Лайза Клейпас
И тогава ти дойде (5)

Глава 5

Лили с изумление откри, че Алекс е опитен играч. Трябваше да прибегне до някои хитрости, за да спечели. Скришом поглеждаше горните карти, докато даваше съвети на Хенри. Понякога раздаваше от долните, или взимаше от средата. В един или два случая разбърка по специален начин, нещо, което бе усвоила от Дерек след многобройни тренировки пред огледалото. Ако Алекс подозираше нещо, не обелваше и дума.

— И сега това — каза на Хенри, когато взимаха последната ръка. — Става въпрос за едно положение, при което асото може да се смята и за едно, и за единадесет. Най-добрата стратегия е да заложиш на най-високия сбор и в случай, че не се получава, да дадеш асото за единица.

Хенри, следвайки инструкциите, даде една карта и се усмихна.

— Двадесет — каза. — Никой не може да ме надмине.

— Освен — вметна сухо Алекс — ако госпожица Лоусън не си го постави за цел.

Лили го погледна с подозрение, питайки се дали наистина не е забелязал машинациите й. Очевидно да, ако съдеше по примирената му физиономия. Даде последната си карта с рязко движение.

— Хенри печели — каза весело. — Следващият път ще играем на пари, момче.

— И дума да не става! — възкликна Алекс.

Лили избухна в смях.

— Не се горещете напразно, Уолвертън. Имах предвид да заложим няколко челина, не да го измамя и да ограбя цялото му наследство.

Хенри се изправи.

— Следващият път мисля да играем на маса и седнали на столове — каза. — Този под е по-твърд и от камък.

Алекс го погледна.

— Как си?

— Добре. — Момчето се усмихна, наясно с притесненията на брат си. — Добре съм, Алекс, наистина.

Графът поклати глава. Лили видя, както и предната вечер, разтревоженото му изражение, когато Хенри излезе от галерията с малко странна походка.

— Какво става? — попита тя. — Защо попитахте Хенри…?

— Госпожице Лоусън, — прекъсна я Алекс и се изправи, — никога не съм виждал жена да мами на карти с такова майсторство.

Коментарът й се стори смешен.

— Години на практика — каза с престорена скромност.

Алекс разтегли устни в усмивка, макар да бе изненадан от безочието й и белите му зъби изпъкнаха на фона на загорялата кожа. Подаде й ръка и й помогна да се изправи. Остави погледа си да се плъзне по цялото й тяло.

— Толкова ли беше важно да спечелите от едно дванадесетгодишно дете?

— Нямах такова намерение. Исках вас да победя.

— Защо?

Добър въпрос. Не трябваше да я вълнува дали ще спечели, или ще загуби срещу него. Лили отвърна на погледа му с известно неудобство. Опита се да покаже небрежност.

— Така ми се прииска.

— Ще бъде интересно някой ден да поиграем без номера. Ако сте способна на това.

— Да играем сега, милорд. Който загуби, отговаря на въпрос от победителя.

Хвърли сръчно две карти на пода, така че едната се приземи пред краката му — седмица, а другата се обърна пред нея — дама.

Алекс се загледа в наведената й глава. Изведнъж си представи как я взима между ръцете си, заравя глава в тези къдрици, вдъхва аромата й… Как пада на колене и притиска бедра в това крехко тяло, докато се изпълва с топлината й… Боже! Усети колко е напрегнат и се опита да отдалечи забранения образ. Да запази контрол. И когато тя вдигна глава, беше сигурен, че ще се досети за посоката на мислите му. Но изглежда, че тя не си даваше сметка.

— Друга? — попита Лили.

Алекс кимна с глава. Тя взе първата карта от тестето и я хвърли на пода. Десетка.

— Пасувам — каза той.

Лили размаха следващата карта във въздуха. Беше за нея — деветка.

— Спечелих, Уолвертън. А сега ми кажете защо сте толкова притеснен за Хенри. Защото са го изключили от училище? Заради оценките?

— Това са три въпроса — посочи иронично Алекс. — И преди да ви отговоря, искам да знам защо се интересувате.

— Момчето ми харесва. И наистина ме интересува.

Алекс си помисли, че най-вероятно казва истината. Изглеждаше, че тя и Хенри се разбират много добре.

— Не беше заради оценките — отговори. — Имал известни проблеми. Закъснения, лудории, нормалното. Директорът го е наказал… — Брадичката му се стегна.

— Бил го е? — Лили внимателно го наблюдаваше. — Затова ли понякога има тази странна походка? Било е ужасно, нали?

— Да. — Гласът му звучеше дрезгаво. — Идеше ми да убия Торнуейт. И все още ми се иска.

— Директорът? — Не й се искаше да е на негово място.

— Хенри си отмъстил, като взривил входната врата на къщата му — продължи Алекс.

Лили се засмя.

— Не очаквах по-малко от него! — Но радостта й се изпари, като видя лицето му. — Има и друго, което ви притеснява… Хенри нищо не ви е казал за случващото се, нали?

Мълчанието му я изнервяше. Внезапно разбра всичко. Алекс, с криворазбраното си чувство за отговорност, се смяташе за виновен. Очевидно бе, че обожаваше момчето. Лили имаше сгоден случай да го накара да се чувства още по-зле. Но се хвана, че се опитва да го освободи поне отчасти от вината.

