Джанел Тейлър
Бъди моя завинаги (16)

Шестнадесета глава

— О, Господи, кого виждам тук? — прозвуча от вратата заядлив глас със силен южняшки акцент. — Щастливата убийца си купува нови дрънкулки с парите на мъртвия си съпруг? Или може да си купува, още по-разкошни бижута, за да завърти главата на следващата си жертва? Ако Филип Маккандлис беше предпочел мен, вместо да се ожени, без да размисли, за тази Черна вдовица, щеше да е още жив и здрав. За кого ще се кичиш този път? Коя е четвъртата ти жертва, Рейчъл?

Тъмнокосата вдовица се обърна и срещна погледа на досадната червенокоса жена, чиито огнени плитки се мятаха буйно по гърба й, но запазваха съвършения си вид. Жълто-зелените котешки очи на Камелия издаваха повърхностния й характер и днес, както личеше, отново беше извадила острите си нокти. Преди Рейчъл да успее да излезе, за да избегне унизителната сцена, двадесет и петгодишната фурия вече беше открила представлението.

— Само една безсърдечна кучка като теб би хвърлила такъв прекрасен човек като Филип Маккандлис в някаква дупка вместо гроб. Дори не си даде труда да му направиш едно прилично погребение, та да могат многобройните му приятели да му кажат едно последно „сбогом“.

Очите на Рейчъл, с цвят на шери, станаха сивкаво зеленикави от гнева, който започна да расте в гърдите й. Тя впери поглед в красивата аристократка с нацупени пълни устни и овално лице. С тънката си дълга шия на Камелия й заприлича на раздразнена кобра, готова да атакува. Рижата фурия заговори отново, преди тя самата да успее да каже нещо, защото вниманието й бе привлечено от двете приятелки на госпожица Джоунс, които се подхилваха окуражително и се посбутваха с лакти една друга.

— О, да — рече провлечено тя, — зная за злодеянията ти. Имам много приятели в полицията, повече, отколкото ти имаш в цялата тази област. Този път вече си вътре с двата крака. Изненадана съм, че все още си на свобода, но това няма да е задълго.

Рейчъл с нищо не показа тревогата си, предизвикана от последните й думи, питайки се дали в тях има нещо вярно. Дори ако междувременно се бе случило нещо, за което още не я бяха разпитали, тя успя да отговори самоуверено:

— А, зле сте информирана, мис Джоунс, и при това се държите непристойно. Нищо ли не сте чували от семейството и учителите си за добро възпитание и маниери?

Камелия едва не зяпна от изумление, че Рейчъл въобще й отговаря, сякаш беше очаквала съперницата й да избухне в сълзи и да напусне бойното поле.

— Откъде би могла да знаеш нещо за доброто възпитание ти, която нямаш нищо общо с него? Ти си една престъпница и този път ще бъдеш затворена и наказана. Делото ти не е приключено, съвсем не е приключено.

Рейчъл разбираше, че спокойствието и самообладанието й вбесяват съперницата й. Затова отвърна с най-благия си тон:

— Няма да се карам с вас, мис Джоунс. Не знаете нищо нито за мен, нито за истинското положение, въпреки клюките, които разпространявате. Вие сте порочната и ненаситната, изгаряща от нетърпение да ме разкъса. Искате да си отмъстите, че измъкнах Крейг и Филип от хищните ви лапи.

Очите на Камелия се разшириха и тя отвори уста.

— Ако те можеха да проговорят от гробовете си или имаха възможността да избират отново, въобще нямаше да става дума за сравнение помежду ни!

Рейчъл знаеше, че е засегнала чувствителна струна, но не можеше да се въздържи да не атакува, за да я принуди да млъкне и затова отстъпи малко от добрия тон.

— Съвсем права си. И този път пораженията ти щяха да бъдат две. Една изпълнена с омраза, разглезена егоистична жена като теб никога не би могла да си намери добра партия, без значение колко лъскава и скъпа е стръвта ти.

Камелия ядосано свиваше и разпускаше юмруци, като че се готвеше да се нахвърли върху омразната си съперница.

— Как смееш да ме обиждаш!?

Адам Мейгс се раздвижи нервно зад тезгяха си. Искаше да попречи на тази сцена да се разрази, но Камелия Джоунс беше твърде ценен клиент, за да рискува да я обиди. Чувстваше се безпомощен в ужасната ситуация.

— По същия начин, по който ти смееш да ме обиждаш и да ме преследваш — отвърна Рейчъл. — Многократно ти предлагах мир и приятелство, но ти настояваше да останеш мой враг и мъчител. Измисляш лъжи по мой адрес и раздухваш неверни слухове. При всяка възможност се опитваш да ме унижиш и нараниш. Крайно време е да пораснеш, злобно момиченце, и да прочистиш главата си от подобни разрушителни мисли. Само така можеш да се надяваш някой мъж да пожелае да се сближи с теб.

Камелия зяпна от възмущение.

— Ти, надменна глупава кучко! Ще ти…

Рейчъл направо я вбеси, като я прекъсна с думите:

— Ето това имах предвид, Камелия. Гневливостта и глупавата ти омраза всеки път те побеждават. Не съм аз причината, че още не си се омъжила — те са виновни за това. Аз не съм ти отнела Крейг и Филип, защото ти не си ги притежавала. Ти си красива и богата и заемаш високо положение в обществото, но за някои мъже това не е достатъчно основание, за да се оженят за жена с такъв неоформен характер като твоя. Дори и да бях виновна, а аз не съм, пак нямаш причина, нито пък право, да се държиш като…

— Млъкни! Да не си посмяла да ме наричаш с разни имена или ще ти издера очите!

