Емилио Салгари
Двата тигъра (16)

XVI. ТУГИТЕ

Тигъра на Малайзия, чувайки този вик, който идваше откъм рекичката, изтича светкавично в тази посока, следван отблизо от Яниш и ТремалНаик.

И на тримата бе проблеснала мисълта, че удушвачите от Раджмангал са изненадали някого от техните хора, всички от които говорят отлично английски, и го душат.

Стремителният бяг на страшния пират съперничеше на този на тигрите, чието име носеше, тъй че за няколко секунди пресече горичката, която го делеше от брега, и остави приятелите си на стотина метра зад себе си.

Край брега на реката петима полуголи мъже с жълти тюрбани на главите влачеха с въже нещо, което се съпротивляваше, но Сандокан в първия момент не можа да разбере какво е, защото тревата беше висока и гъста.

Но викът: „Помощ! Душат ме!“, който беше чул преди малко, го караше да мисли, че става въпрос за човек, а не за хванато в примка животно.

Изведнъж Тигъра на Малайзия си спомни за необяснимата възбуда на опитомения тигър Дарма и го жегна подозрението, че страшните почитатели на богинята Кали са били уведомени за идването им.

Даже и да не знаят целта на мисията им, може би ги е привлякла надеждата да хванат някого за дивашките си жертвоприношения.

Без да се колебае нито миг, смелият пират се нахвърли върху тези хора, викайки заплашително:

— Спрете, негодници, или ще ви изпозастрелям като бесни кучета!

 

Петимата индийци, виждайки се нападнати от непознатия, пуснаха бързо въжето и измъкнаха от поясите си дълги ножове и кинжали със закривено острие.

Без да промълвят дума, петимата застанаха светкавично в полукръг, сякаш искаха да обградят Сандокан; след това един от тях разгъна бързо нещо като черна кърпа, дълга цял метър, на края на която беше завързана топка или камък, и започна да я върти във въздуха. Но Сандокан не бе от онези, които се оставят лесно да бъдат сплашени. С един скок се предпази от опасната маневра и гръмна в индуса с кърпата, като същевременно извика:

— Насам, Яниш!

Тугът, улучен право в гърдите, разпери ръце и падна по очи, без да гъкне.

Другите четирима, изплашени от този майсторски изстрел, се канеха да се хвърлят върху Сандокан, когато чуха зад гърба си ужасно ръмжене.

Беше тигрицата, която идваше на помощ на приятеля на своя господар, правейки десетметрови скокове.

Тичащият сред храстите ТремалНаик я насъскваше:

— Дръж, Дарма, дръж!

Виждайки страшния хищник, тугите си плюха на петите и се хвърлиха в реката, която на това място бе обрасла с водни растения, и изчезнаха от погледа на Сандокан.

Дарма се хвърли към реката, но вече бе късно да може да хване някой от тези негодници, на които от страх сякаш бяха поникнали криле и на рамената, и на краката.

— Ще трябва да оставим разплатата за друг път, Дарма — рече Сандокан. — Ще имаме случай за това. Сега вече тези негодници сигурно са на другия бряг.

В този момент притичаха Яниш и ТремалНаик.

— Избягаха ли? — попитаха двамата в един глас.

— Не ги виждам повече — отвърна Сандокан, застанал на брега с тигрицата, която сновеше напразно сред тръстиките и лотосите, за да открие нападателите. — Много е тъмно, за да съзрем нещо сред тази растителност. Светкавичното появяване на Дарма бе достатъчно да ги накара да се разбягат като зайци и да се откажат да отмъстят за другаря си.

— Бяха туги, нали? — попита ТремалНаик.

— Предполагам, защото един от тях се опита да хвърли на врата ми копринена кърпа за удушаване.

— Уби ли го?

— Лежи там сред тревите. Сигурно съм го улучил в сърцето, защото се строполи, без да гъкне даже.

— Да идем да го видим. Горя от нетърпение да разбера дали са били туги или обикновени бандити.

Отидоха при трупа, който беше проснат по очи на тревата с разперени ръце и крака.

Вдигнаха го и огледаха гърдите му.

— Змията с глава на Кали! — възкликна ТремалНаик. — Не съм се излъгал.

— Отличен изстрел, Сандокан — каза Яниш. — Куршумът ти е пронизал гърдите му и е счупил гръбначния стълб, след като е минал през сърцето му.

— Беше само на пет крачки от мен — отвърна Тигъра на Малайзия.