— Не ме изненадва — му каза. — Повечето момчета на тази възраст са доста горди. Не ми казвайте, че и вие не сте били. Нормално е Хенри да се опита сам да уреди нещата. Така разсъждават момчетата.

— И какво знаете вие за децата? — промърмори той.

Тя му хвърли един остър поглед.

— Колкото и да се опитвате да убедите сам себе си, вината не е ваша, Рейфорд. Вие сте прекалено отговорен…

— Обяснете ми какво вие влагате в понятието отговорност — попита язвително, но без обичайната враждебност в погледа. — Госпожице Лоусън… — посочи тестето в ръцете й, — бихте ли започнали друга игра на истината?

— Защо не? — Усмихната, раздаде още веднъж. — Какво ви се иска да знаете?

Той продължаваше да я гледа настоятелно. Лили имаше странното усещане, че макар и да бяха разделени, той я докосваше, същото задушаващо усещане като с Джузепе… заплашително, доминиращо…

Алекс, забравил за картите, се взираше в очите й.

— Защо мразите мъжете?

Въпросът като че ли сам излезе от устата му. Любопитството му се базираше на думите, които бе чул, на погледите към него, към баща й, дори и към Закари. Поддържаше дистанция с всеки мъж, който я доближеше. С Хенри беше различно. Но пък той бе прекалено млад, за да го счита за някаква заплаха. Инстинктът му казваше, че Лили смята мъжете за врагове, които може да използва и манипулира за своя сметка.

— Защо…? — Гласът й се загуби. Само Дерек бе способен да я обезоръжи с една дума. Защо питаше това?

Сигурна бе, че личните й чувства не го интересуват ни най-малко. Копелето усещаше, че така ще може да я нарани. И имаше право… Мразеше мъжете. За какво да ги обича? Баща й я бе игнорирал, годеникът й я бе изоставил пред олтара, Джузепе бе предал доверието й. Онези, които отведоха дъщеря й, бяха мъже. Дори приятелството й с Дерек започна като шантаж. Да вървят всички по дяволите!

— Писна ми вече да играя — каза и хвърли картите на пода.

Завъртя се и напусна галерията. С три крачки Алекс я настигна.

— Госпожице Лоусън…

Хвана я за ръката. Тя се опита да се отскубне.

— Махнете си ръцете от мен — изсъска през зъби. — Никога повече не ме докосвайте!

— Добре. Успокойте се. Нямах право да ви задавам такъв въпрос.

— Това извинение ли е?

— Да. Бях нетактичен.

Алекс не очакваше такава бурна реакция на въпроса си. Обикновено Лили изглеждаше много уверена в себе си. А сега я виждаше крехка, слаба и напрегната.

— Имате цялото проклето право на света! — Посегна към главата си и къдриците й се разпиляха безредно върху челото. Погледът й бе закован в лицето на Алекс. — Ето ви и отговора: не познавам нито един мъж, който да заслужава доверието ми. Не съм срещнала нито един от така наречените джентълмени, който да знае какво е честност или съчувствие. Всички вие си приписвате разни качества, но в действителност…

— В действителност… — подкани я Алекс. Искаше му се да опознае поне малка част от нея. И цял живот нямаше да му стигне, за да я опознае напълно.

Лили се усмихна и поклати отрицателно глава. Енергията й се изпари напълно и се превърна в упоритост, която според Алекс граничеше с неговата. Наблюдаваше го нахално.

— Вървете по дяволите, милорд! — каза весело и се отдалечи.

 

 

На следващата сутрин Лили се събуди със силно главоболие. Прекара деня в компанията на Тоти и Пенелопе, но не обръщаше особено внимание на разговорите. Когато дойде време за вечеря, се извини и се оттегли в стаята си, като помоли да й качат поднос с нещо за ядене. Хапна едва няколко залъка от телешкото и хляба, но изпи две чаши вино. Започна да се върти из леглото, опитвайки се да заспи и накрая се озова по корем, прегърнала възглавницата.

Изпълваше я особено чувство на самота. Имаше нужда да поговори с някого, да излее душата си. Липсваше й леля Сали, единствената, която знаеше за съществуването на Никол. Сали я измъкваше от всички каши с мъдростта и странното си чувство за хумор. Когато се раждаше Никол, помагаше на акушерката и се грижеше за Лили като истинска майка.

— Сали, искам си бебето — прошепна Лили. — Ако беше тук, щеше да ме посъветваш какво да правя. Свърших парите. Отчаяна съм. Какво ще стане сега?

Спомни се деня, когато, завладяна от страх и срам, каза на леля си, че има любовник и очаква дете. Тогава си мислеше, че това е най-лошото, което може да й се случи. Сали подходи както винаги разумно.

— Мислила ли си да оставиш бебето за отглеждане? — попита. — Да платиш на някого да го отгледа?

— Не, никога няма да направя такова нещо — отговори Лили разплакана. — Бебето е невинно, не трябва да плаща за моите грехове.

— Тогава, след като ще си имаме бебе, оставаме да живеем в Италия. Само двете, спокойно. — Очите на Сали светнаха. — Ще бъдем семейство.

— Не мога да те моля за това…

— Не си го направила. Аз ти го предложих. Погледни ме, Лили. Аз съм богата стара жена, която може да прави каквото си поиска. Имам достатъчно пари, за да покривам разноските. Не ни пука за останалите.

