Елизабет Лоуел
Пламъци в рая (11)

Глава 10

Никол се разположи в позата лотос на шезлонга под дърветата джакаранда. Това беше нейният сигнал за Бени да пази тишина.

От едната страна на големия стол, на една ръка разстояние, имаше стара дървена маса. Столът и масата се бяха появили под джакарандите в деня, когато бабата на Бени беше открила Никол подпряна неудобно на ствола на едно дърво, с моливи, стиснати между зъбите, да мръщи вежди и да скицира бързо, за да завърши рисунката, преди следобедният дъжд да обвие дърветата в мъгла.

Отначало тя беше опитала да седне на земята, за да рисува, но дори многото папратови листа не можеха да омекотят ръбовете на лавата, скрита под пелерината от зеленина. В типичната за нея щедрост, бабата на Бени тихо се беше уверила, че новият член на семейството ще може да седи, както се полага, за да може да отрази магията на природата посредством моливите си.

Без да издава повече шум от един падащ лист, Бени седна точно зад Никол на другия шезлонг. Намести собствения си скицник и започна да рисува.

Наоколо цареше покой. Вълните се разбиваха ритмично в брега, от най-високите клони на дърветата охайа долитаха нежни птичи песни. Никол гледаше на тези звуци само като на фон за нейната концентрация. Тя работеше бързо, с чисти линии. Скицираше любимите си джакаранди. Въпреки че те бяха по-високи от останалите дървета, имаха красиви пропорции, бяха силни, но грациозни и, странно, някак женствени.

Всеки път, когато видеше тези дървета, тя си мислеше за древните легенди за жените, които били превърнати в дървета, за да бъдат предпазени от сексуалните апетити на мъжете. В сегашното си състояние, без цветове и листа, дърветата стимулираха и интелекта на Никол, не само нейните чувства, напомняха й, че красивото разцъфване е възможно само благодарение на силата и издръжливостта на стъблото. Без тази ненатрапчива, мълчалива сила за подкрепа, пъпките, избили плахо по клончетата, никога не биха познали разцъфването.

Съсредоточено смръщила вежди, тя се опитваше да изобрази всичко онова, което долавяше и усещаше, като продължаваше да мисли за джакарандите, женствеността, живота, риска. Някак разсеяно усещаше, че Бени се движи напред-назад, тих като летен бриз. Той скицира с нея известно време, после малко се поразходи, после отново скицира. На десет години, той познаваше онова безкрайно търпение, което някои възрастни цял живот не могат да овладеят.

Когато най-после тя вдигна поглед от скицника си, положението на слънцето й подсказа, че е работила поне два часа. Стомахът й нещастно къркореше. Чашата кафе, която беше изпила, просто не беше достатъчна.

— Ядене?

Тихият и кратък въпрос дойде от посоката на една почти невидима, обрасла напълно, пътека, която завършваше пред една голяма къща.

— Ядене — съгласи се тя. — Гладна-гладна.

— Скоро-скоро.

Чу се шумолене на листа и клони, после тихите, неравни и бързи стъпки на Бени, който се отдалечаваше по една пряка пътечка, която само той познаваше. Скоро щеше да се върне с кошница, пълна с храна, достатъчна поне за петима.

Първите няколко пъти, когато се беше появил с храна, Никол беше отишла до голямата къща и беше протестирала, че това не е необходимо, че тя със сигурност може сама да се погрижи за обяда си. Баба просто се беше усмихнала. После продължи да й изпраща големи количества храна до плажа всеки път, когато любимият й внук се появеше с усмивка, която изразяваше надежда, и празна кошница.

След време Никол разбра, че семейство Камехамеха са я осиновили. Те се отнасяха с нея така, както с дъщерите, племенниците, лелите и майките, които идваха и си отиваха от имението винаги усмихнати. Семейство Камехамеха отказваха да вземат пари за наем, както и за другите, по-малко очевидни, неща, които правеха за Никол. И тя им се отплащаше по единствения начин, който те приемаха.

Стана една от тях.

Учеше децата им на древни и съвременни танци, показваше им основните техники за рисуване, подаряваше собствените си рисунки на всеки един член на семейството, който погледнеше скицата повече от веднъж. Танцуваше в клуб „Кипюка“, като извикваше на сцената непреходните чувствени копнежи, които таитянските танци изразяваха толкова живо.

— Пикник — заяви гордо Бени.