Рейчъл забеляза грижливо гледаните й ръце с дълги нокти, които се разпериха за миг, сякаш да я предупредят, и после се свиха в юмруци. Видя и бесните пламъчета в очите й.

— Ясно, ти можеш да ме наричаш, с каквито си искаш грозни имена и епитети, а аз трябва в отговор само да си мълча, така ли? Преди постъпвах по този начин, но с това вече е свършено. Страхувах се, че ако се ядосам и се опълча на хора като теб, ще си навредя дори още повече, отколкото ми вредят тези глупави разследвания и несправедливите клюки. Разбрах, че съм се лъгала. Не съм виновна, така че няма защо да се държа така, като че ли се срамувам или страхувам. Делото ми може да не бъде приключено никога, но властите така и няма да намерят доказателства за вината ми, защото такива не съществуват, защото не съм сторила нищо лошо на никой от четиримата.

— Четирима мъртъвци — трима съпрузи и синът на единия от тях — за три години? — подметна със сарказъм Камелия.

— Наистина странно и злощастно стечение на обстоятелствата, но смъртта им беше естествена или поради злополука.

Рейчъл местеше погледа си върху всяка от трите жени, надявайки се да ги засрами.

— Един ден всички вие, които се съмнявате в мен и ме преследвате, ще се убедите, че съм невинна. Надявам се, че тогава ще бъдете достатъчно поумнели, за да се извините.

— Да ти се извиним? На теб? Когато завали сняг през юли!

— И по-странни неща са се случвали, Камелия, зная го от опит.

Сякаш току-що виждаше бижутата, лежащи на тезгяха, Камелия вдигна едно от тях, което й се стори познато, защото бе виждала Рейчъл да го носи на едно парти. Тя се досети какво става и ехидно се усмихна:

— Дочух, че компаниите на Филип били закъсали. Мисля, че това го доказва. Трябва да продаваш скъпоценностите си, за да ядеш ли, нещастна интригантке? Взимам ги всичките, мистър Мейгс, до едно. Платихте ли й ги вече? — попита тя и Адам кимна утвърдително.

Рейчъл беснееше при мисълта, че тази кавгаджийка ще носи бижутата, с които е принудена да се раздели, за да преживява. Беше й неприятно, че Камелия ще носи нещо, което Филип е избирал специално за нея. Знаеше, че червенокосата щеше да злорадства всеки път, когато ги слагаше, като че те са бойни трофеи.

— Довиждане. Надявам се да не видим скоро, най-добре — никога. Мистър Мейгс, съжа…

Камелия сграбчи ръката на съперницата си, за да не й позволи да си тръгне и жестът й смая присъстващите.

— Не съм свършила още! Ти…

Рейчъл умишлено показа гнева си.

— Напротив, свърши! Ти…

— Не, не съм! Забрави да споменеш капитан Даниел Слейд, твоята четвърта поредна жертва. Ще се погрижа да те обесят, преди да го умориш и погребеш като другите.

Рейчъл се престори на изненадана.

— Какви ги дрънкаш?

Камелия приближи зачервеното си лице към лицето на съперницата си.

— И двете знаем много добре отговора на въпроса ти. Остави го на мира. Ако и него оплетеш в мрежите си и му сториш нещо лошо, ще те убия със собствените си ръце или ще наема някой да го направи вместо мен!

Отново всички присъстващи бяха шокирани от заплахата на червенокосата, макар да се съмняваха, че тя би сторила това.

— Не че това ти влиза в работата, мис Джоунс, но ние сме добри приятели, и ще продължим да бъдем, без значение какво мислиш ти и подобните на теб. Няма да се учудя, ако открия красивото ти носле, напъхано в сегашните ми неприятности. Ако това се случи, още от сега се подготви психически, че ще ти го отрежа.

Камелия впери невярващ поглед в Рейчъл.

— Ти ме заплашваш?!

— Ти си по заплахите, аз те предупреждавам. Въпреки богатството и влиянието ти, представителите на закона няма да те оставят ненаказана, ако извършиш подобно престъпление или платиш на някой да го извърши вместо теб. Можеш да бъдеш сигурна, че ще разкажа за днешната ни среща, и то в подробности, на онези чудесни следователи, когато се видим отново. Разбира се, ако ти първа говориш с тях, направи всичко възможно да им обясниш ясно намеренията си.

— Ще съжаляваш, ако се опиташ да очерниш името ми, уличнице.

— Така ли, скъпа Камелия? Би ли ни разказала още малко за подбудите си?

Една от приятелките на червенокосата я дръпна за ръката, за да я накара да се овладее. Камелия се намръщи, но все пак се поуспокои.

— Друг път, коварна Черна Вдовице — обеща тържествено тя. — Бъди сигурна, че няма да те изпускам от погледа си и ще се вслушвам във всяка дума за теб. Една погрешна стъпка и… — Тя плесна силно с ръце. — Ще бъдеш размазана като досаден комар.

Рейчъл срещна погледа й.

— Виновна или не, моята кръв по ръцете ти би ти доставила огромно удоволствие, нали?

Преди да успее да се спре, безразсъдното потвърждение като че ли само излетя от пълните устни на Камелия.

— Нямаш представа колко голямо.

Рейчъл се усмихна, защото съперницата й се бе изтървала.

— О, бъди спокойна, имам — измърка тя. — И внимавай, аз също няма да свалям очи от теб. Кой друг, ако не една отхвърлена и пренебрегната на два пъти любовница, една ревнива и отмъстителна съперница, би се заел със скалъпването на лъжливи обвинения и мотиви, за да съсипе обекта на омразата си? Дали „приятелите“ ти от полицейския участък са се сетили вече да погледнат на случая в тази светлина? Съмнявам се. На твое място бих внимавала повече какво говоря и какво върша поне известно време, иначе ще ти се наложи също да отговаряш на толкова въпроси, колкото и аз.