Сали почина малко след раждането на Никол, за огромно съжаление на Лили. Липсваше й, но намери утеха в дъщеря си. Малката се превърна в център на вселената й, изпълваше я с любов и нови усещания. Докато я имаше, всичко щеше да е наред.

Лили си даде сметка, че по лицето й се търкалят сълзи и мокрят възглавницата. Болката в главата запълзя към гърлото й. Никога не бе рухвала пред никого, дори и пред Дерек. Той притежаваше нещо, което не й позволяваше да се показва уязвима. И също бе изстрадал своето. Но вече не го трогваха женските сълзи. Лили се питаше какво е станало с Никол, жива ли е, има ли кой да я утешава, когато заплаче.

Алекс спеше, но неспокойно и бълнуваше. Сънуваше някакъв ужасен кошмар. Знаеше, че случващото се не е истина, но не успяваше да се събуди. Пропадна в бездната на сенки, мъгли и движения. Лили беше там. Подигравателният й смях го обгръщаше от всички страни. Очите й светеха и не се отделяха от неговите. Усмихваше се жестоко и леко хапеше рамото му. Той се опита да я отблъсне, но изведнъж видя голото й тяло, преплетено с неговото. Ръцете й го галеха и главата му се въртеше.

— Кажи ми какво искаш, Алекс, — шепнеше тя.

— Махни се от мен — каза той дрезгаво, но тя не му обърна внимание, само се смееше и смееше. Тогава той хвана главата й и я насочи натам, където искаше устата й…

Събуди се стреснат и с накъсано дишане. Повдигна ръка към челото си. Косата му бе мокра от пот, а тялото го болеше от силната възбуда. Изруга, хвана възглавницата и я захвърли към другия ъгъл на стаята. Искаше жена. Никога не е бил толкова отчаян. Опита се да не обръща внимание на бясното блъскане на сърцето в гърдите си и да си спомни кога за последен път е бил с жена. Поне откакто се сгоди за Пенелопе. Мислеше, че е въпрос на чест да й е верен, а и няколко месеца въздържание нямаше да са края на света. „Идиот“ — каза си. Трябваше да направи нещо. Можеше да отиде в стаята на Пенелопе. Нямаше да й хареса, щеше да протестира и да заплаче, но в крайна сметка щеше да се подчини. В края на краищата щяха да се оженят след няколко седмици.

Идеята не бе за отхвърляне, още повече за един възбуден мъж. Но при мисълта да прави любов с Пенелопе… Макар, че ще получи все пак някакво облекчение.

Не, не нея желаеше.

„Какво, по дяволите, ми става?“ — запита се и скочи от леглото. Дръпна завесите от прозорците, за да позволи на бледата лунна светлина да навлезе в стаята. Приближи се към тоалетката с форма на триножник и освежи лицето си с вода от каната. Откакто се познаваше с Лили, животът му бе непредсказуем. Имаше нужда да угаси огъня, който го изгаряше отвътре и да сложи в ред мислите си.

Реши да пийне нещо. Коняк. Или не, по-добре от онова чудесно уиски от Шотландия с вкус на дим и пирен. Искаше нещо, което да му изгори гърлото и заедно с него и чувствата, които не преставаха да го измъчват. Облече един подплатен син халат и излезе от спалнята. Прекоси коридора, който свързваше източното крило с централното стълбище.

Чу едно издайническо „скръц“ на някое от стъпалата и забави крачка. Още веднъж „скръц“. Спря и се ослуша. Някой слизаше по стълбите. И той отлично знаеше кой е среднощния скитник.

На лицето му се появи усмивка. Имаше възможност да хване Лили в крачка на една от тайните й срещи с някой слуга, което щеше да му послужи за извинение да я изгони от имението. Ако тя изчезнеше, нещата щяха да си дойдат на мястото.

Придвижи се тихомълком по коридора. Виждаше Лили долу, на първия етаж. Вървеше по мраморния под, влачейки след себе си края на бялата си нощница. Отиваше да се срещне с любовника си. Ходеше бавно, като че ли предвкусвайки предстоящото удоволствие. Алекс усещаше някаква горчивина, трудна за обяснение, някаква смесица между гняв и объркване. Мисълта за това, какво ще прави Лили с друг мъж, пораждаше у него желание да я накаже.

Насочи се към стълбите, но после спря… Какво правеше? Графът на Уолвертън да се крие в сенките на собствената си къща. Почти болен от ревност… да, ревност… благодарение на една луда и нейните среднощни срещи.

Каролин би си умряла от смях. По дяволите, Каролин! По дяволите всичко! Смяташе да я спре. По-добре мъртъв, отколкото да й позволи да прекара нощта в удоволствия. Решително слезе по стълбите и пипнешком потърси малката масичка, върху която си спомняше, че има лампа. Запали я и последва Лили към кухнята на долния етаж. Но когато мина покрай полуотворената врата на библиотеката, долови няколко въздишки. Повдигна ядосано вежди, тъй като ставаше въпрос за Лили, която мърмореше нещо като „Ник… Ник…“.

Алекс рязко отвори вратата.

— Какво става? — Огледа помещението, но видя само деликатната женска фигура, сгушена върху едно канапе. Обгръщаше тялото си с ръце. — Госпожице Лоусън.