С голяма кошница в ръка, той изскочи от онова, което изглеждаше като солидна и здрава стена от папрати и храсти. Той беше ненадминат в откриването на пътеки в дори най-заплетените шубраци. Голямото имение на баба му беше за него като собствен терен.

Никол се усмихна, като видя самодоволната усмивка на момчето. Умният Бени беше успял да си осигури едно от най-трудните неща — пикник насаме с червенокосия идол на децата. Богинята, която децата обичаха и уважаваха. Въпреки че Никол отричаше, децата почти вярваха, че тя всъщност е преродената Пеле. Беше се отказала да ги разубеждава — точно така, както беше прекратила опитите си да убеди семейство Камехамеха да приемат наем.

— Пикник — съгласи се Никол.

Без въобще да се разтревожи, че собствените му скици са пръснати около шезлонга, Бени започна да изважда храната от кошницата.

— Чакай! — Тя започна да събира листовете. — Ще съсипеш рисунките си.

Тънките раменца на момчето се свиха пренебрежително.

— Лоши са — каза то, като имаше предвид собствените си рисунки.

— Добри са — заяви тя твърдо.

Той отново сви рамене и продължи да вади храната.

Никол разпръсна скиците на Бени на своята половина от масата. И той беше скицирал дърветата джакаранда. С всяка нова страница, която внимателно разглеждаше, тя чувстваше малки, почти призрачни, тръпки по гръбнака си.

Както винаги, във всяка от рисунките на Бени имаше нещо, което правеше пейзажа сюрреалистичен. Понякога това беше някой по-едър от обикновено цвят; дърво, чиито листа бяха обърнати на обратно; лице, загатнато в облаците. А понякога беше нещо, което не можеше да се назове точно, нещо толкова уникално, колкото беше и слабичкото момченце, което сега разделяше в две чинии хляба, плодовете и пушеното пиле.

Без да обръща внимание на скиците, Бени започна да се храни. Никол се присъедини към него. Поглъщаше храната бързо, но без да откъсва поглед от работата на момчето. Една от скиците беше особено изненадваща. Тя изразяваше странното, необикновено чувство, че е уловила прецизно мига, в който група девици пускат корени в земята, готови да се превърнат в нещо, което не е известно и на тях самите. Като Никол, Бени беше доловил, че джакарандите са изначално женствени. За разлика от нея, той успяваше да пресъздаде интуицията си в уникална картина на време и място, където мит, жена и природа бяха едно и също.

— Добре-добре-добре — каза тя и хвана брадичката на момчето в дланта си. Държа я така, докато погледът на големите му кафяви очи не срещна бавно нейния. — Ти имаш превъзходна дарба, Бени. Виждаш онова, което никой друг не може, а после успяваш да предадеш вижданията си на хартия.

— Но моите дървета не са като твоите.

Фактът, че си направи труда да произнесе цяло изречение, подсказа на Никол колко важно е рисуването за момчето.

— А ти изглеждаш ли като мен? — запита го тя. Той се засмя и я погледна с очите на Боби.

— Не-не-не.

— Тогава защо е необходимо твоето изкуство да е като моето?

Той отмести поглед от рисунката си към дървото, после погледна нейната рисунка и после — пак дървото.

— Различно.

— Разбира се. Такива и трябва да бъдат рисунките. Различни. Аз много харесвам рисунките ти, Бени. Те ме карат да виждам назад във времето. Рая. Рая, такъв, какъвто е бил преди змията. — Неочаквано, тя се усмихна. — Хаваите преди човека. Никой друг не може да ме накара да видя това. Само ти.

Детето я дари с внезапна, сияйна усмивка. Тя го целуна по косата, после я разроши с длан. Циферблатът на часовника й проблесна на фона на тъмната му коса. Тя закъсняваше. Отново.

— Упс. Трябва да тръгвам. — Набързо събра всички скици. — Заведи ме обратно по най-пряката пътека, която познаваш. Трябва да оставя нещо в лабораторията, преди доктор Вик да е излязъл за обяд.

— Яде — каза той.

— Да, ние се нахранихме. Но в лабораторията графикът е различен. Те обядват по-скоро в дванайсет, отколкото в десет сутринта.

— Сигурна?

— Сигурна-сигурна.

Той започна бързо да мисли, но така и не успя да измисли начин да задържи красивата Пеле само за себе си, въздъхна и я хвана за ръката.

— Сигурна-сигурна. — Когато се „гмурна“ в зеленината, той измърмори. — Глупави вулканолози.

Никол се засмя и се наведе, за да го последва.