Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малайски пирати
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il fantasma di Sandokan, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 18 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (1 май 2006 г.)

Източник: http://dubina.dir.bg

Публикация: Издателство „Тренев & Тренев“, София, 1991

История

  1. — Добавяне

бе вече залязло: тънка мъгла се стелеше по дърветата.

Малкият отряд се отдръпна в палатките, а тигърчетата запалиха големи огньове, за да плашат зверовете, които изобилствуваха в горите на Гондвана. .

ФАКИРЪТ

На следния ден всички бодро поеха пътя през гъстите огромни дървета.

Сандокан и Яниш за развлечение убиха тигър. Еллора и Хирундо застреляха две нилго, за да доставят на компанията прясно месо.

Подир обяд Яниш и Сандокан обмислиха начина, по който щяха да се промъкнат в храма. Към залез ще се скрият в храсталаците около него, а през нощта ще се опитат да отворят вратата. Най-трудно ще бъде да се узнае в коя част на храма е затворен принц Амравати. — Ще хванем в плен войниците — каза Яниш — и те ще ни кажат. Това е най-лесно.

Португалеца, свикнал с победите, вярваше, че при добро желание всичко е постижимо за упорития, дръзкия, безстрашния борец за справедливост. Този оптимизъм му даваше сили и при най-опасните предприятия. Като се нахраниха добре, потеглиха отново. След продължително придвижване, според пресмятанията на Нандар, спряха на около стотина метра от храма. Потърсиха закрито място, за да разпънат палатките си.

Сега трябваше да се подготви внимателно и крайно предвидливо нападението,

— Нандар ще остане тук с Еллора и с четири тигърчета — каза Сандокан, — всички останали ще дойдат с нас в храма.

— Със слоновете ли? — попита Яниш.

— Мисля, че ще бъде по-добре да отидем без тях — каза СандОкан, — слоновете ще привлекат вниманието на охраната.

— Моля ви, искам да дойда с вас — каза живо тя, — не намирате ли, че е най-справедливо аз първа да видя моя баща?

— Така е — каза Яниш, — това твое желание показва каква благородна душа имаш, въпреки че си отраснала на пуст остров.

— Нандар, моят втори татко ми вдъхна само благородни чувства! — гордо отвърна Еллора.

— Точно защото дължиш всичко на Нандар, трябва да разбереш, че това, което ще предприемем, въпреки думите на Яниш, не е много лесно. Може да се завърже опасно сражение, през което не бива да се рискува ценният живот на владетелката на Гондвана. Ти ще останеш при твоя втори баща!

— Не, нека дойде с вас! — извика тихо и крайно развълнувано старецът. — Познавам добре Еллора и знам, че ако не тръгне, ще и бъде много мъчно! Иди, Еллора! Тези момци ще съумеят да те опазят!

— Благодаря, татко! — възкликна Еллора. — Отивам да спася моя баща, когото не познавам, но го нося в душата си… както и теб!

В дълбоките и черни очи заблестя решителен пламък. Тя взе пушка и боен нож. Яниш я погледна, усмихна се, сетне обърна погледа си към Хирундо.

Момъкът каза задъхан:

— Искам и аз да тръгна!

— Не искаш да оставиш Еллора сама, разбирам те! — каза Сандокан. — Ето че нощта падна! Дано трите милиона индуски богове бъдат над нас!

Сандокан, Яниш, Еллора, Хирундо и дванадесет тигърчета тръгнаха през тъмната гора.

Над земята се издигаше лека мъгла. Гробното мълчание се нарушаваше само от рева на някой звяр или от шума, който грамадните прилепи произвеждат скрилата си.

Бойната група тръгна по утъпкан от слоновете път.

Измина в пълна тишина около стотина крачки и неочаквано спря.

Пред нея се издигаше огромна сянка: храмът!

Всички тръгнаха по-бавно и още по-тихо.

Храмът бе широка, здрава постройка с голяма бронзова врата. Вековни дървета тара го заобикаляха от три страни.

Сандокан пошепна на приятелите си да го чакат, промъкна се до вратата като дива котка и забеляза, че едно от дърветата се издигаше съвсем близо до храма, че клоните му стигаха до прозорец.

Ако се покатереше по дървото, нямаше да бъде трудно да достигне до прозореца, а през него — вътрешността на храма.

Върна се при приятелите и им изложи своя план за действие. Яниш го прие възторжено, Еллора също.

Тигърчетата носеха здраво въже, което щеше да им послужи добре. Решиха Сандокан, Яниш и Хирундо да се прехвърлят през прозореца в храма, а тигърчетата да пазят отвън. t

Португалеца се изкачи пръв.

Еллора го последва.

Свободният живот на острова я бе направил извънредно гъвкава. Скоро тя достигна Яниш, последвана от Сандокан и Хирундо.

Четиримата тръгнаха крайно внимателно по дебелия клон, който се простираше до прозореца.

