Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (3)

Трета глава

— Много се забавихте, мис Рейчъл. Вече мислех да изпратя Бърк да ви търси. Изплаших се да не ви се е случило нещо лошо.

Рейчъл нарочно се задържа, преди да се прибере, за да има време да се успокои след опасния инцидент. Не смяташе да споделя случилото се със служителите си. Не желаеше да ги тревожи излишно.

— Добре съм, Лулу Ма. Прекалено много се притесняваш за мен. Яздих бавно и размислях. Имам много грижи.

— Много ви се насъбра, мис Рейчъл, но скоро всичко ще се оправи.

— Сега трябва да си стегна багажа за пътуването. Когато дойде Бърк, кажи му да е готов с каретата в седем и половина сутринта.

— Само ако можехте да продадете всичко и да се махнете, както когато беше жив мистър Филип.

— Съдружниците му няма да поискат да изкупят дела му от компаниите, без да са се свързали с него. Не мога да загубя всичко, което законно ми принадлежи. Филип няма живи роднини, така че аз съм единствената му наследница. Освен това, ако се опитам да замина като продам всичко на безценица, партньорите му ще се усъмнят. Те не са го виждали отдавна и първата им работа ще бъде да отидат в полицията. Ако се наложи законът да ме търси, което непременно ще стане, ако напусна тайно града, това още повече ще утежни положението ми.

— Не искам да ви нараняват така, мис Рейчъл. Не е честно.

— Знам, Лулу Ма, но ще трябва скоро да разкрия истината. Ако не ми повярват, могат да разровят гроба ни да изследват тялото му.

Жената се ужаси:

— Няма да посмеят да се докоснат до заразен от холера труп.

— Надявам се. Не искам да го безпокоят във вечния му дом. Когато разкрием истината, ще поставя каменна плоча на гроба му. А сега е по-добре да започна с приготовленията. Нямам никакви поръчки за вас. Двамата с Бърк знаете какво трябва да правите, докато ме няма. Ако някой дойде на посещение, кажете му, че с Филип сме на екскурзия. Това ще задоволи любопитството им, докато се върна.

Рейчъл се качи в стаята си, за да избере дрехите, с които щеше да пътува. Лулу Ма я последва от желание да й помогне, въпреки че господарката й я бе освободила.

— Не обичам да заминавате. И да внимавате много, когато останете сама. Тревожа се, когато не съм наблизо, за да се грижа вас.

Наскоро овдовялата жена погледна към Лулу Ма, усмихна се и каза:

— Откакто се омъжих за Уилям и се преместих в неговата къща, ти се грижиш за мен. Нямаше да се справя със загубата и всичко, което се случи след това, ако не ми беше помагала, моя скъпа, вярна приятелко.

— Трябваше да съм там, когато умря мистър Уилям. Когато го видях в онзи ден, не знаех, че това е последният му ден на този свят. Изглеждаше свеж като пролетно пиленце.

— Докторът каза, че сърцето му не е издържало, но в съда все още не вярват. Според мен той не можа да преживее загубата на сина си.

— Наистина, много странно беше падането на момчето, когато си счупи врата.

Рейчъл прекъсна работата си и каза:

— Да. Затова два месеца след смъртта на Уилям, който ме остави негова единствена наследница, ме разпитваха още веднъж за смъртта на сина му. Повечето хора все още са убедени, че имам пръст в смъртта и на двамата.

Лулу Ма я погали нежно по рамото.

— Знам, че си невинна, скъпото ми ангелче — каза тя.

— Мислех, че и ти няма да повярваш, Лулу Ма. Ти не ме харесваше, когато се омъжих за Уилям. Мислех, че си му хвърлила око и имах чувството, че съм ти го отнела.

Тридесет и осемгодишната стара мома спря да работи и весело се разсмя.

— Ами, само се притеснявах, защото беше много млада. Мистър Уилям и синът му ми бяха като брат и племенник. Аз отгледах това момче. Беше на десет години, когато майка му почина. Тогава ме взеха на работа да се грижа за детето и за къщата. Видях, че си привързана към мистър Уилям. Той се отнасяше с теб като със своя дъщеря.

Рейчъл разбра какво имаше предвид Лулу Ма и наведе глава, за да крие червенината, плъзнала по лицето й.

— Мистър Уилям се грижеше така добре за теб, както и аз. Ако не бях отишла за три месеца на гости при сестра си, нямаше да позволя да се омъжиш за този Крейг Нюман.

— Не ти си виновна за това, Лулу Ма. Бях млада и много изплашена. Съдията ме измъчваше с обвиненията си, хората говореха ужасни неща за мен. Знаеш защо се омъжих за Уилям и защо бях принудена да напусна собствения си дом — Рейчъл стана още по-мрачна. — Толкова много неща се промениха, след като славата на Шерман изгря в Джорджия. Ако тези политически авантюристи и янките не бяха наложили такива непосилни данъци и сурови закони, можехме да опазим плантацията. Не беше нито честно, нито справедливо, Лулу Ма.

— Не мислете за неща, които не могат да се променят — успокои я икономката.

— Лесно е да се каже, но не е лесно да се направи. Много пъти съм се опитвала да променя живота си, но никога не ми е вървяло. Крейг сякаш беше единственият човек, който ми вярваше и който се опитваше да ме защити. Но явно целта му е била друга и ме изигра.

— Съжалявам, че не бях тогава с вас, за да ви помогна, мис Рейчъл.

— Беше ми болно и обидно, когато мислех, че не искаш да отговориш на писмата ми. Бях сама и много се страхувах. Когато най-накрая се върна да работиш при мен, бях толкова щастлива.

— И аз. Мистър Нюман беше лош човек. Той не искаше да работя за теб.

— Съжалявам, че Крейг те изпъди, Лулу Ма, но не можех да му попреча. Беше вбесен, когато разбра, че губернаторът Смит отмени държавните облигации. От това той загуби почти всичките ми пари, наследени от Уилям. Направи го, за да ме накаже.

— И двете бяхме толкова нещастни, когато ме изгони — каза Лулу Ма с горчивина. — Нямаше никаква причина да го направи. Добре си вършех работата в неговата къща. Дори не нае друг на мое място. Не е справедливо, нито пък трябва една дама сама да чисти, готви и пере. Да ми прости Господ, но аз се радвах, когато се освободи от него. Лошите хора не заслужават да живеят и да причиняват страдания на другите.

