Емилио Салгари
Двата тигъра (17)

XVII. ТАЙНСТВЕНИТЕ СИГНАЛИ

Половин час след това, когато господин Дьо Люсак вече спеше сладко, Яниш излезе тихо и отиде в палатката на Сандокан, която още светеше.

Страшният главатар на пиратите от Момпрацем беше още буден и пушеше в компанията на ТремалНаик, докато Сурама, красивата баядерка, им приготвяше чай. Изглежда сънят не бе натежал на клепачите на гордия пират, отдавна свикнал на бдения до сутринта. И бенгалецът, макар отдавна да бе минало полунощ, беше с ясен поглед на отлично отпочинал човек.

— Свърши ли разговора с французина? — попита веднага Сандокан, обръщайки се към Яниш.

— Май беше доста дългичък, нали? — рече португалецът. — Наложи се да му давам много обяснения, които бяха абсолютно необходими, за да е съвсем наясно.

— Приема ли?

— Да, ще бъде един от нашите хора.

— Знае ли кои сме?

— Счетох, че е по-добре да не скривам нищо от него, и изглежда, скъпи ми Сандокан, че последните ни пабези са вдигнали голям шум и в Индия. Древните пирати на Момпрацем са герои на деня, след страшния урок, който дадохме на Джеймс Брук, и тук ни познават повече, отколкото си мислиш.

— И въпреки това лейтенантът прие да тръгне с нас? — попита Сандокан.

— Та ние не сме дошли тук да ограбваме Индия — каза Яниш, като се усмихна, — а да я освободим от една чудовищна секта, която изтребва населението й. Ние правим по този начин на старата ни неприятелка Англия изключително ценна услуга и нейните офицери не могат да се дистанцират. И кой знае, драги ми Сандокан, дали един ден някогашните главатари на Тигрите на Момпрацем няма да станат раджи и махараджи?

Сянка на тъга премина по лицето на Сандокан, бивш раджа, станал пират, но изчезна веднага и лицето му отново се проясни.

— Винаги ще предпочета моя остров и моите тигърчета. Ще бъда винаги по-мощен и по-свободен там, отколкото тук като раджа, под подозрителните очи на англичаните. Но да оставим това и да се заемем с тугите. Когато влезе ти, говорехме тъкмо за тях с ТремалНаик и Сурама. След онова, което стана тази нощ, струва ми се, че е дошъл моментът да оставим на мира четирикраките тигри и да се заемем без повече отлагане с двукраките. Тугите или са отгатнали, или най-малко подозират какви са намеренията ни. Шпионират ни, в това вече не се съмнявам ни най-малко, следят нас, а не офицера.

— И аз съм на същото мнение. Убеден съм, че ни следят — каза от своя страна и ТремалНаик.

— Дали не ни е издал някой? — попита Яниш.

— Но кой може да бъде? — добави Сандокан.

— Тугите имат шпиони навсякъде и организацията им е безупречна — каза ТремалНаик. — Тръгването ни е било забелязано и съобщено на онези, които живеят в тези джунгли. Нали е вярно, Сурама, че имат емисари почти навсякъде, натоварени да бдят за сигурността на Суйод хан, който за тях е нещо като божество, ново превъплъщение на Кали?

— Да, сахиб — отвърна девойката. — Образували са така наречената Черна полиция, състояща се от изключително хитри и коварни хора.

— Знаете ли какво трябва да направим? — каза Сандокан.

— Кажи — обади се Яниш.

— Да потеглим към Раджмангал в бърз марш, като се опитаме да се отдалечим колкото може повече от шпионите, които ни следват, и да влезем във връзка с „Мариана“. Трябва да ударим тугите, преди да са успели да организират отбраната си и да ни избягат, отнасяйки със себе си малката Дарма.

— Да! Да! — извика ТремалНаик. — Те са способни да я заведат и да я скрият на друго място, ако се почувстват застрашени.

— Потегляме в четири часа — отсече Сандокан. — Да използваме оставащите три часа, за да починем малко.

Разделиха се и сега, когато вече бяха решили да играят с открити карти, без да се преструват на ловци, всички бяха нетърпеливи час по-скоро да се срещнат с враговете си и да си премерят силите със Суйод хан.

Яниш заведе Сурама в определената за нея палатка, след което отиде да почине и той при лейтенанта.

— Спи дълбоко, господин Дьо Люсак — рече той, усмихвайки се. — Младостта си иска своето.

И се изтегна, затваряйки очи.

В четири сутринта рогът на първия корнак засвири за ставане.

Слоновете бяха вече приготвени и шестимата малайци бяха също на крак около техния маргее.

— Тръгваме много рано — каза господин Дьо Люсак, обръщайки се към Яниш, който влизаше в палатката с две чаши чай. — Открихте ли някой тигър?