И изведнъж се плесна по челото и извика:

— Ами човекът, който извика? Видях тези негодници да влачат нещо в тревата.

Огледаха се и чак тогава забелязаха на няколко метра от тях човек в бяла дреха да седи сред тревата с изцъклени от страх очи.

Нашите приятели се приближиха към него, учудени от тази среща. В първия момент бяха помислили, че е нападнат някой от техните хора, тъй като не бяха забелязали други ловци.

— Европеец, сигурно англичанин — помисли си Яниш. — Какво ли е правел тук сред джунглата в компанията на тугите?

Приближи се да го разгледа по-добре.

Беше млад, около двайсет и пет годишен мъж с гъста черна коса и мустаци. Лицето му беше красиво, с правилни черти, а кожата леко бронзова. На врата му все още висеше тънка връв, без съмнение една от копринените примки, с които си служат тугите, когато нямат кърпи.

Младият човек ги наблюдаваше мълчаливо, сякаш не се осмеляваше да ги заговори, и може би си мислеше, че пред него стоят нови врагове.

Сандокан пристъпи към него и му каза:

— Не се плашете, господине, ние сме приятели, готови да ви защитят от негодниците, които се опитаха да ви удушат.

Непознатият се изправи бавно, пристъпи няколко крачки и изрече на английски, но с чужд акцент, следните думи:

— Извинете ме, господа, че не благодарих веднага за намесата ви, не знаех дали пред мен стоят спасители или врагове.

— Кой сте вие?

— Лейтенант от пети полк на бенгалската кавалерия.

— Не бих казал, че сте англичанин.

— Прав сте, французин съм по рождение, но служа на английската корона.

— И какво правите тук сам в джунглата? — запита го Яниш.

— Европеец! — възкликна лейтенантът, гледайки го с учудване.

— Португалец, господине.

Младият мъж се поклони леко и добави:

— Не, не съм сам, защото допреди няколко часа бях с още двама души в моя лагер.

— Опасявате се да не би да са били удушени? — попита Сандокан.

— Не знам нищо, но се съмнявам, че тези влечуги, които се опитаха да ме задушат, са ги пощадили.

— Моланги ли са вашите хора?

— Не, сипаи.

— Кой даде изстрела с пушка, който ни накара да се притечем?

— Аз, господин…

— Наричайте ме просто капитан засега, ако не възразявате, господин…

— Реми дьо Люсак — каза младият мъж. — Стрелях срещу тези петима негодници, които се нахвърлиха върху мен в момента, когато бях залегнал в храстите, дебнейки един аксис, който исках да отстрелям за обед.

— И не ги улучихте?

— За съжаление, въпреки че съм добър ловец.

— Значи сте дошли тук на лов?

— Да, капитане — отвърна Люсак. — Имам тримесечна отпуска и от две седмици съм на лов в джунглата.

Изведнъж отскочи назад с вик:

— Стреляйте!

Дарма излезе на брега и се запъти към господаря си.

— Тя е наша приятелка, не се плашете, господин лейтенант — рече ТремалНаик. — Тя е, която прогони удушвачите, готвещи се да нападнат нашия капитан.

— Красив звяр.

— По-послушен и от куче.

— Господин Дьо Люсак — каза Сандокан. — Къде се намира вашият лагер?

— На един километър оттук, на брега на рекичката.

— Желаете ли да ви придружим? Нашият лов за тази вечер и без това свърши.

— И вие ли сте ловци?

— Засега ни смятайте за такива. Да отидем да видим дали тугите са пощадили хората ви.

Французинът потърси в тревата оръжието си — отлична английска двуцевна карабина — и след като я намери, рече:

— На вашите заповеди.

Сандокан направи знак на ТремалНаик да застане до лейтенанта, след което каза:

— Ние с Яниш ще останем в ариергард. Движете се по-далече от брега. Освен примки тугите не е изключено да имат и пушки.

Беше вече толкова тъмно, че не виждаха нищо наоколо си и за да бъдат по-сигурни, наблюдаваха държанието на Дарма.

Поеха на път през пипаловата гора, която сякаш нямаше край, държейки под ръка карабините си, за да бъдат готови в случай на нападение.

Но удушвачите изглежда се бяха отдалечили, защото Дарма не даваше никакви признаци на безпокойство.

— Какво мислиш за тази история? — обърна се Сандокан към Яниш. — Дали този офицер ще попречи, или ще бъде полезен за нашите проекти? Щом този човек е навлязъл така дълбоко в джунглата, той без съмнение е голям смелчага. А при опасни експедиции още един смелчага никога не е излишен. Какво ще кажеш, ако предложи да се присъедини към нас?