— Крейг наистина беше лош човек, Лулу Ма, но аз не желаех смъртта му — опита се да я опровергае Рейчъл. — Знаеш какъв ставаше, когато беше ядосан или нещата му не вървяха. Ти ме посети точно в деня, когато той умря и видя в какво ужасно настроение беше.

— И брат му не беше по-добра стока. Да ти заграби всички пари и да те остави без пукнат грош. Законът трябваше да преследва него, а не теб — развълнуваната жена тръшна на леглото дрехите, които държеше, толкова силно, че събори една купчина с току-що приготвени рокли. Намръщи се и се захвана да оправи бъркотията, която сама бе създала. — Извинявайте, мис Рейчъл, но това ме разстройва. Знаете, че работих за онези Терълови. Господи, трудно можеше да им угоди човек на тях! Това беше най-лошата година в моя живот. Не можех да работя за вас, защото вие едва свързвахте двата края. Горкото ми момиче. А аз имах нужда от храна и легло.

— Но ти ми даде достатъчно пари — толкова, колкото можеше да отделиш — отбеляза Рейчъл. — И идваше да се грижиш за мен винаги, когато имаше възможност, докато се възстановявах след аборта. Не знам какво щеше да стане с мен, ако не беше твоята доброта и преданост.

— Хората бяха несправедливо жестоки с теб. Ти никому не бе сторила зло. Те забравят християнския си дълг и съдят жестоко ближните си. Толкова ужасно беше, когато разни негодяи ви предлагаха тайно да спите с тях, а пък жени, които изобщо не ви познаваха, ви спираха на улицата и хвърляха жестоки думи в лицето ви. Зли и ревниви вещици.

— Исках да стъпя на краката си — съгласи се Рейчъл, — но хората просто не ме оставяха на спокойствие, за да направя това. Но какво може да се очаква от хора, които приеха този вандал Шерман в домовете си и които му поднесоха любимия си град на сребърен поднос? Едва ли правеха това от желание да спасят Савана от участта на Атланта и останалите градове, които проклетите янки сриваха със земята, опожаряваха и плячкосваха.

— Животът ви стана друг, когато се омъжихте за мистър Филип — спомни си Лулу Ма. — Но ето че отново сме изправени пред затруднение. Сякаш съдбата ви преследва, мис Рейчъл. Както сянката човека.

— Знам, Лулу Ма, и сякаш никога няма да се освободя от тази сянка. Филип беше един благоприятен шанс всичко да се промени. Надявах се, че с времето, когато видят колко сме щастливи и колко сигурен се чувства той, ще мога да забравя миналото. Или то просто нямаше да има значение за мен. А сега той е мъртъв. Беше се напил така, както Крейг се бе напил в последния ден от живота си. Едно и също нещо се повтаря и това страшно ме плаши.

Лулу Ма остави работата си и погледна младата жена.

— Отношенията ви с мистър Филип бяха по-скоро на добри приятели, отколкото на съпруг и съпруга. Бяхте ли истински щастлива и обичахте ли го с цялото си сърце, мис Рейчъл?

Рейчъл се замисли дали икономката наистина я бе опознала или беше необикновено проницателна.

— Щастлива? Ако трябва да бъда честна, Лулу Ма, не съм сигурна дали въобще зная какво е това истинско щастие. Още повече, след като семейството и дома ми бяха отнети след войната. Ние нито одобрявахме, нито печелехме от робството. И въпреки това баща ми и братята ми са мъртви. Загубих всички. — Това беше действителността, съсипала живота й. — Не мразя всички янки — пророни Рейчъл. — Много от тях дойдоха на юг с благородни намерения. Но това не бе достатъчно да забравим как сме живели, нито да започнем да живеем като тях от определен ден нататък. — Но в този момент Рейчъл не искаше да мисли за нерешените проблеми на Юга. Имаше пред себе си дилема, която беше по-близка до ума и сърцето й.

— Какво бих могла да направя, ако дойдат да ме арестуват? — попита тя натъжено Лулу Ма.

— Няма да позволя и косъм да падне от главата ви.

— Благодаря ти, Лулу Ма — каза тя, но знаеше, че тази добра жена не може да направи нищо, за да промени съдбата й.

Продължиха да приготвят мълчаливо багажа. Вече привършваха. Рейчъл забеляза, че горчивината, която бе видяла върху лицето на икономката си и бе усетила в гласа й, е изчезнала. Помоли се и тя да успее да преодолее мъката си, защото силите й трябваха, за да се справи с предстоящите неприятности. Някой беше стрелял днес по нея, но от утре тя щеше да бъде далеч от този злодей. Всичко, което можеше да направи, беше да стои и да чака някакво съобщение, от което да разбере кой или какво стои зад заплахата от днешния следобед. Ако го изпратеха до Филип, тя щеше да бъде тази, която ще го получи и прочете. Ако Филип бе наистина убит и имаше опасност и за нейния живот, тя нямаше да предприема нищо рисковано, което да даде отново възможност на противника й да действа. Не можеше да съобщи за изстрела в полицията. Това можеше да доведе властите в „Мос Хейвън“, за да я разпитват. Щеше да посъветва Лулу Ма и Бърк да бъдат бдителни, докато тя отсъства. Но нямаше да им каже защо. Съвсем скоро щеше да има възможност да опознае отблизо Даниел Слейд.

 

 

На следващата сутрин Лулу Ма наблюдаваше отдалечаващата се карета с Рейчъл и Бърк. Тя поклати глава и се намръщи.

— Решила сте да направите нещо, мис Рейчъл, и трябваше да ми се доверите — измърмори тя на себе си. — Познавам ви по-добре, отколкото вие сама се познавате. Винаги избирате най-неподходящия човек, за който да се омъжите. Вие сте същата като мен и не ви трябва никакъв мъж, който да се меси в живота и постъпките ви. Повечето мъже нищо не заслужават. Само ни използват и когато вече не им трябваме, ни захвърлят. Не трябва никога повече да позволявате на мъж да ви нарани така, както това стори онова животно Нюман. Виждах синините по тялото ви й всичко останало. Никой мъж не заслужаваше повече от него да умре.

 

 

В хотелската стая капитан Даниел Слейд Маккандлис даваше последните си нареждания на Люк Конър.

— Разузнай колкото можеш повече — каза той на своя първи помощник, — но недей да привличаш внимание върху себе си, нито върху мен. Не знам колко време ще отсъствам. Не напускай хотела. Ще ти телеграфирам, за да те държа в течение.