Приближи се към нея. Светлината от лампата се отразяваше в очите й и придаваше на кожата й меко сияние. Потреперваше хаотично, устните й оформяха думи без звук, а челото й бе набръчкано от безгранична тъга.

На устните му се появи презрителна усмивка. Лили явно е разбрала, че я следва.

— Малка комедиантка — промърмори. — Тук не действат преструвките ти.

Тя изглежда не го чу. Очите й бяха облещени като в транс.

— Достатъчно. — Постави лампата на близката маса. Установи, че тя продължава да го игнорира, което все повече го ядосваше. — Госпожице Лоусън, ще ви изведа оттук за косите, ако е необходимо. Това ли искате? Да направите сцена? — Търпението му достигна своите граници, тъй като тя отказваше да го погледне. Хвана я за раменете и силно я разтърси. — Казах, че е достатъчно…

Експлозията от движения, която последва, го завари неподготвен. Лили извика като ранено животно, скочи от канапето и започна да раздава френетични удари из въздуха. Удари се в масичката и лампата би паднала на пода без бързата намеса на Алекс. Той отдръпна назад главата си, за да избегне одраскванията на тези малки пръстчета, превърнали се в опасни лапи. Въпреки, че ставаше въпрос за крехка жена, му бе трудно да я озапти. Най-накрая успя да я притисне към себе си. Тя остана вдървена и дишаше на пресекулки. Алекс прекара пръсти през разкошните й къдрици и я накара да склони глава на рамото му. Изрече няколко нецензурни думи и после опита да я успокои.

— За Бога, Лили, всичко свърши. Успокой се… спокойно…

Продължи да я прегръща с всичка сила и Лили едва можеше да диша. Не знаеше къде се намира и не можеше да говори свързано. Той постави главата й под брадичката си и започна нежно да я люлее.

— Аз съм — промърмори. — Алекс. Всичко е наред. Спокойно.

Лили бавно започна да идва на себе си, като че се събуждаше от дълбок сън и установи, че е пленница на нечия здрава прегръдка. Руси косми гъделичкаха бузата й и ноздрите й се пълнеха с вълшебен мъжки аромат. Беше Алекс Рейфорд, който я държеше в прегръдките си, учуди се тя.

Плъзгаше бавно ръка по дължината на гърба й. Не бе свикнала някой да я гали с такава фамилиарност. За момент поиска да се отблъсне, но това бавно движение намаляваше напрежението в тялото й.

Алекс я усещаше топла и лека. Нещо в него извираше, сладко и напрегнато, и го плашеше. Изглеждаше, сякаш тишината още повече ги сближава.

— Уолвертън?

— Спокойно. Още не си добре.

— Как… какво се случи?

— Забравих едно старо правило — каза сухо той. — Нещо от рода да не будиш сомнамбулите.

Значи вече знаеше. О, Боже, и сега какво ще стане? Вероятно страховете й я предадоха, понеже той започна отново да гали гърба й.

— Това се случи и през другите нощи, нали? — Дланта му се плъзгаше по цялата дължина на гръбнака й. — Трябваше да ми кажеш.

— И да ти се поднеса на тепсия, та да ме вкараш в лудница? — отговори тя трепереща, като се опита да се отдръпне.

— Стой мирно. Още си в шок.

Никога не й бе говорил с толкова любезен тон… Дори не приличаше на неговия глас. Лили смутено примигна. Никога през живота й не я бяха прегръщали по този начин. Дори Джузепе, въпреки цялата си страст, докато траеше връзката им. Чувстваше се несигурна. Не си бе представяла подобна ситуация. Рейфорд по халат, без връзка и тем подобни. Гръдта под лицето й бе твърда като гранит и бедрата, които усещаше срещу своите, не можеха да бъдат по-здрави. Чуваше ударите на сърцето му в ушите си.

— Искате ли едно питие? — попита Алекс.

Трябваше да я пусне. Или това, или да я събори на пода. Бе на ръба.

Тя кимна с глава върху гърдите му.

— Коняк.

Събра всичките си сили да се отдели от него. Седна на едно кожено канапе, докато Алекс отиде до шкафа с напитките. Косите му блестяха като злато на светлината на лампата. Лили прехапа устни, но продължи да го гледа. Смяташе го за арогантен тип, последния човек на света, от когото би приела помощ. Но в продължение на един миг се бе почувствала сигурна и защитена в прегръдките му.

Видя го да се приближава и си напомни, че той е враг. Не трябваше да го забравя.

— Ето. — Постави чашата в ръцете й и седна до нея.

Тя отпи една глътка. Конякът беше мек, доста различен от сладникавите запаси на Дерек, но й помогна да се съвземе. Отпиваше бавно и поглеждаше скришом към Алекс. Не се осмеляваше да го попита дали смята да разкаже на някого за случилото се.

Той като че ли четеше мислите й.

— Кой друг знае?

— Да знае какво?

Устата му се сви нетърпеливо.

— Често ли ви се случва?

Лили се зае да разклаща коняка в чашата си. Изглеждаше погълната от заниманието.

— Ще трябва да говорите с мен, Лили, — усмихна й се Алекс.

— За вас съм госпожица Лоусън — отвърна лениво тя. — Сигурна съм, че сте любопитен относно среднощните ми навици, но не се месете.