Рейчъл се обърна към смутения бижутер, усмихна се и каза:

— Съжалявам, че трябваше да бъдете свидетел на тази толкова недостойна сцена, мистър Мейгс. Благодаря ви за любезността и помощта. Приятен ден.

Рейчъл си тръгна с високо вдигната глава и изправени рамене под смаяните погледи на присъстващите. Не й беше приятно, че се наложи да се държи по такъв начин пред свидетели, но просто не можеше да постъпи другояче, трябваше да се защити и да принуди Камелия да млъкне. Грозната разправия беше изсмукала силите й. Но пък си бе осигурила вниманието от страна на червенокосата поне до края на деня, затова младата жена реши, че е по-добре да не посещава Дан на кораба, дори и придружена от Милтън Болдуин. Нито пък имаше настроение да се среща със съдружника си от корабната компания. Въпреки че изгаряше от желание да види любимия си, Рейчъл каза на Бърк да кара към къщи, където щеше да се отпусне и да помисли върху последните събития.

 

 

— Какво става, мис Рейчъл? — попита Лулу Ма.

Рейчъл се учуди на строгия тон и сериозното лице на икономката си. Не, направо беше смаяна.

— Вече ти казах, Лулу Ма, имах ужасен скандал с Камелия Джоунс в бижутерския магазин на мистър Мейгс. Затова съм толкова разстроена.

— Нямам предвид това. Какво става между вас и оня мъж?

Рейчъл изпитателно изгледа любопитната и безцеремонна жена, изненадана от факта, че икономката беше наблегнала особено на последните две думи.

— Какво всъщност имаш предвид, Лулу Ма?

— Той пристига неизвестно откъде, за да се види с мистър Филип. Вие се опитвате да го разкарате, той обаче лъже пред властите, за да ви спаси от неприятности. Държите се с него студено. След това вие заминавате нанякъде и когато се връщате, отново сте приятели.

— Обясних ти причината за това преди. Ние наистина сме приятели, Лулу Ма. Имах погрешно мнение за него и сгреших, че се държах зле.

— Защото те обича и ти помага ли? Надявам се, че няма да се оставите да ви залъгва, както правеше мистър Нюман.

Рейчъл знаеше, че икономката й постъпва така единствено от тревога и любов към нея, но въпреки всичко, се почувства обидена.

— Дан няма нищо общо с Крейг Нюман, нищо.

Лулу Ма се намръщи.

— Значи вече не е „капитан Слейд“, така ли?

Младата жена очакваше Лулу Ма най-сетне да осъзнае до каква степен предизвиква господарката си и колко й е трудно тя самата да овладее раздразнението си и да не я порицае строго.

— Има ли нещо нередно в това, че сме приятели?

— Нямам му доверие.

Рейчъл отговори спокойно, но твърдо:

— Аз пък му имам доверие.

— Твърде голямо и прибързано, страхувам се. Това само ще докара нови неприятности.

— Какви са причините да не харесваш и да не вярваш на Дан?

— Ето това са причините — посочи към стомаха си икономката, за да покаже, че има предвид интуицията си. — Той ми го казва и досега никога не е грешил.

Но не и този път, оспори наум Рейчъл.

— Не се тревожи, Лулу Ма — каза благо тя. — Не действам прибързано и съм предпазлива, като държа очите си широко отворени. Няма да позволя отново да ме наранят или измамят.

— Имам причина да се притеснявам и да не вярвам на думите ви, мис Рейчъл. Видях снимките в стаята.

— Какви снимки? — учуди се младата вдовица.

— Снимките, които сте правили по време на онова пътуване, дето са в чекмеджето ви.

Рейчъл се ядоса. Нервите й бяха разстроени от преживяното днес, от големите неприятности и опасности, на които беше изложена, и тя изгуби контрол над себе си.

— Значи си тършувала из вещите ми заради неоснователните си подозрения? Това изобщо не е твоя работа, Лулу Ма!

Икономката прие думите й като обида. Тя рязко прави рамене, тялото й застина и бузите и пламнаха:

— Отделях дрехите за пране и ги видях. Толкова много ви се струпа напоследък, че се опитвам да направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна. Така ли ми благодарите?

Въпреки упрека на Лулу Ма и явната й обида, Рейчъл все още беше сърдита.

— Защо не ги остави на леглото ми, както обикновено?

— Казах ви вече — отвърна женицата, — мислех, че с това ще ви помогна. Когато видях снимките, страшно се притесних. Рекох си, че той може да ви докара само неприятности. Не искам да страдате повече.

— Няма защо да се притесняваш.

И младата жена разказа за приема в Огаста, на който бяха поканени и подчерта, че идеята да се снимат била на Джордж Ледърс, който мислел, че двамата с Дан са братовчеди и че това ще им бъде един хубав спомен.

— Снимките не могат да ми навредят.

— Не се знае какво би станало, ако ги намери някой, който не би трябвало да ги види. По-добре ги унищожете.

При мисълта, че може да се наложи да изгори този скъп на сърцето й спомен, Рейчъл потръпна. Опита се да поуспокои страховете на икономката си с нова лъжа:

— Двамата не сме сторили нищо нередно, така че няма от какво да се опасявам. Снимките са чудесни, пък и аз изглеждах много добре на онзи прием. Освен това Дан е стар и много близък приятел на Филип. Няма причина някой да реши, че поведението ни е непристойно.

— Забравяте миналото си — не се предаваше Лулу Ма, — разследването, опасното положение, в което се намирате, злите езици, които не ви оставят на мира. Истинска лудост е точно сега да се сближавате с някой мъж. Знаете какво ще кажат хората — че сте си избрала номер четири и сте започнала да го омайвате преди още тялото на мистър Филип да е изстинало.