За Дан Люк беше човек, способен винаги да подхвърли някоя шега или да избухне в смях. Беше закачлив, притежаваше някакъв първичен момчешки чар и имаше добри обноски, което много допадаше на Дан. Разбираха се чудесно и от четири години бяха най-добри приятели.

— Внимавай, Дан! — предупреди го Люк. — Ако е вярно всичко, което се говори за снаха ти, тя съвсем не е безопасна.

Дан забеляза тревогата в думите на приятеля си.

— Знам. Разбрах каква е всъщност. Чух с ушите си какво каза на гроба на Филип. Всички мои приказки я притесняват и изнервят. Явно няма доверие в съдружниците на Филип, но все още не може да реши дали да има доверие в мен или не.

— Мислиш, че не е разбрала кой си? — попита тъмнокосият мъж. — Ти си се представил с бащиното си име, нали? Но може и да те е разпознала.

— Нямаше да реагира така, ако името й бе познато.

— Ако е добра актриса, това съвсем не би я затруднило. А никоя жена не е по-добра актриса от една неразобличена убийца.

Дан се замисли върху това.

— Мисля, че Филип не й е говорил за мен. Той дори не знаеше, че съм се отказал от фамилното си име, след като напуснах нашия дом.

Дан замълча за миг и добави:

— Филип й е казал, че няма живи роднини. Най-вероятно е никога да не е разговарял с нея за това.

— Тогава защо те кани да я придружиш? Че ти за нея си чужд човек.

— Явно се надява да разбере дали не съм замесен в играта. Не зная как Филип е попаднал в капан. Казах ти, че в писмото му пише, че се нуждае от спешна помощ. Не е споделил нищо с Рейчъл, за да не си навлече допълнителни неприятности. Това засилва подозренията ми. Сигурно го е въвлякла в някоя необмислена сделка и нещо е станало с парите. Вчера видях как тя ги търсеше навсякъде. Все още не са в нея и това я плаши. Филип ги е скрил й застраховал, но е умрял, без да й каже къде се намират. След това е предупредил Рейчъл, че тя ще носи отговорността за тези пари. Не схващам защо е направил това, Люк.

— Филип не е споделил с нея за сделката и парите, докато не е разбрал, че е отровен — размишляваше Люк, — след това сигурно е решил да си отмъсти, като я остави за изкупителна жертва на враговете си. Тя е имала две възможности. Или да намери парите и да ги върне, или да разкрие тайните си кроежи. Ако тя знае или подозира кой си, приятелю, сигурно си мисли, че ти знаеш къде са парите. Затова прави всичко възможно да те очарова. Иска да изкопчи от теб тази информация. Защо иначе една вдовица, която е загубила съпруга си едва вчера, и при това го е обичала, ще хлътне толкова бързо по друг?

— Не мисля, че точно това имаше предвид, като ме покани да я придружа. Щом Филип се е оженил за нея въпреки репутацията, която е имала, значи й е вярвал и обичал. Но аз се съмнявам, че тя е обичала брат ми или който и да е от предишните й съпрузи. Освен това Рейчъл не полага чак такива големи усилия, за да ми хареса, Люк. Макар че й направих впечатление, признавам това.

— Ако го направи тук, рискува да предизвика нови клюки и подозрения. Изчакай да заминете и ще видиш как ще се държи.

Дан не искаше да мисли за подобна възможност.

— Това никога нямаше да се случи, ако тя знаеше, че Филип има брат, който може да тръгне по дирите й. И всичко това заради оня проклет кораб, с който трябваше да отплаваме през седемдесет и първа година. Ако заради разправиите на борда не се бяхме прехвърлили на друг кораб, и ние щяхме да нахраним акулите заедно с целия екипаж. Толкова бързахме, че въобще не остана време да се отпишем от екипажния списък на потъналия кораб. Дори бях забравил тази грешка, докато не получих миналата седмица писмо от Филип. Не съм знаел, че ме смятат за умрял. Филип явно е бил съвсем отчаян и се е молил това да не е истина. Искал е отново да го измъкна от беда. Но да се върнем на оръжейната сделка и липсващите пари. Истинският мотив на Рейчъл се крие в тази загадка. Не мисля, че гони наследство.

— Сигурно, иска да грабне голямата печалба. Но ти ще й попречиш — каза Люк, уверен в способностите на приятеля си. — Ако някой може да отвори устата й за истината с магията на мъжкия чар, това е само капитан Слейд. Никога не си оставял някое красиво лице и хубаво тяло да те подмине.

— Дори и когато легнах с жената, която баща ми обичаше и за която искаше да се ожени, нали? — присмя се на себе си Дан. — По дяволите проклетата кучка и мръсните й интриги.

— Това е нещо друго, Дан. Беше грешка. Всички го знаем.

Болезнени спомени нахлуха в главата на Дан.

— Оставих се онази лисица с огнени коси да ме прикотка в лапите си. Баща ми никога не ми прости това, Люк, и аз не го обвинявам. Откакто съм се родил, ми има зъб. Не можех да не приличам на майка си, нито пък съм виновен, че е умряла при раждането ми. Ако трябваше да бъде обвиняван някой, това беше той. Не е трябвало да допуска да забременее само месец след раждането на Филип. Било е твърде скоро, а тя все още не се е била съвзела. Веднъж му го казах и се скарахме. Мисля, че ме намрази още повече, защото го принудих да застане лице в лице с грозната истина. Постъпих жестоко.

— Всичко е минало, Дан. Не можеш да го промениш. Мислех, че си преодолял тази горчилка, но явно болката от смъртта на Филип отново я изкарва на повърхността. Не я оставяй да те тормози, Дан. Забрави я още сега.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи това, Люк. Само да можех да видя татко и Филип още веднъж. За един-единствен последен път и да се сдобря с тях. Поне съвестта ми щеше да бъде чиста, че съм опитал да оправя нещата. А сега това продължава да ме мъчи и да виси над главата ми като дамоклев меч.

Люк прегърна Дан през раменете и в погледа му пролича цялата му привързаност и всеотдайна обич. Дан с кимване му благодари. Остави този въпрос и се върна на темата от началото на разговора им.

— Рейчъл нямаше да крие смъртта на брат ми, ако целта й беше само да вземе парите му. Съдружниците му никога няма да я оставят да изтегли такава голяма сума от компанията, без да чуят преди това Филип. Парите не могат да бъдат единственият й мотив за убийство. Освен това, лесно може да се докаже дали Филип е починал от естествена смърт.