Яниш се усмихна. Младежът беше още сънен и без съмнение си мислеше, че тигри могат да се ловят и на залез.

— Не, но отиваме да търсим други далеч надолу по делтата: и те не са по-малко опасни.

— Тугите ли?

— Изпийте си чая, господин Дьо Люсак, и възсядаме комареаха. Ще бъдем заедно в аудаха на гърба му и ще имаме време и да си побъбрим. Има какво още да ви съобщя във връзка с нашите планове.

Четвърт час след това двата слона напуснаха мястото на лагера и поеха бегом на юг, тъй като на корнаките бе наредено да ги карат да вървят възможно най-бързо, за да се отдалечат от тугите.

Макар че индийците, които са повечето много сухи и пъргави и се славят като неуморими бегачи, без съмнение нямаше да могат да се състезават с дългата крачка на слоновете и тяхната пословична издръжливост.

Но Сандокан и другарите му се лъжеха, като се надяваха да оставят далеч зад себе си онези негодници — тугите, които може би са ги следили още от тръгването им от Кхари. И наистина, преди още слоновете да изминат и половин миля, сред високите бамбуци, с които бе обрасла блатистата местност, се чу остър звук, приличащ на тръбенето на медните фанфари, които индусите наричат рамсинга.

ТремалНаик изтръпна и бронзовото му лице изведнъж леко посивя.

— Проклетият инструмент на тугите — възкликна той тревожно. — Шпионите съобщават за присъствието ни.

— На кого? — попита Сандокан, съвършено спокоен.

— На други шпиони, пръснати из джунглата. Чуваш ли? Далеч на юг от джунглата се чу друга тръба, чийто звук долетя до ушите на ловците като слабо свирене на детска свирка.

— Негодниците поддържат връзка помежду си срамсинги — рече Яниш, смръщвайки чело. — Така ще съобщават за местонахождението ни непрекъснато, чак до края на делтата. Опасността е сериозна. Как ви се струва, господин Дьо Люсак?

— Тези проклети туги са хитри като змии — отвърна офицерът — и ние трябва да заприличаме на тях.

— По какъв начин? — попита Сандокан.

— Ще ги излъжем за истинската посока, в която се движим.

— И как?

— Ще се отклоним засега от пътя си и когато се стъмни, ще поемем отново към делтата.

— Ще издържат ли слоновете?

— Ще им дадем по-голяма почивка следобед.

— Идеята ви ми изглежда добра — рече Сандокан. — През нощта ще ни виждат само четирикраките животни, а тугите не са с тигърско зрение. Какво ще кажеш, ТремалНаик?

— Приемам напълно съвета, даден от господин Дьо Люсак — отвърна бенгалецът.

— Нужно ли е да стигнем в безлюдната делта, без тугите да знаят кога къде се намираме.

— Добре тогава — каза Сандокан, — ще вървим до обед, след което ще спрем на бивак. Ще поемем отново късно през нощта. Луна няма и няма да могат да ни следят.

Даде заповед на корнака да промени посоката, свивайки на изток, след което запали цигарата, която му подаде Яниш, и запуши с обичайното си спокойствие, без каквато и да е сянка на страх и тревога.

Но ТремалНаик подозираше, че под тази привидна сигурност се крие голяма тревога. Що се отнася до него, беше наистина много разтревожен и не правеше усилие да крие безпокойството си.

Междувременно слоновете продължаваха дяволския си бяг и аудахите на гърба им се клатеха рязко като при мъртво вълнение.

Летяха като локомотиви и нищо не ги спираше: мачкаха като сламки огромните бамбуци и всичко каквото им се изпречваше на пътя, без да спират нито за момент.

Джунглата оставаше непроменена: бамбуци, бамбуци, привързани един за друг с безброй виещи се растения, и блата, блата, покрити с лотосови листа, върху които почиваха кротко, без да се стряскат от присъствието на слоновете, безброй щъркели, айрони и кафяви ибиси.

Ята красиви пауни, смятани от индусите за свещени птици, олицетворяващи според вярванията им богинята Сарасвати, от време на време хвръкваха и се разбягваха, крякайки с блеснали на слънцето красиви пера, чиито пурпурни и златни цветове се смесваха с този на смарагда; тук-там бизони, наричани от индусите джунгликуджа, изскачаха пред слоновете и след момент на колебание се разбягваха светкавично, мучейки заплашително.

Приличаха много на гигантските бизони от прериите на американския Див запад, със същата гърбица и огромни размери, стигащи често до три метра на дължина.

Бързият марш на слоновете продължи единайсет часа; бяха стигнали до едно доста открито място с останки от колиби и Сандокан даде заповед да спрат.

— Тук никой не ще се осмели да ни нападне. Ако някой се приближи, ще го открием моментално, а освен това имаме Пунти и Дарма.

