Емилио Салгари, Джовани Бертинети
Призракът на Сандокан ^[0] (20)

В ДВОРЕЦА НА СИТАСИВА

Предположението на ексмахараджата на Асам се потвърди. Бягството на принца, затворен от седем години в тъмницата на храма, бе хвърлило в ужас войниците. Върху техните глави щеше да се излее гневът на Ситасива и на Дола.

Трябваше веднага да се узнае от новия затворник къде е бил заведен принц Амравати и с каква цел е бил отвлечен.

Двама офицери и четирима войници слязоха в подземието.

Сандокан бе разбрал вече в какво неизгодно положение се намира.

Когато видя войниците, които слизаха по въжето, Сандокан се скри в тъмнината. В едната си ръка държеше револвера, в другата — ножа.

Един войник запали факла и тъмницата се освети.

Жесток бой се разгърна между Тигъра на Малайзия и шестимата мъже. В полукръг те започнаха да заобикалят Сандокан, който се защищаваше отчаяно. Когато изпразни револвера и нарани двама войници смъртоносно, се опита да продължи боя с ножа; но ако Тигъра беше страшен, неприятелите му бяха многобройни.

Раниха Сандокан с куршум в лявата ръка и той се видя принуден да изпусне ножа.

Войниците това и чакаха: хвърлиха се бясно върху него, обезоръжиха го с големи усилия и го завързаха с въжето, което висеше откъм отвора.

— Изтеглете горе пленника! — заповяда единият от двамата офицери.

Войниците изпълниха заповедта.

— Кой си ти? — запита единият офицер, като повдигна факлата към лицето на Пирата.

Сандокан изгледа всички с гневен поглед:

— Кой съм аз ли? Този, от когото трябва да се страхувате много повече, отколкото от вашата магьосница!

— Да се страхуваме? От теб? — каза офицерът. — Каквито и мълнии да хвърлят очите ти, не можем да се страхуваме от теб! Вързан си, в ръцете си ни и трябва да ни кажеш къде си отвел нашия затворник!

Сандокан размисли малко и отвърна:

— Вие можете да ме измъчвате колкото си искате, можете и да ме убиете, но Тигъра на Малайзия никога няма да издаде каквото и да било!

— Ние сме войници на Ситасива — извика другият офицер, обиден от начина, по който му говореше Сандокан, — ами ти, дето се наричаш Тигър на Малайзия, всъщност кой си?

— Аз съм ужасът за чакали като вас! — отвърна Сандокан. — И така, както съм вързан, предпочитам да ме убиете.

— Няма да те убием, но ще те бодем с ножовете си, докато ни кажеш къде е нашият затворник!

— На вас няма да кажа нищо! — отвърна Сандокан. — Заведете ме при вашия раджа.

— Ще му кажеш ли?

— Ще му кажа, ако намеря, че е достоен за това Офицерите се отдръпнаха и размениха шепнешком няколко думи. После приближиха до Сандокан:

— Ще бъдеш заведен при раджата — каза единият.

— И той ще намери начин да те накара да проговориш! — добави другият.

В това време няколко войници бяха излезли от храма и се върнаха да кажат, че слоновете са изчезнали.

— Ще отидем до най-близкото село, откъдето ще вземем слонове — каза единият офицер, — сега оставането ни тук е безполезно. Единият затворник избяга, другият умря. Да заведем този при принца. Върху него той ще излее гнева си!

Тръгването бе ускорено.

Сред войниците, готови да се хвърлят отгоре му при първия опит за бягство, Сандокан излезе натъжен от храма.

Какъв ли план да обмисли?

Все още не можеше нищо да реши. Надяваше се, че щом излезе от храма, неговите приятели ще се опитат да го спасят. Но в гората не се долавяше никакъв шум от слоновете, нито пък имаше някакъв признак, че приятелите са наблизо. Вероятно сега те бяха далече.

Сандокан и пазачите му вървяха няколко часа до първото село, войниците взеха два слона.

Призори пристигнаха в Кампти, в двореца на Ситасива.

Младият принц току-що привършваше една от своите луди оргии. В грамадната зала факлите догаряха под първите слънчеви лъчи, които нахлуваха през прозорците.

Ситасива, излегнал се на широк ориенталски диван, бе заобиколен от двадесет пленителни танцувачки; придворните и министрите бяха насядали покорно наоколо. Върху купчина меки възглавници се беше свила Дола и пиеше непрекъснато силни алкохолни питиета.

Остри смехове, викове и прозявки се носеха из залата през вълните на силни ароматични изпарения.

Царицата на „Капалика“ бе изпаднала в жестока екзалтация: главата й бе замаяна от алкохола, а очите й разпръсваха светкавици.

От време на време тя шепнеше неразбираеми заклинания, след това се смееше остро.

На една от възглавниците до дясната й ръка бяха подредени дълги, бляскави и много остри ножове с кокал ени дръжки.

Дола хващаше по някой от тях, мереше се в някой придворен или в някой паж и го хвърляше към него. Ако придворният или пажът не се окажеха достатъчно ловки, за да се отместят, ножът се забиваше в месата им и те ревяха от болка.

Твърде често царицата на „Капалика“ улучваше добре и тогава жертвата падаше мъртва на пода.

За фанатичната последователка на Сива това бе знак, че богът я покровителствува.

Но Дола беше вече уморена; ръката й не успяваше да се прицелва.

Останалите живи придворни избягваха ударите и

— Не можеш да удариш вече Дола! — каза Ситасива и се прозя. — А това е много лошо предзнаменование! Сигурно Сива е недоволен!

— Може би! … Навярно очаква голямото жертвоприношение! — извика Дола и очите й заблестяха още по-диво.

— Огромната статуя на Сива е довършена — каза единият от най-лицемерните министри, който стоеше до Дола, — да се надяваме, че англичаните няма да нападнат Гондвана, за да ни забранят тази своя жертва, от която зависи благоденствието на нашата земя!

— Англичаните не са господари на Гондвана — каза Дола — и никога няма да бъдат.

Като взе отново нож, тя го хвърли към един паж, който пресичаше залата, загледан към движенията й. Пажът се наведе и ножът се заби в отсрещната стена.

На лицето на Дола се изписа силно безпокойство.

— Какво ли нещастие ще се случи… ръката ми не може да улучи вече.

В този момент влезе управителят на двореца, и Лицето му бе мрачно. Той приближи и се поклони:

— Господарке, неприятна новина… Амравати е избягал от храма на Теханда.

Дола силно пребледня.

Погледна бързо към Ситасива, който бе прегърнал една от красавиците, и нищо не чу.

— Говори по-тихо — каза Дола, Амравати избягал? Не е възможно!

— Офицерите дойдоха сами да ни известят и да доведат човека, който е улеснил бягството на Амравати.

— Иди и кажи да ме чакат! В „залата на черепите“! — заповяда Дола.

Управителят се подчини.

Никой не чу това, което каза той,