Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (19)

Глава 18

В следващата минута между двамата братя се възцари напрегната тишина.

— Не мислиш, че… — поде Чейс, шокиран.

— Не — прекъсна го нетърпеливо Дейн. — Не мисля. Познавам и двама ви прекалено добре. Познавам и Никол по същия начин. Да, аз съм много загрижен за Никол, харесвам я много — така, както ти харесваш Жан. Никол е много привлекателна жена, и то не само физически. Трябва да съм сляп, а и лъжец, за да кажа нещо друго. Но дори да бях толкова глупав, че да се опитам да вкарам Никол в леглото си, тя щеше да избяга. Тя не е като жените, които ти си имал след развода си. И със сигурност не е разрушител на семейните огнища като Линет — да се мъчи да изстиска мъжете, пък другото да върви по дяволите.

— Господи! — каза Чейс отвратен. — Никол наистина те е омагьосала, нали? Ако тя е такава светица, защо прави секс с мен след познанство само от няколко дни? Това едва ли е образец на добродетелност и майчинство, нали?

— Ако е легнала с теб…

— Да, легна! — прекъсна го нетърпеливо Чейс. — Не си въобразявай нищо друго.

— Тогава, случило се е, защото те е пожелала достатъчно силно, че да превъзмогне…

Останалите думи на Дейн бяха заглушени от злонамерения смях на Чейс. Липсата на страст от страна на Никол все още изгаряше гордостта му. Той беше толкова горещ, почти подивял от страст, а тя беше студена и се контролираше.

— Тя е студена чак до сърцевината — каза Чейс. — Дори не знае значението на думата „страст“.

На Никол й прилоша и й се доповръща. По цялото й тяло изби студена пот, а в устата си усети солен вкус. Без да се тревожи повече дали вдига шум, тя пусна креслото и се втурна към банята, която беше на долния етаж.

Едва успя да стигне навреме. Беше й наистина много лошо, като че ли конвулсиите на тялото й можеха по някакъв начин да изтрият последните няколко ужасни минути, в които беше чула как я обсъжда и отхвърля единственият мъж, на когото се беше доверила, за когото вярваше, че е толкова подходящ за нея.

— Какво, по дяволите…? — каза Дейн и се обърна с лице към вратата, иззад която идваха шумовете.

Чейс също се обърна, после изтича вън от кухнята.

— Сигурно на някое от децата му е прилошало.

Изпревари Дейн и стигна пръв до банята. До затворената врата чу, че се пуска тоалетното казанче, а после и шума от течащата от кранчето вода. Отвори рязко вратата, като очакваше да види някое от децата.

Онова, което видя, го шокира.

Никол беше бяла като платно, със затворени очи, държеше се за ръба на мивката и изглеждаше така, сякаш всеки миг ще падне на пода. Ръцете й трепереха толкова силно, че водата, с която се опитваше да наплиска лицето си, се стичаше по предната част на яркосиньото й потниче. Тънкият плат прилепваше към тялото й на големи мокри тъмносини петна.

Чейс се пресегна през нея, за да вземе хавлията. Намокри я и започна да обтрива лицето й, като че ли беше дете.

Когато хавлията докосна лицето на Никол, тя отвори очи. Бавно фокусира поглед върху Чейс. Нададе накъсан вик и започна да го бута с ръце толкова силно, че гърбът й се удари в стъклената врата на кабинката с душа. Стъклото се разтресе, но не се счупи.

Той я хвана и й помогна да се задържи на крака. Когато тя почувства ръцете му да се стягат около нейните, потрепери конвулсивно. Изстена тихо и направи единственото, за което й бяха останали сили. Извърна лице, за да не го вижда.

— Добре ли си? — Чейс почувства как тя започна да се отпуска в ръцете му. Главата й се люлееше свободно от страна на страна. — Никол!

Напразно, тя се бореше срещу ръцете му. Не искаше той да я докосва. Започна да шепти: „Не!“ отново и отново, като че ли това можеше да й помогне.

Ако можеше в този момент да пожелае смъртта, щеше да го направи.

— Остави я! — каза Дейн с дрезгав глас.

— Тя има нужда от помощ — каза Чейс. Подкрепяше я с едната си ръка, а с другата държеше ръцете й, за да не се съпротивлява. — Толкова й е лошо от грипа, че едва стои на краката си.

Дейн изруга тихичко.

— От нещо й е прилошало, да, но не мисля, че е от грипа. Пусни я. Не виждаш ли? Тя не иска да я докосваш.

Мрачният тон на брат му изненада Чейс. После разбра какво се опитва да му каже Дейн. Неспокойствието, което изпитваше, откакто снощи се беше разделил с Никол, се събра на топка в стомаха му. Той си пое рязко дъх през зъби и хвана Никол за брадичката, с което я принуди да обърне лице към него.