Двамата с Дан взимаха всички предпазни мерки, за да крият връзката си, така че нямаше опасност това да й създаде проблеми.

— Налага се да поема този риск, Лулу Ма. Не мога да зарежа всичките си приятели и познати мъже, за да не давам повод за клюки. Пък и те, така или иначе, няма да престанат.

— Именно мъжете, с които сте се сприятелявала, са ви причинявали най-големите неприятности, мис Рейчъл. Стойте настрана от тях поне докато приключи следствието — настояваше тя.

— Не зная колко време ще продължи това, Лулу Ма. Съмнявам се, че делото ми изобщо е приключвано, след като беше започнато преди две години. Няма значение какво правя и какво говоря — винаги ще се намери някой, на когото то да не се понрави. Трябва да се погрижа животът ми да стане възможно най-нормален.

— Дори и ако трябва да пострадате заради подобна глупост?

— Нека аз самата реша кое е най-доброто за мен, а не ти или който и да било друг. Съжалявам, че трябва да го кажа, но отсега нататък аз ще направлявам живота си.

— Никога преди не сте трясвали вратата пред лицето ми. Той е, нали? Той е причината да се държите така!

Рейчъл си помисли, че икономката й се държи собственически с нея и като че ли я ревнува, беше отегчително настойчива и обидена. За да бъде мир, младата жена рече:

— Много съм напрегната, Лулу Ма. Дан ми оказа незаменима помощ. Точно сега имам най-много нужда от неговата сила и подкрепа. Той не ми се натрапва.

— Той ви желае, мис Рейчъл. Той ви преследва, виждате ли?

— Дори това, което казваш, да е вярно…

— Той ще ви има. Знам го. Просто го усещам. То ме плаши.

Необичайното поведение на Лулу Ма притесняваше Рейчъл. Тя се запита, дали икономката й не се е побъркала. Или пък я тормозеше притеснението, че господарката й може да изгуби всичко и да се наложи двете отново да се справят сами с трудностите. А може би се страхуваше, че младата жена ще избяга с Дан и ще я остави да се оправя, както може.

— Успокой се — каза кротко Рейчъл, — благодаря за любовта и загрижеността ти. Ще се оправя, Лулу Ма, всички ще се оправим. Скоро неприятностите ще приключат и животът в „Мос Хейвън“ отново ще се нормализира.

Икономката поклати тъжно глава и няколко сиви кичурчета коса се измъкнаха от кока й. Тъмнокафявите очи бяха пълни с мъка.

— Не, мис Рейчъл, не и този път. Просто знам това. Този път ще пострадате сериозно. Дано Господ се смили над мен, не мога да ви предпазя от погрешни стъпки. Какво ще стане с нас?

— Продължавай да ме обичаш, вярвай ми и ме разбирай и бъди търпелива, Лулу Ма, и аз ти обещавам, че нещата скоро ще тръгнат към по-добро. Не мога да се съсредоточа върху решаването на проблемите ни, ако се караме. Моля те, помогни ми.

— Няма ли да нарушите обещанието, което ми дадохте?

— Не, скъпа приятелко, никога. Нямаше смисъл да ми задаваш този въпрос, щом сме заедно и заедно понасяме несгодите.

— Права сте, мис Рейчъл. Срамувам се от себе си. Ще ви помогна.

— Благодаря ти, Лулу Ма. А сега ще взема една хубава хладка баня. След днешното пътуване се чувствам мръсна, напрегната и трескава.

— Точно от това имате нужда. Ей сега ще приготвя всичко. А после ще ви сготвя, най-вкусната вечеря, която някога сте яла.

Рейчъл реши, че е по-добре да не спори и остави икономката да приготви банята й.

— Много си мила, скъпа приятелко. Отивам да взема нещата си за къпането. Нали не си забравила къде ти казах, че съм скрила кутията с парите, ако ти потрябват за пазаруване. Не можех да рискувам да се случи нещо с последните ни пари.

— Господи, имай милост над нас.

 

 

В седем вечерта Даниел Слейд пристигна в „Мос Хейвън“. Направи му впечатление, че икономката се намръщи щом го видя, когато отвори вратата. С няколко пестеливи думи тя го упъти, към гостната и се заизкачва на горния етаж.

След няколко минути Рейчъл влезе в стаята и усмихнато го поздрави. И двамата трябваше да се съобразяват с присъствието на възрастната жена, която разчистваше чиниите и остатъците от вечерята. Младата вдовица предложи на Дан нещо за пиене, но той отказа. Подеха весел и безобиден разговор, докато Лулу Ма довърши работата си и излезе от къщата.

— Защо не дойде да ме видиш днес? — попита Дан. — Чаках те и се притеснявах целия следобед. Беше казала петък, нали?

Рейчъл разказа за спречкването си с Камелия Джоунс в бижутерския магазин.

— След всичко това реших, че в понеделник ще имам по-добро настроение. Съжалявам, че си се притеснявал. Може би наистина трябваше да ти съобщя, но реших, че ще се досетиш, че нещо ми е попречило да дойда, например, че Милтън е бил зает.

— Тази ужасна жена — промърмори Дан. Чудеше се какво е правила Рейчъл в бижутерския магазин, след като бе останала почти без пари.

— Защо си ходила там? — не издържа той.

Младата жена реши да му каже истината. Дан остана потресен, че нещата са се влошили толкова.

— Не се притеснявай за пари, Рейчъл, ще ти дам толкова, колкото ти трябват. Каква сума ти е необходима, за да оправиш проблемите си?

— Засега нищо, но все пак, благодаря. Ако нещата съвсем се влошат, ще ти кажа.