— Бих го приел — отвърна Яниш. — Отиваме да се бием срещу хора, на чиято смърт бенгалското правителство само ще се радва.

— А ще го посветим ли в нашите планове?

— Не виждам никакво неудобство. Вярвам, че с удоволствие ще се присъедини към нас. И той е военен като нас и смел младеж, който сигурно няма да ни пречи, когато кръстосаме саби със Суйод хан. Освен това като офицер би могъл да ни издейства ценна подкрепа от страна на правителството.

— Поеми ти грижата да го въведеш в нашите работи, ако реши да се присъедини към нас. В последна сметка само ще се радвам да имаме при себе си представител на английската армия. Човек не знае никога какво може да се случи и от кого може да има нужда. Но у мен се поражда едно подозрение.

— Какво?

— Че тези туги не шпионират французина, а преследват нас.

— И на мен ми мина през главата същата мисъл. За щастие, сме достатъчно на брой, а в канала на Райматла ще ни чака „Мариана“.

— Сигурно вече е там — рече Сандокан. В този миг офицерът извика.

— Какво става, господин Люсак? — попита Яниш, настигайки го.

— В моя лагер не гори огън, както бях препоръчал на двамата ми сипаи. Струва ми се, че е станало голямо нещастие, господине.

— Къде е вашият лагер? — запита Сандокан.

— Там долу, под онова голямо дърво на брега.

Спряха и погледнаха към мястото, което им сочеше французинът. Бе ги обзело леко безпокойство. Тугите, нападнали лейтенанта, сигурно са имали другари, които именно са действали в лагера.

— Лош знак, ако огънят не гори — промълви Сандокан, смръщвайки чело.

Постоя за миг неподвижен, втренчен в дървото, след което рече с решителен глас:

— Да вървим с Дарма отпред!

ТремалНаик даде знак на Дарма и тя тръгна напред, но едва изминала петдесетина крачки, се спря и погледна бенгалеца.

— Подушила е нещо — каза ТремалНаик. — Бъдете нащрек.

— Продължиха да напредват внимателно с пръст на спусъка на карабините, докато стигнаха на сто крачки от дървото, под което се виждаха опънати две полеви палатки.

Господин Люсак извика:

— Ранкар!

Отначало никой не отвърна на вика му, но след малко от мрака се чу лай и няколко сенки побягнаха през тревата.

— Чакали! Това бяха чакали! Господин Люсак, вашите хора са мъртви и може би вече са оглозгани от чакалите — възкликна ТремалНаик.

— Да — рече силно разстроен французинът. — Дивите почитатели на богинята Кали са ги избили.

Продължиха с бърза крачка напред и скоро стигнаха при палатките. Пред очите им се откри ужасяваща гледка.

Двама мъже, почти разкъсани, лежаха един до друг край огнище, в което още димяха няколко главни.

Главата на единия беше изчезнала, а на другия бе така оглозгана, че бе станала неузнаваема.

Изглежда са били убити преди няколко часа.

— Нещастните! — възкликна французинът, ридаейки. — И като си помисля, че няма да мога да отмъстя за тях!

— Какво знаете вие? — рече Сандокан, слагайки ръка на рамото му. — Още не ви е известно кои сме ние и за какво сме дошли тук.

Французинът се обърна и изгледа слисан Тигъра на Малайзия.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Сандокан, изпреварвайки въпроса на офицера. — Нека най-напред погребем останките на двамата нещастници.

— Но… господине…

— Оставете въпросите за по-късно, господин Люсак — каза Яниш. — Желаете ли да отмъстите за вашите хора?

— И още питате?

— Ще ви дадем тази възможност. Имате ли нещо за вземане оттук?

— Всичко, което имах, беше тук.

— Тугите са обрали палатките — каза ТремалНаик, който вече ги беше огледал. Убийци и крадци — ето какви са почитателите на богинята Кали!

— Нека най-напред изпълним дълга си към мъртвите — подкани ги Сандокан. — На работа.

Лейтенантът беше смазан от мъка, но се съвзе и помогна на освободителите си.

Изкопаха гроб и заровиха в него останките от труповете, като отгоре натрупаха камъни, за да ги предпазят от чакалите.

След като приключиха погребението, Сандокан се обърна към лейтенанта, който изглеждаше страшно тъжен.