— От колко време беше във всекидневната? — запита я.

Тя отново затвори очи, за да не го вижда.

— Погледни ме! — каза Чейс с дрезгав глас. — Какво чу?

Тя отвори очи, но не го погледна. Сякаш гледаше през него, не виждаше нищо, а и желаеше да не усеща нищо. Би продала и душата си, за да може някак си да изчезне.

— Пусни ме. — Гласът й беше като гласа на непозната. — Добре съм. Не ме докосвай. Моля те. Пусни ме. Недей. Добре съм.

Той си пое мъчително дъх. Погледна първо пребледнялото лице на Никол, после — това на Дейн, на което се четеше безпомощност и болка.

— Какво, по дяволите, става? — запита Чейс.

— Ти спечели облога — каза Дейн уморено, — но загуби, братко. Загуби много. Но не толкова много, колкото загуби Никол. По дяволите! — Той затвори очи за миг, защото не можеше да понесе да гледа агонията й. — Пусни я, преди отново да й е прилошало от теб.

Чейс не искаше да повярва на онова, което изразяваше лицето на Дейн, гласът му, което подсказваха отпуснатите му рамене.

— Никол? — прошепна той, обърнал се отново към нея.

Тя затвори очи.

Той погледна пребледнялата, трепереща жена, която подкрепяше, и почувства как болка стяга гърлото му. Не искаше да повярва, че беше позволил на отвращението си към жените да замъгли правилната му преценка до такава степен, че да нарани жена, чиято единствена вина е, че му се е доверила и го е пожелала.

Когато е дочула разговора, Никол е разбрала, че вече не може да докопа Дейн. Изпитала е дълбоко разочарование, но едва ли то е причинило прилошаването й. Жените, които разчитат на мъжете да ги издържат, обикновено са по-издръжливи. Или би трябвало да бъдат.

— Никол. — Гласът на Чейс беше нежен, но тонът му — много твърд. — Съжалявам, но с това трябва да се свърши. Не можех да остана настрани и да ти позволя да съсипеш брака на брат ми.

Тя си беше мислила, че не може да бъде наранена още повече. Голяма грешка. Можеше.

По цялото й тяло премина мощна тръпка. Мисълта, че хората може би мислят, че тя преследва Дейн, беше за нея такъв удар, както и признанието на Чейс, че го е разочаровала като жена.

— Ако имаш нужда от пари… — започна отново да говори Чейс.

— Млъкни! — каза Дейн студено, с което безцеремонно го прекъсна. — Исусе Христе, Чейс, какво се е случило с теб? Нима не виждаш, че Никол държи на мен само като на приятел? Но е пожелала теб и съм готов да се обзаложа, че не е поставила никакви условия за връзката ви и не е поискала нито гаранции, нито пари, нали така?

Чейс затвори очи и се замоли брат му да греши. Страхуваше се, много се страхуваше, че ще се окаже прав.

„Не ме е помолила за нито едно проклето нещо. А после ми благодари. Не за удоволствието, което съм й дал, но просто за липсата на болка.“

Преглътна отново, защото му се струваше, че кафето е залепнало за гърлото му. Когато погледна Никол отново, очите й бяха широко отворени, втренчени, а кожата около тях изглеждаше като наранена.

„Господи, какво й причиних?“

— Никол? — каза Чейс нежно и въпросително и я погали по бузата с върха на пръстите си.

Тя извика леко, сви се и преглътна конвулсивно, с което отговори на въпроси, които Чейс не беше задал. Беше чула достатъчно. Даже прекалено много. И я беше заболяло толкова силно, по причини, които тя не можеше напълно да разбере.

Но имаше нещо, което знаеше без всякакво съмнение. Може и да го беше желала снощи, но тази сутрин не можеше да понесе докосването му. Буквално й прилошаваше от него.

Бавно, много бавно, Чейс пусна Никол и отстъпи встрани.

— Никол — каза Дейн и се приближи, за да я прегърне и успокои, така, както би успокоил децата си, ако те са наранени. — Всичко ще бъде наред, скъпа.

— Не. О, не. — Никол отстъпи бързо назад, за да се отдалечи колкото може в малката баня.

— Никол? — каза Дейн и отпусна ръцете си до тялото. — Знаеш, че няма да ти причиня болка.

— Да. Знам. Не ме докосвай. Моля те. — Говореше с дрезгав шепот, все едно че я болеше гърлото.

— Не искам никой да ме докосва. Още не. Може би утре. Да. Ще бъда добре утре. Но не ме докосвайте сега. Моля ви.

Дълъг, дълъг момент не се чуваше никакъв звук, освен накъсаното дишане на Никол, докато тя се бореше за самоконтрол.

Като я гледаше, студени вълни обляха Чейс. Вече беше сигурен. Грешеше по отношение на нея от самото начало. Всичко беше объркал. Напълно грешеше. Никол не преследваше Дейн.

