Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (21)

ГОСПОДАРИТЕ НА ДЖУНГЛИТЕ

Дола напусна двореца и тръгна към пирамидална постройка, върху която се издигаше кубе. Това бе храмът, който магьосницата бе посветила на Сива.

Вратата беше отворена.

Влезе и се озова в мрачно преддверие, прекоси го и се отправи към „залата на черепите“, където двамата офицери я очакваха с пленника.

Дола изгледа Сандокан с нескрито любопитство, После погледът й стана зъл и страшен,

Сандокан издържа този поглед. Дори се усмихна подигравателно.

Той се намираше пред царицата на най-кръвожадната секта в Индия, защото в сравнение с „Капалика“ другите и даяките можеха да се оприличат на агнета и зайци.

Но погледът на Дола не можеше да сплаши Сандокан. Той знаеше, че го очаква смърт, и не се смущаваше.

От четирите стени висяха черепите на жертвите на най-кръвожадния от всички индийски богове. В средата на залата се виждаше кресло, на него седна Дола.

Двамата офицери, примрели от страх, очакваха разпита.

Но нейното внимание бе привлечено единствено от Сандокан, Тя се учудваше, че този мъж не трепери пред нея и запазва необикновено спокойствие,

— Кой си ти? — запита тя.

— Сандокан! — отвърна Тигъра на Малайзия. — ти, ако не се лъжа, си владетелката на „Капалика“,

— Сандокан! Какво означава това име? — попита тя.

— Твоето нещастие, кръвожадна господарке на Гондвана! гласът на Тигъра прозвуча заплашително.

При тези думи Дола скочи и каза на двамата офицери:

— Излезте и нито дума за това, което става тук и което е станало вече!

Офицерите се подчиниха.

Владетелката на „Капалика“ и Тигара останаха сами един срещу друг.

— Ти искаш моя провал? — попита тя. — И затова ли помогна на Амравати да избяга от храма? Какво се надяваш да извлечеш от оня луд?

— Надявам се да изгони теб и недостойния син на „Капалика“, когото ти смени с дъщерята на Амравати! — каза Сандокан.

Дола изръмжа като ранено животно.

Нима и този човек знаеше истината? Значи ревниво пазената тайна на „Капалика“ беше узната?

Дола остана известно време в мрачно мълчание, сетне извика с треперещ от ярост глас:

— Ти знаеш тайната на „хората на черепа“! А никой освен тях не трябва да знае, че на трона на Гондвана седи човек, в чиито вени не тече царска кръв. Ти трябва да умреш! И знаеш ли как ще умреш?

— Не ме интересува. Защото това изобщо няма да стане?

— Не! няма да умреш от моите ръце. Ще бъдеш изяден от „господарите на джунглите!“ — отвърна Дола с остър смях,

— От тигрите?

— Тигрите не са господари на джунглите на Гондвана. Господари са червените кучета! Те са много по-страшни от тигрите, когато са гладни! Аз имам шестнадесет такива кучета, които от петнадесет дни не са яли нищо! Те ще се забавляват отлично с теб!

Сандокан познаваше свирепостта на червените кучета, които бродеха из индийските джунгли и които не се страхуваха да нападат дори и тигри. Движеха се на групи и винаги оставаха под заповедите на най-дивото и властно куче, затова не се страхуваха да нападат всички други животни.

— Тези червени кучета — продължи магьосницата — ни служат, за да изяждат всички изменници на „Капалика“! Не се страхувам от Амравати! Амравати е луд и не знае кое е неговото дете! Не ме интересува къде е той сега. Дори да му се възвърне разумът, никой няма да му повярва! Но ти, признавам си, ме плашиш! За нищо на света няма да пощадя живота ти! Кожения човек ще дойде тази нощ да те вземе и ще те заведе при червените кучета. Ще присъствувам на твоята смърт.

Дола излезе бързо от „залата на черепите“ и затвори вратата. Неочаквано я налегна силна умора подир снощната оргия, при все това има сила да се довлече до стаята на Кожения човек.

В съседство с неговото жилище бе и залата, където пазеха кучетата. А тя се състоеше от четири стени, едната от които представляваше желязна решетка: зад нея се мятаха в див лай шестнадесет кучета.

Полукучета, полувълци, те имаха извънредно заплашителен вид.

Когато Дола влезе, те започнаха да се хвърлят към решетката още по-бясно, защото знаеха от опит, че появата на тази жена означава изобилно ядене.

Кучкарят бе облечен в кожа от глава до пети, затова и носеше прякора Кожения,

Ядеше лакомо. Бе свалил половината от кожената шапка, която закриваше главата му. Лицето му имаше жестоко изражение, много сходно с това на кучетата, които бяха толкова опасни, че той трябваше винаги да носи тази дреха, изработена от специална твърда кожа. Така можеше да се движи сред тях и да ги насъсква към неща, които доставяха удоволствие на Дола. От време на време на кучетата хвърляха трупове на убити или живи хора, заподозрени в измяна на „Капалика“.

— Тази нощ за вас ще има прясно месо — каза господарката на Гондвана, — тази нощ ще отидеш в „залата на черепа“, там ще намериш един мъж, който ще им доведеш за закуска! Ще го доведеш тук и ще го развържеш, за да си помисли, че може да се защищава от кучетата. Не се страхувай, не е въоръжен,

— Да се страхувам от човек? — усмихна се зло Кожения. — Ще изпълня заповедта ти, господарке!

— Ще дойда в полунощ, да присъствувам на зрелището! — каза Дола.

— Ще те чакам! — склони глава палачът.

Дола отиде в покоите си, легна и заспа като мъртва.

След полунощ, когато в голямата зала започваше оргията, царицата на „Капалика“ влезе в клетката на червените кучета.

Посрещна я силен лай.

Палачът, готов изцяло с кожения си костюм, я чакаше, като държеше револвера си насочен към гърдите на изменника на „Капалика“.

Въпреки заповедта на Дола, пленникът бе вързан толкова много, че лицето му не можеше да се види добре.

— Както виждам, уплашил си се от него! — каза подигравателно Дола, след като хвърли поглед към пленника. — Той наистина е опасен човек! Заведи го в клетката. Искам да погледам как ще послужи за храна на тези добри Животни! О, Сива! Изпрати в ада душата на изменника на „Капалика“, човека, който знае нейната тайна!

Кожения се опита да блъсне пленника при кучетата. Започна борба и скоро и двамата се озоваха в клетката.

Като че ли раздвижени с пружина, червените кучета с бесен скок се намериха върху затворника и забиха зъби в месата му. За миг дрехите му бяха разкъсани. Човекът падна, а кучетата продължиха да го разкъсват с диво ръмжене. Жестоката царица на „Капалика“ се смееше високо и ехидно, а Кожения стоеше неподвижен пред страховитото зрелище.