— Сигурно не е толкова лесно — възрази Люк, — или поне тя мисли така. Ако този път е невинна, сигурно се страхува, че ще я арестуват и осъдят несправедливо. Това ще бъде истинска ирония на съдбата.

— Ако очарователната ми снаха е невинна, приятелю, правосъдието нямаше да проявява такъв интерес към нея. Нито те, нито пък аз й вярвам.

— Но ако тя действително се страхува и търси някакви пари, за да избяга, защо тогава не е взела парите, които си видял в сейфа? Както каза, тя е търсела нещо определено, нещо изключително важно.

Дан взе чантата си и се приготви да тръгва.

— Добре, но щом не е търсела тези пари, тогава какво е търсела?

— Някакви доказателства, които са против нея, които е трябвало да унищожи, може би.

— Или нещо, което да хвърли светлина върху тази сделка — правеше предположения Люк.

— Може да е и едното, и другото, Люк. Скоро ще разбера всичко.

— Ако ти хвърли око, Дан, защитавай се. Ще се постарая да науча нещо за семейството и за прислугата й. И за този граф Старджър, за когото спомена.

— Приготвил съм няколко номера за нашата красавица.

 

 

Рейчъл си купи билет от централната гара. През това време Бърк струпа багажа й на платформата, откъдето носачът щеше да го натовари на влака.

— За нищо не се тревожете, докато ви няма. Двамата с Лулу Ма ще се погрижим за всичко. Можете да разчитате на нас.

— Знам, Бърк. Благодаря ви.

— Мистър Филип щеше да се гордее с вас, мисис Рейчъл. Ще се оправите с всичко много добре. Старият Бърк няма да разреши никой да ви стори нещо лошо.

Рейчъл се усмихна и го прегърна. Въобще не я беше грижа какво мислеха южняците за приятелските чувства на една бяла жена към чернокож.

— Довиждане, мисис Рейчъл. Пазете се.

Тя не видя Дан на перона, нито във вагона, за който беше билетът й. Седна и зачака.

— Добро утро, мисис Маккандлис — каза познатият глас зад гърба й. — Може ли да седна при вас, тъй като сме единствените пътници в този вагон.

Вдовицата се усмихна сдържано и направи първия хитър ход, за да подразни смеещия се мъж.

— Тъй като няма да има свидетели на лудорията ни, моля седнете.

Рейчъл придърпа полата си и направи място за краката на Дан. Беше облечена семпло — с официална, малко по-дълга рокля, която се влачеше отзад. Кафеникавозелената рокля подчертаваше цвета на очите й. Беше боядисана със специална боя, която Филип бе приготвил лично за нея.

— Изглеждате прекрасна тази сутрин — забеляза той, докато се настаняваше на мястото до нея и на свой ред пускаше в ход хитрините си.

— И вие изглеждате добре, капитан… Дан.

— Това е много мило от ваша страна, Рейчъл — отвърна той с плътен глас като леко провлече думите.

Да. Той беше мъж, който се забелязваше от пръв поглед. Костюмът му беше от скъп плат, ушит по поръчка, който подчертаваше мъжествената му фигура. Тъмносиньо сако, раиран панталон в синьо и кафяво и изискана вратовръзка с игла. Отдолу имаше кафява жилетка, а под нея — жълто-кафява риза. Личеше, че се чувства удобно с тези дрехи. Изглеждаше много елегантен тази сутрин и беше в добро настроение. Въпреки това на Рейчъл й се искаше той да престане да се усмихва и влажните му очи да не са толкова искрящи. Този мъж беше твърде привлекателен и опасен както за себе си, така и за нея. Само като го погледнеше, дъхът й секваше, без той да полага някакви усилия да я очарова. Губеше контрол над себе си и трудно можеше да се съсредоточи, за да измъкне от него някаква тайна.

Откъм покрития перон долетя силно изсвирване — сигнал, че влакът потегля. Чуха съскането на парата и задвижването на вагона. Усетиха силното тракане на релсите. Влакът не повиши скорост, преди да напуснат покрайнините на града. След това се отправи на северозапад, като се поклащаше в ритъма на монотонната песен на колелата.

Рейчъл погледна през прозореца и подхвана една безопасна тема:

— Чух, че на север имало ужасна железничарска стачка. Във вестниците пишат, че условията на работа били толкова непосилни, че хората напускали и отказвали да се върнат, докато не направят някакви промени. Съобщават за най-различни престъпления, които според тях са извършени от някаква банда, наречена „Моли Магуайърс“. Надявам се да не са стигнали до тук. Голяма част от зърното в района и стоките пристигат в Савана с влак и от тук ги товарят на кораби до другите пристанища. И обратното, каквото пристигне тук, го изпращат във вътрешността по влака. Разбира се, ако стоките пристигнат с каруци до Огаста, от там могат да ги товарят на параходи или шлепове надолу по реката.

— Изглежда обръщате особено внимание на всичко, което е свързано с работата. Това е впечатляващо, Рейчъл.

— Филип ме обучи добре. Объркването от седемдесет и трета година и депресията научиха хората, че трябва да следят за признаците на приближаващата се опасност и да предотвратяват неприятностите, преди да ги сполетят. Баща ми също беше умен като Филип.

— Означава ли това, че той е починал? О, Боже, разбира се, че е. Иначе нямаше да работите, за да се издържате. Съжалявам, Рейчъл.

— Той и големият ми брат загинаха във войната. Имахме красива плантация между Савана и Огаста. Наричаше се „Уайт Клауд“^[1]. Отглеждахме памук, от там идва и името. Когато памукът станеше готов за бране, полята напомняха огромен облак, покрил сякаш цялата земя.

Точно от това имаше нужда той — от повече информация за нея самата.

— Загубихте ли плантацията през войната? Опожариха ли я или я разграбиха?

— Не, тогава имахме късмет — сподели тя с горчивина. — Но не можахме да издържим на данъците и таксите след войната.

— И какво стана с дома ви? Къде са останалите от семейството ви?

— Един от братята ми се удави малко след войната. Останалите… Но ако нямате нищо против, не искам да говоря повече за това. Железопътната линия не минава край плантацията. Тя е на запад от пътя ни.