— Давате ли си сметка, че можехте да се нараните? А и други, не само себе си. Преди малко щяхте да обърнете лампата и с това да причините пожар.

— Вие сте виновен! Уплашихте ме!

— От колко време ви се случва това?

Лили се изправи и го погледна.

— Лека нощ, милорд.

— Седнете. Няма да си тръгнете, преди да отговорите на няколко въпроса.

— Може да си чакате до утре сутрин. Аз се прибирам в стаята си. — Тръгна към вратата.

Алекс я задържа за ръката и я принуди да го погледне.

— Още не съм свършил с вас.

— Махнете си ръцете от мен!

— Кой е Ник? — Видя как страхливо се отварят очите й и разбра, че е уцелил болното място. — Ник — повтори саркастично. — Мъжът, с когото спите? Някой любовник? И вашият sher ami Дерек знае ли за съществуването му или…

Лили плисна съдържанието на чашата в лицето му.

— Не смейте да повтаряте повече това име!

Конякът се стичаше на златисти вадички по страните му.

— Страничен любовник — подигра й се. — Не се учудвам, че жена като вас скача от легло на легло.

— Как се осмелявате да ме обиждате? Аз поне ограничавам изневерите си до живите! — Алекс пребледня. — Смятате да се жените за сестра ми, а продължавате да сте влюбен в Каролин Уитмор. В една мъртва жена! И това ако не е откачено! Освен това, не е честно спрямо Пенелопе и вие го знаете. Какъв съпруг ще й бъдете, обсебен от миналото?

Внезапно Лили си даде сметка, че е отишла твърде далеч. Лицето му приличаше на застинала маска. Спомни си някои фрази, които бе чела някога, и които много точно го обрисуваха: „По-свиреп и много по-неумолим от изгладнял тигър…“ Гледаше я с широко отворени очи и с такава настойчивост, че почувства да я обзема ужас. Чашата се изплъзна от ръката й и падна с тъп звук на италианския килим. Понечи да избяга, но вече бе късно. Алекс я държеше затворничка. Изви главата й назад, така че тя нямаше друга възможност, освен да се извива от болка.

— Не — изохка, като очакваше всеки момент да й счупи врата.

Но вместо това усети как устата му завладява нейната, а едната му ръка придържа главата й неподвижна. Изненадата и болката бяха толкова големи, че Лили прехапа устни и вкусът на кръвта се смеси с този на коняка.

Тогава Алекс повдигна глава и изстена. Сребристите му очи блестяха от желание, бронзовата му кожа гореше. Пръстите му, един по един, освобождаваха главата й. Придвижи палец до крайчеца на устните й.

— Проклето копеле — извика Лили като някое сърдито дете. Той отново наведе глава. — Не.

Нахвърли се дивашки на устните й, оставяйки я безмълвна и полузадушена. Принуди се да диша с всички сили през носа. Опита се да се освободи, но той здраво я притискаше към себе си. Между ухапвания и побутвания, успя да се нагоди към устата й, търсейки сладостта й, завладявайки я с езика си. Тя се бореше да отблъсне мускулестото тяло и халатът се свлече от раменете му. Постави ръце на мощната окосмена гръд и усети бясното препускане на сърцето му. Алекс издаде гърлен стон и задържа неподвижно главата й за атаката на езика си.

Почти не осъзнаваше какво върши. Спусна устни надолу по шията й, галейки нежната кожа. Тялото му трепереше от страст. Като че ли годините на самота се бяха изпарили. Целият в огън, положи устни на топлото й рамо.

— Няма да те нараня — промърмори. Тя усещаше горещия му дъх през фината материя на нощницата. — Не, не се отдръпвай… Каро…

Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво означават последните думи. Замръзна.

— Пусни ме — каза презрително.

После се видя свободна. Погледна го зашеметена. И двамата отстъпиха крачка назад. Лили сви рамене и се обгърна с ръце. Алекс прокара длан през лицето си и премахна останалите капки коняк. Възбуден и засрамен, се бореше срещу нуждата отново да я прегърне.

— Лили…

Тя започна, без да го поглежда:

— Вината е моя…

— Лили…

— Не. — Нямаше ни най-малка представа какво щеше да каже, но не биваше да го слуша. Би било катастрофално. — Нищо не се е случило. Аз… аз… Лека нощ. — И избяга ужасена.

Алекс разтърси глава да премахне остатъците от страстта и се стовари с цялата си тежест върху един стол. Чувстваше ръцете си напрегнати и ги разтвори. Остана загледан в дланите.

— Каролин, какво направих?

„Беден глупчо. — Чуваше подигравателния глас на бившата си годеница. — Мислеше, че ще си свързан с мен завинаги. Планираше да се ожениш за невинно девойче като Пенелопе, за да не ме изоставиш никога. Като че ли спомените са достатъчни.“

— Достатъчни са — упорстваше той.

„Защо винаги се поставяш над живота? Човешко е да си слаб. Нормални са и болката, и самотата. Мислиш си, че ще се задоволиш с малко, когато всъщност ти трябва повече, много повече…“

— Стига — изръмжа той, хващайки се за главата, но гласът на Каролин не го оставяше на мира.