Хирундо завърза единия край на въжето за клона, а другия му край прехвърли през прозореца.

От храма не се чуваше никакъв шум. В тъмнината не можеше да се различи каквото и да било. По всяка вероятност войниците, натоварени с пазенето на принц Амравати, спяха дълбоко.

— Да се прехвърлим! — прошепна Сандокан. — Само това ни остава!

— Слизайте! Въжето е достатъчно дълго и достига пода! — каза Яниш, след като разтърси въжето, за да разбере докъде стига.

Но неговото учудване бе много голямо, когато усети, че въжето е опънато и оказва известна съпротива.

Без да проговори, хвана ръката на Сандокан и я поднесе към въжето.

Сандокан усети същото.

— Какво е това?

— Като че ли на другия край на въжето има някаква тежест. Сигурно е някой от войниците, който го е забелязал и иска да мине за много хитър.

— Да опитаме да дръпнем. Той ще пусне въжето! –, пошепна Сандокан.

— Та да вдигне тревога?!

— Ако ни е забелязал, и без това ще я вдигне. По-добре е да узнаем навреме какво е това!

— Да, имаш право… Да теглим! Сандокан, Хирундо и Яниш хванаха въжето и го издърпаха.

След пет минути ръката на Яниш докосна човешка глава.

— Някакъв мъж е хванал въжето със зъби — каза той.

Сандокан и Хирундо протегнаха ръце и след малко на прозореца бе издърпан странният човек. Като седна на прозореца, той пусна въжето. Ръцете му бяха завързани на гърба.

— Благодаря — каза той, — развържете ме и да слизаме! Войниците може да се събудят!

Кой беше този човек? В тъмнината не можеше да се различи нищо.

Хирундо развърза въжето, с което бяха стегнати ръцете му.

Голяма надежда затрептя в сърцето на Еллора:

— Кой си ти?

— Принц Амравати ли си? — попита Хирундо.

— Не.

— Тогава кой си?

— Аз съм факир! Войниците на принц Ситасива ме хвърлиха в храма, защото им поисках милостиня. Обезоръжиха ме, вързаха ме, за да ме убият утре сутринта. Чух преди малко, че нещо става в храма. Всички войници са заспали. Видях, че от прозореца се спуска въже, и застанах под него. Можех да се заловя само със зъби и така вие ме издърпахте.

Всички гледаха с безкрайно учудване необикновения странник.

— Но още сега ще те хвърлим в храма, ако не ни кажеш всичко, което знаеш — каза Яниш.

— Всичко, каквото знам, ще ви го кажа — пошепна факирът.

— Знаеш ли къде е принц Амравати? — попита Сандокан.

— В подземието на храма.

— Откъде знаеш това?

— Слушах войниците, като си говореха, преди да заспят.

— Колко войници има тук?

— Дванадесет.

— Въоръжени ли са?

— С ножове и револвери.

— Как се отнасят с принц Амравати?

— Никой не трябва да го вижда и той не трябва да вижда никого. Спускат му храната през една дупка откъм тавана.

— Значи теб щяха да те убият? — попита Сандокан.

— Да, защото войниците ми казаха: „Който не е на служба при принца и влезе в храма на Теханда, бива убит.“

— Ти излезе жив благодарение на чудо — прошепна Яниш — и затова можеш да благодариш само на нас! Уважавам много малко факирите. Мисля, че всички са лъжци и мързеливци. Но…

— Има доста измежду тях, които са честни хора.

— Например ти!? Какво знаеш да правиш? Факирът остана няколко минути в мълчание. После каза:

— Знам да чета мислите на хората.

— Тогава знаеш ли защо сме тук? — попита Сандокан.

— Да, за да освободите затворника — отвърна факирът, — това няма да бъде много трудно, ако войниците продължат да спят … И това ще стане, ако постъпите така, както ви кажа аз!

— Добре, докажи, че има още факири, които правят чудеса — каза Яниш — Хайде, побързай!

От някакъв скрит джоб на плата, който обвиваше бедрата му, факирът измъкна нещо, което в тъмното не можеше да се различи добре.

— Това вещество, като се запали, разпръсква дим, който действува приспивателно — каза факирът, — запалете го и го хвърлете в храма.

— Какво ще направи тоя дим, когато прозорците са отворени? — забеляза Яниш.

— Той е тежък и ще падне ниско. Войниците са заспали на пода.

Яниш извади клечка кибрит, запали я и я приближи към черното вещество. Сетне го хвърли в храма.

— След няколко мига войниците ще изпитат въздействието на дима — каза факирът. — Ако не ми бяха вързали ръцете, отдавна да ги бях приспал. Сега можете да работите спокойно: те ще спят дванадесет часа.

— Ами ако се подиграваш с нас? — попита Сандокан..

— В такъв случай ще ми дадете урока, който ще заслужа, защото ще сляза с вас в храма!

— Има ли наистина в Индия честен факир? — попита Яниш.