Дан знаеше, че това са следите към мрачното й минало. Когато се върне, щеше да тръгне по тях, ако Люк дотогава не бе намерил отговора. Очите й потъмняха при спомена за лошите времена. Гласът и лицето й издаваха вътрешното й напрежение. Изглежда не е толкова коравосърдечна, помисли Дан. Въпреки подозренията и предпазливостта му, душевните й терзания жегнаха сърцето му. Престори се, че гледа през прозореца, за да й даде време да се овладее. А всъщност продължи да наблюдава отражението на лицето и златистокафявите й очи, в които бушуваха силни и противоречиви страсти.

Известно време и двамата съзерцаваха пояса от борове и кедрови дървета, който сякаш нямаше край. От време на време се мяркаха плантации и ферми, виждаха се и работници по полята. По ливадите пасяха пръснати добитък и коне. Минаха покрай група момчета и момичета, които махаха с ръце и поздравяваха хората от влака. Той забеляза как тя се усмихна с копнеж, докато гледаше децата.

Кръчмарят бе споменал, че е имала три брака, но от тях не се бе сдобила с деца, а само с по едно голямо наследство. Дан се опита да си представи Филип и това прелестно същество като семейна двойка, но не успя.

— С Филип нямате дете. Срамота. Разбрах по лицето ви, че обичате децата.

— Не забравяйте, че сме женени само от осем месеца.

— Значи и двамата искате да имате дете някой ден?

— Да, ако можем. Някои бракове… Вижте, не е ли прекрасно? — смени тя темата. — Всичко се е раззеленило и кипи от живот. Обичам този сезон. Сигурно сте пропуснали много пролети в морето.

Накарай я да се отпусне, стари приятелю. Нека да си мисли, че тя изучава.

— Един свят в синьо носи мир и радост, Рейчъл. Обичам морето. Роден съм за моряк. „Мери Уинд“ е моят дом и моето семейство. Никога не ме е предал. Той е сигурен, бърз и красив. Кораб с три мачти, няколко мили такелаж и платна, с които може да се обвие цяла къща. Той е най-красивият ветроход в света — издължен и строен, изострен откъм носа и гладки мачти. Не съм виждал по-вълнуваща гледка от кораб, който цепи вълните в бушуващо море и кърмата му се облива в кипяща бяла пяна. Не се разтърсва от вибрации и не се блъска във вълните като другите кораби. Изкачва се меко по гребена и гали водата като силна ръка. Шумът на надутите от вятъра платна напомня ритмичните удари на сърце. Да, той е моят дом, моето семейство и моята любов.

— Доколкото разбирам, не сте женен?

— Само за морето. За мен то е една предизвикателна, пълна с изненади, очарователна съпруга — готова на всичко, за да си върне обичта и предаността, ако я изоставиш. Но може да ти вземе живота, ако не я покориш.

Рейчъл не искаше да се отпуска и за миг в негово присъствие.

— Никога не съм била на ветроходен кораб. Само веднъж пътувах с огромен параход. Звучи толкова вълнуващо.

Погледите им се срещнаха.

— Така е. Усещаш как кръвта кипи във вените ти. Може някой ден да ви взема на кораба.

— Това би било чудес… — Рейчъл спря насред дума и се овладя, потискайки опасното чувство, което той събуждаше в нея. — Сигурна съм, че и двамата с Филип ще се радваме да направим едно пътешествие с вашия… кораб — дом — засмя се тя.

Влакът спря за кратко в няколко градчета с малки гари. Намаляваше и увеличаваше скоростта всеки път при приближаване и отпътуване от гарата. Парата съскаше като разярена змия и се отправяше към небето в облаци бяла мъгла. Влакът продължи своя път в неизменното монотонно потракване на релсите и ритмичното полюшване на вагоните. На междинните гари не се качиха никакви пътници в техния вагон. Двамата пътуваха необезпокоявани, седнали един до друг. Раменете им се докосваха, а от време на време, когато влакът завиваше, коленете им се допираха.

— Не знам защо не мога да си представя Филип Маккандлис като плантатор — каза Дан.

Остави го да си мисли, че той те изучава, Рейчъл.

— Той не е. В „Мос Хейвън“ имаме изполичари. Плантацията е разделена на големи участъци, в които живеят и работят други семейства. Плащат ни с половината от реколтата — предимно памук и индиго. Ние сме собственици на земята, къщите, добитъка и инвентара. Ние осигуряваме семена и всичко необходимо. Филип продава продукцията на посредници в града и разделя печалбата на две. Само четирима души са на постоянна работа при нас. Икономката ни, Лулу Ма, управителят Бърк Уелс и двама общи работници. Бърк се грижи за имението и за нуждите на изполичарите. Имаме малко домашни животни и отглеждаме зеленчуци за нас. Така спестяваме много време за работа и излишни усложнения. Ако реколтата се окаже лоша някоя година, ние сме осигурени от другите предприятия. Но досега това не се е случвало.

— Персоналът ви е много предан. Вашата икономка ме изгледа почти разярено, когато ви обезпокоих онзи ден. Като че ли се държи доста свойски с вас, нали? — той се засмя.

— Винаги се е държала така. И никога не ми е причинила зло.

Влакът спря за кратка почивка в Тенил. Пътниците можеха да слязат, да се разтъпчат, или ако желаят — да си купят закуска. Дан отиде да вземе нещо за хапване. Върна се с пушено пиле, още топли бисквити, няколко парчета сирене и отворена бутилка вино, увити в кърпа.

Разгъна още една салфетка и я постла върху скута й. С друга покри и своите колене. Предложи й да си избере от храната. Рейчъл си взе от всичко по малко и му благодари. Дан измъкна две чаши от джобовете си. Напълни едната с вино и я подаде на Рейчъл. След това напълни и своята.

— Сигурно похарчихте доста за този пир?

— Заслужили сме да си угаждаме днес, нали? — пошегува се той.

— Да, и е много забавно.

Как успяваше да я накара да се отпусне и да се чувства щастлива, а в същото време да е неспокойна и да усеща нервите си опънати.

— Харесва ли ви Савана, Рейчъл? Имате ли намерение да останете да живеете с Филип там завинаги? — Дан отхапа от кълката на пилето в очакване на отговора.

— Красив град е. Филип никога не е споменавал за евентуално преместване. Изглеждаше щастлив след напускането на Чарлстон. Защо питате?

— Не съм предполагал, че може да изостави Чарлстон. Там му харесваше. В Савана е по-близо до предприятията си. Защо е слял корабната си компания с тази на Милтън Болдуин?