— Не трябваше да продаваш бижутата си, за да се издържаш. Толкова ли си горда, че не искаш да приемеш пари от мен — като дар или заем?

— Да — потвърди тя. — Точно сега не искам да завися нито от теб, нито от някой друг. Трябва да напрегна на сили и сама да се погрижа за себе си.

Докато говореше, Рейчъл забеляза Лулу Ма, която надничаше иззад единия страничен прозорец. Това я разгневи, но тя не показа, че е забелязала икономка. Сложи пръст пред устата си, за да предупреди Дан, че трябва да замълчи.

— Лулу Ма ни подслушва — изговори тя само с устни, след това намигна и се усмихна, за да заблуди възрастната жена.

— Бил си добър приятел на Филип, а сега си такъв с мен. Благодарна съм ти за всичко, което направи и продължаваш да правиш, за да ми помогнеш в този труден момент. Ако ми е нужен заем, който да ми помогне до настъпването на по-добри дни, ще се обърна към теб. В понеделник имам работа в града, бихме могли да обядваме заедно и да побъбрим. Страхувам се, тази вечер съм много уморена.

Дан разбра, че му определяше среща едва след няколко дни. Стана му неприятно, че Лулу Ма провали визитата му, а подозрителното й поведение го заинтригува. Въпреки това отговори любезно:

— Разбирам, Рейчъл. Подобни сцени изтощават. Да обядваме заедно в понеделник е добра идея. Моля не се колебай да изпратиш Бърк при мен, ако има нужда от нещо или ако се случат други неприятности. Защо не дойдеш да ме изпратиш до вратата, за да останем за миг сами?

— Благодаря ти, Дан — каза тя, докато вървяха към вестибюла. — Много мило и благородно от твоя страна.

В мига, в който се скриха от дебнещия поглед на Лулу Ма зад стените на преддверието, двамата се прегърнаха и жадно се зацелуваха. Трябваше да бързат, защото предполагаха, че ако се забавят малко повече, бойката жена може да влезе и да ги изненада.

— Ще се видим в понеделник на кораба ти — прошепна тя.

— Обичам те, Рейчъл — прошепна той. — Някой ден ти също ще ме обикнеш.

— Може ли някоя жена да ти устои дълго? — тя се усмихна. — Кой би могъл да ти съперничи или да се сравнява с теб, Даниел Слейд?

— Никой, надявам се.

— А сега си тръгвай. Ще ти обясня всичко подробно в понеделник.

Той я целуна и прегърна отново.

— Лека нощ, любима.

Младата жена прокара пръсти по съблазнителните му устни:

— Лека нощ, Дан.

Рейчъл отвори вратата и излезе с него на верандата. Двамата си махнаха за сбогом и тя изчака, докато той се качи на коня си и потегли. Влезе вътре, заключи вратите и прозорците, после угаси лампите и се качи в стаята си. Надникна през прозореца на тоалетната, която беше най-високото място в сградата и видя светлинка да проблясва в двора край жилището на Лулу Ма, което се намираше зад кухнята. Рейчъл реши, че икономката е побързала да влезе в стаята си.

Рейчъл не можеше да си обясни защо Лулу Ма, която й бе служила вярно толкова дълго време, я шпионираше — по-точно ги шпионираше. Дали защото я обичаше и се тревожеше за нея? Или имаше друга причина? Предположенията, които Дан неотдавна бе изказал, че някой друг е виновен за нещастията, струпали се върху нея, не излизаха от ума й. Ако наистина беше прав, този някой трябва да бе започнал злодействата си още след сключването на първия й брак.

Отново, както и преди години, се запита, дали пък Лулу Ма не е обичала и желала Уилям Барлоу. И ако е било така, дали не се бе почувствала предадена, когато той е предпочел младата и красивата пред по-възрастната и грозноватата? Лулу Ма ги бе посетила през онзи съдбоносен проследен ден. Тя мразеше Крейг Нюман и също бе дошла в къщата им в деня на неговата смърт. Лулу Ма се бе опитала да я разубеди да не се омъжва за Филип, беше я предупредила, че това ще завърши зле. През целия месец преди смъртта на Филип Лулу Ма се отнасяше странно с него, сякаш му бе сърдита за нещо.

Докато двамата с Дан отсъстваха от града, икономката, която знаеше деня на завръщането им, е имала чудесната възможност да се свърже с представителите на закона. Може би Лулу Ма беше по-умна, отколкото изглеждаше. Може би беше способна да напише четливо едно писмо, например това, за което бе споменал следователят. А може би възрастната жена мразеше всички мъже — много от изказванията й навеждаха на тази мисъл.

Уилям Барлоу и синът му… Крейг Нюман… Филип Маккандлис… Би ли могла една заклета стара мома и лъжеприятелка…

Не позволявай да те налягат такива лоши и налудничави мисли, укори се Рейчъл. Лулу Ма понякога се държи странно, но не може да извърши четири убийства!

След като получи писмото от майка си, младата жена знаеше, че Ърл Старджър има алиби за два от най-важните случаи. Пък и той никога не би наел друг човек да извърши престъпленията вместо него. Би убил със собствените си ръце, за да изпита садистична наслада! Не, явно това не беше дело на развратния й втори баща.

Камелия Джоунс? Беше подла, но не би могла да убие.

Пол, братът на Крейг? Злобен и отмъстителен, но също вън от съмнение.

Рейчъл не можеше да се сети за друг, който би имал причина да убие съпрузите й или да изпитва сатанинското желание да я унищожи. Тези разсъждения отхвърляха всички, които познаваше! Това я върна отново към налудничавата й теория за проклятието, което тегнеше над нея и мъжете, с които се свързваше!

