Стрийт“ и тръгнаха към сградата на градския съвет по средата на улицата една пресечка по-напред. Тед им беше казал, че първият етаж се използва за градски пазар и затвор, а втория — за градски събрания, увеселения, училищни празници, общински вечери, процеси на задържаните от долния етаж и дебати на политици от града и щата. Докато не построяха новата сграда на съдебната палата, използваха градския съвет и за съд, защото преди три години бяха преместили окръжния съд от Уоткинсвил в Атина.

— Още ли ни следят? — попита Рейчъл.

— Да, преследвачът ни е на една пресечка зад нас и е упорит. Постарайте се да не разбере, че сме го забелязали. Не се е приближил толкова, че да представлява заплаха. Ако го направи, аз ще се справя с него. Днес съм в настроение на защитник.

— Не сте ли винаги в такова настроение? — подразни го тя и го дари със слънчева усмивка.

Спряха за обяд в малко ресторантче. И двамата си поръчаха специалитета за деня — свинско печено с червен сос, бисквити и овесени ядки с масло — типична южняшка кухня, която се поднася и консумира по всяко време на деня и годината. Оживеният ресторант явно беше предпочитано заведение за местните жители. Масите бяха близо една до друга, така че Рейчъл и Дан разговаряха само за града.

Когато свършиха, поеха към имението Стивънс — на ъгъла на „Хенкок Стрийт“. Спряха за малко, за да се възхитят на огромната резиденция в стил гръцки ренесанс с два парка чимширови храсти, многобройни постройки, няколко кладенеца, овощна и зеленчукова градина.

— Тед не е преувеличил. Наистина е забележително — пророни Рейчъл.

— Да, мястото е прекрасно. Но е обширно и трудно за поддържане — отбеляза Дан.

— Страдате ли от липсата на дом? — попита тя.

— Аз си имам дом — моя кораб — поправи я той с рязък смях.

— Имам предвид на сушата.

— Не ми е липсвал, откакто напуснах родната си къща в Чарлстон. Предполагам, че някой ден, когато остарея, стана немощен и повече не мога да пътешествам по света, ще пожелая да имам дом.

— Вие се шегувате с мен, Даниел Слейд.

— Да, шегувам се. Но отговорът на този въпрос не ме занимава сега.

Рейчъл реши, че е по-разумно да не продължава темата.

Стигнаха хотела и продължиха нататък. На следващата улица се намираше аптеката „Лонг“, собственост на доктор Крауфорд Лонг, прочут хирург и откривател на етерната анестезия. Отвън, пред магазина, имаше дървена статуя на мъж, който приготвя лекарство в голям метален съд с дървена лопатка, оформена като бухалка за бейзбол. Както им каза Тед, гражданите нарекли с любов статуята Том Лонг. Рейчъл и Дан се върнаха на „Джаксон Стрийт“ и влязоха в една художествена галерия. Бавно и с удоволствие разглеждаха експонатите и картините, изложени за продан. Дан спря пред една, която изобразяваше тримачтов кораб, чийто корпус цепеше белите гребени на вълните под сиво небе, а платната, се издуваха от невидим вятър.

— Този кораб е красив. Напомня ми за „Мери Уинд“.

Рейчъл погледна замисленото му замечтано лице, после внушителната картина и реши, че трябва да я притежава. Дан не се изненада, когато тя я купи. Рейчъл се зачуди дали той не си помисли, че го е направила, за да има нещо, което да й напомня за него, когато се разделят.

До хотела Дан носеше опакованата картина. Рейчъл спря рязко щом влязоха в стаята й. Той я чу как ахна от изненада. Учуденият му поглед се отправи над раменете й в същата посока.

— Погледнете каква каша! — бързо обходи и претърси стаята, след това започна да проверява личните си вещи. — Нищо не липсва — каза накрая тя. — Значи не е крадец. Вероятно е работа на Хари! Сигурно не е повярвал на версията, която му разказах — забеляза нещо бяло на ръба на разхвърляното легло, взе го и извика: — Какво е това? — разгледа чистата носна кърпа и откри инициалите Д. С.

Дан наблюдаваше внимателно всяко нейно действие.

— Кърпата е моя, Рейчъл, но не съм я изпускал тук. Как може да падне от джоба ми? Освен това, моята е в мен — каза и извади съвсем същата кърпа от задния си джоб.

— Не се притеснявайте. Не е необходимо да ме убеждавате, че сте невинен. С мен сте от мига, в който напуснах стаята си. Чудя се кой и защо се опитва да ви обвини в това.

— Не знам, но определено не ми харесва. Направо е немислимо Хари да остави това тук, след като знае, че сме братовчеди — Дан погледна през прозореца. — Починете си преди вечеря — предложи й той. — Ще ви чакам долу в седем. Ако побързам, може би ще успея да хвана преследвача, когато се среща с шефа си да му предаде информацията. Това може да даде отговор на въпроса кой е виновен за всичко това.

Дан напусна светкавично стаята и Рейчъл не успя да зададе никакви въпроси, нито да го предупреди да внимава. Отиде до прозореца и погледна към улицата. Забеляза мъжа, който ги бе следил през целия ден. Мотаеше се наоколо, за да се убеди, че няма да излязат отново. След малко тръгна по „Броуд Стрийт“ към реката, в посока на „Оръжеен завод — Атина“. Видя Дан да го следва на безопасно разстояние. Молеше се да не забележат и хванат капитана и самият той да не подслушва от опасна близост предстоящата среща между мъжа, който ги шпионираше, и шефа му. Важно беше да открият някакви следи към загадката, но животът му бе по-важен.

Да не си посмял да позволиш да те наранят или убият, докато ми помагаш, Даниел Слейд, заповяда на ум Рейчъл. Хари Клементс е опасен човек. Трябваше да те предупредя. Не знаеш какво си навличаш с мен. Ще умра, ако ти се случи нещо лошо. Моля те, не поемай риск и се върни бързо!

Разтревожена, Рейчъл дълго гледа навън през прозореца. Слънцето залезе и се спусна мрак. Видя как фенерджията минава от лампа на лампа и ги пали една след друга, хванал в едната си ръка пръчка, а в другата — фенер. Едно куче се клатушкаше след него, подскачайки на три крака.

Поне знаеше, че Даниел Слейд няма нищо общо с новия инцидент. Може би нямаше вина и за останалите. До днес тя не бе забелязала или усетила някой да я следи. Със сигурност знаеше само, че Дан не беше написал картичката, която пристигна с цветята, но беше възможно почеркът на втората бележка да е негов! Но как бе успял да фалшифицира толкова умело нейния почерк на първата бележка? Получаваше се омагьосан кръг от вина и невинност.

Погледна часовника на камината. Седем и четвърт. Изля вода от една ваза за цветя в една купа също за цветя и плисна лицето си и изми ръцете си. След като вчеса дългата си коса, огледа дрехите си. Не беше разтребила претършуваната стая и се замисли дали да не го направи. Но се отказа. Сега нямаше време за това.

Рейчъл огледа фоайето, но Дан не беше там. Бяха се уговорили да се видят в седем за вечеря. Къде си? — тормозеше се тя.

Бележки

[1] Демостен — прочут гръцки оратор (384–312 г.). — Б.пр.