Ако се беше колебала дали да прави любов с него снощи, причината е била друга. Страх. Най-обикновен страх. Беше се страхувала.

„А от какво се е страхувала? — запита се Чейс. — От ръста ми? В това няма никакъв смисъл. Ако се страхува от едри мъже, защо изобщо ще бъде привлечена от мен?“

— Никол, аз не исках да… — поде той.

— Всичко е наред — побърза да каже тя. Гледаше сякаш през него, на лицето й играеше някакво подобие на учтива усмивка. — Разбирам. Наистина разбирам. Искал си да защитиш брат си. — Погледът й се фокусира върху Дейн. Смехът й накара и двамата да трепнат, да изпитат съчувствие към болката й. — Съжалявам. Не биваше да се смея. Не ви се присмивам. Смея се просто… на идеята.

— На идеята? — запита тихо Дейн. — На какво, скъпа?

— За женитба. Да се омъжа за някого. Дори за теб, Дейн. Да бъда отново притежание на някого. Нечия кукла. Законно. Морално. През целия ден. И през нощта. — Отвращението завладя Никол и се изписа на лицето й.

Чейс беше играл футбол достатъчно дълго, за да знае как да контролира гаденето, причинено от болка. Само това му помагаше да не се чувства толкова зле, колкото се чувстваше тя. Едва сега, най-после, разбра значението на тихо прошепнатите за сбогом думи: „Благодаря ти, че не ме нарани.“

Страхувала се е да легне с него, защото се е страхувала от секса. И все пак беше му позволила да я люби.

— Никол… — Гласът на Чейс беше надебелял от чувства, но тя продължи да говори, чуваше само собствените си думи, нефокусираният й поглед виждаше неща, които караха стомаха му да се преобръща и подлагаха на изпитание волята му.

Не знаеше кое е по-зле, да чува накъсаните думи на Никол или да чува гласа в главата си, който му казваше, че е направил ужасна грешка. И някой друг плащаше за нея, някой, който не можеше да си позволи тази цена.

„Благодаря ти, че не ми причини болка.“

Чейс започна тихичко да ругае, чувстваше се ужасно, мразеше себе си и цялата ситуация така, че беше способен на нечовешки неща.

Никол дори не го погледна. Вече не му се доверяваше. Гледаше единствено Дейн и много внимаваше какво ще каже. Трябваше да звучи спокойно, нормално, все едно че нищо не се беше случило.

— Отивам си у дома. Кажи на Лайза… — Гласът й изневери и заглъхна. Когато отново можеше да говори, гласът й беше само шепот. — Кажи й, че ще й се обадя.

— Ще те закарам до вас — каза Чейс със свито гърло. — Не можеш да се справиш с шофирането.

— Добре съм.

— Не си, по дяволите!

— Аз ще я закарам — каза Дейн. Сложи предупредително длан върху ръката на Чейс, който щеше да попречи на Никол да мине покрай него и да излезе от банята. — Можеш да ме следваш, за да ме върнеш у дома.

Чейс понечи да възрази, после разбра, че е безполезно.

— По дяволите! — Ругатнята отекна, когато отстъпи назад, за да направи път на Никол. Вече много по-спокойно, той каза: — Ще говорим по-късно, когато се почувстваш по-добре.

— Не. — Гласът й беше много тих, но тонът — категоричен.

— Да. — Той протегна ръка към нея, но тя отново трепна и се сви. Той прокара длан през косата си — жест, който издаваше разочарованието му. — Съжалявам, Никол. Господи. Толкова съжалявам. Не съм разбрал. Наистина вярвах, че се опитваш да разтрогнеш брака на Дейн. Всяко негово писмо и всеки негов телефонен разговор бяха изпълнени с „Никол — това“ и „Никол — онова“, а всичко, което Дейн казваше за Жан беше, че е заета с този или онзи проект. И аз просто приех, че той и ти…

— Разбирам. — Никол го прекъсна бързо, умът й работеше бясно, съсредоточен върху единственото, което имаше значение за нея. „Не мога да остана повече тук. Трябва да изляза, да избягам, преди да съм се разпаднала.“ Осъзнала, че стои смразена на едно място прекалено дълго, тя си пое дълбоко дъх. — Ти си прав. Дейн е забавен, топъл, интелигентен. Нежен. — Гласът й беше на път отново да заглъхне. — Толкова нежен. Всяка жена би го пожелала.

— Забрави за богатството — каза Дейн, като хвърли на брат си убийствен кос поглед.

— Богат — повтори тя послушно. — Извинете ме. Наистина трябва да тръгвам сега.

Чейс видя, че Никол се опитва на всяка цена да възвърне самоконтрола си.