Тя сдъвка хапката, преглътна й след това отговори:

— В Савана вече имаше няколко корабни компании. А техните бяха малки, за да издържат на конкуренцията. Освен това мисля, че Филип искаше да има някой, на който да разчита, когато той е в Атина или в Огаста.

— Как се е заел с бизнеса с оръжия? Това е много странен избор за деликатен човек като Филип, който никога не е имал наклонности на ловец или боец.

— Не знам. Мисля, че винаги е имал дялово участие в този бизнес. Не го ли е наследил от семейството си? — попита тя Дан. Слушай внимателно, Рейчъл.

— Не. Маккандлис никога не са имали нещо общо с оръжия.

— Тогава, и аз не мога да отговоря. Никога не ми е идвало на ум да го попитам за това.

— Много време ли отделя за тези сделки?

— По няколко дни на всеки пет-шест седмици. Изглеждаше доволен от начина, по който Джордж Ледърс и Харисън Клементс ръководят компаниите. Затова се изненадах, че е преговарял лично с вас.

— Може би защото сме стари приятели — Дан беше затруднен. Щом като Рейчъл беше добра актриса и ловка убийца, защо тогава толкова често допускаше грешката да говори за Филип в минало време?

Тъкмо свършиха закуската си и кондукторът обяви:

— Всички на влака!

Дан отмести остатъците от храната и салфетките и отново напълни чашите с бистро червено вино. Вдигна тост:

— За нашето забавно и успешно пътуване — след което чукна чашата си в нейната.

— Дано е такова — съгласи се тя и се усмихна. Отпусна се върху удобната седалка. Отпиваше от виното и наблюдаваше пейзажа.

Крайбрежната долина в ниската част на Джорджия беше предимно равнинна. С приближаването към Огаста, теренът започна да се променя. Пред очите им започнаха да се редуват все по-често хълмисти възвишения и плодородни долини. Почвата промени цвета си — от наситено кафява и червеникава пръст на север стана пясъчносива и жълта на юг. Пресякоха потоци, лъкатушещи под тунели от дървета и лозя, и бързи реки, които се виеха по земята като змии. Дивите цветя и храсти бяха разцъфнали, с нова премяна от свежозелени листа. Боровете — някъде високи и стройни, някъде ниски с дебели стволове — бяха натежали от шишарки. На мили покрай железопътната линия се простираше гора от дъбове, кедри, тополи и тук-там кучешки дрян. Полята, засети с памук, тютюн, царевица и зеленчуци, вече зеленееха от покълнали филизи. Влакът минаваше покрай къщи, стопанства, обори, пасища, добитък, работници и черни пътища. Скоро щяха да пристигнат.

Огаста… Ако сравняваха Савана с изискана дама, то Огаста беше като дете — в непрестанно движение, нетърпелива, постоянно развиваща се, непрекъснато променяща се, но винаги вярна на неповторимата си външност и характерни черти.

Филип й беше казал, че е най-важният промишлен град в цяла Джорджия. Че е първият търговски център и един от най-големите градове в щата. Наречен на името на принцеса Огаста, майката на крал Джордж III, градът се бе сгушил сред извивките на река Савана. Тъй като зимите тук бяха кратки и меки, градът се бе превърнал в курорт за северняците и богатите плантатори от Юга. Огаста беше и железопътно кръстовище, пазар на памук и текстилен гигант с огромните си фабрики и заводи.

В началото на града влакът намали скорост. Преминаха през хълмисти възвишения и зелени долчинки. Пред погледа им се редуваха обширни участъци ръждивочервена пръст и гъсти борови гори. И от двете страни на железопътната линия бяха построени фабрики, някои от които даже пететажни. С високите си комини те представляваха внушителна гледка. На два пъти влакът пресече мрежата от канали, чиято вода осигуряваше енергията за компаниите в града.

Пристигнаха навреме на „Юниън Стейшън“ — голям комплекс от сгради, разположен на няколко улици. Влакът спря на голяма гара с дървен перон и широки прозорци.

Рейчъл се запита дали Дан бе усетил вълнението й при допира с него, когато й помагаше да слезе от влака. Вълнуваше я и трудната задача, която с пристигането им в Огаста вече се изправи непосредствено пред нея.

— Ще извикам носач, за да свали от влака багажа ни и да го занесе до входа. Изчакайте ме там.

— Аз пък ще наема карета и ще ви чакам.

Рейчъл излезе от гарата и се огледа. Наоколо чакаха много обществени и частни карети. Срещна погледа на един кочияш и му махна да се приближи. Той дръпна поводите, спря екипажа и скочи до нея.

— Спътникът ми ще се погрижи за багажа — осведоми го тя. — Ще отседнем в хотел „Плантерс“ на „Броуд Стрийт“.

Дан пристигна и носачът натовари багажа. Дан му даде бакшиш, благодари, помогна на Рейчъл да се качи на каретата и зае място зад нея. Когато се настаниха, кочияшът цъкна с език, дръпна поводите и подкара конете.

Каретата мина по „Кемпбел Стрийт“. Когато наближиха „Грийн Стрийт“, Рейчъл посочи към някаква сграда, която се виждаше през една улица и каза: — Погледнете, Дан — кочияшът спря за малко, за да имат възможност да разгледат по-добре посочената от Рейчъл постройка.

— Джордж живее наблизо. От него знам, че това е „Биг Стийв“. Бият камбаната при пожар и други бедствия. Кулата е висока пет етажа, а камбаната под купола тежи шест хиляди паунда. Сигурно усещането да се изкачиш по всичките стъпала на витата стълба и от върха да погледнеш града е невероятно.

— За вас сигурно ще бъде колкото вълнуващо, толкова и страшно — отвърна той. Дан се бе катерил по много по-високи мачти от тази кула и на няколко пъти дори се бе олюлявал на върха им в бурно време. Това винаги го изпълваше с усещането за сила, а при вида на стабилния кораб и развълнуваното море долу, го обземаше шеметно опиянение.

— Докато сме тук, трябва да разгледаме забележителностите на града.

— Това би било чудесно — съгласи се той, но в душата му се надигна раздразнение срещу нейното жизнерадостно поведение, защото знаеше, че е вдовица само от няколко дни.