„Прекалено дълго си сам, Алекс. Време е вече да го преодолееш…“

— Да — каза си объркан. — С Пенелопе ще бъда нов човек… С помощта на Господ ще се науча да се грижа за нея, ще…

Внезапно си помисли, че сигурно полудява, щом си приказва сам, или по-скоро с някакъв призрак. Вдигна глава и се взря невиждащо в празната камина. Ако искаше да запази здрав разсъдъка си, трябваше да се освободи от Лили.

Лили се вмъкна между завивките и се зави до брадичката. Не спираше да трепери. Как ще погледне Алекс в очите след случилото се? Знаеше, че е почервеняла като домат. Как можа да й причини това? Какво ставаше? Зарови лице във възглавницата, припомняйки си устата му, ръцете му…

Бе прошепнал името на Каролин.

Започна да се върти неспокойно из леглото. Чувстваше се унизена и незнайно защо наранена. Трябваше да изясни нещата между Закари и Пенелопе и да напусне Рейфорд Парк възможно най-бързо. Невъзможно бе да победи Алекс с обичайните си методи, с които доминираше над останалите мъже: сарказъм, характер и очарование. Също както и Дерек, той бе неподвластен на такава комбинация.

Малко по малко започваше да разкрива какво се крие зад маската на лицето му. Споменаването на Каролин показваше, че още не е превъзмогнал смъртта й. И никога нямаше да успее. Бе й дал всичката си любов и тя я бе отнесла със себе си в гроба. Ще продължава да е обсебен от нея до края на живота си. Мразеше жените по простата причина, че не са Каролин. Бедната Пенелопе щеше да прекара живота си в напразни опити да го зарадва, а ще получи в замяна само болка.

— О, Пени, — прошепна. — Трябва да те отдалеча от него. Ще те удави в нещастие, без да можеш да направиш нищо.

 

 

Противно на очакванията му, пристигането на Закари в Рейфорд Парк не бе съобщено на Лили. Поведоха го към библиотеката, където го очакваше графът на Уолвертън.

— Рейфорд? — Закари остана изненадан от вида му.

Алекс седеше отпуснат в едно кресло. На коляното си крепеше полупразна бутилка с уиски. Изглеждаше блед, имаше сенки под очите и лицето му бе набраздено от бръчки. В стаята се усещаше аромат на коняк и тръпчивия мирис на тютюн. В ръката си държеше запалена пура. В този момент Закари се съмняваше, че има хора, които са виждали Алекс Рейфорд в такова състояние. Трябва неочаквано да е изпаднал в ужасно нещастие.

— К-какво не е наред?

— О, няма нищо — отговори рязко Алекс. — Защо питате?

Закари поклати глава и се прокашля няколко пъти.

— Хм. Така. Помислих, че може… Изглеждате уморен.

— Добре съм. Както винаги.

— Да, разбира се. Добре. Дойдох да видя Лили, така че…

— Седнете. — Графът, полупиян, посочи с ръка близкия стол.

Закари се подчини. Един слънчев лъч освети кестенявите му коси.

— Сипете си — предложи Алекс и издиша облак дим.

Младежът се размърда неудобно на стола си.

— Не пия преди вечеря…

— И аз… — Алекс вдигна чашата към устата си и удари солидна глътка.

Наблюдаваше госта си с преценяващ поглед. Макар, че бяха горе-долу на една и съща възраст, мислеше си той, Закари изглеждаше съвсем малко по-възрастен от Хенри. Слънчевата светлина огряваше младежкото му лице, бледата кожа и кафявите очи, пълни с мечти и идеализъм. Бе противно перфектен за Пенелопе. Всеки с капка мозък в главата щеше да си даде сметка за това.

Мрачно си повтори, че Каролин я няма вече. Добре беше, че той не може да има жената, която обича и Закари да се събере с Пенелопе. Макар, че главата му се мотаеше от изпития алкохол, Алекс знаеше, че постъпва егоистично, жестоко и отмъстително, но не го интересуваше. Вече нищо не го интересуваше.

С изключение, може би, на един мъничък детайл, който го тормозеше в последно време по непонятни причини.

— За кого беше сгодена госпожица Лоусън? — попита.

Закари силно се изненада от резкия въпрос.

— Имате предвид… станалото преди десет години? Когато Лили беше сгодена за лорд Хиндън?

— Лорд Хиндън? Синът на Томас Хиндън, Хари?

— Да, Хари.

— Този суетен господинчо, който се спира да се огледа пред всяко огледало? — Алекс се захили. — Той е бил голямата й любов? Трябваше да предположа, че ще избере някого с повече суетност, отколкото мозък. И бяхте приятели?

— По онова време, да — призна Закари. — Той притежаваше известно очарование…

— Защо я изостави?

Гостът му сви рамене.

— Нямаше конкретна причина.

— О, хайде — подигра се Алекс. — Трябва да го е разочаровала с нещо, да го е унижила публично или…

— Всъщност, го разочарова. Лили тогава беше много млада, амбициозна и доверчива. И наивна. Влюби се в Хари заради очарователното му държание, без да си дава сметка колко е лекомислен. Даде всичко от себе си, за да го омае, представяйки се за празноглавка. Не мисля, че е планирала да го разочарова. Просто естествено възприе качествата, които смяташе, че са ценни за него.

— И накрая Хиндън откри каква е всъщност.