— Господин Люсак — рече му, — какво възнамерявате да правите сега? Да се върнете в Калкута, или да отмъстите за вашите хора? Ние сме дошли тук не да ловим тигри и носорози, а да отмъстим и да си възвърнем онова, което ни бе отнето. Нашият враг са тугите.

Французинът сякаш онемя и погледна слисан тримата мъже.

— Решавайте — каза му Сандокан. — Ако предпочитате да напуснете джунглата, ще ви дам на разположение един от нашите слонове, за да ви заведе до Даймънд Харбър или до Кхара.

— Но за какво сте дошли вие тук, господа? — запита ги французинът.

— Аз и приятелят ми Яниш де Гомера, португалски благородник, напуснахме нашия остров, който е долу, в малайските морета, за да изпълним една страшна мисия, която ще освободи тази нещастна страна от гнусната секта и ще върне семейството на този индиец, един от най-силните хора, с които се гордее Бенгал, и който е роднина на най-смелия сред офицерите на англо-индийското правителство — капитан Коришант.

— Коришант! Изтребителят на тугите! — възкликна французинът, страшно развълнуван.

— Да, господин Люсак — каза ТремалНаик. — Аз се ожених за неговата дъщеря.

— Коришант! — повтори французинът. — Този, който преди години бе убит в делтата от хора от сектата на Кали?

— Познавахте ли го?

— Той беше мой капитан.

— Ние ще отмъстим за него.

— Господа, не знам кои сте, но от този момент можете да разчитате на мен. Аз съм в извънреден тримесечен отпуск. Шейсетте дни, които ми остават, посвещавам на вас. Разполагайте с мен.

— Господин Люсак — каза Яниш, — желаете ли да дойдете в нашия лагер?… Там тугите няма да могат да ви удушат, уверявам ви.

— На вашите заповеди, господин Яниш де Гомера.

— Да вървим — каза Сандокан. — Нашите хора може да се разтревожат от дългото ни отсъствие.

— Дарма, тръгвай напред! — заповяда ТремалНаик. Малайците и водачите на слонове стояха още на пост, разговаряйки и пушейки край огъня.

— Господин Люсак — каза Сандокан, — обръщайки се към французина, който гледаше с възхищение двата огромни слона, които хъркаха блажено недалеч от огъня. — Надявам се, няма да ви е неприятно да делите палатката с Яниш. И той е европеец като вас.

— Благодаря за гостоприемството ви, капитане.

— Стана късно, да вървим да спим. До утре, господин Люсак.

Даде знак на Яниш и влезе в палатката си с ТремалНаик, докато малайците разпалваха огъня и разставяха постове.

— Господин Люсак, моята палатка ви очаква. Ако не ви се спи още, да си побъбрим малко.

— Предпочитам някои обяснения пред съня — отвърна лейтенантът.

— Разбирам ви — каза Яниш, предлагайки му цигара. Беше му ясно, че офицерът изгаря от любопитство и само доброто му възпитание го удържа да не започне да разпитва.

Седнаха пред палатката край един от огньовете, които осветяваха лагера. Яниш пушеше смълчан, но от набръчканото му лице личеше, че се рови в стари спомени.

След това хвърли изведнъж цигарата и каза:

— Това е малко дълга история, но тя може би ще ви бъде интересна и ще ви обясни причината, поради която сме тук, и защо сме обявили война на живот и смърт на почитателите на Кали, решени да ги победим или да умрем.

— Слушам ви с огромен интерес, господине. И Яниш започна разказа си:

— Преди години, сред тези джунгли един индиец, който прекарал живота си в лов на змии и тигри, срещнал белокожа девойка с руси коси. Срещали се много дни, докато сърцето на индуса пламнало по тази тайнствена девойка, която се появявала при него всяка вечер на залезслънце. Това цвете, запратено в блатистата джунгла, било „Непорочната дева на тугите“, представителка на земята на чудовищната Кали. По това време девойката живеела в обширните подземия на Раджмангал, където се били укрили тугите, за да избягнат преследванията на бенгалското правителство.

Техният жрец наредил един ден да я отвлекат от Калкута. А тя била дъщеря на един от най-храбрите офицери на англо-индийската войска — капитан Коришант.

— Когото познавах лично — каза французинът, който слушаше с жив интерес разказа. — Беше известен с неумолимата си омраза към удушвачите.

— Индиецът, нашият приятел, когото вече видяхте — продължи Яниш — и който по-късно става зет на нещастния капитан, след невероятни приключения успява да проникне в подземията на тугите, за да отвлече любимата си девойка.