Каретата потегли отново към хотела. Улиците бяха широки. Някои от тях бяха павирани, с обли камъни, други с белгийски плочи. Много улици бяха разделени на две алеи, по средата с красиви градини. Цъфтежът на азалиите бе в разгара си. По тротоарите растяха дървета — див рожков, борове, магнолии, кучешки дрян и всякакви други декоративни видове. Видяха красиви къщи във викториански, класически, гръцки и григориански стил. На места сводовете на порталите бяха обвити с глицинии, чиито красиви гроздовидни цветове пазеха сянка.

Стигнаха „Броуд Стрийт“^[2] и кочияшът спря конете, за да се освободи място в задръстването от каруци, карети, ездачи и пешеходци. Наименованието на улицата беше много, удачно — тя бе толкова широка, че побираше двадесет каруци, наредени една до друга. Двуетажни и триетажни тухлени и дървени постройки се редяха плътно една до друга от двете страни на улицата. Някои бяха с надстройки, в които собствениците живееха направо над работните помещения. По протежение на едната страна се издигаха телеграфни стълбове, а уличните лампи бяха наредени и от двете страни. Почти две преки назад и шест преки напред се разполагаха градските пазари, единият от които с голям купол по средата. Под купола имаше часовник. Показваше пет часа без десет минути.

Когато стана възможно, кочияшът прекара каретата през релсите на тегления от коне градски тролей и изви на ляво. Стигнаха до ъгъла на „Макалтън Стрийт“, където се намираше хотел „Плантерс“.

Дан усети близостта на река Савана, която минаваше през две улици от хотела.

— Мисля, че този хотел е подходящ за вас, Дан.

— Изглежда внушителен — каза той.

Сградата заемаше половината от улицата между двете пресечки.

Рейчъл погледна към огромната постройка. В предната част на хотела, на нивото на улицата, имаше широка веранда. Гостите можеха да почиват сред спокойната обстановка на една тераса над верандата. Част от нея беше покрита, за да пази от слънце и дъжд по време на горещини и валежи.

— Трябва да вземем стаи на третия етаж. Така ще сме далеч от досадните бъбривци, които стоят на терасата до късно през нощта.

Дан плати на кочияша, който разтовари багажа, пренесе го в хотела и се върна. Мъжът разтегли уста в широка усмивка при вида на големия бакшиш и потегли.

— Не трябва да плащате всичко вие, Дан. Аз разполагам със собствени средства.

— Не съм платил кой знае колко, няма да се разоря — пошегува се той. След това леко я подхвана за лакътя и я поведе към рецепцията.

— Две от най-хубавите стаи, за предпочитане на последния етаж и да бъдат една до друга, моля.

Докато мъжът на рецепцията търсеше подходящи стаи в книгата, Рейчъл огледа фоайето. Стените бяха изцяло облицовани с лакирано дъбово дърво. Със същата ламперия бяха и носещите колони, в съседство, с които бяха разположени уединени сепарета за срещи с приятели, за делови контакти или за чужденци, които трябваше да бъдат да бъдат посрещнати с подобаващо на Юга великолепие и гостоприемство.

— Триста и единадесет и триста и дванадесет са свободни, господине. Цената е десет долара на ден, като включва и закуска. Имаме най-добрия ресторант в града, с разумни цени и изискана кухня. За колко време ще отседнете?

Дан погледна към Рейчъл, очаквайки отговора й.

— За една седмица, моля. Заминаваме в понеделник, пети април — тя проследи чиновника, докато изписваше датите, без да погледне спътника си.

Дан се изненада от отговора й. Не беше необходима цяла седмица, за да се свърши някаква малка работа в компанията. Скоро обаче щеше да разбере мотивите й. Защото нямаше намерение да я изпуска от очи, освен докато спи и си прави тоалета. Или ако тя реши, че той е нейната идеална жертва номер четири — нито за миг. При тези обстоятелства това в никакъв случай нямаше да бъде предателство спрямо брат му. Предполагаше, че докато тя не намери безопасен начин, за да оповести за смъртта на съпруга си, няма да започне да преследва нито него, нито който и да било друг. Но беше толкова самоуверена и дръзка, че нищо не би могло да й попречи да направи това, което иска. Проявяваше явен интерес към него, но зад това можеше да се крие друга причина.

— Пиколото ще ви заведе до стаите и ще донесе багажа ви. Надявам се да останете доволни от престоя си при нас. Ако имате нужда от него, обърнете се към мен.

Рейчъл отговори най-любезно:

— Благодаря ви, господине. Сигурна съм, че ще прекараме чудесно във вашия град. Да тръгваме, братовчеде Дан. Нека се настаним и да отидем на вечеря. Страшно съм гладна.

Тя тръгна с пиколото. Дан я последва. Докато вървеше, бедрата й се полюляваха и полите на роклята й шумоляха. Той забеляза колко черна изглеждаше косата й на фона на дрехата с цвят на узряла маслина. Тази жена го поразяваше и смущаваше душата му. Тя се държеше така, сякаш наистина е на почивка и няма абсолютно никакви грижи на този свят.

Стигнаха до стаите и изчакаха пиколото да раздели и внесе багажа. Когато русокосият младеж свърши работата си, Рейчъл и Дан му платиха, той кимна с благодарност и се отдалечи.

— Ще бъда готова след час, капитан Слейд. Само да разопаковам багажа и малко да се освежа.

— Точно в шест и половина ще почукам на вратата. Леката руменина по страните на Рейчъл, не убягна на Дан. Той се замисли дали бутилката с вино, която си поделиха във вагона, не бе причината за това, а също и за веселото й настроение.

Рейчъл заключи вратата на стаята и отиде до леглото. Куфарите й бяха подредени до него. Тя разхлаби каишите и разопакова багажа. Огледа се в овалното огледало и се изненада от зачервените си бузи. Даниел Слейд знаеше, че тя е една щастлива жена, омъжена за стар негов приятел. Трябваше да внимава как се държи пред него, защото иначе би могъл да се усъмни в нейната целомъдреност и морал.

Скъпи Филип… — говореше тя мислено със своя съпруг. Като твоя съпруга се опитах да те обичам и да те желая като мъж, но не успях. Вярвах, че си разбрал и си приел тази действителност. Но може би не е така и затова ме наказваш с тази опасна загадка. Трябва да намеря отнякъде ключа на този затвор, в който си ме заключил. Ако си ме обичал истински, покажи ми следите, по които да тръгна, за да се освободя.

