Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (7)

ТАЙНСТВЕНИЯТ СТАРЕЦ

Моряците продължиха пътя си към острова. Ту във водата, ту по скалите, след час най-сетне стигнаха брега, образуван от работата на милиардите животинки.

Яниш излезе пръв на него и другарите му чуха скоро :

— Бързо, приятели! На земята лежи човек!

В този момент луната се изплъзна изпод голям облак и освети нощта.

На брега лежеше наистина възрастен човек. Ексмахараджата се наведе над него с намерение да прослуша сърцето му.

Лежащият бе с изпокъсани моряшки дрехи; дълга, мръсна и невчесана брада скриваше половината лице и се спускаше по гърдите.

Лежеше неподвижно като умрял.

— Жив ли е? — попита Пирата и се наведе също над тайнствения жител на острова, загубен сред океана.

— Сърцето бие — отвърна Яниш, — този старец не е мъртъв, но може би скоро ще бъде.

— Затова гласът му беше толкова слаб — забеляза Сандокан, — не трябва да го оставяме да умре.

— Пулсът става все по-бавен — каза Португалеца.

Сандокан извади от пръста си грамаден златен пръстен, с който имаше навика да не се разделя никога, и го поднесе към ноздрите на стареца. Натисна невидимо копче.

Пръстенът — подарък от факира, който му бе помогнал да изиграе комедията със смъртта, съдържаше някаква индийска течност, която притежаваше силата да влива нови струи живот в един изтощен организъм.

— Ако старецът не отвори очи под влиянието на този пръстен, няма надежда за него! — заяви Сандокан и продължи да натиска невидимото копче.

Не след дълго старецът отвори очи и въздъхна дълбоко.

— Животът му се възвръща! — извика Сандокан и постави пръстена на ръката си.

— Сърцето бие с по-голяма сила — прибави Яниш, — наистина пръстенът ти е омагьосан!

Сандокан взе ръката на стареца и каза:

— Мистър, можете ли да говорите? Както виждате, ние дойдохме, за да ви помогнем; не беше лесно да се промъкнем до острова, но няма да съжаляваме, ако можем да ви бъдем полезни!

— Благодаря! — прошепна старецът със слаб, но ясен глас на индийски.

Опита се да се повдигне.

— Какво правите, мистър! — каза Сандокан.

— Искам да стана — каза старецът, — моля ви, помогнете ми.

Сандокан и Яниш изпълниха желанието му.

Старецът се изправи.

— Сега какво? — запита Яниш, като видя, че той прави опит да проходи.

— Ще ви заведа в моя дом — отвърна тайнственият обитател на рифовете на дявола.

— Къща ли имате? Много добре, мистър! — каза Яниш. — Приемаме с радост вашето гостоприемство. Както виждате, мокри сме до костите!

— В този миг Еллора сигурно се безпокои много — прибави старецът.

— Еллора! — извика Сандокан. — Коя е тя?… Ваша дъщеря?

— Почти моя дъщеря … — отговори старецът с глас, в който се долавяше голяма обич.

— Далеко ли е вашата къща? — запита Яниш.

— Не… половин час път от тук, може би малко повече, защото… нали виждате, не мога да ходя бързо. Днес бях решил, че ще свършат завинаги моите седемдесет години!

— Седемдесет години? — извикаха в хор моряците.

— И от петнадесет години ли сте на този остров? — попита Сандокан.

— От петнадесет! И повече! — отвърна старецът и се облегна на ръката му. — От тука, господа.

Групата навлезе в рядка гора. След стотина крачки дойде до малко възвишение.

— Моята къщица е зад онази могила — каза старецът, — сега ще заобиколим.

— Никой ли не се е приближавал до този остров? — попита Яниш. — Никой ли не се е опитвал да ви спаси?

— Никой — прошепна старецът, — корабите, които се опитаха да сторят това, се разбиха в подводните скали и оттогава никой не се доближава до този проклет остров.

— Моряците вярват, че той е обитаван от дявола, който хвърля светкавици върху корабите и ги разрушава! — каза Яниш.

— Не … — въздъхна старецът.

— Те казват, че са виждали дявола, когато движел светкавиците — забеляза Сандокан.

— От петнадесет години ходя на брега, за да движа запалена факла — каза старецът.

— Всяка нощ? Цели петнадесет години? — извика Сандокан.

— Нито една нощ не пропуснах да сторя това! — пошепна странният старец. — Винаги се надявах, че Всевишният ще ни изпрати някого на помощ… Имах право… Ето, вие дойдохте!

— Бяхме се насочили съвсем в друга посока — каза Сандокан, — или по-точно не се бяхме отправили за където и да било, когато стреляхме по патиците… Но как сте прибегнали до това средство? Голяма случайност беше, че вашето послание попадна в ръцете ни.

— Този начин за съобщения — отвърна старецът — опитах с всяка птица, която ми се удаде да хвана на острова: връзвал съм съобщения на краката на гълъби, на албатроси, на жерави и диви патици. Последната бях ударил със стрела.

— Защо не сте писали малко повече думи? — запита Яниш. — Разрешаването на вашия ребус умори доста умовете ни.

— Не можах да направя друго — пошепна старецът, — нямах сили, страхувах се, че ще умра, така както се страхувах и преди малко, когато ви давах знак с факела.

— Как си палите огън? — запита Сандокан.

— Еллора го пали. . .

— Еллора?

— Да … Тя ходи няколко пъти до потъналите кораби. С мачтите си построихме доста сносна къща. Нищо необходимо не ни липсва и аз бих завършил спокойно тук дните си, ако бях съвсем сам и ако не трябваше да поправя една несправедливост…

— Несправедливост ли? — запита Сандокан.

— Да, по отношение на Еллора.

Луната осветяваше пътя на моряците, които бяха заобиколили могилата.

Вик на изненада се изтръгна от устата на Яниш.

— Жито?!

— Да, това е малка нива, която сам засях със жито … От дълги години събираме доста добра жътва.

— Посели ли сте други растения?

— Всичко, каквото ми беше възможно. В един от корабите намерихме различни семена.

В далечината се виждаше висок конус.

— Какво е това? — запита Сандокан.

— Малък угаснал вулкан.

— Угаснал вулкан? — каза Сандокан замислен. Тигъра на Малайзия се бе спрял и наблюдаваше конуса; някаква мисъл се зараждаше в главата му. Яниш попита:

— Какво, братче?

— Мисля, че ако бяхме открили този остров преди десетина години, щяхме да причиним още по-големи главоболия на нашите неприятели!

— Наистина този остров е една непревземаема крепост — забеляза Яниш, — кой знае дали няма тепърва да ни послужи… Както виждаш, на път са да се случат много интересни събития. Този старец скоро ще ни разкаже тайната на Еллора!

Поеха през нивата.

— Ето моята къща — каза старецът.

На двадесет крачки от тях под сребристата светлина на луната се виждаше дървена постройка, покрита с камъни, ниска, но доста широка.