— Да, започна да си дава сметка няколко седмици след годежа. И постъпи много нечестно. Лили беше съсипана. Аз й предложих да го заместя, но тя ми отказа. Каза, че съдбата й е да не се омъжи никога… После леля й я отведе в чужбина за няколко години. Известен период са живели в Италия.

Алекс продължаваше да се занимава с пурата си, без да вдига поглед и да издава мислите си. После заговори с много по-спокоен глас:

— Трябва да е направила опустошения на континента.

— В действителност, изчезна. Годините минаваха и никой не знаеше нищо за нея. Нещо й се е случило в Италия, но на никого не е разказвала. Но съм сигурен, че там е преживяла нещо болезнено. Когато се върна в Англия преди две години, бе много променена. — Закари сви вежди. — Тъгата никога не изчезва от очите й. Тя е уникална жена и притежава смелост, рядко срещана дори у мъжете.

Закари каза и още нещо, но Алекс вече не го слушаше. Гледаше втренчено приветливия младеж пред себе си, припомняйки си как Лили го целуваше в библиотеката. Нагъл опит да го убедят, че са любовници. Но резултатът бе противоположен: сцената само му доказа, че между тях не може да има нищо повече от платонично приятелство. Лили се бе сгушила в скута му, но ръцете на Закари стояха напрегнати до тялото му. Ако той бе на мястото му…

Изтика от главата си тази мисъл и отправи към госта си меланхоличен поглед.

— Лили е актриса, но не достатъчно добра.

— Слушайте, минавате всякакви граници! Лили е естествена и в думите, и в действията си. Очевидно изобщо не я познавате.

— Не, очевидно вие не я познавате, а и за мен грешите, ако си мислите, че ще повярвам на детската пиеска, която ми разигравате с госпожица Лоусън.

— Какво? Не разбирам.

— Вие не сте влюбен в Лили — каза Алекс с ирония. — Как може да бъдете? О, не казвам, че не ви харесва. Но също така се страхувате от нея.

— Страх? — Закари се изчерви. — От една жена, която не стига и до рамото ми?

— Да бъдем честни, Стамфорд. Вие сте свестен мъж, неспособен да нарани никого, защитаващ принципите си. За разлика от вас, Лили би направила всичко, за да постигне целите си. Всичко. Няма принципи, нито пък уважава околните. Ще сте луд, ако не ви всява страх. Може сега да сте й приятел, но после ще й станете роб. И не мислете, че ви обиждам. Симпатичен сте ми.

— По дяволите вашата симпатия! — избухна Закари.

— От друга страна, Пенелопе е мечтата на всеки мъж. Една девойка с външността и поведението на ангел. Вие сам признахте, че на времето сте бил влюбен в нея…

— Но вече не!

— Стамфорд, не умеете да лъжете. — Алекс угаси пурата си и се усмихна зловещо. — Забравете за Пенелопе. Нищо няма да попречи на сватбата ни. Съветвам ви да се насладите на първите балове за сезона… Ще може да намерите стотици като нея — приятни девойки, невинни, нетърпеливи да открият света и неговите изкушения. Която и да е от тях ще е в състояние да задоволи нуждите ви.

Закари скочи от стола си. Намираше се пред дилемата да моли, или да удуши Рейфорд.

— Същото ми каза и Лили веднъж. Явно нито един от двама ви не вижда каквото аз намирам у Пенелопе. Вярно е, че няма много силен характер, но не е празноглава кукла! Вие сте един егоистичен негодник, Рейфорд! За това, което казахте, трябва…

— Закари. — Това бе гласът на Лили. Стоеше на вратата спокойна, макар и със същия изморен вид като Алекс. — Не продължавай — каза му с очарователна усмивка. — Май е време да си вървиш. Аз ще се оправя.

— Искам сам да воювам битките си…

— Тази не, скъпи. — Показа му вратата с едно кимване на глава. — Зак, отивай. Веднага.

Той се приближи до нея и хвана ръцете й.

— Планът се провали — промърмори. — Трябва да се изправя срещу него, Лили. Трябва да приключа с това.

— Не — каза му тя. Повдигна се на пръсти, за да го прегърне и гальовно го погали по врата. — Имай ми доверие — прошепна в ухото му. — Заклевам ти се, че ще имаш Пенелопе. Но трябва да правиш, каквото ти казвам, скъпи. А сега си върви вкъщи.

— Как можа да го кажеш? — прошепна й той на свой ред. — Откъде си толкова сигурна? Загубени сме, Лили…

— Довери ми се — повтори тя и се отдръпна.

Закари се обърна да погледне Алекс, който седеше в креслото си като крал на трона си.

— Как се понасяте? — извика. — Не ви ли пука, че жената, за която скоро ще се ожените, обича друг?

— Говорите така, като че ли съм насочил пистолет към Пенелопе — подигра се Алекс. — Тя прие съвсем съзнателно и свободно.

— Каква ти свобода! Нямаше друг избор. Всичко се уреди без нейно…

— Закари, — прекъсна го Лили.

Младежът погледна обвинително двамата и излезе. След няколко минути се чуха копитата на коня му, галопиращ по павираната алея.

Бяха сами. Алекс не откъсваше поглед от нея. Забеляза с усмивка на задоволство, че и тя изглежда изцедена като него. Носеше дневен костюм с цвят на лавандула, който още повече подчертаваше бледността и сенките под очите. Устните й бяха червени и подути, свидетелство за бруталността му през изминалата нощ.