Рейчъл облече семпла, но красива, синя като цвят на метличина рокля. Беше украсена с дантела в слонова кост и малки панделки. Вдигна дългата си черна коса и си направи изискана прическа. Постави копринено цвете в същия цвят като роклята над ухото си. Тъкмо обуваше чорапите и обувките, когато на вратата се почука. Погледна часовника на тоалетната масичка и се усмихна.

— Много сте точен, братовчеде Дан — поздрави тя капитана на вратата. — Аз съм готова.

— Защо да съм братовчеда Дан? — запита той.

— Така ще ви представям по време на пътуването. За да не си помисли никой нещо лошо за нас.

Докато вървяха по дългия коридор към стълбището, Дан попита:

— Често ли сте идвали с Филип в Огаста?

— Само веднъж. По Коледните празници. Гостувахме два дни на семейството на Джордж и още два на Хари в Атина. Филип считаше деловите си партньори за най-близки приятели на семейството. Както знаете, от собственото му семейство не е останал никой. Мъжете прекарваха времето си в работа и срещи с приятели. Аз оставах в къщата със съответната съпруга. И от двата града не видях почти нищо, така че очаквам с нетърпение да ги разгледам сега. Освен това искам да опозная по-отблизо и партньорите му. В отсъствието на Филип това ще ми се удаде по-добре.

— Думите ви звучат така, сякаш не храните голямо доверие към тях? — провокира я Дан.

— Защо смятате така? Аз ги познавам много бегло.

Дан не можеше да разговаря с нея открито за нещата, които му помагаха да разкрива душевните й състояния. Когато беше спокойна, очите й бяха бистри жълто кафеникави, като течен мед, а когато беше напрегната или преследваше някаква коварна цел, те ставаха зеленикавокафяви. Точно този цвят имаха сега. Освен това, когато искаше да скрие вътрешното си напрежение, тя широко отваряше очи. Той даде съвсем друго обяснение:

— Съдя за това по гласа ви и от факта, че оставате за повече от един-два дни.

— Да не би това да обърква вашите планове?

— Не. На мен самия също ми се полага почивка. От много време съм в морето и скоро пак ще се върна там. Мога да се позабавлявам. В момента, няколко вкусни блюда ще ми се отразят добре — той посочи надолу, към фоайето. — От там трябва да минем за ресторанта.

Посрещнаха ги още на входа и ги настаниха на маса до прозореца. Имаше много посетители. След като направиха поръчката, погледите им се срещнаха над застланата с бяла покривка маса със запалени свещи и ниска кристална ваза с ухаещи цветя. До тях долиташе нежните звуци на цигулка и им помагаше да преодолеят напрегнатото си състояние.

Докато се взираше в красивото му лице със сини очи и усмивка, по-ярка от множеството запалени свещи, Рейчъл разбра, че тази вечер няма да й бъде лесно. Трябваше да се пази от този пленителен мъж въпреки романтичната обстановка.

— Разкажете ми за вашите пътешествия по света. Предполагам, че сте видели много интересни места и сте преживели безброй приключения. Разкажете нещо забавно.

Дан усети, че тя променя посоката на разговора и одобри това. Тази вечер Рейчъл беше толкова очарователна и привличаща, че това не можеше лесно да се пренебрегне. След като им сервираха супата от костенурки, Дан започна да й разказва за някои от своите пътешествия. Вече разказваше трета история, когато им поднесоха вечерята — свинско пушено, задушени домати, фасул и бисквити с мед. Към вечерята имаше кафе и гъсто червено вино. Докато се хранеха Дан продължи разказа си, а тя слушаше, задаваше въпроси или коментираше.

Свещите на масата догаряха, когато сервитьорът им поднесе десерта. Чиниите бяха препълнени с плодове, полети с гъста сметана.

Рейчъл погледна съблазнителния десерт и се засмя:

— Направо преядох. Мисля, че не мога да хапна нито залък повече.

Дан преглътна втората хапка, облиза устни и се опита да я изкуши.

— Струва си усилието, Рейчъл. Толкова е вкусно, сладко и ароматично, че го поглъщаш, без да усетиш. Не можеш да се лишиш от такова удоволствие само заради краткото неудобство след това. Някой неща си струва да бъдат направени, въпреки цената, която се плаща за тях после.

За миг Рейчъл се усъмни, че той не й говори за десерта. Сините му очи сякаш хвърляха искри, които можеха всеки миг да запалят огън и да я изгорят. Идваше й да се наведе и да оближе сладкия сироп от устните му. Или да се отпусне в прегръдката му и да го обсипе с целувки направо тук, пред всички. Рейчъл прибягна до някакъв закъснял прилив на воля, за да откъсне погледа си от властните му очи. Взе от десерта и каза:

— Много е хубав.

Сервитьорът ги попита искат ли още кафе. Дан погледна към Рейчъл, която отказа с поклащане на глава. Заяви, че е преяла и не може да се справи с великолепния десерт и е готова да стават. Дан прехвърли сметката от вечерята към своята за хотела.

— Щом не успях да ви изкуша да изядете десерта си, по-добре да тръгваме. Искате ли да се разходим навън? Улицата е добре осветена и изглежда е безопасна.

— Не, благодаря, Дан. Не тази вечер. Изморена съм от дългия, тежък ден. Ще се срещнем във фоайето в осем сутринта, на закуска. След това ще посетим Джордж Ледърс. Навярно той е уведомен за вашия договор.

— О, да. Първо работата, след това забавленията. Разумен избор, мисис Маккандлис. Тръгваме ли?

Рейчъл отмести салфетката. Дан дръпна назад стола й, после я прехвана през кръста и я поведе към стълбището във фоайето.

Пред вратата на стаята й Дан се усмихна и й пожела лека нощ.

— Лека нощ, Дан. Ще се видим сутринта.

Дан остана пред затворената врата и чу превъртането на ключа. Чу още леко скърцане на дърво. Досети се, че Рейчъл се е облегнала на вратата от вътрешната страна. Зачуди се какво ли си мисли, какви чувства изпитва и какви планове крои в момента. Какво възнамерява да направи, щеше да стане ясно на следващия ден. Той се прибра в стаята си, съседна на нейната.

Рейчъл чу стъпките му, когато се оттегли и се зачуди защо се е забавил. Кой и какъв беше капитан Даниел Слейд? Какво място бе отредила съдбата й за него? Каквото й да беше, той навлезе в живота й още в мига, когато пристигна в „Мос Хейвън“ миналия петък. Злодей или герой е Дан, запита се тя. Имай грижа за утрешния ден, каквото и да донесе той — предупреди се тя сама.