— Никол… — Гласът му изневери. — Мили Боже, никога не съм имал намерение, не мислех, че мога така да те нараня, че ти…

— Всичко е наред — каза тя, като заговори бързо, за да заглуши думите му, без да го слуша. Не можеше да понесе гласа му, да го гледа, да знае, че той наистина мисли за нея. Отчаяно искаше да стигне до края — да чуе всичко, да изпита отново страх, ужасната, разкъсваща нужда да пищи и да продължи да пищи. И все пак знаеше, че не може да пищи. Още не. — Разбирам. — Усмихна се със слаба усмивка към Дейн. — Съжалявам, че толкова очевидно съм те харесвала. Надявам се, че Жан…

Мисълта за Жан, която се чуди дали приятелката й не преследва Дейн, лиши Никол и от последната й капчица самоконтрол. Без предупреждение, тя се стрелна край Дейн и изтича надолу по коридора, с което изненада и двамата. Спря се само да вземе чантата си, която беше изпуснала на пода във всекидневната.

Когато ги чу да викат името й, разбра, че няма да й позволят да си тръгне сама. Извади несръчно ключовете от чантата си, успя да бутне точно този, който трябва, в таблото и да запали. Ревът на двигателя й се стори прекрасен, по-хубав от всичко друго на света.

„Благодаря ти, Господи.“

Листа и нападали цветчета се завъртяха във вихрушка под скърцащите гуми. Едва успя да задържи колата да не се завърти. Но успя.

Чейс видя малкия автомобил да набира скорост. Изруга силно и невъздържано и тръгна към собствената си кола. Дейн се опита да го спре.

— Забрави! — Дейн се задъхваше в опитите си да задържи по-едрия си и по-силен брат. — Докато потеглиш, тя почти ще се е прибрала. Няма смисъл по пътя да се движат двама нестабилни емоционално хора. А пък и нищо не можеш да направиш, дори да я настигнеш.

С обмислено и мощно движение, Чейс се освободи от хватката на Дейн.

— Мога да видя дали ще се прибере благополучно у дома.

Дейн заобиколи внимателно Чейс, защото знаеше, че брат му ще е повече от щастлив, ако може да си излее гнева по някакъв начин.

— Какво те кара да мислиш, че тя си отива у дома? — запита Дейн.

— Къде другаде би могла да отиде?

— В планината. — Дейн махна с ръка към Килауеа. — Бени казва, че тя винаги ходи там, когато е тъжна, защото се е сетила за континента.

Мисълта за някакъв друг мъж, който успокоява Никол, разгневи Чейс до смърт.

— Бени? Кой, по дяволите, е той? Ти каза, че тя няма приятел!

— Бени Камехамеха. — Дейн гледаше брат си с присвити очи, преценяваше настроението му. Никога не беше виждал Чейс такъв. Див. Опасен. — Най-малкият син на Боби. Той е на десет. Сигурен съм, че Лайза ти е говорила за него? Бени, краткото изречение?

Чейс си пое дълбоко дъх и отпусна свитите си в юмруци ръце.

— О! Този Бени. Разбирам.

Дейн видя, че опасността беше отминала.

— Нима? Никол обича децата и те я обичат. Разбира се — добави саркастично той, — тя може да се сприятелява с децата само защото те имат богати бащи.

— Върви по дяволите! — изръмжа Чейс и рязко се обърна към брат си.

Усмивката на Дейн беше тънка като острието на бръснач.

— Просто исках да се уверя, че ризата на наследника ти е по мярка, братко. Толкова трудно се намират дрехи твой размер.

Устните на Чейс също се свиха в тясна черта.

— Това ти е вторият път.

Дейн кимна, разбрал старата фраза от детството им. Ако още един път предизвикаше Чейс, щеше да си го получи.

— Защо е тъжна, когато се сети за континента? — запита внимателно Чейс. Цялото му тяло беше напрегнато от усилието да се контролира. Като Никол, той искаше да отиде някъде и да се опита да проумее как е могъл толкова жестоко да сгреши. Но имаше нужда от повече информация за нея. — Тъжно й е за дома ли?

Дейн поклати бавно глава.

— На Никол й харесва тук. Родена е да живее на островите. Били са й необходими само няколко години, за да стигне дотук.

— Тогава, какво предизвиква тъгата й?

— Не знам. Никога не съм питал. И тя никога не е давала обяснение. Предполагам, че има нещо общо с мъжете, защото тя никога не се среща с мъже. Докато не дойде ти. Ти, изглежда, си различен.

Чейс затвори очи, прекалено късно осъзнал простата истина.

— И тя е различна.

Той се обърна гърбом към брат си.

— Къде отиваш? — запита Дейн.

— В планината.

— Тя е огромна. Не мисля, че ще я намериш.

— Не, но може би ще открия онова, което търси тя.

— И какво е то?

— Мир и спокойствие.