Внезапно я прониза ужасяваща мисъл. Лекарят, който представителите на закона бяха ангажирали да работи върху случая с Крейг, я беше попитал навремето дали някога е страдала от временно загубване на паметта или кратки припадъци. Той бе споменал, че има хора, които вършат неща, за които после не си спомнят и че такива хора не носят отговорност пред закона за действията си през въпросните периоди. Тогава Рейчъл си бе помислила, че това е само уловка, за да я принудят да си признае с надеждата, че наказанието й ще се размине. По-късно Филип й бе обяснил, че такава болест действително съществува.

Миналото нахлу в изтормозения й мозък. Когато синът на Уилям умря, тя беше задрямала. Събуди я викът му. Когато почина Уилям, тя спеше в съседната стая. Когато Крейг падна и си счупи врата, тя не чу вик, който той може би бе издал, защото в същото време бе загубила съзнание, докато работеше в градината — може би от палещото слънце или от тревогите, които имаше с него, а може би и поради бременността си, за която тогава още не знаеше. Когато умря Филип, тя отново спеше в друга стая.

Възможно ли е човек да извърши такива ужасни неща, без да си дава сметка за това, изпадна тя в паника. Възможно ли е да има такива престъпни наклонности, за които самият той не подозира? Възможно ли е да съществува някаква зла сила, някаква друга Рейчъл, която живее в нея и действа подмолно, без самата тя да го знае? Дали развратният Ърл й омразата й към него не бяха пробудили още едно същество в нея?

Господ да ми е на помощ. Разбира се, че не. Това е невъзможно, истинска лудост. Нали? — мислеше объркана тя.

Младата жена се питаше как би могла да разбере със сигурност, но нищо не й идваше на ума. Не смееше да отиде на лекар, защото това би означавало да се предаде сама! Ако предположенията й се окажеха верни и тя наистина беше опасна, ако проклятието да бъде Черната Вдовица ръководеше другата й, скрита природа, тогава нейният любим Дан ще бъде изложен наистина…

— Престани, Рейчъл. Това е невъзможно, невъзможно — промърмори тя, опитвайки се да превъзмогне завладяващата я паника, защото вече не беше сигурна, че е невинна и че не страда от някаква форма на лудост.

 

 

В събота Рейчъл, придружена от Бърк Уелс, наобиколи арендаторите в плантацията, за да убеди и себе си и тях, че всичко е наред. Носеше семпла черна рокля с дълги ръкави, в която й стана горещо, тъй като към обяд на този първи ден от май слънцето започна да прежуря.

След като се върна в къщи, постоя доста време в хладката вода, за да се освежи, после изми тъмнокестенявите си коси. Не беше спала добре предишната нощ, затова днес се чувстваше уморена и нервна. Седна навън, за да изсуши косите си на залязващото слънце, а в това време мозъкът й трескаво работеше.

Днес, след като предишната нощ бе шпионирала срещата й с Дан, Лулу Ма като че беше по-спокойна от обикновено и много внимателна с господарката си. Рейчъл се питаше, дали икономката й не подозира същите ужасни неща, за които тя самата бе мислила предишната нощ, и не се ли опитваше да я предпази, като пречи на връзките и с мъжете, с вероятните нови жертви. Младата жена обаче се страхуваше да подхване тази тема с Лулу Ма. И с който и да било друг.

Все още нямаше вести от Харисън Клементс, Джордж Ледърс или Милтън Болдуин. Като че ли всички бяха доволни от безмълвното им съдружие. Или може би просто очакваха това, което трябваше да се случи след тринадесет дни, на страшния четиринадесети май. Добре, че поне в къщата й не се случиха повече неприятни инциденти и не пристигнаха други заплашителни писъмца, което беше успокояващо.

Майка й щеше да пристигне да я види през следващия уикенд и може би най-сетне двете щяха да се помирят, щом Ърл нямаше да е наблизо, за да създава проблеми.

Дан… Колко го обичаше, как копнееше за него, колко й липсваше. Изгаряше от желание отново да бъде в обятията му, да се опива от целувките му, да тръпне от ласките му. Той се отнасяше с еднакво уважение към нея и пред хората, й, когато бяха сами. Вече можеха да говорят свободно един с друг, нямаше лъжа помежду им. Но когато единият се нуждаеше от тишина или уединение, другият не се чувстваше пренебрегнат. Връзката им с всеки изминал ден ставаше по-здрава и по-силна. И той сигурно очакваше в близко време да му признае любовта си и да се съгласи да му стане жена. Смееше ли обаче да направи това, докато не е сигурна, че не представлява опасност за него? Най-лошите й страхове, повтаряше си тя, не може да са верни. Знаеше, че единствената причина да се съмнява в своята невинност и нормалност, беше невъзможността да заподозре друг виновник за „лошия си късмет“.

 

 

В неделя сутринта, както беше обичаят и преди смъртта на Филип, Рейчъл и Лулу Ма се облякоха официално и отидоха на службата в една малка църквица в западния край на града. Рейчъл забеляза, че почти половината богомолци бяха вежливи, макар и да не се отнесоха особено приятелски с нея. Останалите обаче я гледаха намръщено, сякаш тя нямаше право да влиза в Божия дом, защото е престъпница, нищо че все още е ненаказана. Свещеникът я приветства затова, че се е върнала и изказа съболезнованията си за смъртта на съпруга й. Изглеждаше наистина благоразположен и изпълнен със съчувствие и младата жена изпита благодарност към него и облекчение.

По пътя към къщи Лулу Ма заяви ядосано на Рейчъл:

— Не трябва да ходим повече там, мис Рейчъл, при ония лицемери, които ви гледаха с такава омраза!

— Не можем да причиним зло сами на себе си, за да ги накажем, приятелко. Пък и не мога да се затворя в къщи, като че ли се срамувам или страхувам от нещо.