— Които няма да ни настигнат до един час — каза ТремалНаик. — Сигурно са изостанали доста, но кучето няма да се отдели от тигрицата и ще я доведе до лагера ни.

— Бях се поразтревожил за тях — каза Яниш.

— Не бой се, ще дойдат.

Слоновете, щом ги разседлаха и свалиха аудахите, легнаха да почиват. Горките животни дишаха тежко, изглеждаха страшно уморени и се потяха обилно.

Но двамата корнаки се заеха веднага с тях. Настаниха ги на сянка под едно дърво и им намазаха главите, ушите и краката с мазнина, за да не им се напука кожата.

В това време малайците се заеха да опънат палатките, тъй като горещината ставаше непоносима и хората и животните дишаха с мъка. Върху джунглата сякаш се изсипваше огнен поток и бе невъзможно да се стои на открито.

— Човек би казал, че всеки миг ще ни връхлети страшен ураган — каза Яниш, който побърза да се подслони в една палатка. — Навън рискуваш да получиш слънчев удар. Ти, ТремалНаик, който си израснал по тези места, сигурно можеш да ни кажеш нещо за тази жега.

— Започва да духа така нареченият хотуинд и няма да е зле да вземем предпазни мерки. Иначе ще се изложим на опасност да загинем от задухата.

— Това е значи индийският самум — каза Яниш.

— Да, и понякога е по-страшен от сахарския — добави господин Дьо Л юсак, който влезе в този момент в палатката. — Изпитал съм го два пъти, когато бях на гарнизон в Лъкноу и знам нещо за яростта на този вятър. Вярно е, че там е по-опасен, защото идва от запад и най-напред се нагрява от горещите пясъци на Марустан, Персия и Белуджистан.

— Много ли е опасен? — попита португалецът.

— Много. Веднъж четиринайсет души от моите сипаи загинаха от задуха, защото ги бе сварил на открито, без подслон.

— На мен ми се струва, че се задава по-скоро циклон, а не горещ вятър — каза Яниш, сочейки жълтеникавите облаци, които се надигаха от северозапад и се движеха с невероятна бързина над джунглата.

— Винаги става така — отвърна лейтенантът. — Първо ураган, след това горещ вятър.

— Трябва да укрепим палатките — каза ТремалНаик. — Най-добре е слоновете да легнат пред тях. Така телата им ще служат за бариера срещу вятъра.

Пол ръководството на двамата корнаки и на ТремалНаик малайците се заеха с укрепването на палатките. Набиха около тях колове и опънаха допълнителни въжета над платната.

Лагерът бе построен до останките от селски зид и като накараха слоновете да легнат отпред, защитата изглеждаше доста солидна.

Сандокан помагаше в укрепването на лагера, но не вярваше, че вятърът може да бъде толкова опасен.

Горещината ставаше толкова непоносима, че даже и в палатките не се усещаше никаква прохлада.

Докато Сурама, подпомагана от Яниш, приготвяше обеда, облаците вече покриха небето, разстилайки се над джунглата и движейки се по посока на Бенгалския залив.

Започна да духа на интервали горещ като жарава вятър, който изсушаваше растенията и локвите, облаците се трупаха и ставаха все по-застрашителни.

Слоновете даваха признаци на растящо безпокойство. Надаваха все по-чести ревове, въртяха неспокойно очи и дишаха шумно, сякаш не им достигаше въздух да напълнят огромните си бели дробове.

— Да хапнем набързо — каза офицерът, който наблюдаваше обезпокоен небето през процепа на палатката. — Циклонът напредва със страшна скорост.

— Ще издържат ли палатките? — попита Тигъра на Малайзия.

— Има надежда, ако слоновете останат да лежат пред тях.

— Дали ще запазят спокойствие?

— Тъкмо това не се знае. Виждал съм някои да изпадат във внезапен ужас и да се разбягват като полудели, без да обръщат внимание на заповедите на техните водачи.

— Ами бамбуците? Би трябвало да представляват отлична защитна стена. Не са твърди и следователно ще се огъват от вятъра, колкото и силен да е.

— Не, не. Ще ги помете като сламки. Ще видите на какво ще ги направи вятърът.

В този миг от далечината долетя кучешки лай.

— Пунти се връща — каза ТремалНаик, изскачайки от палатката. — Идва навреме да се подслони.

— Дали го следва и Дарма? — попита Сандокан.

— Ето я че пристига с огромни скокове — каза господин Дьо Люсак. — Какво умно животно!

— А ето и циклона, който връхлита върху ни — каза един от корнаките:

Ослепителна светкавица разкъса масата от гъсти, натежали изпарения, докато страшният напор на вятъра започна да брули джунглата, огъвайки до земята гигантските бамбуци и трошейки дебелите клони на дърветата. Всичко притъмня като над могила, където се е самоубил човек…