— Изглеждате зле — коментира сухо Алекс и си запали нова пура.

— Не по-зле от вас. Един пиян мъж винаги е неприятна гледка.

Лили се приближи до прозореца и го отвори, за да влезе чист въздух. Намръщи се при вида на изгарянията от пура върху коженото покритие на една масичка, произведение на изкуството, върху която бяха изрисувани любопитни книги в голям формат. Обърна се и откри, че Алекс я наблюдава с израз на предизвикателство и обвинение.

— Защо се наливате като свиня? — попита го тя. — Давите мъката си толкова време след загубата на Каролин? Или ревнувате, че Зак е много по-добър, отколкото вие някога ще бъдете?

— Вие сте виновна — изръмжа Алекс и запрати бутилката на пода. — Искам ви далеч оттук, далеч от живота ми, далеч от мен. До един час да сте си тръгнала. За Лондон, закъдето и да е.

Лили го погледна с презрение.

— Искате да ви падна в краката и да ви моля. „О, моля ви, милорд, разрешете ми да остана.“ Е, добре, няма да стане на твоето, Рейфорд! Не смятам нито да ви моля, нито да си тръгвам. Може би като изтрезнеете, ще можем да дискутираме мотивите ви, но дотогава…

— Дори и с помощта на уискито ми е трудно да ви понасям, госпожице Лоусън. Повярвайте ми, не искате да съм трезвен.

— Надут глупак! Решихте, че аз съм причина за всичките ви проблеми, когато всъщност те са в глупавата ви глава…

— Започвайте да си приготвяте куфарите. В противен случай, аз ще го направя.

— Заради снощи ли е? Заради една нищо незначеща целувка? Уверявам ви, че за мен не беше нещо повече от…

— Казах ви, че си тръгвате — каза Алекс подлудяващо бавно. — Не искам дори следа от вас тук. Стига толкова игри на карти, среднощни разходки, интриги и огромни кафяви очи.

— Само през трупа ми! — Изпъчи се, готова за битка. Когато го видя да напуска помещението, остана слисана. — Къде отивате? Какво ще…? — Последва го. Алекс се насочваше към спалнята й. — Няма да посмеете! Свиня, изчадие, арогантно чудовище…

Лили изкачи на бегом стълбите и стигна до спалнята си наравно с него. Камериерката сменяше чаршафите и като ги видя, остана с отворена уста, а после избяга. Алекс рязко отвори вратата на гардероба и започна да хвърля дрехи в първия куфар, който откри.

— Махнете си лапите от нещата ми!

Извън себе си от яд, Лили хвана една фина порцеланова фигурка и я запрати по него. Алекс успя да я избегне и фигурката се разби в стената.

— Беше на майка ми — изръмжа той свирепо.

— И какво мислите, че ще каже майка ви, ако ви види в този момент — един освирепял негодник с разбито сърце, който се интересува само от задоволяване на егоистичните си потребности? А! — възкликна Лили, когато той отвори прозореца.

Ръкавици, чорапи и други женски принадлежности заваляха от отворения куфар, излетял през прозореца. Лили се огледа за друг обект за хвърляне. И видя сестра си на вратата.

Пенелопе ги гледаше ужасена.

— И двамата сте полудели! — възкликна задавено.

Алекс, който се опитваше да пъхне една рокля в кутия за шапки, се спря. Беше неузнаваем, полупиян и с разкривено лице.

— Погледни го добре, Пенелопе! — каза Лили. — Това е мъжа, за когото си решила да се омъжиш. Чаровник, нали? Истината за характера на даден мъж излиза, когато е пиян. Виж го — вдишва зло през всяка пора!

Пенелопе изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Тогава Алекс се намеси сухо:

— Бившият ти любим няма да се появи повече тук, Пенелопе. Ако искаш него, върви със сестра си.

— И ще го направи — увери го Лили. — Събери си нещата, Пени. Отиваме в къщата на Стамфорд.

— Но… Мама и татко няма да са съгласни — каза сестра й заеквайки.

— Не, няма — потвърди Лили. — Кое е по-важно за теб: тяхното одобрение или любовта, която чувстваш към Зак?

Алекс хвърли леден поглед на годеницата си.

— И така, какво решаваш?

Пенелопе схвана предизвикателния поглед на сестра си и заплашителния на годеника си и им обърна гръб. След това нададе ужасен вик и избяга да се скрие в стаята си.

— Убиец! — извика Лили. — Кучи син! Много добре знаете как да я уплашите, така че да прави каквото й кажете!

— Тя избира. — Алекс остави на пода кутията за шапки. — А сега смятате ли сама да си приготвите багажа или да го направя аз?

Тишината се проточи.

— Добре — отвърна Лили накрая. — Излезте. Оставете ме на мира. След един час ще съм готова.

— Колкото по-скоро, по-добре.

— Защо не обясните ситуацията на родителите ми? — предложи подигравателно. — Сигурна съм, че ще са съгласни с решението ви.

— Нито дума повече на Пенелопе — предупреди той и излезе от стаята.

Лили си пое дълбоко дъх и се застави да се успокои. Поклати глава и тихо се засмя.

— Арогантна свиня — промърмори. — Мислиш, че ще се дам толкова лесно, а?