Възрастната жена не отговори и те изминаха остатъка от пътя в мълчание. Рейчъл усещаше някаква промяна в отношението на Лулу Ма към нея и това я тревожеше.

След обяда Рейчъл излезе в двора, за да се погрижи за цветята и декоративните храсти. Погали с пръст листенцата на гардениите, мечтаейки да разцъфнат по-скоро, за да може да пълни с тях вазата в спалнята си и през нощта да се наслаждава на упоителния им аромат. Уханието им ставаше замайващо силно, когато цветовете повяхваха и умираха, като че ли майката природа искаше тази жертва за подаръка, който правеха на хората.

Рейчъл се запъти към мястото, където бе погребан третият й съпруг. Загледа се в купчината пръст.

— Ако някой ти е причинил зло, скъпи Филип, аз ще го открия и ще го накажа — прошепна тя. — Ще намеря отговора на тази загадка. Но ти наистина страшно си объркал всичко! Няма ли да е истинска ирония на съдбата, ако почиваш близо до мястото, където може би си заровил онези дяволски пари, които могат да закопаят мен, ако не ги открия.

Известно време стоя така, без да откъсва поглед от гроба, изпълнена с тъга по своя добър приятел и спасител, от когото отчаяно имаше нужда сега.

— Къде са те? — попита умолително тя. — Не мога да прекопая цялата плантация с надеждата да ги открия.

— Какво да откриете, мис Рейчъл? — попита Лулу Ма, която беше чула последните й думи, докато безшумно бе дошла до тук.

Младата жена се стресна уплашено и ахна.

— Изплаши ме, не те чух да се приближаваш.

След това излъга, тъй като нямаше избор.

— Филип е изтеглил парите ни от банката малко преди да умре и ги е скрил някъде. Не знам дори дали са в „Мос Хейвън“. Иска ми се да ги намеря. Това ще разреши много от проблемите ни.

— Защо е постъпил така?

— Не зная. Последните месеци преди смъртта си той беше доста променен. Сигурно е имал основателна причина. Ако не беше в безсъзнание, преди да издъхне, щеше да ми каже.

— Държеше се странно, преди да умре. Гледаше дълго във въздуха, като че виждаше нещо там. Отмъкна уиски. Оставяше яденето си. Говореше грубо с мен. Дори задигна пари от кутията за домашни разходи. Много се притеснявах.

Рейчъл не попита защо Лулу Ма не й бе казала всичко това по-рано.

— Имаше проблеми във връзка с работата си. Сигурна съм, че не се е държал умишлено грубо с теб. Освен това, един мъж не може да открадне уиски или пари от собствения си дом.

— Не казах, че ги е откраднал. Просто се криеше, като че ли ги краде.

За да има с какво да залага, помисли със страх младата жена.

— Предполагам, че ги е дал на Бърк, за да купи продукти или семена, докато той самият не намери време да отиде до банката и да изтегли пари. Помислих, че после е забравил да ги върне в кутията, пък и не считах, че трябва да го разпитвам за собствените му пари — отговори тя.

— Сега нямаше да сме в такова положение, ако парите си бяха там, където трябва да бъдат.

— Положението се оправи, след като продадох бижутата си.

— Не се е оправило, щом е трябвало да направите това!

Рейчъл не искаше отново да се впуска в спорове, защото не знаеше докъде можеха да доведат те.

— Може да е така, но всичко това е минало, така че нека да го забравим. Освен това нямам кой знае каква нужда от бижута.

— Дойдох да попитам какво да правя с картината, която свалихте от стената в спалнята си, за да сложите на нейно място тази на капитан Слейд.

Рейчъл една се сдържа да не наруши обещанието, което сама си бе дала — да не се кара днес с Лулу Ма.

— Не е на Дан. Моя е. Аз я видях, харесах я и я купих — отговори тя с нарастващо раздразнение. — Знаеш, че никога не съм харесвала онези нацапотени цветя. Когато дойдох да живея тук, заварих и тази картина. Но досега не бях намерила нещо подходящо, с което да я заменя.

— А защо кораб?

— Притежавам половината от много кораби и от една корабна компания, Лулу Ма, и освен това живеем в пристанищен град. Картината е много хубава — драматична и вдъхновяваща. Филип също би я харесал. Ако той я беше видял, сега тя щеше да стои над камината в гостната. Не я ли харесваш?

— Не, мадам, но аз не разбирам много от картини за океана. Значи искате да изхвърля тази с цветята?

— Просто я увий и я занеси на тавана. Бърк ще ти помогне. Не искам да паднеш и да се удариш.

Знаеше, че ако тя самата се бе опитала да свърши тази работа, Лулу Ма щеше да се разбунтува, пък и искаше този разговор да приключи колкото се може по-бързо.

— Добре, мис Рейчъл. Дълго ли ще стоите тук?

— Не, защо?

— Не е хубаво да се притеснявате и да страдате толкова. Мистър Филип не трябваше да ви оставя в такова състояние.

Не губи самообладание, Рейчъл!

— Сигурна съм, че не го е желаел, Лулу Ма.

— Това не променя нещата. Не ми харесва как се отнасят с вас от години вече.

Рейчъл разбра, че трябва да се заеме с този проблем преди нещата да се влошили съвсем. Макар да се страхуваше от това, което знаеше, че е длъжна да направи.

— Лулу Ма — започна тя, след като си пое дълбоко въздух, — аз те обичам и съм ти благодарна за всичко, което правиш за мен. Не ми е приятно да те мъмря и да ти правя забележки, но напоследък като че ли забравяш, че аз съм ти господарка. Езикът ти е много остър и си пъхаш носа в личния ми живот прекалено много даже за близък приятел. Трябва да промениш държането си или ще си имаме неприятности.