Смелото му начинание обаче не успяло и нещастникът паднал в ръцете на удушвачите. Но те не само че пощадили живота му, а и му обещали ръката на девойката, при условие че убие капитан Коришант. Главата на храбрия капитан трябвало да бъде сватбеният подарък. Едно щастливо обстоятелство му открило навреме, че капитанът е баща на „Непорочната дева на пагодата“.

По това време бенгалското правителство организирало експедиция срещу тугите. Командването било поверено на капитан Коришант, техен заклет враг. Войската нахлула в подземията и повечето от обитателите им били избити, но главатарят им Суйод хан успял да избяга с голяма група туги. Те проследили сипаите и капитана в джунглата и ги избили, а индиецът и годеницата му били отвлечени отново. Девойката изгубила разсъдъка си. Годеникът й бил омаян с някаква билка от тугите, обвинен като техен съучастник и осъден на вечно заточение на остров Нордфолк.

— Що за история ми разказвате, господин Яниш?

— Напълно достоверна, господин Люсак — отвърна португалецът. — Станало така, че по някаква невероятна случайност корабът, който трябвало да го закара в Австралия, спрял за провизии в Саравак, овладян по това време от Джеймс Брук.

— Изтребителя на пирати?

— Да, господине, и наш неумолим враг.

Интересът, който французинът проявяваше към тази история, се превърна в изумление. Млъкна, гледайки учуден Яниш, но не можа да се въздържи и запита:

— Ваш враг ли? По какви причини?

— Вижте… — усмихна се Яниш — въпрос на надмощие, може би и други мотиви, които засега не мога да ви обясня, господине. Това са неща, които засягат единствено мен и приятеля ми Сандокан, бивш раджа на една борнейска държава и… Но да оставим това, което за момента не може да ви интересува и само би усложнило разказа ми.

Яниш бе помислил за миг да разкрие на французина истинската самоличност на Сандокан, но после се отказа. Може би нямаше да бъде много благоразумно да каже на лейтенанта от пети бенгалски кавалерийски полк, че се е събрал с враг на англичаните, какъвто бе главатарят на малайските пирати дълги години.

— Не искам да се бъркам в тайните ви, господин Яниш.

— Почти по същото време — продължи португалецът — един кораб се разбил край остров… името му засега няма значение. На борда му били дъщерята на капитан Коришант и един верен слуга на годеника й.

Макар разсъдъкът на девойката още да не се бил върнал, слугата успял да я освободи и се качил на кораба, за да се върне при господаря си. Но буря разбила кораба им в рифовете на острова и слугата и дъщерята на капитана паднаха в нашите ръце.

— Паднаха ли? — възкликна още по-слисан французинът.

— Тоест бяха наши гости — усмихна се Яниш. — Тази история ни заинтригува и ние със Сандокан решихме да освободим горкия индиец, жертва на неумолимата омраза на тугите.

Начинанието съвсем не бе леко, защото индиецът беше пленник на Джеймс Брук, а по това време раджата на Саравак беше най-силният сред султаните на Борнео и всяваше страх у всички. Въпреки това ние успяхме с нашите кораби и нашите хора не само да изтръгнем от ръцете му индиеца, но и да го прогоним завинаги от Борнео и да го свалим от трона.

— Да, да, продължавайте, господин Яниш.

— Дъщерята на капитана бе излекувана по един начин, измислен от Сандокан, и двамата годеници си заминаха след два месеца за Индия, където се ожениха. Но горката дъщеря на капитан Коришант не бе родена под щастлива звезда. Две години по-късно почина при раждането на момиченце: Дарма.

Четири години след това и момиченцето като майка си изчезна, отвлечено от тугите. Дъщерята на „Непорочната дева на пагодата“ зае мястото на майка си.

Пожелахте да научите защо сме дошли тук: дойдохме, за да изтръгнем от удушвачите дъщерята на нашия приятел и да унищожим гнусната секта, която петни името на Индия и отнема всяка година живота на хиляди хора. Това е нашата мисия, господине. Искате ли да свържете съдбата си с нашата? Днес ние се бием за човечеството.

— Но кои сте вие всъщност, вие, идващи от далечна Малайзия, за да се противопоставите на мощта на тугите, която устоя и продължава да устоява на ударите на англо-индийското правителство?

— Кои сме ние ли? — рече Яниш и стана. — Хората, които едно време караха да треперят всички султани на Борнео, които изтръгнаха властта на Джеймс Брук, Изтребителя на пиратите, и накараха да пребледнее даже Английския леопард: ние сме страшните пирати от Момпрацем!