Докато говореше, забеляза изненадата и обидата, които се изписаха върху лицето на икономката.

— Мис Рейчъл, как можете да ми говорите така? Никой не ви обича повече от мен, никой не се грижи толкова за вас. Защо ми причинявате болка?

— Наистина не бих искала да ти говоря така, Лулу Ма, но ти се отнасяш с мен като с дете, и то непослушно дете. Разпитваш ме за всичко, което казвам и върша и често оспорваш действията и решенията ми. Аз съм тази, която ще избирам приятелите си и ще преценявам кое е най-доброто за нас. И моля те, не говори така грубо за Филип, той беше добър човек, само дето в края на живота си беше малко пообъркан. Точно сега имам много проблеми. Не утежнявай допълнително обстановката, като ме принуждаваш да се държа деспотично с теб. Неприятно ми е, когато не се разбираме.

— Извинявайте, мис Рейчъл, не предполагах, че съм била лоша.

Възрастната жена изглеждаше разкаяна и Рейчъл омекна.

— Не лоша, приятелко — отговори тя, — просто се държиш прекалено покровителствено. Аз съм голяма жена. Мога сама да се оправям с проблемите и с хората. Правилни или грешни, решенията трябва да бъдат мои. Нали така?

— Да, мис Рейчъл, отново ще стана такава, каквато бях.

Младата вдовица се усмихна и добави:

— Аз също, Лулу Ма. Хайде сега да хапнем баница е мляко. Повече няма да говорим по този въпрос.

Влязоха заедно в къщата и отидоха в трапезарията. Рейчъл наля млякото в чаши. Когато се обърна към Лулу Ма, видя, че тя втренчено я гледаше, играейки си с ножа, който държеше в ръцете си.

— Нещо не е ли наред? — попита Рейчъл, после погледна към тепсията и видя кървави вадички, които се стичаха по кората на баницата.

— Ти си се порязала! — извика тя.

Лулу Ма погледна учудено наранената си ръка, като че ли не усещаше болка. Тя се намръщи и възкликна:

— Виж какво направих! Съсипах баницата!

— Не се притеснявай.

Рейчъл и подаде някакво парцалче с думите:

— Стегни порязаното, за да спреш кръвта, докато изтичам за бинт и лекарства.

И тя се втурна към банята на горния етаж, грабна това, което й беше нужно и се върна, за да се погрижи раната.

По-късно Лулу Ма каза, без да откъсва очи от превързаната си ръка:

— Благодаря. Ще изхвърля баницата и ще направя друга.

— Не го прави веднага. По-добре легни да си починеш. Напоследък много работиш и сигурно си изморена. Аз ще приготвя вечерята. И без спорове.

 

 

Рейчъл имаше нужда да види Дан, но засега копнежът й трябваше да задоволява единствено с негови снимки. Отвори чекмеджето, за да открие, че и трите липсваха, а на тяхно място имаше оставена бележка. Някой отново я предупреждаваше с нейния почерк, че морският капитан щеше да умре, ако тя не се раздели с него… Рейчъл впери поглед в последните няколко думи — „от твоята собствена ръка, както и останалите. Ако искаш да живее, откажи се от него. Аз съм единственият, за когото е безопасно да бъде с теб, защото никога не би могла да ме убиеш.“

Някой си е свършил работата, докато те бяха в църквата, тъй като снимките все още бяха в чекмеджето тази сутрин, когато се обличаше. Лулу Ма явно не бе виновна за кражбата им, тъй като Рейчъл беше получила другите бележки, когато беше извън града. Естествено и тя самата не можеше да ги е…

 

 

В понеделник Рейчъл се облече изключително грижливо, за да изглежда възможно най-добре за среща си с Дан същия следобед. Първо възнамеряваше да посети Милтън Болдуин, за да види как вървят работите във фирмата. Можеше пък да има късмет и нещата да се бяха пооправили след последния им разговор. Възможно беше дори да й даде някаква част от печалбата. Сигурно той всеки месец взимаше от касата пари за лични разходи, така че би трябвало да даде и на нея като съсобственик на фирмата. Надяваше се разговорът им да бъде приятен и резултатен, тъй като след това очакваше Милтън да я придружи до кораба на Дан, за да не дава храна на клюките. Но дори и да откажеше, тя пак щеше да отиде, пък нека злите езици си говорят каквото искат!

Съдружникът й я посрещна сърдечно. Усмихна се и каза:

— Мислех да ви посетя днес следобед, така че идвате точно навреме. Трябва да обсъдим много важен въпрос.

Обхвана я вълнение.

— Намерил сте купувач за фирмата?

Милтън се намръщи и поклати глава.

— Не, страхувам се, че не става въпрос за това. Не исках да ви притеснявам с този проблем по-рано, за да имате време да се възстановите след преживяното от внезапната смърт на Филип. Сега, когато вече сигурно сте успели да получите парите от неговата застраховка и банковата му сметка, непременно трябва да уредим този въпрос.

Той взе някакъв лист хартия от бюрото и й го подаде.

— Прочетете това споразумение. Можете ли да изплатите парите от посочения тук заем? Нуждая се от тази сума, Рейчъл. Филип обеща да я върне на шестнадесети април. Ако ли не, както ще видите от договора ни, аз получавам и неговата част от компанията. Дадох ви две седмици повече от уговорката ни, за да успеете да се съвземете от загубата на съпруга си и да сложите в ред делата си. Нямам възможност да изчаквам повече. Искате ли да откупите документа за заема или ми предоставяте вашата част от фирмата? Заемът е за шестдесет хиляди долара и е пресрочен. Законно, поради неспазване на срока, компанията е вече моя, но аз не мога да постъпя така с вас. Помислете си и ми кажете какво е решението ви.